вторник, 20 април 2010 г.

Социална дейност и Евхаристия

автор: Галина Котова


Социална дейност и Евхаристия е въпрос особено актуален в днешния забързан и динамичен живот. Какво разбираме в настоящето време под израза „социална дейност” и каква е ролята на Църквата за преображението и спасението на човека, ме насочи към разработването на тази сериозна тема. Смисълът на Евхаристията, нейното служение, разбирането и осмислянето й, както и отражението й във всекидневния живот на вярващия като начало и край на земното му битие е изключително важно за спасението на всеки един от нас. Да разбереш Литургията, да живееш в нея и според нея и във всекидневния си живот означава да разбереш православието, да имаш жива и непрекъсната връзка с Бога, да пиеш от извора с жива вода по думите на Иисус Христос. В тази връзка известния руски богослов А. Хомяков много точно отбелязва: „Само този разбира Църквата, който разбира Литургията.”1 Защото светата Литургия съдържа в себе си цялата пълнота на учението и Духа на Църквата, които се изразяват с живот и истина и са вдъхновени свише.
Темата за Евхаристията вълнува умовете на много отци и учители на Църквата като св. Василий Велики2, св. Игнатий Богоносец3, св. Йоан Златоуст4, Св. Ириней Лионски и др., които живеят за нея и чрез нея, осъществяват я на дело в живота си и така изпълняват назначението на всеки човек – богоподобието. През миналия век за нея пишат и много съвременни автори като архимандрит Киприян Керн, протопрезвитер Ал. Шмеман, и други. Евхаристията като център и смисъл на православното богослужение, като връзката на човека с Бога е една от най- разработваните теми. Спасението на човека е единствената, най-важна и отговорна социална дейност на Църквата. Това е нейната задача, защото затова Христос се въплъти и възкръсна – „да спаси погиналото”, да върне хората в бащиния дом – в Есхатона.
Преди да започна разглеждането на проблема смятам за нужно да изясня понятията социална дейност от гледна точка на социологията, философията и религията. От една страна думата „социално” по отношение на битието на Църквата означава християнското разбиране за обществото. Социална дейност е едно от най-широко използваните и с най-голям диапазон тълкувания в социологията. Според тази дисциплина социалната дейност може да се дефинирана така: „всеки процес на целенасочено въздействие върху определен обект за получаване на резултат с определено предназначение, независимо на равнището, на което се осъществява - индивидуално, социално-групово, обществено; процес на изразходване на интелектуална, психична и физическа енергия от човека за създаване, пренасяне разпространяване или потребяване на материални и духовни ценности, за предизвикване на промяна в индивидуален или обществен план, всяка човешка активност, предполагаща цел и съзнание за средствата за нейното постигане”5. И от гледна точка на философията дейността е един от важните атрибути от битието на човека, свързан с целенасоченото изменение на външния свят и на самия човек. Именно дейността е този фактор, чрез който се разкрива същността на човека. В зависимост от потребността на хората дейността обикновено се дели на три вида – материална, общественно-политическа и духовна. Дейността в обществото представлява “система от потребностите и интересите на хората, предмета, мотивите и целите на дейността, средствата и формите на нейното осъществяване”6. Духовната дейност “позволява на хората не само да изработват отношение към обществените аспекти на живота, но и да намират удовлетворение в решението на вечните проблеми – живот и смърт, вяра и т.н..”7 Следователно, по отношение на Църквата понятието трябва да се разглежда като специфична форма на мисията и битието на Църквата като Богочовешки организъм. Затова и социалната дейност на Църквата последователно се реализира от самия момент на съществуването й, защото социалната дейност е служение на Словото, тоест Евхаристийно служение.
Социалната и индивидуална ценност на религията произтичат от способността й да предложи идеи, ценности и практики, надмогващи колизиите в човешкото всекидневие – несправедливост, смърт, болка, страх и да им представи спасението. Тя преодолява и примирява конфликта на същностни културни опозиции – тяло и дух, индивид и общност, преходно и вечно, иманентно и трансцедентно. Така Църквата организира и осъществява религиозната дейност. Според Емил Дюркеим в основата на религията са вярвания и действия, които са свързани с духовни и свещени явления, а не с мирски. По своята същност „свещеното е аспект от социалната реалност, което отделено от сферата на всекидневното се явява забранено. Светското е онзи аспект от социалната реалност, който носи обичаен и всекидневен характер”8. В този смисъл свещеното е нещо изключително, тайнствено и внушаващо трепет. Затова и Църквата формира система от авторитети, ценности, вярвания, социални норми и ритуали и йерархична структура, уточнява правата, задълженията и „начина на ректуриране на своите членове”9
Цялостната дейност, както на индивида, така и на групата през денонощието, седмицата, месеца и т.н. се състои от хронологични социални действия, всяко от които внася някакви изменения в околната среда, влияе върху хората и прочие. Дори, когато социалното действие, взето изолирано е натоварено със социален смисъл, „засяга интересите обикновено и на други хора, осъществява цели, имащи социално значение, предпоставя социални продукти”10.
След изясняването на термина социална дейност нека разгледаме и какво е значението на думата Евхаристия. Гръцката дума литургия, която се явява и особено име за светата Евхаристия означава служение, действие, работа, общо дело. И именно за това е сътворен човека – да води евхаристиен живот – живот в служба на Бога и себе си. Това означава човекът да принася на Бога себе си, цялото свое битие и живот, както и цялото творение около себе си. Това е така, защото Бог е сътворил всичко като дар за човека, чрез който той да познае Бога и да превърне живота си в общение с Него. То е Божествената любов станала за човека храна и негов живот: ”Вкусете и ще видите, колко благ е Господ” /Пс. 33:9/
Самата Евхаристия е благодарствена жертва. Затова Сам Бог говори: “Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци” /Пс. 49:14/ и “Който принася жертва хвала, той Ме почита, и който следи своя път, нему ще явя Божие спасение” /Пс. 49:23/. Тези стихове свидетелстват, че за Бог истинската жертва е хвалата, благодарността на хората за всичко, което Той ни е дал, за Неговите благодеяния към нас, като изпълнение на назначението на човека в света. Поради това и протопрезвитер Александър Шмеман казва, че “ човекът като свещеник стой в центъра на света и го обединява в самия акт на благославяне на Бога и принасяйки го на Него. Като изпълва света с тази евхаристия, с това свое благодарение, човекът преобразява живота, който е получил от света, в живот с Бога, в общение с Него. Светът е сътворен като “материя” – материал за една всеобемаща евхаристия, а човекът е сътворен, за да бъде свещеник на това космическо тайнство.”11 Самата Евхаристия е източник на безсмъртие (1 Кор. 10,16-17), „вечеря на любовта”, „вечеря Господня”. И в тази връзка Църквата се явява жив и благодатен организъм, който се гради на основата животворящата сила на тайнството Евхаристия, т. е. тайнството на Тялото и Кръвта Христови. Следователно да бъдеш в Църквата означава да си в Тялото Христово, да бъдеш в тясно духовно-благодатно общение с Христос чрез светата Евхаристия: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в мене, и Аз в него.” /Йн. 6:56/.
От всичко казано по-горе можем ясно да кажем, че социалната дейност на Църквата е служението със слово и молитва. Светата Евхаристия е „най-характерна изява на цялостния църковен живот: богослужебен, дидактически, пастрологичен, социално-благотворителен и църковно-общителен. По този начин св. Евхаристия в нейното литургично чинопоследование е център на църковния богослужебен живот”12. За Църквата като евхаристийно събрание пишат и много от светите отци. Още апостолските мъже и по-късно представителите на цялата патристична литература разбират Евхаристията като мистерия на истинско и реално общение с Христос, като истинско и дейно участие в прославеното Тяло Христово. Затова и православното богословие е евхаристийно богословие, защото в него Църква и Евхаристия са тъждествени. От момента на Въплъщението космосът и човекът стават вечно Тяло на Христос, тъй като Той довежда Бога и света до състояние на взаимно проникване и неслитно, както и неразделно единство. “Бог стана човек, за да може човекът да стане Бог”13 – това е същността на св. Евхаристия като Богочовешко Христово Тяло. Това е мисията на Църквата – чрез причастието човекът да стане Църква. “Едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” /1Кор. 10:17/. А “Небесният хляб, слязъл от небето” е въплътилото се Слово – Христос, Който и в светата Евхаристия и в Църквата, като тъждествени е абсолютно всичко. Само в Иисус Христос хората намират пълнотата на своя живот. Евхаристията е Самият Христос, Възкръсналият Господ, тя е влизането на Църквата в радостта на живия Бог. Влизането в тази радост, свидетелстването за нея в света е истинско и велико призвание на Църквата, нейната истинска Литургия, тайнство, чрез което тя става това, което е. Божията всеобемаща любов ни дава в пълнота в светата Евхаристия непресекващия „извор с вода, която тече в живот вечен” /Йн. 4:14/. Преживяването на литургичните тайнства като същност на собствената личност – това е единствения път за изграждане на обикновените човеци в богочовеци, за тяхното израстване в светци. Този, който не разбира Литургията остава далеч от католическата природа и католическото самосъзнание на Църквата. Участието в Литургията дава на всеки човек да участва пълноценно в служението на Богочовека. Защото Той се въплъти, за да може всички човеци да бъдем вечно с Него. И Това е причината според Р. Трафт, че в Литургията се осъществява „среща на личности, служение и представяне на едно конкретно изживяно взаимодействие: нашата връзка с Бога и с другите в Христос, посредством Светия Дух”14
Разликата между евхаристийна идентичност на Църквата и нейната социална дейност много точно е изразено в книга „Деяния на светите апостоли”. Самите апостоли ясно изразяват пред своите ученици, че „не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите” /Деян. Ап. 6:2/ Благовестието на словото Божие е главното задължение на светите апостоли. Това е ярко доказателство, че евангелската проповед се разграничава от грижата за трапезите. Именно фактът, че апостолите не трябва да изоставят своето главно задължение ги кара да се обърнат към вярващите с призива: „Братя, погрижете се да изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени с Дух Светий и с мъдрост, които ще поставим на тая служба” /Деян. ап. 6:3/. За св. апостоли служението със слово е незаменимо: „а ние постоянно ще пребъдваме в молитва и в служба на словото” / Деян. Ап. 6:4/. Св ап. Павел прави разлика между служението със слово, молитва и социална дейност на Църквата. Това служение на словото е в евхаристийното събрание, като част от мисията на Църквата, чиято социална дейност се проявява още от апостолско време. Превес на служението се дава на словото и християнската молитва – това именно е евхаристийното събрание , а не частната, индивидуална молитва.
Именно съсредоточаването на апостолите върху усилена проповедническа дейност води до това, че „словото Божие растеше, и броят на учениците се уголемяваше” /Деян. Ап. 6:7/. Успехът се изразява в това, че мнозина приемат вярата в Иисус Христос, победени в упорството си от неотразимата убедителност на апостолската проповед. Привличането на хората и приобщаването им към Църквата и спасението на техните души е главна цел на благовестието Христово.
За социалната дейност на Църквата като служение в евхаристийното събрание е нужно единство между всички нейни членове – клир и миряни. Тялото е едно само в Главата, събрано и в единство чрез Него и в Него, свещенството в Църквата е преди всичко свещенство на единството. Самата идея за църковно единство предполага епископите да бъдат в единение, както с клира, така и с останалите членове на Църквата. Литургията е дело на целия Божи народ и затова Новия Завет разширява разбирането за свещенство, като включва в него всички християни: “Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свят, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнината в чудесна своя светлина” /1Петр. 2:9/. Това е продължение на свещенството на Самия Христос, защото Църквата е истинско Тяло Христово. Когато човек се кръщава той се облича в Христос /Гал. 3:27/, става член на Тялото Христово и следователно получава дял в свещенството на Христа. Това е причината по време на Евхаристията свещеническата функция да се изпълнява от цялото множество като единна, цялостна общност, по силата на кръщението на всичките й членове. Ръкоположеното духовенство само предстоятелства евхаристийното събрание /синаксис/ и обединява тяхната свещеническа молитва на едно и също място заради “хлеболомението”/ Деян. 2:42, 46; 20:7 /. В потвърждение на това протопрезвитер Николай Афанасиев пише: “Евхаристията е събрание на народа Божи в Христа, но събраниетo включва в себе си идеята за съслужение. Божият народ се събира в Църквата, за да служи на Бога и тогава всеки служи заедно с другите под предстоятелството на един. Без съмнение няма събрание в Църквата, но и без събрание няма съслужение. Без участници няма трапеза, но и без възглавител на трапезата няма участници в нея”.15 Епископите предимно са призвани да служат на олтара и да извършват Божествените жертви - Евхаристията. В този смисъл те са тайноизвършителите в Църквата. Самата Евхаристия се разглежда, като Тайната Вечеря й затова някой трябва да заеме мястото на Христос. Св. Игнатий Богоносец винаги нарича Глава на евхаристийното събрание епископа. Той счита, че Църквата се осъществява, става самата себе си, когато нейните членове се събират заедно за извършване на общото действие. Християнството никога не е било езотерично учение и не поражда тайни общества. Да си и да бъдеш християнин означава на първо място физически да се събираш заедно с другите и по този начин да осъществяваш самата същност на Църквата като събрание. Никои от нас не представлява цялото Тяло, а всеки е само част от Тялото, за да можем винаги да чувстваме и разбираме колко много зависим един от друг. Целият ни живот и безсмъртие е само и единствено в Тялото Христово. Като се причастяваме със светия Хляб и светата Кръв на Иисус Христос, ние се причастяваме със светото Му Тяло, което винаги и навсякъде е едно и също “тъй и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове” /Рим. 12:5, ср. 1Кор.12:27/. Затова и Св. Игнатий пише: " Затова, който не ходи в общото събрание, той вече се е възгордял и сам се е осъдил"16. Контекстът на това изказване показва сакраменталния характер на общите събрания – Евхаристията е проявление на Иисус Христос. Без Евхаристия не може да има проявяваме на Тялото Христово. За Св. Игнатий е от изключителна важност потребяването на една Евхаристия, защото в нея се осъществяват цялото единство на Църквата: ”Затова старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на Господ наш Иисус Христос и една е чашата за единение с кръвта Му, един е жертвеника, както един е епископа. Заедно с презвитерството и дяконите - моите съроби, за да вършите според Бога каквото и да вършите."17
Една плът, една чаша, един жертвеник, един епископ - всичко това е абсолютно и задължително необходимо условие за евхаристийното събрание. Защото това събрание съществува за всички и е събрание на всички за спасението на човека, в него не може да има никакво разделение, то не може да бъде превърнато в частна инициатива, извършвана поради прищявка на отделни хора.
В потвърждение на това св. Йоан Златоуст благовести “както хлябът, съставен от много зърна, е един, така че макар в него да има много зърна, те не се виждат и разликата между тях е незабележима поради тяхното съединяване, така и ние се съединяваме един друг с Христа”.18 Така пълнотата на човешката природа в цялото й многообразие се единява с Христос. Човек става христоносец и богоносец, когато в Тялото Христово – Църквата цялото му същество без остатък се изпълни с Богочовека Христос. Тялото Господне, към което принадлежат всички верни, унищожава всичките им различия и разногласия, прави ги Свое тяло. Това се потвърждава от думите на свети апостол Павел: „Един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” /1 Кор. 10:17/. Самата Църква като Тяло Христово не е от този свят. Това означава, че влизането в нея и животът в нея предполага една друга реалност. Това е място, където ни се отварят вратите за Царството Божие – динамичната еклесиология ни води в есхатологична перспектива. Светата Литургия обръща цялата перспектива – истинските, хубавите неща ги очакваме напред. Без Литургия Църквата е в потенция, която се осъществява в събранието на верните. Затова е много важно да участваме в Евхаристията, т.к. по този начин ние конституираме Църквата. Важно е придобиването на Божието Царство, вътрешно преобразяване на света в Божието Царство и постепенното му просветляване чрез Божествените енергии. За Православието Евхаристията не може да разкрие нищо пред сетивното зрение, тя е само небесен хляб. В същността си Евхаристията е храна, която може да се вкуси, само като се яде и пие, защото Бог е приел пълнотата на нашата човечност с всичките й физически и психически функции, за да я отведе до възкресение и вечен живот. Евхаристията е това свето тайнство, което в действителност преобразява човешката общност в Църква Божия, дава ни възможност чрез причастието да усетим, макар и частично Царството Божие тук на земята.
Последната пасхална вечеря на Иисус Христос с учениците Му е една съвършено нова вечеря в Царството Божие: “Като взе хляб, Той го благослови, преломи и го раздаде на учениците Си като каза: Вземете, яжте: това е Моето Тяло ... което за вас се дава. След това взе чашата и като благодари на Бога, им даде, казвайки: Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете” /Мат. 26:26-28; Лк. 22:19 /. Това правете за Мой спомен /Лк. 22:19; ср. 1 Кор. 11:26/. Тези текстове показват есхатологичния характер на самата Евхаристия и на нейното извършване в историята на Божия народ, който е Църква Божия в Христа Иисуса. Чрез призоваване /епиклеза/ и действие на Светия Дух принасяните на нея хляб и вино се освещават и претворяват в Тяло и Кръв на Господ Иисус Христос. В Евхаристийното ни единение с Христос виждаме Божията домостроителна любов към падналото човечество. В Евхаристията чрез причастието на верните се осъществява тяхното освещение и обожение. Приобщавайки се с Христа в Евхаристията, християните са призвани да носят Неговия дар в света чрез своя живот, в това число и в социалното служение. Невъзможно е благотворителната дейност в Църквата да се осъществява от миряни, които се причастяват много рядко. Няма как те да помагат на ближния, раздавайки му материални блага, при условие, че се лишават от небесния хляб. По този начин милосърдието се превръща в чисто социална дейност, вместо да е израз на братска любов, имаща за свой източник светата чаша. Същевременно това въздържане от Причастие показва разделението между свещенослужителите и обикновените миряни.
Социалната дейност на Църквата се изразява в светата Евхаристия, защото разпределението на материалните блага и преломяването на хляба са неразривно свързани. Това ясно се потвърждава от книга „Деяния на светите апостоли”, където се свидетелства за християнската общност: „И постоянстваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите” /Деян. 2: 42/. Именно събранието се явява предмет на социалната дейност в живота на вярващите. Именно поради тази причина и до този момент в историята на човечеството няма изграден обществен строй, в който разпределението на материалните блага да е в унисон на всекиго според потребностите. Напротив, във всички общества, въпреки лозунгите за равенство и братство се наблюдава ясно изразено свръх богатство и свръх бедност. А това е резултат от гордостта и самонадеяността на човечеството, че може без Бога и без общата трапеза в светата Евхаристия да изгради справедливо разпределение на благата. И, ако изразът „братска общност” означава общо ползване имуществото на верните, то изразът „преломяване на хляба” очевидно, обозначава Евхаристията. Следователно равното разделение на благата и преломяването на хляба са изключително тясно и неразривно свързани. Разделението на земния и небесния хляб произлиза в Евхаристийното събрание под ръководството на пастира.
Социалната дейност на Църквата се изразява в пълнотата на светата Евхаристия. Това е идентичността на Църквата като Богочовешки организъм. Не трябва Православната Църква да следва примера на римокатолицизма, където Църквата от евхаристийно събрание се е превърнала в чисто социална институция. Не трябва да забравяме, че Христос слезе на земята за спасението на човешките души, за примирение на падналото човечество с Бога. Задачата на Църквата не се състои в материалната храна, защото „не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово Божие” /Лк. 4:4/. Христос не дойде на земята за социална промяна на хората и това е причината Той да бъде отхвърлен. Това се дължи на неправилното разбиране за въплъщението и социалното служение на Богочовека. В този смисъл, за да отдалечи хората от Бога, лукавият използва красивите мечти на хората за равенство и братство тук на земята. А това е невъзможно в този свят, където властта е дадена на сатаната и той я дава комуто иска. /Лк. 4:6/.
В този смисъл е крайно неправилно идентичността на Църквата да се отъждествява със социалното измерение, каквато е практиката при римокатолицизма. За съжаление при тях онтологията е заменена с етиката. За тях да бъдеш християнин означава да правиш добро на хората. Но този етически принцип не води задължително към спасение. Това е така, защото „само онова добро дело, което бива извършено ради Христа ни донася плодовете на Светия Дух”19 Пак според св. Серафим Саровски „ всичко, извършено не заради Христа, макар и да е добро, не носи награда в бъдещия век, пък и в тукашния живот също не ни дава Божията благодат. Ако човек не почне с права вяра в Нашия Господ Иисус Христос, Който е дошъл на света да спаси грешниците ….. няма право да се оплаква, че доброто му дело е пропаднало. Това /т. е. пропадането на добрите дела – в ск. м./ никога не става само в случая, когато някое добро дело е извършено заради Христа, тъй като такова добро не само спечелва за човека венеца на правдата в бъдещия живот, но и в тукашния го преизпълва с благодатта на Светия Дух, както е казано: „Бог не с мярка дава Духа. Отец люби Сина и всичко е дал в ръката Му” /Йн. 3: 34-35/.20
В днешно време, когато държавата е поела социалните ангажименти от Църквата основателно възниква въпроса за съществуването на тази Църква, в която липсва евхаристиен живот. Това е и основната разлика между изтока и запада. За православните да бъдеш християнин означава да участваш в Литургията, да се причастяваш с Тялото и Кръвта Христови, да живееш живот в унисон с евангелските заповеди, на дело да я осъществяваш във всекидневния си живот. Единствено въцърковяването и социализирането в Евхаристията превръща хората от различни социални слоеве и обществено положение в братя. И само, когато хората се чувстват като едно семейство, в което цари взаимната любов, доверие и зачитане правото на свободна воля на другия може на дело да се осъществява социално общение.
От всичко казано по-горе става категорично ясно, че социалната дейност на Църквата се изразява в спасението на човешките души. Служението чрез слово и молитва, в пълнота отразено в Литургията е истинската мисия на Църквата, изразена от светите апостоли. В Литургията, участвайки пълноценно ставаме съпричастни на Небесното Царство. Светата Евхаристия отразява в пълнота каква ще бъде нашата вечна реалност. Евхаристията като цялостност, съборност и католичност въплъщава и ни дава цялото домостройтелство на спасението на падналото човечество. Социалната дейност на Църквата се изразява в светата Евхаристия, защото разпределението на материалните блага и преломяването на хляба са неразривно свързани. Пълна заблуда е, че може да се осъществява благотворителна дейност в Църквата от миряни, които стоят и безлично наблюдават светата чаша с Тялото и Кръвта Христови или се причащават много рядко. В този случай милосърдието се превръща в чисто социална дейност, вместо да е израз на братска любов, имаща за свой източник светата чаша. За малкото стадо е е от изключително значение да бъдат събрани единодушно заедно /Деян. 2:1/. Само и единствено в Евхаристията, пристъпвайки към страшните и животворящи тайни Христови сърцата на вярващите се преобразяват, стават едно цяло, стават Църква. Изключително важното е, че Евхаристия, Христос и Църква са тъждествени и неотделими едно от друго. Вън от Църквата, вън от Христос, вън от Евхаристията спасение няма. Само чрез и во Христа човек надхвърля човешкото, земно привличане и се издига нагоре към есхатона. Преобразяването дава на човека свободата да каже “да бъде”, да следва Божията воля, да осъществява Евхаристията на дело в живота си. Само в Христос, в Евхаристията човек става светозарен, сияе в блясъка на Божията любов, в ослепителното сияние на радостта в Небесния чертог. Това е ярко доказателство, че спасението на човека е истинската и незаменима социална дейност на Църквата, залог на нейната идентичност. Всички други чисто социални дейности водят до загубата на идентичност на Църквата. Затова Църквата трябва да следва безкомпромисно своята мисия – спасението, защото Христос умря и възкръсна именно заради нашето спасение.

1.Хомяков, А. Полное собранiе сочиненiй, Москва 1907, с. 71
2.Автор на Василиевата Литургия, по която се служи от Църквата десет пъти в годината: на 1-ви януари, когато се чества св. Василий Велики, на 5-ти януари /т.нар. празник Водици, който се чества преди Богоявление/, на първата, втората, третата, четвъртата, петата неделя на Великия пост, на Велики Четвъртък и Велика събота, на 24 декември /денят преди Рождество Христово/.
3. В посланията си ясно изразява тезата си, че без иерархията – епископ, презвитери и дякони не може да се говори за Църква и, че без епископа нищо не трябва да се прави. Утвърждава и истинското Божество на Иисус Христос, както и действителното Му присъствие в Евхаристията.
4. Автор на Златоустовата Литургия, по която се служи в Църквата през цялата богослужебната година, с изключение на дните, в които се отслужва Василиева Литургия, и дните – сряда и петък по време на Великия пост, когато се отслужва Преждеосвещена Литургия.
5. БАН, Институт по социология. Енциклопедичен речник по социология. В. Търново, 1997. с. 96-97
6. Грицанов, А. Новейший философский словарь, „Моя планета” журнал XXI века, мултимедия
7. Грицанов, А. Новейший философский словарь, „Моя планета” журнал XXI века, мултимедия
8. Волков, Ю., Добренков, И., Нечипуренко, Н., Попов, В. Социология. Москва, 2003, с. 323
9. БАН, Институт по социология. Енциклопедичен речник по социология. В. Търново, 1997, с. 99
10. БАН, Институт по социология. Енциклопедичен речник по социология. В. Търново, 1997, с. 99
11. Шмеман, Ал. За живота на света. С., 2004, с. 40
12. Макариополски епископ д-р Николай. Светата Евхаристия в еклезиологическо-икуменически аспект от православно гледище. ГДА. С., Том XXIII /XLVII/, I, 1972/1973, с. 4
13. Светоотеческа формула, приписвана на св. Ириней Лионски
14. Taft, R. Oltre l’oriente e l’occidente. Per una tradizione. Liturgica viva. Roma.1999, p.263
15 Афанасиев, Н. прот. Трапезата Господня. В. Търново. 1999, с.10
16. Изборник. Св. Игнатий Богоносец, Посл. до ефесяни. 5, 3. С., 2001, с.16
17. Изборник. Св. Игнатий Богоносец, Посл. филаделфийци., 4, С., 2001, с.40
18. Св. Йоан Златоуст. Беседа ХХIV, 2 на Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни II PG 61, 200
19. Серафим, архим. Свети Серафим Саровски. С., 1957, с. 257
20. Серафим, архим. Свети Серафим Саровски. С., 1957, с. 257