Автор: Галина Котова
Божият образ у човека е тема, която винаги ще бъде актуална, защото именно човекът е този, който изследва, анализира, проучва и оценява обективната действителност. Той има особено господстващо положение в йерархията на мирозданието. Той е сътворен по образ Божи и в него обитава Божи Дух. И точно това е особено показателно за величието на човека съотнесено към останалите създания на земята. Темата Бог-човек е била предмет на изследване и размисли още в древността и никога, дори и през най-неблагоприятните за религията векове и години интересът към нея не се е загубвал, и нейната ценност е устоявала. Защото към каквото и да се стреми, човек е битийно свързан с Бога и това не може да се изкорени от неговото съзнание. Богообразността в човека говори за особеното назначение на човека в света, а именно, той е призван да бъде съработник на Бога в делата на земята, да осъществява Божията любов и да стопанисва и урежда земята, за което е отговорен пред Бога. Тъй като разглежда разбиранията за Божия образ у човека, темата придобива антропологичен характер.
Основният източник, от който черпим познанията си за човешката богообразност е текстът за сътворението на човека представен в книга Битие: “След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие” /Бт. 1:26/. Ясно се вижда, че тук Бог говори в множествено число – “наш” и “наше”. Според патристичната литература в това се крие предобраз на Светата Троица. Трите лица на Светата Троица се “съветват” преди да сътворят човека. Самото творение по този начин е съборен акт, от което следва, че образът на Бога в нас е троичен. Този стих показва също и това, че сътворението на човека като венец на творението е непосредствен Божи акт, който съдържа сътворението и го съдържа в себе си. Това е съществена разлика от сътворението на останалия свят, при което Божията повеля и овластяване /на земята и водата/ води до възникване на останалите същества.
Непосредствено в следващия стих 27 категорично се говори за самото сътворяване на човека, като се развива и задълбочава троичното значение на образа. “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божии образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” /Бт. 1:27/. В този стих се подчертава сътворението на човека по Божии образ, но не се говори за подобието. Вече има конкретен човек. Всъщност Адам е събирателна дума, която отразява пълнотата на човешката природа. Характерни за този стих са местоименията “го” и “ги”. Местоимението “го” се отнася за човека, а “ги” – за мъжа и жената. Пълнотата на човешката природа се съдържа в човешкото многообразие. Нито мъжът, нито жената могат да творят живот, а това се осъществява само в пълнотата “ги”. Единството им отразява божествената идея за богообразен живот. Самият образ помага да видим човека в Бога, “Божият лик, изразен чрез човешки черти” според св. Григорий Нисийски, както и божественото в човека. Затова можем да кажем, че сътворяването на човека “по образ” има за цел въплъщението – обожение. И независимо от факта, че няма пълно съгласие у отците на църквата по повод представите за образа, едно е ясно: образът предопределя обожението на човека. Самото подобие е творческата потенция, целта и задачата на всеки човек – да стане бог по благодат. Светоотеческата традиция вижда истинското човешко съвършенство и слава не в онова, което уподобява човек на тварното, а в онова, което го свързва с Твореца.
Следва втори разказ, в който се описва самото сътворяване на човека. Подчертава се, че без човека творението няма смисъл и, че човекът е свързан с Бога и околната среда. “И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа”/Бт. 2:7/. Тук се разграничават два момента: единият е свързан с образуването на човешкото тяло, а вторият с произхода на човешката душа. Бог създава човека от земна пръст: Адам от адама. Това е почвата, разработения слой и свидетелства за физическата връзка на човека с материалния свят, част е от природата. Подчертава се и онтологичната връзка на човека с Бога. Сам Бог вдъхва в лицето му, в ноздрите му дихание за живот. И едва в този момент човекът става жива душа. Този акт на Бога към човека е качествено нещо ново – диханието на самия Бог превръща глината в жива душа. И тъй като човекът е създаден по Божии образ, то и само в междуличностното общество триединното подобие може да се осъществи истински. Човешката личност е Божии образ в общението и самораздаването – това е вътрешно включено в човешката битийност.
“И създаде Господ Бог от реброто взето от човека, жена, и я заведе при човека” /Бт. 2:22/. Бог създава жената от реброто на мъжа. Използва се глаголът “създаде”, а не сътвори, т.к. Бог не произвежда друго творение. Жената е напълно подобна на мъжа /Бт. 2:18/. Тя е нужна на мъжа като негово алтер-его. И това е пълно метафизично единение в едно същество. Жената се нарича иша, защото е взета от мъжа – иш. Разликата е само полова, не онтологична. Самото привеждане на Ева при Адам в рая говори за обвързаност между тях. “Мъжът и жената ще бъдат една плът” /Бт. 2:24 /. Самото прилепване изразява духовно обединение.
Божият образ у Адам се разпростира след него върху всички негови потомци. Няма основание да се мисли, че Адам, първият човек е притежавал в някаква по-голяма степен образа Божи, като сътворен непосредствено от Бога. Това се вижда от стиха в кн. Деяния: „Той произведе от една кръв целия род човешки" (Деян. 17:26). Следователно вложеният образ Божи у Адам преминава след това във всички негови потомци. Адам е сътворен от земна пръст, която символизира преходност и тленност и в тази нисша материя бил облечен образът на Бога вложен у човека Адам и Ева притежават еднаква богообразност. Това се вижда от кн. Битие 1:24, 1 Кор. 11:11-12 и др, места. Мъжът и жената са равнопоставени и равноценни.
Човекът е сътворен по Божии образ, за да бъде господар на сътворения свят. Но затова той трябва да участва в живота и славата на Самия Творец. Самата природа на човека е различна от тази на Бога, но битието й е свръхприродно. Самото райско блаженство е само зародиш, стремящ се към своя завършек, а именно към състоянието на обоженост. Грехопадението дълбоко потиска Божия образ, но без да го изопачава. Много сериозно се засяга възможността за подобие, човекът се лишава от истинската си природа. Това е така, защото съществото, създадено по Божии образ, притежава благодатта на този образ. Грехът влиза в света с един човек. Но със свободната си воля всеки един от нас сам решава да му се подчини или противопостави, т.е. това е активното съгласие и участие на личността.
Човекът е призван към изкупление не само на собственото си същество, но и на всички твари. Като носител на Божия образ човекът не го изгубва с акта на грехопадението, а само го затъмнява. По Божии образ всички са еднакви и никой не може да прибави нищо. Самият образ призовава това, към което се стреми. От Божествена страна образът разкрива желанието на Бога да стане човек. В самото въплъщение на Иисус Христос божественото и човешкото се реализират докрай. В Неговата личност Бог и човек се вглеждат един в друг, лице в лице и опознават себе си. Затова и новозаветният възглед за човека се разглежда единствено през призмата и Личността на Иисус Христос – Богочовека.
Човекът е сътворен „по образ и подобие”. За староеврейския гений selem, образът е от голямо значение. Законовата забрана да се създават ръкотворни образи се обяснява с динамичното разбиране на образа: той води до реално присъствие на онзи, който се изобразява. Понятието demut, сходство или подобие, ни кара да го разглеждаме по друг начин. Образът е едно цяло и не може да търпи никакви промени и изопачения. Но той може да бъде потиснат и да остане бездействен чрез промяната на онтологичните условия. Онтологичта на съществата, изградени „по образ”, и фактът, че те са сътворени съобразно божествения род, води до задачата, която те трябва да решат – да станат наистина свети, съвършени, богове по благодат, споделящи условията на божествения живот: безсмъртието, целостта и целомъдрието. Предвид динамичната си структура образът като обективно основание се нуждае от субективното, личностно подобие. Да бъдеш сътворен по образ води да това да съществуваш по образ.
Отците и учителите на Църквата имат различна представа за образа. Св. Атанасий настоява за онтологичния характер за причастността към Божеството. Образът до такава степен определя всичко, че „творение” означава „причастност”. Св. Василий обръща внимание върху светлината на разума „като в микрокосмос ти ще видиш именно в себе си отпечатъка на Божествената премъдрост”. Св. Григорий Назиански смята, че „да си по образ” означава изначална харизматичност. Образът носи в себе си нерушимото присъствие на благодатта, присъща на човешката природа, предполагана от самия акт на творението. Образът предопределя обожението на човека. За св. Григорий Нисийски творението „по образ” извисява човека до достойнството на Божи приятел, живеещ според условията на Божествения живот. Но образът достига и до онази дълбочина, в която човекът е загадка и за самия себе си. Като израз на непознаваемото в тварния свят човек разкрива онова, което е скрито в самия него. Свойството на Божествената Личност е да бъде по природа свободна. По нейно подобие човекът също е личноста и свобода. Следвайки св. Йоан Дамаскин и св. Григорий Палама можем да определим човека чрез съзнанието, че той съществува според образа на „Този, Който е”.
Този преглед на схващането на богообразноста в хода на времето ни показва, че учението за Божия образ у човека никога не е преставало да занимава християнските мислители и всеки един от тях се е опитвал да го обясни според своите разбирания. Защото учението за Божия образ е основополагащо за християнската, респ. богословската антропология и точно указва за особеното достойнство на човека всред съществата на земята. Човекът е сътворен от Бога по Негов образ и е предназначен за богоуподобяване, което в християнски аспект се изявява в изграждане на нов човек по ум и дух – нов Адам. Самото богоуподобяване се изразява в определени християнски добродетели – любов и милосърдие. Именно тези добродетели са в най-чист вид изява на новозаветната християнска любов, която е основа на обновлението. Божествената любов /агапи/ се постига с помощта на Божията благодат, тя е благодатен дар. Но любовта /харис/ е и харизматичен дар, който се постига с човешка воля. Усилията, труда, подвижничеството на човека, на нравственото преобразяване са необходими, за да може Божията благодатта да се излее и осъществи синергията между човешката воля и Божията благодат.
Човекът е призван да бъде съработник на Бога, да доизгражда и доурежда света, в който е поставен. Човешката богообразност е показател за особената битийна връзка на човека с Бога. Божият Дух е в непосредствена връзка с човека чрез човешкия дух, който е най-високия битиен пласт у човека. Чрез духа и любовта човек общува с Бога, чрез сърцето и ума си той разбира и проумява Бога и Го преживява като съвършена любов. Човекът е у Бога и Бог е у човека; и така Той ни познава, знае нашите действия, следи за нашата работа и в изпълнение на волята Му се състои спасителния път на душата. Човек и Бог са винаги в общение. И тъй както са в постоянна връзка човек е удовлетворен, когато осъществява в действителност зададения му Божи образ и познава постоянно Бога в духа си чрез любовта. А това е и съкровения смисъл на човешкия живот.
Безсмъртието е освобождаване на човека от смъртта. Абсолютно безсмъртен или вечен е само Бог, а човекът, сътворен по Божи образ и подобие, е безсмъртен. Безсмъртието на човешкия дух произтича от неговата субстанционалност, духът е свръхестествено битие, искра от Божия дух, която според Божия план се развива и усъвършенства във физическия свят в целостта на човешката личност и преминава във вечността. Според Символа на вярата Христовото царство няма да има край, безкраен ще бъде животът на неговите обитатели, безсмъртни ще бъдат човешките души в бъдещия век.
Човешкият дух е нещо безценно, то е оня елемент, който го отличава от животните и в него се корени религията. Душата е животворящ принцип, тя е която действа, тя се стреми към истина и добро, към святост. Тялото ни не може да има чисто духовни склонности. Само духът може да прозира в областта на духовното, т.е. човешкият дух не е произведение на човешкото тяло, нито пък е негова функция, а е отделна същност, център на нашата личност, на нашето самосъзнание.
Духът ръководи нашето битие и той се стреми към съвършенство. Самото понятие "дух" предполага безсмъртие. Тялото ни умира, разлага се на елементи, от които е съставено, защото е материя. Човешкия дух не е съставен от разни елементи, следователно не се разлага на тях.
Всеки човек съзнава и вярва, че неговият дух и като отделна личност е надарен с безсмъртие, т. нар. "вяра в лично безсмъртие". Само човекът отдава значение на смъртта (погребение, ковчези, гробове). Защото вярата в безсмъртието на душата е всеобщо разпространен факт. Тази вяра е вродена - ако беше заблуждение, щеше ли да е всеобщо разпространена? Човек има очи, за да вижда; уши, за да слуша; религиозно чувство, за да бъде в общение с Бога; има вяра в безсмъртието, за да живее вечно.
В заключение можем да кажем, че за човека Бог е наистина неизследима бездна от неизказани и непостижими тайни. Следователно и създадения по Негов образ човек носи в себе си печата на тази непостижимост и на тези тайни. Човекът е тайнствена криптограма, която никой не може да разгадае докрай. И всичко, което произхожда от тази тайнственост и загадъчност, в това число и проблемът за творчеството, за неговия смисъл и оправдание – всичко това е проникнато от тайни, до които ни е позволено да се доближим, но не и да постигнем докрай.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Доц. д-р архим. Серафим (Алексиев). Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римо-католическо и протестантско гледище. ГДА, 10/1962-63.
2. Лоски, Вл. Мистическото богословие на Източната църква. В.Т., 1993.
3. Киров, Димитър. Въведение в християнската антропология. С., 1996.
4. Киров, проф. Д. Измеренията на човека. С., 2005.
5. Иларион, Троанополски епископ. Поглед към вечността. В.Търново, 1995.
6. Серафим, иеромонах Роуз. Душата след смъртта. В. Търново, 1996.
7. Серафим, архим. Беседи за живота след живота. Т. 1-2. С., 1994-1995.
8. Вышеславцев, Б. Бессмертие, перевоплощение и воскрессение. – В: Християнство и индуизъм. Сборник статей. М. 1994.
9. Евдокимов, П. Православието. С., 2006.
