автор: Галина Котова
Настъпи времето за Великия пост, време благодатно всеки да се вгледа навътре в себе си и размисли за собствените си дела. Много хора не зачитат постите, считат че те са ненужни. Но същевременно мнозина спазват диети по различни причини: по лекарско предписание или пък за отслабване. Суетата да изглеждаш перфектно, образите по списанията, в които всичко е фалш, кара мнозина да се подлагат на множество неприятни ограничения и дори на гладуване. Но всичко това не води до никъде, защото не е свързано с очистването на душата, не е свързано с общението с Бога.
Хората се страхуват от дългия период на пост като казват, че няма да могат да издържат. Но Църквата не иска от всеки да започне да пости веднага по 40 дни. Затова и светите отци и учители на Църквата са приели да се пости в сряда и петък. Така, когато човек постепенно свикне на въздържание по два дни седмично, то същият по-лесно ще понесе и по-големия пост.
Постът означава цялостно въздържание. Но той не е въздържание само от определени храни, както считат мнозина. Да, наистина въздържанието от определени храни е видимата страна на поста, но не е единствена. Постът има и невидима страна, която е свързана с духовното очистване, с въздигането на душата към нашия Творец и Създател – към Бога.
Невидимата страна на поста е по-важната. Тя е свързана с покаянието, осъзнаването на собствената ни нищета и греховност. Бог иска нашето сърце. То трябва да е чисто от грях и лукавство и от всякакви скверни неща. Затова в Псалом 50 се молим: “Сърце чисто създай в мене, Боже” . Това е истински важното – чистото сърце, отдадено на Бога.
Много хора след като са кръстени наричат себе си християни. Но те не разбират, че с кръщението те се “кръщават и обличат во Христа”, очистват се от първородния грях. С кръщението се дават благодатни сили и възможност на човека да стане християнин, а това ще рече Христоносец. Защото да бъдеш християнин е процес на израстване – това е целта на нашия живот. Да си християнин означава да се богоуподобиш, да “станеш бог по благодат”. А първите стъпки за този процес сле кръщението са постът и молитвата. Истината е, че е много трудно в нашето забързано ежедневие човек да ги обеме в пълнота. А и не на всеки е дадено, тъй като Бог на всекиго дава според мярата на Светия Дух. Но най-важно е човек да има стремеж към тях, да не се огъва пред трудностите, а да се бори. Тогава и Бог ще му въздаде наяве.
Постът не трябва да бъде показен – да показваме колко много и дълго време не консумираме определени храни. Той трябва да е скрит, за да не изкушаваме брата си, както казва и св. ап. Павел. Не трябва да съдим този, който не пости, защото само Бог знае какво е в човешкото сърце. А и ние виждаме само външното, не знаем състоянието на конкретния човек. Разабира се, постът трябва да е свързан с молитвата и поканието. То ва се налага от факта, че когато плътта е немощна духът бодърства. А целта на поста е да се издигнем към Бога, да се прилепим към Него.
Самият пост ни подготвя за най-важния празник – Пасха, Празникът на празниците. Възкресение Христово е най-прекрасният от всички празници, очакван с нетърпение и стоплящ сърцата на хората. Но преди това трябва да се очистим от греха чрез покаяние и пост. Покаянието е много важна, същностна част от поста, защото ни освобождава от оковите на греха. Без покаяние, без съзнаване за цялата ни сквернота на плътта и духа, без сълзи за осъзнаване на своята нищожност, постът ще бъде само спазване на една диета. А това от своя страна не приближава човека до Бога.. Бог иска нас, иска всеки да се спаси. Затова Той пожертва Единородния Си Син – за нашето спасение. И от нас се иска да се прилепим към Бога, да осъзнаем греховността си и да желаем с цялото си сърце да спрем да грешим, да се очистим и се уповаваме на Бога. Без Бог ние сме само обикновена кал, независимо от общественото си и социално положение, която след смъртта ще се върне там, от където е взета. А човекът е сътворен за безсмъртие. И Пасха ни дава възможността да бъдем живи во Христа. Богочовекът, разпнат на кръста за нас е нашия живот и то не само в този, но и в бъдещия век. Но човек трябва сам да избере живот или смърт.
В обобщение можем да кажем, че постът е преди всичко духовно пътуване, чиято цел е Пасха. Той е необходима подготовка за осъществяването на Пасха, за истинското откровение, за началото на новия живот в Богочовека Иисус Христос.
неделя, 14 февруари 2010 г.
събота, 6 февруари 2010 г.
Иконографският тип „Одигитрия“
Росен МИЛАНОВ
Голяма е почитта, отдавана в християнската религия на св. Богородица от древността до наши дни. Сякаш и немощните хора, заплашвани от множество и различни опасности, се нуждаят силно от един такъв застъпник, към когото могат да се обърнат с гореща молитва.
Поглеждайки около себе си, ще видим различни паметници, свързани с почитта към св. Богородица. Множество църкви са изписани със стенописи, представящи нейния образ или сцени от живота ù. И най-различни нейни икони привличат вниманието на учените-изкуствоведи.
Един от най-известните и най-разпространени типове в иконографията на Божията майка е т.нар. „Одигитрия“ или „Пътеводителка“. Всъщност, как е възникнал този иконографски тип, как се е развил и кои са по-характерните образци от него?
Ето едно кратко определение за това, което може да се каже със сигурност за образа на св. Богородица „Одигитрия“: „Едно от най-почитаните изображения на Мария в Константинопол било наречено според своето произхождение в манастира „Одегон“ („Пътеводител“) „Одигитрия“ („¹ Ðdhg»tria“) (Nik. Chon., Is. II. I, 7)“[1]
С какви литературни свидетелства за иконографския тип „Одигитрия“ разполагаме? Трябва да се отбележи, че те не са многобройни и в повечето случаи не съдържат ясна информация за съвременния изследовател. Съществува едно място в „Църковна история“ на Теодор Анагност, съставена около 530 г., в което се говори за изпращането на икона на св. Богородица от императрица Евдокия на нейната сестра (по-късно също императрица) Пулхерия (около 450 г.), но почти всички изследователи считат този текст за по-късна интерполация. У св. Андрей Критски пък намираме важното сведение за една икона на Божията майка, която се пазела не в Константинопол, а в Рим[2].
Какво е мястото на иконографския тип „Одигитрия“ в християнското изкуство? Трябва да се отбележи, че това е един от най-прочутите типове при изобразяването на св. Богородица, който е оказвал и оказва векове наред огромно влияние върху нейното представяне. Руският изследовател Никодим Павлович Кондаков пише: „В понататъшното византийско изкуство, чиято иконография се формирала през X–XI в., образът на Божията майка „Одигитрия“ получил преимуществено значение като гръцка народна светиня и като най-тържествен и признат иконографски тип“[3].
Как е изглеждал оригиналът на иконата „Одигитрия“? Георги Писида говори в едно свое стихотворение, че св. Богородица е била представена в цял ръст, държаща Младенеца на лявата си ръка[4]. Най-подробно описание имаме от един пътешественик — Р. Г. Клавихо, посетил Константинопол през 1403 г. Той казва, че иконата на св. Богородица „Одигитрия“ е била на много голяма почит сред византийците. Тя била изписана на квадратна дъска с ширина и дължина по шест пръста. Всеки вторник иконата се изнасяла на площада на града[5].
Ето едно обобщение за характеристиките на иконографския тип „Одигитрия“: „В настоящото положение е ясно, че „Одигитрия“ е представяла Божията майка стояща, в целия неин ръст, в анфас към зрителя и държаща Младенеца на лявата ръка, при което дясната ù ръка е прехващала лявата в пръстите, инстинктивно, за да я поддържа; Божественият младенец, държейки в лявата ръка, както изглежда, свитък, с дясната ръка благославял, като се е бил обърнал леко към Майката, чиято глава така също била малко наклонена към Него. Такива са параметрите на типа на византийската „Одигитрия“, както можем да предполагаме, в нейните копия от времето на възстановеното иконопочитание, макар да не знаем точно, във всички детайли и напр. не сме осведомени за положението на главата на Божията майка, на свитъка в ръцете на Младенеца и пр.“[6]
Разбира се, не всички икони от типа „Одигитрия“ са еднакви. Общи са характерните черти, но в детайлите си те много често се различават една от друга. По различен начин се изобразява, първо, св. Богородица. Понякога, както вероятно е било първоначално, тя е в цял ръст, а друг път — само до пояса. Ръцете ù също не са изобразявани еднакво. Трябва да се отбележи още, че и Христос е представян различно — понякога като бебе, а друг път като малко момченце. Също така различие има и в положението Му на ръцете на Неговата майка — по-рядко носен (както се носи едно пеленаче), а в повечето случаи сякаш седящ (с характерни атрибути и жестове) Съществуват и изображения, където е легнал[7].
За иконографския тип „Одигитрия“ са правени, както много често се случва, най-различни алегорични тълкувания. Разбира се, трябва да се отчита разликата между едно вторично значение, което може да се изведе по-късно, и първоначалния смисъл, влаган при създаването на едно изображение. Едно такова пресилено тълкувание, което не е в съгласие и с историческите данни за произхода на иконата от манастира „Одигон“ край Константинопол, е следното: „За композиционната схема на типа „Одигитрия“ вече е писано много. Богородица, показвайки пътя към небето, сочи с дясната си ръка към малкия Христос, Който е пътят към спасението, а погледът ù е отправен към зрителя“[8].
Трябва да се отбележи, че иконографският тип „Одигитрия“ претърпява разширяване, като наред с фигурите на св. Богородица и Христос на иконите започват да се изобразяват светци, пророци, анегели. Цитираната току-що изследователка пише за изобразяването на св. Богородица в България: „Не по-малък интерес представлява композицията, при която изображенията на Богородица и Христос са фланкирани от пророчески фризове. Още от епохата на Второто българско царство съществуват изображения на Богородица с пророци, които макар и косвено се свързват с внушенията на Акатиста. Пророците държат в ръце стълба, свещник, скрижали и пр. Тази композиция е резултат от смесване на библейските текстове и химнографията в чест на Богородица“[9].
Във връзка със значението на иконографския тип „Одигитрия“ е важно да се каже, че през 14 в. са засвидетелствани изображения на семейни моления пред иконите „Одигитрия“ и Никопея[10]. През поствизантийския период пък, когато се развива иконографията, свързана с последните строфи от акатиста на св. Богородица, още повече се засилва почитта към „Одигитрия“[11].
В най-известната ерминия — тази на Дионисий от Фурна — също срещаме една изключително голяма любов към иконата „Одигитрия“. Там се казва следното: „Желаещият да се научи на живопис нека да полага начало и известно времени да се упражнява в черчении и рисуване без никакви размери, докато свикне. След това да се направи молитва за него към Господа Иисус Христос пред иконата „Одигитрия““[12]. При описанието на иконографската сцена „Тържество на православието“ (чествано на Неделя на Православието) двама дякони държат икона на Христос, а други двама — тази на св. Богородица именно от типа „Одигитрия“[13].
Една малко изследвана тема в християнското изкуство е тази за връзката между конкретни иконографски типове и богослужебните или частните молитви. Една от най-силните и красиви молитви във Великото (Голямото) и Малкото повечерие, която се чете именно пред изображението на св. Богородица от иконостаса на храма, съдържа следната просба към Божията майка: „... и ме упътвай към спасение“[14]. Тази молитва е съставена през XI в. от един монах в манастира „Св. Богородица Благодетелка (Евергетида)“, намиращ се в близост до Константинопол[15]. Дали авторът на молитвата, пишейки тези слова, не е имал предвид иконата „Одигитрия“? Като се вземе под внимание, че в цялостното съдържание на въпросната молитва има множество подобни мотиви (във връзка с помощта на Божията майка при минаването на митарствата), трябва да се признае, че едно такова предположение не е за отхвърляне. Разбира се, това си остава само една догадка.
Историята на иконографския тип „Одигитрия“ е дълга и в нея има много неясни места. Все пак възникването му, според цитирания вече Н. П. Кондаков, вероятно трябва да се отнася към VI в.[16] Произходът му е източен. Исторически сведения имаме от по-късно време — Йоан Зонара разказва, че византийските императори вземали със себе си на военен поход икона. А молебени преди тези походи се извършвали в храма „Одигон“ („Tîn Ðdhgîn“ — „(храм) на вождовете“). Този храм бил построен през управлението на Михаил III (842–867), като на същото място имало малък параклис, прославил се с почитаната там чудотворна икона на св. Богородица. Самото име „Одигитрия“ се е появило по всяка вероятност през IX в., макар и да го намираме едва у Никифор Григора и Йоан Кантакузин (от гръцките историци) и Никита Хониат (от латинските историци). Сведението на последния, който разказва, че иконата „Одигитрия“ от храма „Одигон“ била поставена на стените на Константинопол през
Трудно е да се проследи какво е станало с иконата на св. Богородица „Одигитрия“ след превземането на Константинопол от латинците. Има сведения, че Балдуин наредил тя да бъде пренесена на Запад, а също така и че венецианският дож Енрико Дандоло я взел при себе си, във Венеция. Н. П. Кондаков смята, че тук вероятно става дума или за различни копия от една и съща почитана сред византийците икона, или за два известни типа (може би „Одигитрия“ и „Никопея“)[18]. Както често се случва, и тук историческата истина е покрита с множество предания. Според едно от тях иконата била отнесена в манастира „Пантократор“. По-късно пък тя се намирала в манастира „Хора“ (сега „Кахрие-Джами“).
Още повече предания съществуват за участта на иконата след превземането на Константинопол от турците. Все пак историкът Михаил Дука разказва, че тя била разсечена четири части от един еничар[19].
Трябва да се отбележи, че макар със сигурност иконата „Одигитрия“ да е представяла Божията майка в цял ръст, още съвсем рано са се появили икони от същия тип, представящи я до колената или до пояса. Н. П. Кондаков пък прави смелото предположение, че самата „Одигитрия“ като икона е била прерисувана от някой известен стенопис (на храм във Византия или пък в Сирия)[20]. Той пише също така във връзка с развитието на иконографския тип „Одигитрия“: „Допоясният образ на „Одигитрия“ естествено се предпочитал за малките образи на Божията майка, които се носели върху тялото, и във Византия, както по-късно в руското занаятчийство от XV–XVI в...“[21]
В хода на тази работа трябва се спомене, че иконографският тип „Одигитрия“ присъства на множество печати. Н. П. Кондаков подробно ги разглежда, като прави уточнението, че печатите от доиконоборческия период (VI–VII в.) само условно могат по някакъв начин да бъдат свързвани с иконографския тип „Одигитрия“[22]. Накрая той прави извод от изследването си, че ако не разполагахме с важните образи от типа „Одигитрия“ в храмовете „Санта Мария Антиква“ и „Санта Мария Маджоре“ в Рим, от печатите ние не бихме могли да извлечем основните му черти.
В по-ново време иконата на Божията майка „Одигитрия“ е украсявана с щампи. Първата известна щампа е от края на XVII или началото на XVIII в. За целия XVIII в. има само две; по-голямата част са от XIX в. В книгата „C£rtinej eikÒnej. OrqÒdoxa qrhskeutik£ caraktik£ (1665–1889)“[23] са представени 18 щампи, от които 15 са със светогорски произход. Осем от тях следват една особено популярна на Атон композиция, където Богородица е заобиколена от двама светци в цял ръст, а в долния пояс на изображението се представят четирима или петима светци до кръста. В редица случаи изобразяваните светци са известни монашески покровители. Най-често се срещат св. Йоан Предтеча, св. Харалампий, св. Христофор, св. Димитрий, св. Георги, св. Антоний Велики, св. Николай, св. Григорий Богослов, св. Василий Велики, св. Атанасий Атонски, а понякога и св. Йоан Рилски. Подборът на светците често е свързан с имената на дарителите.
При разглеждане на най-характерните образци от иконата „Одигитрия“ несъмнено трябва да се започне с изображенията от Рим. В църквата „Санта Мария Антиква“ се намират две фрески с образа на св. Богородица от типа „Одигитрия“. Първото изображение е на левия стълб в главната нефа, в презвитерия, и е в много лошо състояние. Според Н. П. Кондаков[24] то произхожда не по-късно от IX в. Това, което можем да видим, е, че фигурата на Божията майка е в цял ръст и нейните ръце са кръстосани и поддържат Младенеца. Втората фреска в същия храм се намира вече на входната стена — това, с което разполагаме и от нея, е само детайл.
Иконата на „Одигитрия“ от храма „Санта Мария Маджоре“ представя Божията майка с лице към зрителя, а иначе леко обърната настрани. Тя е изобразена права, като държи Младенеца на лявата си ръка и го поддържа с дясната. Той пък с дясната си ръка благославя, а лявата придържа затворената книжка на Евангелието. Св. Богородица е облечена в червеникаво-кафяв мафорий, а Христос — в жълт хитон и червеникаво-кафяв химатий. Прави впечатление, че очите на Божията майка са изобразени много големи, а Младенецът е в традициите на античния тип — с кръгло лице, вълнисти коси и ниско чело. Н. П. Кондаков отнася изображението на св. Богородица „Одигитрия“ от храма „Санта Мария Маджоре“ към края на X–XI в[25].
В един малък нагръден медальон вероятно от средата на XIII в.[26], намерен при разкопки в Новгород, св. Богородица е изобразена с Младенеца в чисто западен (латински, романски) стил. Във фигурите се наблюдава примитивност на пропорциите, скованост на жестовете, едра глава на тънка шия и т.н.[27]. Младенецът държи не свитък, а кълбо, което може да бъде или забраненият райски плод, или земното кълбо като израз на Неговото Всевластие[28].
Н. П. Кондаков говори за една фресково изображение в Новгород, което той смята за дело на известния Теофан Грек. Датировката според цитирания изследовател е 1378 г. Под въпрос е обаче дали тази икона е именно в разглеждания иконографски тип — т.е. дали е близка до разгледаната вече икона в храма „Санта Мария Маджоре“[29].
В монографията „Engelikonen“ на Ив. Бенчев е представено едно изображение на Божията майка от типа „Одигитрия“, седяща на трон[30]. Същевременно тя е заобиколена от два ангела — Михаил и Гавриил. Въпросната икона произхожда от Румъния (първата половина на XVIII в.). Изображения на св. Богородица с двамата ангели обаче имаме от много по-ранно време — от XIII в[31].
Разновидности на иконографския тип „Одигитрия“ има много. Н. П. Кондаков се опитва да ги обхване[32], като се спира най-много на Антиохийската и Смоленската икона и „Горгоепикоос“.
През 1988 г. Във Великотърновския исторически музей е постъпила една икона на св. Богородица от типа „Одигитрия“ с пророци, която се датира вероятно от XVI–XVII в.[33] На нея старозаветните пророци държат в ръцете си свитъци, върху които е изписано някакво пророчество за св. Богородица. „Одигитрия“ с пророци е често разпространена икона в по-ново време (от XV в.) и в България има различни образци от нея[34].
Може би като заключение на тази работа е подходящо да се приведат думите, с които цитираният многократно Н. П. Кондаков започва темата за иконата „Одигитрия“: „Иконата на Божията майка „Одигитрия“ представлява средоточие не само на иконографията на Божията майка, но и въобще на християнската иконопис, тъй като тя образува онзи неин главен възел, чиито излизащи краища на нишките ни помагат да построим в пространството на VI–XII столетие сложната система на художествените съотношения на различните страни от православния Изток и католическия Запад в главната, подготвителната епоха на европейското средновековие“[35].
С оглед на разгледаното в тази работа можем и ние още веднъж да потвърдим голямото значение на иконографския тип „Одигитрия“ в християнското изкуство. Тя е един от онези паметници на почитта към Божията майка в християнската религия. Независимо от неуточненото време на произхода ù, независимо от неяснотите в нейната история, независимо и от понякога пресилените тълкувания на съдържанието ù, „Одигитрия“ не е престанала и не престава да бъде причина за почит у всеки вярващ и същевременно предмет на удивление и интерес у всеки изследовател християнското изкуство.
[1] Hallensleben, H. Maria, Marienbild. Das Marienbild der byz.-ostkirchl. Kunst nach dem Bilderstreit. B. Die wichtigsten Typen autonomer Marienbilder. 5. Maria trägt Kind auf li. Arm — „Hodegetria“. — In: Lexicon der christlichen Ikonographie. Band 3. Allgemeine Ikonographie. (Col. 168–169). Col. 168.
[2] За всичко това вж.: Кондаков, Никодим. Иконография Богоматери. Ч. II. Прага, 1915. С. 154–156.
[3] Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II, с. 192.
[4] Вж. Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II, с. 159.
[5] Вж. Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II, с. 159–160.
[6] Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II, с. 166.
[7] Вж. Мутафов, Е. Епиграфски хипотези за иконата „Господарка на живота“. — В: Проблеми на изкуството, C., бр. 1, 2006, с. .
[8] Тотева, Диана. Новооткрита икона на Богородица Одигитрия с пророци. — В: Известия на Историческия музей — Велико Търново, IX/1994 (С. 233–238). С. 234–235.
[9] Тотева, Д. Цит. ст., с. 235.
[10] Мутафов, Емануел. Индивидуални просителни молитви пред икони. — В: Годишник на Софийския университет, Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“. Т. 94 (13), 2004. С. 2006 (с. 207–219). С.
[11] Пак там, с. .
[12] Дионисий Фурнаграфиот. Ерминия или наставление в живописном исскустве. Перевод с греческого. Предварительные наставления всякому, кто желает учиться живописи. [Електронен ресурс] http://nesusvet.narod.ru/ico/books/erminiya.htm#h1_1.
[13] Пак там. Восстановление святых икон.
[14] Часослов. София, 1996. С. 187, 204.
[15] Вж. Авксентий, архим. (Делипапазов). Литургика. Пловдив, 2005. С. 310..
[16] Вж. Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II. С. 156.
[17] За всичко това вж. Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II., с. 156–157.
[18] Вж. Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II. с. 157.
[19] Вж. Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II., с. 158–159.
[20] Вж. Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II, с. 162.
[21] Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II, с. 247.
[22] Вж. Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II, с. 162–165.
[23] TÒmoj I. Aq»na, 1986. 122–130.
[24] Вж. Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II, с. 168.
[25] Вж. Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II, с. 170–172.
[26] Вж. Рындина, А. Итальянская камея XIII в. с изображением Богоматери-Одигитрии из Новгорода. — В: Советская археология, 1968, 4 (с. 209–216). С. 209, 214–216.
[27] Вж. Рындина, А. Цит. ст., с. 213.
[28] Вж. Рындина, А. Цит. ст., с. 212–213.
[29] Вж. Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II, с. 173.
[30] Bentchev, Ivan. Engelikonen. Freiburg/Basel/Wien, 1999. S. 197.
[31] Вж. Bentchev, Ivan. Op. cit., S. 197.
[32] Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II, с. 250–292.
[33] Вж. Тотева, Д. Цит. ст., с. 236.
[34] В статията за новооткритата икона се споменават няколко такива: вж. Тотева, Д. Цит. ст., с. 236.
[35] Кондаков, Н. Цит. съч., ч. II, с. 152.
Празниците на светите апостоли Петър и Павел — богословие, богослужебен състав и иконография
Росен МИЛАНОВ
Прекрасна украса на Църквата са нейните светци! Те са живо свидетелство за присъствието на Светия Дух в нея.
Църквата винаги е обичала и прославяла най-достойните си чеда. С благодарност и любов всяка година тя чества паметта им, вдъхновявайки и насърчавайки с това своя народ.
Светите апостоли Петър и Павел са едни от чедата на Църквата, които тя почита в календара си. Прекрасно изразява тази почит св. Йоан Златоуст, говорейки, че се удивлява не на величието и красотата на Рим, а на двата стълба на Църквата, завършили живота си мъченически в този град.
Но какви празници на светите апостоли Петър и Павел има в църковния календар? Какво е основанието за тяхното установяване и честване? Какъв е богослужебният им състав и иконография?
Трябва най-напред да се спомене накратко какви празници на светите апостоли Петър и Павел съществуват в Православната църква. Това са: 29 юни — памет на светите славни и всехвални първовърховни апостоли Петър и Павел; 30 юни — събор на светите дванадесет апостоли (с по-специална прослава на св. ап. Павел), и 16 януари — поклонение на честните вериги на св. ап. Петър. При римокатолиците съществуват и няколко други празника на двамата апостоли.
29 юни е най-старият апостолски празник. Това е естествено, тъй като най-голяма е била почитта към св. ап. Петър, на когото е било поверено благовестието на юдеите, и към св. ап. Павел, на когото е било поверено това на езичниците. Имаме сведения от християнската древност, на които можем да се доверим, че светите апостоли Петър и Павел завършили мъченически живота си в град Рим. Първият бил разпънат на кръст (с главата надолу), а вторият като римски гражданин бил посечен с меч. Според някои това е станало на 29 юни в една и съща година (67 г.), а според други датата е една и съща, но св. ап. Петър загинал мъченически една година преди св. ап. Павел.
Почитта към светите апостоли Петър и Павел е засвидетелствана в редица паметници — било писмени, било веществени. Такава почит се отдавала на местата, свързани с живота на двамата апостоли, и особено на онези от тях, свързани с мъченическата им кончина. Император Константин Велики построил великолепни храмове в Рим, както и в Константинопол. Известни са и ежегодните пътувания на големи църковни личности за празника на светите апостоли Петър и Павел в Рим на 29 юни. Такива сведения намираме в творенията както на западните отци св. Амвросий Медиолански, бл. Йероним, св. Павлин Нолански, така и на източните отци св. Григорий Богослов, св. Йоан Златоуст. От тези и от други църковни автори имаме множество запазени проповеди за светите апостоли Петър и Павел. Интересни от литургическа гледна точка са и свидетелствата за оформящия се още през IV в. пост преди празника на светите апостоли.
Какво е основанието за така голямата почит към двамата първовърховни апостоли? Можем, следвайки примера на самия св. ап. Павел, да оприличим не без основание отношенията на църковния народ към тях на отношенията на чеда към родители. На св. ап. Петър е било поверено проповядването на Евангелието на юдеите, а на св. ап. Павел — това на езичниците. И двамата много се потрудили в тази проповед. Това е свързано, разбира се, с множество страдания и скърби. А накрая и двамата запечатали своето свидетелство с мъченическа кончина. Съвсем естествена е в такъв случай признателността и благодарността на Църквата към труда на тези апостоли.
И както бе споменато, в църковния календар паметта на светите апостоли Петър и Павел се чества заедно на 29 юни — именно за да се подчертае тяхното особено място в лика на светите апостоли. Показателен за това е и епитетът, поставян към техните имена в богослужебните книги — „първовърховни“. А като „първовърховни“ сред апостолите те имат място (и то най-голямо) и в общия празник на св. дванадесет апостоли — 30 юни, като Църквата не се смущава да включи тук и св. ап. Павел, запазвайки само формално названието Събор на св. дванадесет апостоли за този празник. Не се забравя според църковния обичай и почитта, която е свързана с особените реликви, осветени от някакво събитие в живота на светците. Такъв по своята същност се явява празникът Поклонение на честните вериги на св. ап. Петър — 16 януари. На този ден св. Църква изразява радостта от чудесното освобождаване на ап. Петър от тъмницата, където той бил хвърлен по заповед на Ирод Агрипа. Това събитие станало през 42 г. и е описано в Деяния апостолски (12:1–17). Повод за установяването на празника било донасянето на едната от двете вериги от императрица Евдоксия в Константнопол и изпращането на другата в Рим през 439 г. Този празник е известен в древните руски летописи под наименованието Ден на спасение от веригите, изразявайки много добре това, че вярващите тогава се покланят и прославят не самите вериги, а Божията сила, проявена чрез чудодейното им падане от ръцете на апостола.
От празниците на светите апостоли Петър и Павел трябва първо да се спомене за 29 юни. Тържествеността на този празник нараствала с времето. Св. Роман Сладкопевец написал множество песнопения за него. След време те обаче били заменени с други, като днес са останали само кондакът и икосът на утренята. Известни са също два химна на св. Софроний Йерусалимски за светите апостоли Петър и Павел.
В днешния вид на богослужебната прослава на светите апостоли Петър и Павел присъстват много песнопения на св. Йоан Дамаскин: две слави за Малката вечерня, слава на Господи воззвах (на Великата вечерня), стихира на литията; на утренята — два канона. Също така присъстват песнопения и на по-късни византийски творци. Автор на известните стихири на Господи воззвах „Киими... “ („С какви... “) е Андрей Пирски (VII в.). Особено възторжени са споменатите два канона на св. Йоан Дамаскин — един за св. ап. Петър и един за св. ап. Павел.
Целият характер на службата на светите апостоли Петър и Павел е тържествен. Свидетелство за това е четенето на паримии на вечернята, които са от Първото съборно послание на св. ап. Петър (а не от Стария Завет). Прави впечатление, че присъстват песнопения от почти всички гласове на църковното пеене (без седми).
30 юни като дата за богослужебна прослава на светите апостоли Петър и Павел също притежава древност. Сведения за този празник имаме още от IV в.
Службата за 30 юни е до голяма степен неоригинална. Много песнопения са заимствани от предишния ден. Така е с първите три стихири на Господи воззвах (на Андрей Пирски) и славата им (на св. Козма Маюмски), стиховните стихири (от малката вечерня на предния ден) и славата им (на Ефрем Кария), тропара. Нови са седалните, краткият и обширният канон (вторият — дело на св. Теофан Начертани), хвалитните стихири и славата на тях (от св. Козма Маюмски) — всичко на утренята.
В службата за поклонението на честните вериги на св. ап. Петър четем имената на песнописците Византий от IX в. (слава на Господи воззвах) и Йосиф X в. (канон), както и на св. Йоан Дамаскин — в славата на стиховните стихири (взета от вечерната служба на 29 юни).
Още нещо за богослужебното честване на светите апостоли Петър и Павел. Трябва да се спомене, че всеки един четвъртък е посветен на св. апостоли (и на св. Николай Мирликийски), едни от които са Петър и Павел. Похвала на двамата първовърховни апостоли има и в редица песнопения от Постния и Цветния триод, както и от Минеите.
Първоначално най-разпространеното изображение на Христовите апостоли било под вид на агнета. След като страхът от гонения и опасността от идолопоклонство вече преминали, правило 82 на Трулския събор (
Проследявайки историята на иконографията на светите апостоли Петър и Павел, можем да кажем, че имаме древни литературни сведения за въздигането на техни бюстове (най-вече от Евсевий Кесарийски в неговата Църковна история). Свидетелства за почитта към бюстове и изображения на двамата апостоли имаме и у св. Василий Велики и бл. Августин. Техните ликове били изобразявани и на капаците на саркофазите.
Можем с основание да твърдим, че както образът на Христос в основни линии бил запазен, така и характерните черти от образите на светите апостоли Петър и Павел били съхранени. Преданието разказва, че св. ап. и ев. Лука нарисувал икона и на светите апостоли Петър и Павел.
За най-древни запазени изображения на светите апостоли Петър и Павел се считат един Ватикански бронзов медальон от II в. (от времето на император Антонин Пий) и един саркофаг на Юний Бас (Юниус Басус) от IV в. — и двата съхранявани в Рим). Какво е характерното в изобразяването на двамата апостоли там? Във Ватиканския бронзов медальон образите на ап. Петър и Павел са дадени силно индивидуализирани. Петър (в дясната страна) е даден като един благороден мъж — с лице кръгло, черти изострени, коса на главата твърде гъста и къдрава, брада неголяма и също къдрава. Ап. Павел (в лявата страна на медальона) е даден с малко продълговато лице, с възтънки черти, голо чело, брада въздълга и вълниста (красива).
В саркофага на Юниус Басус двамата апостоли са дадени в момента на залавянето и отвеждането им на съд и погубване. Тук ап. Петър изглежда като спокоен философ с известна твърдост, при това в права стойка; с лице сравнително кръгло, а чело високо; с брада неголяма — кръгла и къдрава; нос — въздълъг; глава — величествено висока и покрита с гъста, тука почти пригладена коса. Изобщо, внушителна, величествена фигура. Ап. Павел — общо и той тук изглежда също като спокоен замислен философ; спрямо ап. Петър той е по-нисък на ръст с малко приведена стойка; с голо чело — има малко къса коса отзад на главата; брада — по-дълга от тази на ап. Петър и също къдрава; лице — тук възовално; вежди — къси; в чертите — нещо фино, деликатно[1].
Характерните черти от двата споменати паметника се повтарят и в други древни изображения на светите апостоли Петър и Павел. Съществува ли основание за това? В Новия Завет имаме сведения, че св. ап. Павел бил със слабо телосложение. Такива сведения за него имаме и в много по-късни писания — на Йоан Малала (VI в.) и на Никифор Григора (XIV в.). Там се запазва този образ на св. ап. Павел, какъвто го срещаме в древните изображения и за какъвто се говори във 2 Кор. 10:10. Същото се отнася и за образа на св. ап. Петър. Можем да обобщим по следния начин. Типичното, което остава за през вековете още от старо време по отношение изображението на свв. първовърховни апостоли, е обикновено: за ап. Петър — възправа и висока стойка, глава и шия, покрита с гъста и къдрава къса коса, лице възкръгло с възстроги черти, сключени вежди, въздълъг нос; за ап. Павел — нисък ръст, голо чело, брада въздълга и права, лице овално (възпродълговато), вежди къси, нос прав и продълговат, във всички черти, също както и в тена — нещо фино, деликатно, гениално[2].
Може да се каже още, че св. ап. Павел се изобразява по-млад, макар и с голо чело, а св. ап. Петър — като старец.
Какво прави впечатление в иконографията на светите апостоли Петър и Павел? На първо място, това, че те се изобразяват заедно още от древността. Светите апостоли Петър и Павел фигурират и в композицията Traditio legis (Предаване на закона) или Dominus legem dat (Господ дава закона). Навсякъде те изпъкват и това се дължи на първенствуващото им място сред апостолите, за което става дума и в Св. Писание. Понякога, разбира се, има изображения и поотделно — св. ап. Петър, носещ голям дървен кръст, а св. ап. Павел в проповедническа стойка. Имаме повече сцени от живота на св. ап. Петър, с когото са свързани и множество моменти от живота на Самия Спасител. Ето някои от тях: призоваването на ап. Петър, ходенето по морето, умиването на нозете от Спасителя, отричането, възкресяването на Тавита, освобождаването от веригите, залавянето на апостола. Символично значение има и изобразяването на даването на ключовете от царството небесно. За св. ап. Павел има сцени със св. Текла (според апокрифа Деянията на Текла), както и следните сцени: хвърляне на камъни по апостола, залавянето на апостола.
В какви дрехи се изобразяват светите апостоли Петър и Павел? В древните изображения, които са свързани до голяма степен с Рим, Равена, Неапол, апостолите са облечени по традиционното за онова време облекло — туника (хитон) с наметало (химатий или палиум). Това е било най-често и философското облекло.
Какви външни знаци на двамата апостоли присъстват в техните изображения? За св. ап. Петър — ключове и кръст, а също така и свитък; за св. ап. Павел— книга и меч, както и свитъкът на четиринадесетте му послания. По-нов атрибут е църквичката, която държат в ръцете си двамата апостоли.
Трябва да се спомене и за иконографията на празника Петдесетница, където също присъстват светите апостоли Петър и Павел. Ето какво пише една изследователка за изобразяването на този празник в Средновековна България: Апостолите най-често са изобразени седнали в Сионската зала на полукръгъл (сигмовиден) синтрон, като в долния подковообразен отвор е вратата към дома. Най-високо седят Петър и Павел, а отпред, на пръв план са двамата млади и голобради апостоли Филип и Йоан. И тук Павел и евангелистите са с книги, а Петър и някои други — със свитъци в ръце[3]. Св. Никодим Светогорец категорично се противопоставя на едно изобразяване на ап. Павел в сцената на Петдесетница поради негова историческа недостоверност[4].
И накрая, нека бъде казано още, че светите апостоли Петър и Павел присъстват и на множество западни религиозни картини от Ренесанса насам. Там се изобразяват следните сцени: Тайната вечеря, спасяването на ап. Петър от вълните, богатият риболов, освобождаването на ап. Петър от тъмницата, разпятието на ап. Петър, проповедта на ап. Павел в Ареопага.
Светите апостоли Петър и Павел присъстват обширно в богослужебния култ и в иконографията на Църквата от древността до днес. Това вярно и точно отразява значението на тези апостоли. Справедливо те са наричани „първовърховни“. В Православната църква те се честват три пъти в годината: на 16 януари, на 29 юни и на 30 юни. Богослужението е тържествено, като автори на отделните песнопения в него са св. Йоан Дамаскин, св. Козма Маюмски, св. Теофан Начертани, различни византийски автори. В иконографско отношение се следва традицията от древността, в която несъмнено има историческа истина. Най-често светите апостоли Петър и Павел се изобразяват заедно. В най-древните паметници двамата апостоли са с типичните за древния Рим облекло (хитон и наметало). Техни атрибути са кръстът, ключове, свитък (св. ап. Петър) и меч, книга, свитък (св. ап. Павел). По-нов и изключително разпространен днес атрибут се явява църквичката, която апостолите държат.
И най-накрая нека бъде казано за ползата от изучаването на празниците на светите апостоли Петър и Павел. То е особено ценно за разбирането на смисъла, влаган от Църквата в тяхната прослава. А това вече е пряко свързано с духовния живот на всеки един християнин.
[1] Пандурски, Васил. Св. св. първовърховни апостоли Петър и Павел в богослужението и иконографията (по случай църковните ап. Павлови тържества през 1951 г.). — В: Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, Том II (XXVIII) 1951–1952 (С. 399–484). С. 435 (37).
[2] Пак там, с. 440 (42).
[3] Мавродинова, Лиляна. Иконография на дванадесетте големи църковни празника в средновековната стенна живопис в България (IX–XIV в.). София, 2005. С. 117.
[4] Вж. Успенски, Леонид. Богословие на иконата. Превод от руски. София, 2001. С. 327.
Абонамент за:
Публикации (Atom)