четвъртък, 24 февруари 2011 г.

Неделни училища – история, съвременно състояние и перспективи

автор: Галина Котова

Неделните училища са неотменима част от катехизаторската дейност на Църквата в нейната най-малка единица - енорията. Те се явяват естествено продължение за изяснение на Светата Литургия, чрез която се осъществява Църквата тук на земята. Възникнали преди Освобождението на България от турско робство, след него те имат огромен подем. Неделните училища са изключително важни за просветната мисия на Църквата, за залагането на християнските ценности в човешките души, за запознаване с християнството във всички аспекти на живота. Те са тези, които трябва да покажат, че Евангелските истини не се отнасят само за една отминала вече епоха, но са актуални и за днешното забързано време, ще са актуални и утре, защото са Божествени и непреходни. Изключително важни за успешната работа на неделните училища са фигурите на свещеника и учителя по религия. Свещеникът трябва да вдъхва респект и с личното си поведение да дава пример на християнин, у когото е учителната власт на Църквата. Учителят трябва също да е добре подготвен богословски и педагогически, да обича децата и работата с тях. Много важно в случая е и семейството, което да подкрепя детето и беседва с него по темите, разисквани в неделното училище. В самото училище децата трябва да ходят с удоволствие, защото им харесва разнообразната програма и различните занимания – рисуване, пеене, рецитиране на стихове и други. Самите деца, родителите и обществеността трябва да видят и да са доволни от плодовете на своя труд.
Преди да разгледаме съвременното състояние на неделните училища в България, ще обърнем поглед назад в историята, за да проследим историческата им поява и развитие. Неделните училища се откриват още преди Освобождението на България от османско иго. Пръв опит за откриване на неделно училище прави Хр. Данов като учител в с. Стрелча, Панагюрско /1850/. Подобни опити има и в Шумен /през 1862 и 1864 г./ и в Прилеп /1865/. Тези първи неделни училища не развиват голяма дейност и съществуват само по няколко месеца. Те се организират от учители, които нямат необходимия организационен опит и не разполагат с достатъчно средства за издръжка. Освен това самият народ не осъзнава ползата от тях.
Неделните училища имат успех и се откриват в голям брой, когато с тяхното организиране и поддържане се заемат обществени просветни организации – читалища, женски дружества, благодетелни братства и др. В уставите на почти всички тези организации е заложено и задължението да откриват и поддържат неделни училища.
През 1869 г. започва повсеместно откриване на неделни училища в страната. Народът вече чувства нуждата от тях и с доброволни помощи съдейства за тяхното откриване. Между много градове и села се стига до надпревара в това отношение. За популяризиране на неделните училища допринасят редица изтъкнати възрожденски дейци, като Хр. Данов, братята Димитър и Илия Блъскови, Йосиф Ковачев, Сава Доброплодни и др.
След Освобождението на учителските събори, организирани в редица градове на Източна Румелия от 1880 до 1885 г., се вземат решения и за откриване на вечерни и неделни училища. На някои събори даже се решава да се задължат неграмотните граждани да посещават тези училища.[1] Това говори за осъзнатата необходимост от повишаване грамотността на населението и от необходимостта от образование. Трябва да се подчертае, че в неделните училища се учат главно деца, младежи и девойки, както и възрастни хора, които не са имали възможност да получат образование в редовните училища. Те са твърде много на брой.
Най-много неделни училища се отварят в периода 1899-1905 г. По-голяма дейност развиват неделните училища в градовете Търново, Ст. Загора, Сливен, Котел, Враца, Видин и др.
Обучението в неделните училища е безплатно. На бедните ученици се раздават безплатно учебници и учебни помагала. По-големите неделни училища в своята дейност се ръководят от специално изработени устави. В неделните училища се използват българските учебници и книги за редовните училища. Няма много сведения за методите на преподаване в неделните училища. От големия брой на учениците в някои от тях, можем да предположим, че обучението е ставало по „взаимната метода”. Изобщо у организаторите и учителите от неделните училища се забелязва стремеж да се въвеждат нови, по-съвършени методи на обучение. Те имат за цел да се ускори подготовката на учащите се. Това се налага от обстоятелството, че курсът в неделните училища е по-кратък, а от значение е и по-напредналата възраст на учениците. В повече неделни училища учениците получават само начално ограмотяване – четене, писане и смятане, а някъде изучават и кратка българска история. В други неделни училища освен посочените предмети се преподава роден език с граматика, география, физика, химия, математика, земеделие, пеене, домакинство, търговия и др.[2]
В някои неделни училища се използват нагледни материали – карти, скелети, правени са опити по физика и химия и др.
Бързият икономически подем на страната след Съединението на Княжество България с Източна Румелия, води до нуждата от ограмотяване на неселението. Проблем остава липсата на програми за обучение. Именно даването на правилна насока за организирането на вечерните и неделни училища е причината да се свика Втори редовен конгрес /1896/ от Българския учителски съюз. На този конгрес се обсъжда и приема правилник и учебна програма, които да са „като конспект, по който да се ръководят дружествата.”[3]
В неделните училища на учителите не се заплаща, а им се дават парични награди за проявена дейност. При преподаването много голямо внимание се обръща на практическата насоченост, като особено внимание се отделя на местните традиции и условия.
Неделните училища са чисто български просветни огнища и се явяват като реакция срещу гръцкото влияние. Обучението в тях се води на български език и има подчертано светски характер. Неделните училища у нас през Възраждането дават своя принос за просветното и културно издигане на българския народ и в неговата борба за национално освобождение. Те подпомагат българския народ да излезе от своята изостаналост. Голяма е тяхната роля за издигане на националното съзнание на народа. Те поддържат будно народностното съзнание.
След 1905 г. започва упадъкът на тези училища. Причините са липсата на финансови средства, изключително голямата натовареност на учителите, тяхното лошо материално положение и слабата им подготовка. Интересен е фактът, че на много места селските кметове и свещеници правят всичко възможно да недопуснат откриването на такива училища от страх същите да не станат „разсадници на социалдемократическите идеи”.[4]
С намаляване на броя на неграмотните в България нуждата от неделни училища постепенно отпада. Към 1934 г. тези училища почти престават да съществуват. Подобни училища продължават да се откриват само в някои погранични райони, в родопските и крайдунавските селища за ограмотяването главно на жени.[5]
С превземането на властта от комунистите през 1944 г. за 45 години в България се установява атеистичен режим. През периода 1944-1989 г. няма неделни училища в нашата страна. Едва 1990-1991 г. постепенно на различни места към отделни храмове постепенно започват да се откриват такива училища. Така в най-малката църковна единица – енорията стана необходимо учителят да заеме своето място до свещеника.
Енорията представлява територия, на която живеят православни християни, които получават обгрижване от каноничен свещеник. Храмът, в който служи свещеникът и се събират за молитвено общение християните, представлява център на енорията. Именно тук се осъществява и просветната мисията на църквата, чиято същност се съдържа в Литургията на оглашените. Христос ни донесе едно ново, изключително възвишено учение – любовта към Бога, към ближния, към себе си. И в другите религии има вяра и надежда, но това, което отличава християнството от всички останали е любовта.
Енорийският живот е съсредоточен в литургията, в която всеки член на Тялото Христово има своето място, значение и мисия. Свещеникът и учителят са тези, които изпълняват образователната мисия на Църквата в частност. Тя е най-важната и основополагащата, която разгръща същността на истинското знание за Бога. Смисълът на Литургията, нейното служение, разбирането и осмислянето й, както и отражението й във всекидневния живот на вярващия като начало и край на земното му битие е изключително важно за спасението на всеки един от нас. Да разбереш Литургията, да живееш в нея и според нея и във всекидневния си живот означава да разбереш православието, да имаш жива и непрекъсната връзка с Бога, да пиеш от извора с жива вода по думите на Иисус Христос. В тази връзка известния руски богослов А. Хомяков много точно отбелязва: „Само този разбира Църквата, който разбира Литургията.”[6] Защото светата Литургия съдържа в себе си цялата пълнота на учението и Духа на Църквата, които се изразяват с живот и истина и са вдъхновени свише. Литургията е тази, която превръща енорията в църква, в нова общност, която следва заветите на Спасителя.
Голям проблем на днешния ден е, че много малко хора осъзнават своето място и мисия в живота на енорията. Вярно е, че много голямо значение има свещеникът – как той възприема себе си – като човек, който изпълнява служение или като човек, който е на работа. Освен това важно е дали той е грамотен богословски, може ли да привлече хората около себе си и създаде общност, която да води евхаристиен живот – живот в служба на Бога и себе си. Няма по-подходящо от енорията място, което да осъществи образователната мисия на Църквата. Учителят възпитава и изгражда християнските ценности у децата. Свещеникът обаче, най-вече в Литургията, огласява и приобщава младите към истинския църковен живот. Чрез нея децата са богослужебно осветени и са готови за живия християнски живот.
Днес свещеникът се сблъсква с редица трудности. След падането на атеистичния режим в България много хора се насочиха към храма. Проблемът е, че много малко от тях останаха там. Богословската неподготвеност на свещениците, неспособността им да разяснят ролята и значението на живота в енорията, да станат съпричастни към болката и проблемите на ближните, да им разяснят и посочат личната връзка на всеки човек с Бог, отблъсна много хора. За съжаление голяма част от свещениците, а и преподавателите по религия правят една основна грешка – проповядват морализъм. Лошото е, че този морализъм е болен и той е неправославен и се базира само на външната страна на нещата. А най-важна е връзката на човека с Бога. Затова и първата заповед е „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум” /Мат. 22:37/. Спасителят осмисля и освещава човешкия живот, а православният пастир е проводник на Божията благодат. Той е този, който трябва да отвари съзнанието на децата чрез Словото Божие. Свещеникът е първият учител и наставник, този, който сее и, който по-късно ще жъне плодовете. А учителят по вероучение ще го развие и ще разгърне познанието за Свещеното Писание и за християнската нравственост.
След свещеникът, учителят е другата основна фигура за осъществяване на образователната мисия на църквата. Той трябва да е свързан с енорията, да живее евхаристиен живот, за да може правилно да надгражда знанията, дадени от свещеника по време на Литургията. Той е посредникът между изискването на църквата за разпространение на православната християнска вяра и желанието на подрастващите да разберат тази вяра като действително способна да им окаже помощ в живота. Ако сърцето на учителя „гори” по Христос, то той ще разгори и сърцата на децата. И тук след 1991 г. са налице различни варианти. В някои неделни училища се назначават учители, които са добре подготвени богословски. Те имат ясна програма и поставени цели и задачи, имат педагогически опит. Децата се запознават с основите на православното учение. Те се поднасят във вид на игри, задачи, състезания и решаване на казуси, съобразени с възрастта на учениците. Структурата на урока се спазва, като планът на дъската затвърждава с визия важните изводи. Учителят може да раздвижи тази установена вече структура, но чрез предварително обмислени и изпитани похвати. Важно е учителят много просто и ясно да обяснява на децата основните истини на вярата, празничният цикъл на богослужебната църковна година, да използва и съвременни методи на обучение – снимков материал и аудио-визуални средства. Изключително важен е анализът на това, което свещеникът е изложил в храма като празнична беседа.
За различните предмети, като рисуване, гръцки, източно църковно пеене, се привличат специалисти от съответната област. Изключително важно е децата да имат повече практически занятия, да правят изложби, рецитали и сами после да поставят оценка на направеното от тях.
Важни за неделното училище са и уроците, проведени в храма. Тук децата могат да се запознаят в богослужебната утвар, книги, одежди, архитектурата на храма, иконографската програма и символика.
Има и случай в съвременната история на неделните училища, когато се назначават свещенически съпруги за учители с цел задоволяване на болните им амбиции да преподават. При подобни варианти липсва ясен учебен план, всяка година се преподава един и същ материал, децата ясно усещат неподготвеността на учителя. Това води до отблъсване на децата от неделното училище и църквата.
Вече има достатъчно подготвени кадри от богословските факултети. Важно е като перспектива за развитието на неделните училища да се разработят различни програми, съобразени с възрастовите особености на учениците. При назначаването на преподавателите трябва да се следи научават ли нещо децата и посещават ли същите с удоволствие неделните училища. Можем да вземем и практиката след Освобождението на България от турско робство и преподавателите да получават възнаграждение само при постигнати резултати в края на учебната година. По този начин негодните и некадърни кадри ще отпаднат.
От всичко изложено по-горе се вижда, че има много проблеми за разрешаване относно неделните училища. Те трябва да привличат децата и да успяват да ги задържат. Трябва да се работи усилено свещениците и учителите по вероучение да са добре подготвени богословски, да работят съвместно и да показват сериозни резултати в образованието на децата. Необходимо е църквата да се заеме сериозно с неделните училища, като обезпечи място за провеждане на занятията, да оборудва залите със съвременна техника и се погрижи за финансовото обезпечаване на преподавателите. И най-важно е да се помни, че „каквото посее човек, това и ще пожъне” /Гал. 6:7/. Това важи не само за отделния човек, но и за църквата. Ако сега църквата сее в сърцата на децата, то плодовете ще се берат в бъдеще. Дано само да има какво да се бере.

1 История на образованието и педагогическата мисъл в България. Том II, С., 1982, стр. 45-46
2 История на образованието и педагогическата мисъл в България. Том I, С., 1975, стр. 294
3 Димитриев. Вторият конгрес на Българския учителски съюз. В. Учител, 1896, кн. 1, с.26
4 Дочев, Д. Вечерни и празнични училища. В-к Учител, 1903, кн. 8, с. 597- 605
5 До граничните училищни инспектори. Окръжно №3100 от 30. IV. 1934. Учил. Преглед, 1937, кн. 5-6, офиц. отдел, с. 810
6 Хомяков, А. Полное собранiе сочиненiй, Москва 1907, с. 71