автор: Галина Котова
Свети Софроний, епископ Врачански е една от най-забележителните и ярки личности в българската история от епохата на Възраждането. Титан на богословската мисъл, той си поставя за основна цел пробуждането на българския народ от вековния сън. Подобно на апостолите той пръска навред светлината на словото Божие и озарява слушателите си с непреходните ценности на Христовото благовестие и със силата на християнската вяра. Той проповядва Евангелието на разбираем български език, за да могат непросветените хора да го разберат и да станат наследници на Царството Божие. За него просветата и образованието са особено необходими. Те са тези, които гарантират на народа възможността не само да чете, но и да разбира светото Евангелие. Само така могат да се избегнат различните лъжеучения и да няма съблазън от ереси.
Евангелието учи хората на добро. То съдържа заповедите, които Бог Отец ни даде чрез Своя Син – Иисус Христос. А спазването на Божествените истини ще гарантира на българския народ благоденствие и просперитет. Затова и „Неделникът” съдържа Евангелските текстове за всяка неделя от годината, заедно с тълкуванието и обяснението. Св. Софроний категорично подчертава, че тези четива не се отнасят за някаква отминала епоха, а са живи и актуални и за съвременността, ще бъдат актуални и в бъдещето. Същевременно в първата печатна книга на новобългарски език – „Неделник” се долавят и патриотичните идеи на автора, така характерни за епохата на Възраждането.
„Кириакодромион, сиреч Неделник” на св. Софроний, която излиза в 1806 г и е първата новобългарска печатна книга в България. В поканата за издаването й, св. Софроний изрично подчертава, че тя ще бъде душевна полза за целия български народ. Той я пише на разбираем български език, за да могат да „разбират и простите и неучени човеци, и жените и децата закона Божи”.[1] Това е неговата основна цел – всички да разбират Божието слово, за да следват пътя на истината и светлината. Свети Софроний ясно съзнава, че без Бога човек е като листо, носено от вятъра.
Св. Софроний не се срамува от своя български произход. Напротив, той подчертава, че е архиерей от български род. За него като духовен наставник и пастир е изключително важно образованието и просветата на българите. Той прозира, че именно образованието и просветата са онези важни фактори, които ще донесат духовно освобождение на народа.
Свети Софроний е приемник на славянско-византийската средновековна традиция. Неговата книга „Неделник” съдържа проповеди за всички недели и за големите Господски, Богородични и светийски празници през годината и то на новобългарски език. Това е една изключително полезна за всеки човек настолна книга по религия и християнска нравственост. В основното си съдържание словата имат гръцки произход. Характерна особеност на „Неделника” е, че поученията са подредени съобразно с хронологическата последователност на християнския православен празничен календар. В началото има въведение в проблематиката на съответния празник. Веднага след това се посочва от кое Евангелие е текстът, който ще се чете. Следва откъс, който обикновено представлява сюжетен мотив от съответна притча, на която е посветено поучението. Накрая следва и неговото тълкувание.
Важна особеност за „Неделника” е, че мотивите и тълкуванието се редуват, докато се изчерпи сюжетът на съответната притча. По този начин се получава своеобразно редуване от дидактически и белетристични откъси, с което се постига търсеното въздействие в тълкуванието. Трябва да се отбележи, че разширените сравнения представляват картини, взети от бита на човека. Авторът прави паралели между известни състояния и преживявания на човека в обикновения живот с изпълнението на някои църковни изисквания. В тълкуванията се отразяват редица страни на живота.
Конструкцията на поученията /въведение, следвано от евангелски сюжетни мотиви и техни тълкувания/ разкрива непреходността на Божествените истини и необходимостта да бъдат разбирани от българския народ. Но „Неделникът” не е само сбор от богословски текстове и тяхното тълкувание. Той се явява и указание за начинът, по който протича обрядът, за неговата ритуална последователност.
С огромна любов още с въведението към Неделника, авторът акцентира, че от четирите Евангелия ние опознаваме четири „верховнии добродетели, сиреч: Мъжество, Мъдрост, Правда и Чистота”[2]. На фона на историческата действителност, в която българите живеят, св. Софроний доста убедително обосновава качествата, необходими на българския народ. Именно тези върховни добродетели са изключително важни и необходими в ценностната система на българина. Те трябва да се култивират в душата и поведението му, да станат негова същност.
За мъжеството Софроний отбелязва: „не убойте ся от убивайщих тело ваши, понеже душу не могут убити”[3] Правдата я свързва с отношението към останалите, а именно: „Каквото хочете да учинят вам человеци, тако и вии да учиняте им”[4] Това показва, че той твърдо се опира на Евангелския текст, който за него е върховен критерий за истината. Евангелието като благовестие ни учи на добро. То е нашият залог да наследим Царството Божие.
Св. Софроний с пастирска загриженост призовава хората да изповядват своята християнска вяра и да не отстъпват от нея. За тази православна вяра всеки е длъжен да се потруди. Затова от дълбочината на сърцето, като голям патриот, той пише, че „со една вера без работа спасение не бива, ни работа без вера освобождение не бива”.[5] За постигането на всяка цел се изисква труд – както за спасението, така и за освобождението. Не е достатъчно само устното изповядване на вярата. Нужни са и дела, защото „вяра без дела е мъртва” /Иак. 2:26/.
С чувство на любов и дълг към целия народ, Св. Софроний има за основна цел да подпомогне низшето духовенство в мисионерската му дейност. В период, когато мнозина се гърчеят и духовният живот на българите е в ръцете на гръцки експлоататори, то учителната мисия на духовенството е на изключително ниско ниво. Това е така, защото не само много от хората са необразовани, но и голяма част от духовенството. „Неделникът” е съставен на „болгарский краткий и простий язик”[6], тъй като „много и свещеници, и простии чловеци нахождат се, що четут и не разумяват от свещенато писание словенскаго, ради глубокаго язика”[7] Прозира огромната болка от неразбирането на текстовете на Свещеното Писание. За св. Софроний целта на свещениците е да просвещават неукия и прост народ, да го водят по пътя на познанието към Бога. Само така духовенството ще изпълни своята мисия – като се потрудят и прочитат „на християнския род Слово Божие в собрание църковное”.[8]
Този въпрос е особено актуален и днес, когато голяма част от богослужебните книги се четат на църковно-славянски език. Такива са Минейте, Октоиха, Постния и Цветния Триоди. Това е причината не само миряните да не разбират богатството на тези прекрасни и дълбоко съдържателни песнопения, но и голяма част от духовенството. И по този наболял проблем БПЦ трябва да се обърне към св. Софроний, епископ Врачански и направи така, че в българските храмове да се служи на разбираем български език. По този начин богослужението ще освети българския език, а и храмовете ще се посещават много повече, защото хората ще разбират и ще се обръщат към Бога. И това е живо свидетелство за непреходността на идеите на св. Софроний, епископ Врачански.
Св. Софроний в „Неделника” насочва вниманието на християните към една основна потребност – един ден от седмицата те трябва да се погрижат за спасението на душата си. Със силен зов той напомня на своите братя християни за необходимостта от духовно обогатяване и нравствено самоусъвършенстване: „И всички да имаме любов, милост и смирение. И с чистое сердце да се молим Богу за вси християни и да просим да дари нам помощ и сила да ходим по светия заповеди его. И со всеки чловека любезни да будем.”[9] Именно любовта е онази най-ценна добродетел, която показва дали сме с Бога или не. Тя е съществена част от нравствения облик на българина. Това е и основната заповед дадена от Бога. Всеки човек е носител на Божия образ. Св. Софроний представя поучителните слова към българина като естествено продължение на религиозния мироглед. Сочейки любовта към ближния като начало и край на всички добродетели, св. Софроний насочва вниманието на читателя към добротворство. „Заповед имаме от Бога да любим един друга, да не имаме лукавство в сердца нашя, каквот Кайна братоубийца”.[10]
В „Неделника” св. Софроний ясно и категорично подчертава, че човешката воля трябва да следва непоколебимо Божествената. Той свързва библейските текстове с окръжаващата действителност, като подчертава, че те са живи и актуални и в съвременността. С голямо майсторство той успява да адаптира словото на Библията и да го направи разбираемо за обикновения човек от народа.
С особена сила св. Софроний заклеймява чревоугодничеството и плътските наслаждения. Не пропуска да отправи съвет към сънародниците си да се борят със сребролюбието, завист, лицемерие, пиянство и най-вече духовна пустота, да се пазят от гордост и тщеславие – най-пагубните страсти, водещи до нравственото падение на човека. Обявявайки ги за голямо зло, покваряващо ума, сърцето и душата, св. Софроний обявява война на недъзите в личния и обществен живот на българите. Словото на Софроний подтиква човека към действеност.
Като единствен изход и спасение от подобно човешко падение той вижда в покаянието. Именно покаянието е онова тайнство, което е основна предпоставка за влизането на човека в Църквата и примирението му с Бога.
Поученията в библейските текстове св. Софроний тълкува и доближава до ежедневния живот на българина. Това е причината да изисква от сънародниците си освен сила и твърдост в християнската вяра, така и практическо потвърждение в ежедневното общуване. Библейските текстове за него са основа към основната му цел – да накара народа си да скъса с примирението.
С пастирска загриженост, той изразява дълбоката си болка от инертността в поведението на българина и нежеланието за действена промяна. Като проницателно вникване в действителността звучат думите му „Истина е, че Бог е началник над нас и в Неговата воля е живота и смъртта, но ако размислиме по-тънко, ще познаеме добре, че продължението и скъсяването на живота бива от нашите работи”.[11] Бог дава на човека най-големия дар – свободната воля. Именно чрез нея човек сам определя дали ще изпъни целта на човешкия живот, а именно богоуподобяване, или не. Затова св. Софроний поставя в основата на човешкото съществуване активността, действеността и ежедневното усилие. Животът ни може да е в ръцете на Бога, но от нас зависи как ще го изживеем – достойно или позорно, с чувство на удовлетвореност или с чувство на безсмислено пропилян живот.
Всичко казано до тук по категоричен начин доказва, че св. Софроний почита и следва Бога през целия си живот. Затова мнението на някои изследователи да приписват на св. Софроний, че е носител на идеите на просвещението е нелепо. Няма как и е невъзможно светлината и мрака да са заедно. Защото просвещенците се борят против Бога, те са богоборци, т.е. основният им стремеж е да отдалечат човека от Бога. Те издигат на пиедестал човешкия разум. Напротив, св. Софроний категорично подчертава и то, не само в „Неделника”, но и в другите си книги, че само Евангелието ни учи на истината, че човек трябва да изповядва православната си вяра и да следва непоколебимо Божията воля.
От всичко казано по-горе можем да кажем, че „Неделникът” с актуалните проблеми, които поставя, остава като светъл лъч в българската и световна литературна съкровищници. Книгата е актуална и днес, а ще бъде актуална и в бъдеще, защото се опира твърдо на словото Божие. Чрез „Неделника”, радетелят за нравствена и верска консолидация на българите, св. Софроний се труди неуморно за просветата и образованието на българския народ. Неговата цялостна обществена и книжовна дейност се отличава с дълбок хуманизъм, с чувство на любов и дълг към целия народ. Бог е основният източника на всички блага. И човекът трябва да се труди за премахване на страстите и достигане на нравствено съвършенство. Словото Божие трябва да е разбираемо за всеки, за да станат всички наследници на Царството Божие. Това е заветът за св. Софроний – активен труд на Божията нива, висока образованост и просвета, за да следва българският народ Истината и достигне есхатона.
Бележити българи. Т. 3, С., 1969, стр 118
2 Врачански, С. Съчинения, т. 2, С., 1992 г., стр. 177
3 Пак там, стр. 177
4 Пак там, стр. 177
5 Пак там, стр. 178
6 Пак там, стр. 179
7 Пак там, стр. 179
8 Пак там, стр. 180
9 Пак там, стр. 181
10 Пак там, стр. 283
11 Пак там, стр. 283
