автор: Галина Котова
Водата е вещество изключително важно за човека. С нея е свързан живота на всеки от нас. От друга страна водата има богата употреба. Тя дарява живот, но може и да го погуби. Водата се използва и за очистване и заема своето достойно място във всички ритуали и обреди, свързани с очистването и освещаването на хора, животни и предмети. Освещаването на водата като видим елемент, изразява признаването на значимостта на материята и преобразяването на света в ново творение. Това е задача, поставена на човека от Бога като част от Божието домостроителство за спасението на падналото човечество. В текстовете на Свещеното Писание на Новия Завет водата присъства като извор на живота, като материя на кръщението, като средство за лечение. Това показва огромната роля на водата за живота на човека изцяло. В този аспект малкият водосвет заема своето достойно място в живота на християнина.
Освещаването на водата в православната богослужебна традиция води до оформянето на няколко последования – велики /богоявленски водосвет, малък водосвет, освещаване на вода при кръщение, благославяне на теплотата и др. Използват се различни молитви, някои от които излезли от употреба. Освещаването на водата, която се ползва при осветителните и очистителните обреди, наричаме водосвет. Водосвет е обред, при който чрез молитви, призоваване на Светия Дух и кръстообразно благославяне на водата посредством ръката на свещеника, тя се освещава и става "лечителна за душите и телата и прогонваща всяка съпротива сила".
Малкият водосвет е последование, при което се призовава Божието благословение над водата, която придобива особени благодатни свойства и сили да прогонва видимите и невидими врагове, да освещава храмове, икони, одежди и предмети, да изцелява душевни и телесни недъзи и др. Осветената вода е наречена "светена вода", "света вода" и др. За основание на малкия водосвет служат събитията в къпалнята Витезда в Йерусалим. Там веднъж годишно ангел небесен „раздвижва” водата и който пръв влезел, се очиствал от каквото и заболяване да страдал. Но в деня, описан в Евангелието, при Витездата идва Сам Господ Иисус Христос.
Най-древното свидетелство за извършване на малък водосвет е дошло до нас от Цариградския патриарх Никифор (806-815), който казва, че е прието да се извършва водосвет в началото на всеки месец. Тъй като това не се споменава в Барбериновия евхологий, най-вероятно означава, че тази практика през IX в. все още не е повсеместна.
Документ от XI в. разкрива, че водоосвещението се извършва по време на св. Литургия след началните антифони и преди малкия вход, през неделни или празнични дни в началото на всеки месец. По-късно по практични съображения водосветът е отделен от св. Литургия.
Богослужебният типик на Православната църква в съвременния си обем съдържа пет обреда за освещаване на вода:
- освещаване на водата при св. Кръщение,
- освещаване на водата при обновление на храм
- велик водосвет
- малък водосвет и
- освещаване на т.нар. "Бабина вода" (има се предвид благословение на водата с изричане на молитви над жена в деня, когато е родила).
Днес всеки човек може да поиска в храма да се направи водосвет или да си вземе от освещаваната в началото на месеца вода. Човекът може да пие от нея всеки ден. С нея може да поръси дома си и хората, които живеят в него. Освещаването на домовете и работните места чрез поръсването с осветената вода няма магично действие.
Положителното действие на светената вода се проявява, когато към нея се пристъпва с вяра. Когато вярата се замества от суеверие, маловерие, инерция, кривоверие или зловерие, се случва Бог да отнеме действието на светост. Светената вода не действа „магично", така че който се сдобие с нея, да се възползва от силата й. Тя се освещава от Бог.
В заключение можем да кажем, че малкият водосвет заема своето достойно място в богослужението на православната традиция. Присъствието на осветената вода в живота на хората е за укрепване на вярата. Вярващият знае, че болестите и скърбите са поради греховете ни, но не трябва да разчитаме само на светената вода, а да се каем и променим живота си в унисон с Евангелието.
петък, 29 юли 2011 г.
четвъртък, 7 юли 2011 г.
Светото тайнство Евхаристия
Автор: Галина Котова
В Светото тайнство Евхаристия се състой идентичността на Православната Църква. То не е едно от седемте тайнства, а е Литургия на Църквата, тайнство на самата Църква, на нейното битие и живот. Евхаристията е земно проявление на пречистата реалност на Тялото и Кръвта Христови във вид, който човешките създания могат да усвоят. Тук благодатно се възприема цялото Богочовешко домостроителство на спасението, от въплъщението до възнесението, като непресекващ извор на жива вода в нашия живот и душа. Тук се осъществява в пълнота единението между човека и Бога, живата връзка между Христос и всеки вярващ.
Гръцката дума литургия, която се явява и особено име за светата Евхаристия означава служение, действие, работа, общо дело. И именно за това е сътворен човека – да води евхаристиен живот – живот в служба на Бога и себе си. Това означава човекът да принася на Бога себе си, цялото свое битие и живот, както и цялото творение около себе си. Това е така, защото Бог е сътворил всичко като дар за човека, чрез който той да познае Бога и да превърне живота си в общение с Него. То е Божествената любов станала за човека храна и негов живот: ”Вкусете и ще видите, колко благ е Господ”/Пс. 33:9/
Самата Евхаристия е благодарствена жертва. Затова Сам Бог говори: “Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци” /Пс. 49:14/ и “Който принася жертва хвала, той Ме почита, и който следи своя път, нему ще явя Божие спасение” /Пс. 49:23/. Тези стихове свидетелстват, че за Бог истинската жертва е хвалата, благодатността на хората за всичко, което Той ни е дал, за Неговите благодеяния към нас, като изпълнение на назначението на човека в света. Поради това и протопрезвитер Александър Шмеман казва, че “ човекът като свещеник стой в центъра на света и го обединява в самия акт на благославяне на Бога и принасяйки го на Него. Като изпълва света с тази евхаристия, с това свое благодарение, човекът преобразява живота, който е получил от света, в живот с Бога, в общение с Него. Светът е сътворен като “материя” – материал за една всеобемаща евхаристия, а човекът е сътворен, за да бъде свещеник на това космическо тайнство.”[1]
Още апостолските мъже и по-късно представителите на цялата патристична литература разбират Евхаристията като мистерия на истинско и реално общение с Христос, като истинско участие в прославеното Тяло
Христово. Затова и православното богословие е евхаристийно богословие, защото в него Църква и Евхаристия са тъждествени. От момента на Въплъщението космосът и човекът стават вечно Тяло на Христос, т.к. Той довежда Бога и света до състояние на взаймно проникване и неслитно, както и неразделно единство. “Бог стана човек, за да може човекът да стане Бог”[2] – това е същността на св. Евхаристия като Богочовешко Христово Тяло. “Едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” /1Кор. 10:17/. А “Небесният хляб, слязъл от небето” е въплътилото се Слово – Христос, Който и в св. Евхаристия и в Църквата, като тъждествени е абсолютно всичко. Затова и св. Теодор Студит казва, че Евхаристията е самата “истина”, “тайнство, което е равносметка на всички /божествени/ дарове”, т.к. Сам Господ Иисус Христос казва за Себе Си: “Аз Съм Пътят, Истината и Животът” /Йн. 14:6/. Само в Иисус Христос хората намират пълнотата на своя живот. Евхаристията е Самият Христос, Възкръсналият Господ, тя е влизането на Църквата в радостта на живия Бог. Влизането в тази радост, свидетелстването за нея в света е истинско и велико призвание на Църквата, нейната истинска Литургия, тайнство, чрез което тя става това, което е. Божията всеобемаща любов ни дава в пълнота в светата Евхаристия непресекващия извор от жива вода, вечния живот во Христа. Преживяването на литургичните тайнства като същност на собствената личност – това е единствения път за изграждане на обикновените човеци в богочовеци, за тяхното израстване в светци. Този, който не разбира Литургията, не може да разбере и Православието казва православния богослов Хомяков. Такъв човек остава далеч от католическата природа и католическото самосъзнание на Църквата.Тялото е едно само е Главата, събрано и в единство чрез Него и в Него, свещенството в Църквата е преди всичко свещенство на единството. Самата идея за църковно единство предполага епископите да бъдат в единение, както с клира, така и с останалите членове на Църквата. Литургията е дело на целия Божи народ и затова Новия Завет разширява разбирането за свещенство, като включва в него всички християни: “Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свят, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнината в чудесна своя светлина” /1Петр. 2:9/. Това е продължение на свещенството на Самия Христос, защото Църквата е истинско Тяло Христово. Когато човек се кръщава той се облича в Христос /Гал. 3:27/, става член на Тялото Христово и следователно получава дял в свещенството на Христа. Това е причината по време на Евхаристията свещеническата функция да се изпълнява от цялото множество като единна, цялостна общност, по силата на кръщението на всичките й членове. Ръкоположеното духовенство само предстоятелства евхаристийното събрание /синаксис/ и обединява тяхната свещеническа молитва на едно и също място заради “хлеболомението”/ Деян. 2:42, 46; 20:7 /. В потвърждение на това протопрезвитер Николай Афанасиев пише: “Евхаристията е събрание на народа Божи в Христа, на събраниетo
включва в себе си идеята за съслужение. Божият народ се събира в Църквата, за да служи на Бога и тогава всеки служи заедно с другите под предстоятелството на един. Без съмнение няма събрание в Църкваата, но и без събрание няма съслужение. Без участници няма трапеза, но и без възглавител на трапезата няма участници в нея”.[3]Епископите предимно са призвани да служат на олтаря и да извършват Божествените жертви - Евхаристията. В този смисъл те са тайноизвършителите в Църквата. Самата Евхаристия се разглежда, като Тайната Вечеря й затова някой трябва да заеме мястото на Христос. Св. Игнатии Богоносец винаги нарича Глава на евхаристийното събрание епископа. И Св. Игнатий Богоносец счита, че Църквата се осъществява, става самата себе си, когато нейните членове се събират заедно за извършване на общото действие, Християнството никога не е било езотерично учение и не поражда тайни общества. Да си и да бъдеш християнин означава на първо място физически да се събираш заедно с другите и по този начин да осъществяваш самата същност на Църквата като събрание. Никои от нас не представлява цялото Тяло, а всеки е само част от Тялото, за да можем винаги да чувстваме и разбираме колко много зависим един от друг. Целият ни живот и безсмъртие е само и единствено в Тялото Христово. Като се причастяваме със светия Хляб и светата Кръв на Иисус Христос, ние се причастяваме със светото Му Тяло, което винаги и навсякъде е едно и също “тъй и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове” /Рим. 12:5, ср. 1Кор.12:27/. Затова и Св. Игнатии пише: " Затова, който не ходи в общото сьбрание, той вече се е възгордял и сам се е осъдил"[4]. Контекстът на това изказване показва сакраменталния характер на общите събрания – Евхаристията е проявление на Иисус Христос. Без Евхаристия не може да има проявяваме на Тялото Христово. За Св. Игнатий е от изключителна важност потребяването на една Евхаристия, защото в нея се осъществяват цялото единство на Църквата: ”Затова старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на Господ наш Иисус Христос и една е чашата за единение с кръвта Му, един е жертвеника, както един е епископа. Заедно с презвитерството и дяконите - моите съроби, за да вършите според Бога каквото и да вършите."[5]
Една плът, една чаша, един жертвеник, един епископ - всичко това е
абсолютно и задължително необходимо условие за евхаристийното събрание. Защото това събрание съществува за всички и е събрание на всички, в него не може да има никакво разделение, то не може да бъде превърнато в частна инициатива, извършвана поради прищявка на отделни хора.
И св. Йоан Златоуст благовести “както хлябът, съставен от много зърна, е един, така че макар в него да има много зърна, те не се виждат и разликата между тях е незабележима поради тяхното съединяване, така и ние се съединяваме един друг с Христа”.[6] Така пълнотата на човешката природа в цялото й многообразие се единява с Христос. Човек става христоносец и богоносец, когато в Тялото Христово – Църквата цялото му същество без остатък се изпълни с Богочовека Христос.
Самата Църква като Тяло Христово не е от този свят. Това означава, че влизането в нея и животът в нея предполага една друга реалност. Това е място, където ни се отварят вратите за Царството Божие – динамичната еклесиология ни води в есхатологична перспектива. Светата Литургия обръща цялата перспектива – истинските, хубавите неща ги очакваме напред. Без Литургия Църквата е в потенция, която се осъществява в събранието на верните. Затова е много важно да участваме в Евхаристията, т.к. по този начин ние конституираме Църквата. Важно е придобиването на Божието Царство, вътрешно преобразяване на света в Божието Царство и постепенното му просветляване чрез Божествените енергии. За Православието Евхаристията не може да разкрие нищо пред сетивното зрение, тя е само небесен хляб. В същността си Евхаристията е храна, която може да се вкуси, само като се яде и пие, защото Бог е приел пълнотата на нашата човечност с всичките й физически и психически функции, за да я отведе до възкресение и вечен живот. Евхаристията е това свето тайнство, което в действителност преобразява човешката общност в Църква Божия.
Последната пасхална вечеря на Иисус Христос с учениците Му е една съвършено нова вечеря в Царството Божие: “Като взе хляб, Той го благослови, преломи и го раздаде на учениците Си като каза: Вземете, яжте: това е Моето Тяло ... което за вас се дава. След това взе чашата и като благодари на Бога, им даде, казвайки: Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новоя завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете” /Мат. 26:26-28; Лк. 22:19 /. Това правете за Мой спомен /Лк. 22:19; ср. 1 Кор. 11:26/. Тези текстове показват есхатологичния характер на самата Евхаристия и на нейното извършване в историята на Божия народ, който е Църква Божия в Христа Иисуса. Чрез призоваване /епиклеза/ и действие на Светия Дух принасяните на нея хляб и вино се освещават и претворяват в Тяло и Кръв на Господ Иисус Христос.
Както вече казах Църквата не е от този свят, който е даден за
владение на друг. Но Църквата, общото събрание на верните за среща с Христос е радостното събитие в живота на вярващия. Човек трябва да се откъсне от този свят и осъзнае крайната цел на своя живот – Царството Божие. Затова и православната Литургия започва с тържествено славословие: “Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги и во веки веков.”[7] Това е призив да дадем нашето съгласие да следваме Христос и заедно с Него да възходим при Отца. Благовестието изразява нашето желaние , нашата висша цел в живота - да добием живот в бъдещия век, да добием безсмъртие и бъдем вечни участници на трапезата Господня. Нашето съгласие се изразява с “Амин” и показва, че искаме да бъдем участници и съработници на Бога за добиване на живот в бъдещия еон. С “амин” ние ставаме еклесия в отговор на благовестието. Следват общите молитви, в които се отправят прошения към Бога за всички, защото “Бог е любов” /1Йн. 4:8/.
Следва Малкият вход, където дверите на олтаря се отварят. Това показва как с Христовото въплъщение на земята се отваря Царството Небесно за всички хора. Така Църквата осъществява възхождането към небето и акта на доближаване на предстоятеля до олтара разкрива и потвърждава истинските измерения на тайнството. Молитвата на входа споменава ангелите, които служат предвечна литургия на небето и които сега се съединяват с верните за съвместно служение. Именно, защото сме причастни към Божията святост всички хора и ангелите заедно се прекланят като коленичат, служейки литургия. Така Светият Бог, скрит като облак в тайната на Своето сияние, подобно на Моисей пред Бога, приема поклонението на всички сили на собствената Си святост. В Евхаристията ние сме в Христовото присъствие и сме покрити с Неговата слава, а Църквата влиза в благодатта, е есхатона. Самото пеене на Трисветата песен ”Свети Боже, Свети Крепки, Свети Безсмъртни”[8] отразява една чудна , изпълнена с хармония симфония от човешко и ангелско пеене. Тази песен изразява разбирането, че Отец е източникът на светостта, Синът е Крепкият, Този, Който е погазил смъртта, а Светият Дух е Животворящият – самото дихание на живота. И тук за първи път предстоятелят на евхаристийното събрание се обръща с лице към народа и “актуализирайки “свещенството на Христос” казва “Мир вам”. Самият Христос е нашия мир, защото чрез Неговото въплъщение, божествено снизхождане, Той ни дарява мира с Бога, в който ние Църквата влизаме.
Христос е унищожил враждата, разкъсал е мрака и словото му звучи с пълна сила при четенето на “Апостола” и Евангелието на деня. Самото Евангелие е не само разказ за живота и възкресението на на Христос, но е
самата радост на Възкресението, отварянето на Царството Божие за падналия човек, началото на новия живот, на възможността да пием жива вода, така че да не ожаднеем. Затова и преди четенето на Евангелието се измолва дара на просвещаването в съгласие с Лука 24:45, Йоан 14:26 и Йоан 16:13: “Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията”, “Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име”, “А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина”. Това е евхаристийното преобразяване при четенето на Свещеното Писание в Слово Божие, библейската Евхаристия на оглашените. Отново следват ектении, в които Църквата се моли не само за верните, но и за целия свят. Това е израз на любовта, която Бог ни завеща. След ектенията за оглашените, когато те напускат храма започва Литургията на верните.
Литургията на верните се състои в принасяне на Всевишния хвали и благодарение, което всъщност е Евхаристията за възпоменание за смъртта на Единородния Му Син и за всички получени от Него благодеяния. Тук могат да присъстват само кръстените, т.к. Самият Христос казва ”Аз Съм вратата” /Йн. 10:7/. При кръщението вехтият човек умира и новото раждане во Христа дава на човека възможност да застане сред Храма на Божията слава. Именно тук дяконът призовава “Да застанем със страх”, “Премъдрост”[9], което показва, че хората трябва да се приготвят да слушат с трепет нещо важно. Божествената Евхаристия с тези призиви трябва да подбуди слушателите към по-голямо умиление и славословие към Бога. Със започването на Херувимската песен се открива и изживява истината за човека като литургично същество. Именно затова – да пее на своя Бог е сътворен човека. Това трябва да бъде единственото му занимание. Човекът трябва да се прекланя, славослови и благодари на Твореца за всичките Му благодеяния към нас. Не е достатъчно само да се молим. Необходимо е да се изградим като молитва и превърнем себе си и света около нас в храм на поклонението, в една всеобемаща космична литургия. В този момент възпяваме заедно с херувимите “Царя на всичко”, отваряме душите си изцяло за Него, за да възлезем с Него в Царството Божие.
Великият вход или преносът на предложените Дарове е литургично изобразяване на Христовото влизане в Йерусалим. Верните изобразяват влизането на Христос-Царя, Свещеника и Жертвата, Който се появява Сам сред верните. След влизането в олтара Царските двери се затварят, за да не може никой да види извършването на Тайната. Тук свещеникът се моли с думите на благоразумния разбойник: “Спомни си за мене, Господи, в Твоето Царство”[10]. След това слага светия потир върху престола и казва:
“След като свали от дървото Твоето пречисто тяло, благообразният Йосиф го обви с чиста плащаница с благоухания, в нов гроб го положи, като покри...”[11]
Голям воздух покрива Светите Дарове като плащаница, а каденето напомня за благовонията. Светите отци и учители на Църквата наричат евхаристия хляба и виното на приношението, тяхното принасяне и накрая– причастяването. Всичко това е самата Евхаристия и то може да се разбере единствено и само в Евхаристията.
Смисълът на пренасяне на елементите от нашата храна в олтара е да осъществим на дело призива, който се съдържа във всяка ектения :”нека сами себе си и един другиго, и целия наш живот на Христа Бога да отдадем!”[12] Това е смисълът на истинския живот, който е безкрайна Евхаристия – акт на любов и служение на Бога, акт, в който действително се осъществява ценността на всичко съществуващо. Ние трябва да прославяме Бог не само за благодеянията, които са очевидни за нас, но и за тези, истинската цел, на които е скрита от нас и които ни се струват зло. Това благодарение на Бога граничи именно с тази саможертва. И както казва прот. Ал. Шмеман: ”Самият Христос е съвършената Евхаристия, тъй като е принесъл жертва Себе Си в пълно послушание, любов и благодарение на Бога, Бог е самият живот на Христос, Който ни дарува Своя съвършен и евхаристиен живот. Така чрез Христос Бог става наш живот”.
След тържественото пренасяне на Даровете дяконът произнася молитвата на приношението, а свещеникът произнася епиклезата: “Господи Боже Вседържителю, Който едничък си свят и приемаш хвалебна жертва от тия, които Те призовават от все сърце, приеми и моленията и на нас, грешните, и ги принеси пред светия Твой жертвеник, и ни удостой да принасяме на Теб дарове и духовни жертви за нашите и за незнайните човешки грехове и ни удостой да приемем благодат пред Тебе, и благият Дух на Твоята благодат да се всели в нас, и в тези предложени дарове, и във всички Твои люде.”[13]
Това е благодарствено възпоменание за страданията на Христос. Цялата ектения изразява живото и благоговейно съзнание на вярващите, че силата на благодарствените, просителни и омилостивителни молитви зависят изцяло от великото ходатайство на Сина Божий пред Неговия
Отец. За това свидетелства и Иисус Христос: “Каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде” / Йн. 16:23/
В този момент на пълна тишина и очакване на приемането от душата на целия Бог, дяконът казва: “Да се възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядаме...”[14] Именно в любовта се изразява католичността на Църквата, а човекът участва в тайната на Божествения живот. Същността на църковната Евхаристия е любовта и ние можем да влезем и участваме в нея единствено и само с любов. Любовта е тази всепобеждаваща злото сила, която съзидателно твори и преобразява всичко. Любовта е самият принцип на тайнството. Затова целувката на мира е един от основните елементи в православната Литургия – единението с Богочовека. Тук земното и небесното в Църквата се съединяват в прекрасна хармония и променят самата природа на нещата. По време ма изповядването на Символа на вярата служещият свещеник бавно поклаща воздуха над чашата и дискоса, символизирайки с това слизането на Светия Дух. Благоговейното очакване нараства с всеки един призив на свещеника “Да стоим добре...”, “Да издигнем сърцата си нагоре”, “Издигнати са към Господа”, “Да благодарим на Господа”.[15] В този момент ние приемаме да оставим всичко земно, да следваме Христос, да живеем Неговия живот. Като членове на Църквата ние следваме Христос в Неговото възнесение, защото Той ни е приел на Своята трапеза в Царството Си. Благодарността като благодарение към Бога е състояние на съвършения човек. Евхаристията е райският живот, който сме изгубили. Но единственият съвършен човек, който предстои пред Бога е Христос – съвършеното евхаристийно същество. Той е Евхаристията на света.
“Достойно и справедливо е да се покланяме на Отца и Сина и Светия Дух – Тройца единосъщна и неразделна”[16]
Жертвата, съдържаща се в уникалното действие на Христос е троична. Това е единственият възможен отговор на Божествената покана за живот. Вярата не е просто интелектуално съгласие или чисто и просто подчинение, а вярност на личността към Личност. Приемайки възнесение с Христа към есхатона, отдавайки се безусловно, ние се отъждествяваме с Него. И в този момент свещеникът започва евхаристийната молитва:
“Достойно и справедливо е, да Те възпяваме, /Господи/, да Те благославяме, да Те хвалим, да Ти благодарим, да Ти се покланяме на всяко място на Твоето владичество... Благодарим Ти и за тази служба, която Си благоволил да приемеш от нашите ръце, макар че пред Теб стоят хиляди архангели и безброй ангели, херувими и серафими, шестокрили, многооки, пернати, които летят високо.”[17]
Това е началото на евхаристийната молитва и се нарича въведение. Тя е особено важна, защото тук свещеникът съобразно свещенодействието
на Иисус Христос започва да благодари на Небесния Отец, изповядвайки Светата Троица като единосъщна и неразделна единица. Благодари се за всички благодеяния, оказани на хората от началото на света до настоящия ден. Именно Евхаристията на Христос и Христос като Евхаристия ни отвежда до трапезата в рая, издига ни към небето и ни прави причастници на небесната храна. Евхаристията – благодарението и хвалението – е пълнотата на новия живот, който Бог ни е дал, като ни е примирил със Себе Си в Христос. Този нов живот в бъдещото Царство ни се дава сега, като става основа на настоящето, на самия живот и Църквата. Благодарението достига до своя апотеоз в грандиозната прослава на Бога като отговор на Божията непресекваща и преобилна любов:
“Свят, Свят, Свят е господ Саваот; пълни са небето и земята с Твоята слава! Осанна във висините! Благословен е, Който иде в името Господне. Осанна във висините!”[18]
Да благодарим на Бога за всичките Му благодеяния, за всичко, което Той прави за нас е израз на преклонението и благоговеенето ни пред всемогъществото и любовта на Вседържителя. И както пише прот. Ал. Шмеман “В светлината на Евхаристията ние виждаме, че Христос е наистина животът и светлината на всичко съществуващо, славата, която изпълва небето и земята. Няма какво друго да възпоменаваме, няма за какво друго да благодарим, защото всичко намира своето съществуване, своя живот и своя край в Христос.”[20] В Евхаристията човек се стреми да поеме цялата човешка природа, подобно на Божествената Личност, съдържаща целия троичен живот. В победната песен ние възпяваме величието на Божията слава. И именно това Божествено славословие, непосредствено предшества възгласът на свещеника за божествената песен, която ни потапя в същността и съдържанието на цялото възпоменание и благодарение. Истината е, че ние нямаме какво друго да възпоменем и принесем освен саможертвата на Богочовека, която той стори за живота на света.
Именно до този момент ние заедно с Христос възхождаме за влизане в Царството Божие. Тук ние стоим пред пасхалната трапеза на Царството и принасяме всичко наше – живот, храна, себе си и целия свят. И тъй като Христос е приел с въплъщението Си целия наш живот и в този момент Той ни го дава обратно като дар за ново начало, нов живот. Тук Господ, приемайки хляба с пречистите Си ръце, го показва на Бога Отца, благодари, благославя, осветява го и като го преломява, го дава на Свойте ученици. Самото жертвоприношение се възвестява чрез споменаване, амнамнезис, който следва веднага след установителните думи на Тайната вечеря.
“Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява за опрощаване на греховете!Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия завет, която за вас и мнозина се пролива за опрощаване на греховете!”[21]
При тези възгласи, свещеникът изповядва, че това възпоменаване и благодарствено прославяне на Божествената любов и благодеяния, оказвани на човешкия род, Господ Сам заповядва, съобразно Неговото предание, това тайнство да се повтаря до края на този еон. На призивите на свещеника “вземете, яжте” и “пийте от нея всички” народът отговаря единодушно “амин”. Това служи от една страна като израз на дълбоката и непоколебима вяра в Божествеността на Тайнството Евхаристия, а от друга свидетелства за благоговението, което произтича от убеждението за присъствието на Иисус Христос при извършването на неговото Тайнство. Освен това “амин” служи и като печат на единството, съборността в мислите и чувствата на присъстващите в храма.
След припомнянето на великите тайни – страданията, смъртта, възкресението, възнесението, Второто пришествие – свещеникът казва формулата на приношението:
“Твоето, което е от Твоите /дарове/ на Тебе принасяме, за всички и заради всичко...”[22]
Отговорът на падналия на колене народ съдържа цялата Евхаристия като апогей на момента на освещаване на Даровете:
“Тебе възпяваме, Тебе благославяме, на тебе благодарим, Господи, и Ти се молим, Боже наш.”[23]
Православният изток счита, че само установителните думи на Иисус Христос не претворяват даровете на Църквата /хляба и виното/ в Дарове Божии – Тяло и Кръв Христови.
“Още Ти принасяме тази словесна и безкръвна служба, и просим, и молим, и умоляваме: изпрати Светия Твой Дух над нас и над тези предложени дарове. И направи този хляб наистина драгоценно Тяло на Твоя Христос. А това, което е в тази чаша драгоценна Кръв на Твоя Христос. Като ги претвориш чрез Светия Твой Дух”[24]
Необходима е молитва за измолване и призоваване на Дух Светии за чудото на Евхаристията, наречена епиклеза. Православната Църква като пазителка на истинското апостолско учение, винаги е подчертавала, че претворяването на евхаристийните дарове се извършва по време на епиклезата, т.е. при призоваване на Светия Дух. Светият Дух слиза на Петдесетница, явявая бъдещия век и ни въвежда в Царството. Затова и всяка Литургия става за причастилия се една лична Петдесетница. Да бъдеш в духа означава да бъдеш на небето, защото Царството Божие е “правда и мир и радост в Светаго Духа: /Рим. 14:17/ Той е Този, Който преобразява Църквата в тяло Христово и по такъв начин явява Даровете на нашето приношение като общение със Светия Дух. Това именно е самият акт на освещаването.
Христос ни съединява и ни прави Църква: „Съедини ни един с друг". Тройното споменаване на светиите, починалите и живите се добавя към епиклезата и към всеобщото приношение „за всички и за всичко". Тук Църквата се застъпва за всички. „Спомени, Господи, всички споменавани от от нас ... и изпрати Твоята милост върху всички нас."[25] Всички са съединени чрез невидими нишки в едно цяло.
„Сподоби ни да се причастим с Твоите небесни и страшни Тайни"3 се моли свещеникът и призовава Отца с тържественост: „И ни сподоби, Владико, с дръзновение, неосъдно да смеем да призоваваме Теб, Небесния Бог Отец".[26]
Всички очакват причастяването и казват Господнята молитва. Това, че тази молитва е поместена непосредствено преди Трапезата, показва, че насъщният, надсъщностен хляб е евхаристийният хляб.
„Светинята е за светиите", казва свещеникът, вдигайки агнеца, Хляба на живота; и всеки от събралите се изповядва: „Само един е свят, единственият Господ Иисус Христос".[27] Верните се събират подобно на жените мироносици при гроба. В безмълвие се разтварят докрай Царските двери, символизирайки архангел Гавраил, отместващ камъка от гроба. Държейки чашата в ръце, свещеникът застава пред коленичилите верни. Това е явление на възкръсналия Христос, дошъл, за да донесе живот вечен. Смъртта и гробът са разрушени завинаги и за всички.
„Със страх Божи с вяра и любов пристъпете."[28] Причастието свидетелства за реалното и постоянно присъствие на Христос. В Евхаристията Божественото побеждава тварното. След Причастието ние ставаме едно в Бога. И „не аз живея - казва ап. Павел, а Христос живее вече в мене". Ние се изменяме в Бога, ставаме обожествени. Не Христос се изменя в нас, а ние в Него. Отделният християнин или всички, цялата Църква Христова, при Причастието се обхваща от Светинята и става Тяло Христово. Причастилият се станава Жив потир и одушевен олтар - Богоносец. Евхаристийният Хляб храни човека за Вечен Живот. Небесният Хляб храни всецяло човека и му дарява безсмъртие. Да общуваш с Безсмъртния Христа, значи да получиш и ти безсмъртие. Тъй, Христовото Тяло Животвори тия, Които се причащават с Него, защото в Него е Изворът на живота.
Светата Евхаристия е живот за душата и дава тласък към нов живот. Храната за душата са Светите Дарове - Тялото и Кръвта Христови. Светото причастие очиства човека от греховете му, от душевни и телесни недъзи. То, според светата Църква, е огън, Който изгаря тръните на греховете за тия, Които пристъпват към него; огън, който очиства душата, освещава помишленията, просветлява всички чувства, предпазва от демонските изкушения. Но най – важното е, че светата Евхаристия като общение с Христос преобразява невидимо целия човек, дава му сила, мъжество и Божията помощ в невидимата бран.
Мисията на Христос е изпълнена - целият свят става едно в Него: „Видяхме истинска¬та светлина, приехме Духа Небесен, намерихме вяра истинска, покланяме се на Неразделната Троица, защото Тя ни спаси (...) Да бъде името Господне благословено отсега и вовеки".[29]
Литургията завършва с последно благославяне и раздаване на благословен хляб за спомен на древните агапи. Вярващият отнася със себе си като дар за света това харизматично свидетелство на единството и любовта.
Сега, след като е вкусил и пил от извора, самият човек е като чаша, изпълнена с присъствието Христово и предложена на хората и на света.
Много може да се пише за светото тайнство Евхаристия, но най-важното е, че Евхаристия, Христос и Църква са тъждествени и неотделими едно от друго. Вън от Църквата, вън от Христос, вън от Евхаристията спасение няма. Единствено и само чрез приемане на цялото честно Тяло и животворяща Кръв Христова човек се преобразява истински. Само чрез и во Христа човек надхвърля човешкото, земно привличане и се издига нагоре към есхатона. С Христос на човек сякаш му поникват криле и той полита към вечния живот. Преобразяването дава на човека свободата да каже “да бъде”, да следва Божията воля. Само в Христос, в Евхариатията човек става светозарен, сияе в бласъка на Божията любов, в ослепителното сияние на радостта в Небесния чертог.
1Шмеман, Ал. За живота на света, София. с. 40
2Разпространена светоотеческа формула
3.Афанасиев, Н. Трапезата Господня, с.10
4. Изборник. Св. Игнатий, Посл. еф. 5, 3. с.16
5. Изборник. Св. Игнатий, Посл. филад., 4, с.40
6. Св. Йоан Златоуст. Беседа ХХIV, 2 на Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни II PG 61, 200
7.Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.55
8.Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.73
9.Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.79
10.Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.109
11. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.109
12. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с. 117
13. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.59
14. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.123
15. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с. 127
16. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.131
17. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.133
18. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.135
19. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.135
20. Шмеман, Ал. За живота на света. с. 67
21. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с. 137
22. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.139
23. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.139
24. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.141-143
25. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.147-149
26. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.153
27. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.157
28. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.163
29. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.185
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Евдокимов, П. Православието. С., 2006
2. Афанасиев, прот. Н. Трапеза Господня. В. Търново, 1999
3. Майендорф, Йо. Византийско богословие. С., 1995
4. Шмеман, Ал. За живота на света. С., 2004
5. Дмитриев, И. Историческо, догматическо и тайнствено изяснение на Божествената литургия. С.- Петерсбург., 1884
6. Служебник – Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст. С., 2004
7. Изборник. Светоотеческо наследство. С., 2001
8. Успенски, Н. Светоотеческото учение за Евхаристията. В. Търново, 2005
В Светото тайнство Евхаристия се състой идентичността на Православната Църква. То не е едно от седемте тайнства, а е Литургия на Църквата, тайнство на самата Църква, на нейното битие и живот. Евхаристията е земно проявление на пречистата реалност на Тялото и Кръвта Христови във вид, който човешките създания могат да усвоят. Тук благодатно се възприема цялото Богочовешко домостроителство на спасението, от въплъщението до възнесението, като непресекващ извор на жива вода в нашия живот и душа. Тук се осъществява в пълнота единението между човека и Бога, живата връзка между Христос и всеки вярващ.
Гръцката дума литургия, която се явява и особено име за светата Евхаристия означава служение, действие, работа, общо дело. И именно за това е сътворен човека – да води евхаристиен живот – живот в служба на Бога и себе си. Това означава човекът да принася на Бога себе си, цялото свое битие и живот, както и цялото творение около себе си. Това е така, защото Бог е сътворил всичко като дар за човека, чрез който той да познае Бога и да превърне живота си в общение с Него. То е Божествената любов станала за човека храна и негов живот: ”Вкусете и ще видите, колко благ е Господ”/Пс. 33:9/
Самата Евхаристия е благодарствена жертва. Затова Сам Бог говори: “Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци” /Пс. 49:14/ и “Който принася жертва хвала, той Ме почита, и който следи своя път, нему ще явя Божие спасение” /Пс. 49:23/. Тези стихове свидетелстват, че за Бог истинската жертва е хвалата, благодатността на хората за всичко, което Той ни е дал, за Неговите благодеяния към нас, като изпълнение на назначението на човека в света. Поради това и протопрезвитер Александър Шмеман казва, че “ човекът като свещеник стой в центъра на света и го обединява в самия акт на благославяне на Бога и принасяйки го на Него. Като изпълва света с тази евхаристия, с това свое благодарение, човекът преобразява живота, който е получил от света, в живот с Бога, в общение с Него. Светът е сътворен като “материя” – материал за една всеобемаща евхаристия, а човекът е сътворен, за да бъде свещеник на това космическо тайнство.”[1]
Още апостолските мъже и по-късно представителите на цялата патристична литература разбират Евхаристията като мистерия на истинско и реално общение с Христос, като истинско участие в прославеното Тяло
Христово. Затова и православното богословие е евхаристийно богословие, защото в него Църква и Евхаристия са тъждествени. От момента на Въплъщението космосът и човекът стават вечно Тяло на Христос, т.к. Той довежда Бога и света до състояние на взаймно проникване и неслитно, както и неразделно единство. “Бог стана човек, за да може човекът да стане Бог”[2] – това е същността на св. Евхаристия като Богочовешко Христово Тяло. “Едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” /1Кор. 10:17/. А “Небесният хляб, слязъл от небето” е въплътилото се Слово – Христос, Който и в св. Евхаристия и в Църквата, като тъждествени е абсолютно всичко. Затова и св. Теодор Студит казва, че Евхаристията е самата “истина”, “тайнство, което е равносметка на всички /божествени/ дарове”, т.к. Сам Господ Иисус Христос казва за Себе Си: “Аз Съм Пътят, Истината и Животът” /Йн. 14:6/. Само в Иисус Христос хората намират пълнотата на своя живот. Евхаристията е Самият Христос, Възкръсналият Господ, тя е влизането на Църквата в радостта на живия Бог. Влизането в тази радост, свидетелстването за нея в света е истинско и велико призвание на Църквата, нейната истинска Литургия, тайнство, чрез което тя става това, което е. Божията всеобемаща любов ни дава в пълнота в светата Евхаристия непресекващия извор от жива вода, вечния живот во Христа. Преживяването на литургичните тайнства като същност на собствената личност – това е единствения път за изграждане на обикновените човеци в богочовеци, за тяхното израстване в светци. Този, който не разбира Литургията, не може да разбере и Православието казва православния богослов Хомяков. Такъв човек остава далеч от католическата природа и католическото самосъзнание на Църквата.Тялото е едно само е Главата, събрано и в единство чрез Него и в Него, свещенството в Църквата е преди всичко свещенство на единството. Самата идея за църковно единство предполага епископите да бъдат в единение, както с клира, така и с останалите членове на Църквата. Литургията е дело на целия Божи народ и затова Новия Завет разширява разбирането за свещенство, като включва в него всички християни: “Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свят, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнината в чудесна своя светлина” /1Петр. 2:9/. Това е продължение на свещенството на Самия Христос, защото Църквата е истинско Тяло Христово. Когато човек се кръщава той се облича в Христос /Гал. 3:27/, става член на Тялото Христово и следователно получава дял в свещенството на Христа. Това е причината по време на Евхаристията свещеническата функция да се изпълнява от цялото множество като единна, цялостна общност, по силата на кръщението на всичките й членове. Ръкоположеното духовенство само предстоятелства евхаристийното събрание /синаксис/ и обединява тяхната свещеническа молитва на едно и също място заради “хлеболомението”/ Деян. 2:42, 46; 20:7 /. В потвърждение на това протопрезвитер Николай Афанасиев пише: “Евхаристията е събрание на народа Божи в Христа, на събраниетo
включва в себе си идеята за съслужение. Божият народ се събира в Църквата, за да служи на Бога и тогава всеки служи заедно с другите под предстоятелството на един. Без съмнение няма събрание в Църкваата, но и без събрание няма съслужение. Без участници няма трапеза, но и без възглавител на трапезата няма участници в нея”.[3]Епископите предимно са призвани да служат на олтаря и да извършват Божествените жертви - Евхаристията. В този смисъл те са тайноизвършителите в Църквата. Самата Евхаристия се разглежда, като Тайната Вечеря й затова някой трябва да заеме мястото на Христос. Св. Игнатии Богоносец винаги нарича Глава на евхаристийното събрание епископа. И Св. Игнатий Богоносец счита, че Църквата се осъществява, става самата себе си, когато нейните членове се събират заедно за извършване на общото действие, Християнството никога не е било езотерично учение и не поражда тайни общества. Да си и да бъдеш християнин означава на първо място физически да се събираш заедно с другите и по този начин да осъществяваш самата същност на Църквата като събрание. Никои от нас не представлява цялото Тяло, а всеки е само част от Тялото, за да можем винаги да чувстваме и разбираме колко много зависим един от друг. Целият ни живот и безсмъртие е само и единствено в Тялото Христово. Като се причастяваме със светия Хляб и светата Кръв на Иисус Христос, ние се причастяваме със светото Му Тяло, което винаги и навсякъде е едно и също “тъй и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове” /Рим. 12:5, ср. 1Кор.12:27/. Затова и Св. Игнатии пише: " Затова, който не ходи в общото сьбрание, той вече се е възгордял и сам се е осъдил"[4]. Контекстът на това изказване показва сакраменталния характер на общите събрания – Евхаристията е проявление на Иисус Христос. Без Евхаристия не може да има проявяваме на Тялото Христово. За Св. Игнатий е от изключителна важност потребяването на една Евхаристия, защото в нея се осъществяват цялото единство на Църквата: ”Затова старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на Господ наш Иисус Христос и една е чашата за единение с кръвта Му, един е жертвеника, както един е епископа. Заедно с презвитерството и дяконите - моите съроби, за да вършите според Бога каквото и да вършите."[5]
Една плът, една чаша, един жертвеник, един епископ - всичко това е
абсолютно и задължително необходимо условие за евхаристийното събрание. Защото това събрание съществува за всички и е събрание на всички, в него не може да има никакво разделение, то не може да бъде превърнато в частна инициатива, извършвана поради прищявка на отделни хора.
И св. Йоан Златоуст благовести “както хлябът, съставен от много зърна, е един, така че макар в него да има много зърна, те не се виждат и разликата между тях е незабележима поради тяхното съединяване, така и ние се съединяваме един друг с Христа”.[6] Така пълнотата на човешката природа в цялото й многообразие се единява с Христос. Човек става христоносец и богоносец, когато в Тялото Христово – Църквата цялото му същество без остатък се изпълни с Богочовека Христос.
Самата Църква като Тяло Христово не е от този свят. Това означава, че влизането в нея и животът в нея предполага една друга реалност. Това е място, където ни се отварят вратите за Царството Божие – динамичната еклесиология ни води в есхатологична перспектива. Светата Литургия обръща цялата перспектива – истинските, хубавите неща ги очакваме напред. Без Литургия Църквата е в потенция, която се осъществява в събранието на верните. Затова е много важно да участваме в Евхаристията, т.к. по този начин ние конституираме Църквата. Важно е придобиването на Божието Царство, вътрешно преобразяване на света в Божието Царство и постепенното му просветляване чрез Божествените енергии. За Православието Евхаристията не може да разкрие нищо пред сетивното зрение, тя е само небесен хляб. В същността си Евхаристията е храна, която може да се вкуси, само като се яде и пие, защото Бог е приел пълнотата на нашата човечност с всичките й физически и психически функции, за да я отведе до възкресение и вечен живот. Евхаристията е това свето тайнство, което в действителност преобразява човешката общност в Църква Божия.
Последната пасхална вечеря на Иисус Христос с учениците Му е една съвършено нова вечеря в Царството Божие: “Като взе хляб, Той го благослови, преломи и го раздаде на учениците Си като каза: Вземете, яжте: това е Моето Тяло ... което за вас се дава. След това взе чашата и като благодари на Бога, им даде, казвайки: Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новоя завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете” /Мат. 26:26-28; Лк. 22:19 /. Това правете за Мой спомен /Лк. 22:19; ср. 1 Кор. 11:26/. Тези текстове показват есхатологичния характер на самата Евхаристия и на нейното извършване в историята на Божия народ, който е Църква Божия в Христа Иисуса. Чрез призоваване /епиклеза/ и действие на Светия Дух принасяните на нея хляб и вино се освещават и претворяват в Тяло и Кръв на Господ Иисус Христос.
Както вече казах Църквата не е от този свят, който е даден за
владение на друг. Но Църквата, общото събрание на верните за среща с Христос е радостното събитие в живота на вярващия. Човек трябва да се откъсне от този свят и осъзнае крайната цел на своя живот – Царството Божие. Затова и православната Литургия започва с тържествено славословие: “Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги и во веки веков.”[7] Това е призив да дадем нашето съгласие да следваме Христос и заедно с Него да възходим при Отца. Благовестието изразява нашето желaние , нашата висша цел в живота - да добием живот в бъдещия век, да добием безсмъртие и бъдем вечни участници на трапезата Господня. Нашето съгласие се изразява с “Амин” и показва, че искаме да бъдем участници и съработници на Бога за добиване на живот в бъдещия еон. С “амин” ние ставаме еклесия в отговор на благовестието. Следват общите молитви, в които се отправят прошения към Бога за всички, защото “Бог е любов” /1Йн. 4:8/.
Следва Малкият вход, където дверите на олтаря се отварят. Това показва как с Христовото въплъщение на земята се отваря Царството Небесно за всички хора. Така Църквата осъществява възхождането към небето и акта на доближаване на предстоятеля до олтара разкрива и потвърждава истинските измерения на тайнството. Молитвата на входа споменава ангелите, които служат предвечна литургия на небето и които сега се съединяват с верните за съвместно служение. Именно, защото сме причастни към Божията святост всички хора и ангелите заедно се прекланят като коленичат, служейки литургия. Така Светият Бог, скрит като облак в тайната на Своето сияние, подобно на Моисей пред Бога, приема поклонението на всички сили на собствената Си святост. В Евхаристията ние сме в Христовото присъствие и сме покрити с Неговата слава, а Църквата влиза в благодатта, е есхатона. Самото пеене на Трисветата песен ”Свети Боже, Свети Крепки, Свети Безсмъртни”[8] отразява една чудна , изпълнена с хармония симфония от човешко и ангелско пеене. Тази песен изразява разбирането, че Отец е източникът на светостта, Синът е Крепкият, Този, Който е погазил смъртта, а Светият Дух е Животворящият – самото дихание на живота. И тук за първи път предстоятелят на евхаристийното събрание се обръща с лице към народа и “актуализирайки “свещенството на Христос” казва “Мир вам”. Самият Христос е нашия мир, защото чрез Неговото въплъщение, божествено снизхождане, Той ни дарява мира с Бога, в който ние Църквата влизаме.
Христос е унищожил враждата, разкъсал е мрака и словото му звучи с пълна сила при четенето на “Апостола” и Евангелието на деня. Самото Евангелие е не само разказ за живота и възкресението на на Христос, но е
самата радост на Възкресението, отварянето на Царството Божие за падналия човек, началото на новия живот, на възможността да пием жива вода, така че да не ожаднеем. Затова и преди четенето на Евангелието се измолва дара на просвещаването в съгласие с Лука 24:45, Йоан 14:26 и Йоан 16:13: “Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията”, “Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име”, “А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина”. Това е евхаристийното преобразяване при четенето на Свещеното Писание в Слово Божие, библейската Евхаристия на оглашените. Отново следват ектении, в които Църквата се моли не само за верните, но и за целия свят. Това е израз на любовта, която Бог ни завеща. След ектенията за оглашените, когато те напускат храма започва Литургията на верните.
Литургията на верните се състои в принасяне на Всевишния хвали и благодарение, което всъщност е Евхаристията за възпоменание за смъртта на Единородния Му Син и за всички получени от Него благодеяния. Тук могат да присъстват само кръстените, т.к. Самият Христос казва ”Аз Съм вратата” /Йн. 10:7/. При кръщението вехтият човек умира и новото раждане во Христа дава на човека възможност да застане сред Храма на Божията слава. Именно тук дяконът призовава “Да застанем със страх”, “Премъдрост”[9], което показва, че хората трябва да се приготвят да слушат с трепет нещо важно. Божествената Евхаристия с тези призиви трябва да подбуди слушателите към по-голямо умиление и славословие към Бога. Със започването на Херувимската песен се открива и изживява истината за човека като литургично същество. Именно затова – да пее на своя Бог е сътворен човека. Това трябва да бъде единственото му занимание. Човекът трябва да се прекланя, славослови и благодари на Твореца за всичките Му благодеяния към нас. Не е достатъчно само да се молим. Необходимо е да се изградим като молитва и превърнем себе си и света около нас в храм на поклонението, в една всеобемаща космична литургия. В този момент възпяваме заедно с херувимите “Царя на всичко”, отваряме душите си изцяло за Него, за да възлезем с Него в Царството Божие.
Великият вход или преносът на предложените Дарове е литургично изобразяване на Христовото влизане в Йерусалим. Верните изобразяват влизането на Христос-Царя, Свещеника и Жертвата, Който се появява Сам сред верните. След влизането в олтара Царските двери се затварят, за да не може никой да види извършването на Тайната. Тук свещеникът се моли с думите на благоразумния разбойник: “Спомни си за мене, Господи, в Твоето Царство”[10]. След това слага светия потир върху престола и казва:
“След като свали от дървото Твоето пречисто тяло, благообразният Йосиф го обви с чиста плащаница с благоухания, в нов гроб го положи, като покри...”[11]
Голям воздух покрива Светите Дарове като плащаница, а каденето напомня за благовонията. Светите отци и учители на Църквата наричат евхаристия хляба и виното на приношението, тяхното принасяне и накрая– причастяването. Всичко това е самата Евхаристия и то може да се разбере единствено и само в Евхаристията.
Смисълът на пренасяне на елементите от нашата храна в олтара е да осъществим на дело призива, който се съдържа във всяка ектения :”нека сами себе си и един другиго, и целия наш живот на Христа Бога да отдадем!”[12] Това е смисълът на истинския живот, който е безкрайна Евхаристия – акт на любов и служение на Бога, акт, в който действително се осъществява ценността на всичко съществуващо. Ние трябва да прославяме Бог не само за благодеянията, които са очевидни за нас, но и за тези, истинската цел, на които е скрита от нас и които ни се струват зло. Това благодарение на Бога граничи именно с тази саможертва. И както казва прот. Ал. Шмеман: ”Самият Христос е съвършената Евхаристия, тъй като е принесъл жертва Себе Си в пълно послушание, любов и благодарение на Бога, Бог е самият живот на Христос, Който ни дарува Своя съвършен и евхаристиен живот. Така чрез Христос Бог става наш живот”.
След тържественото пренасяне на Даровете дяконът произнася молитвата на приношението, а свещеникът произнася епиклезата: “Господи Боже Вседържителю, Който едничък си свят и приемаш хвалебна жертва от тия, които Те призовават от все сърце, приеми и моленията и на нас, грешните, и ги принеси пред светия Твой жертвеник, и ни удостой да принасяме на Теб дарове и духовни жертви за нашите и за незнайните човешки грехове и ни удостой да приемем благодат пред Тебе, и благият Дух на Твоята благодат да се всели в нас, и в тези предложени дарове, и във всички Твои люде.”[13]
Това е благодарствено възпоменание за страданията на Христос. Цялата ектения изразява живото и благоговейно съзнание на вярващите, че силата на благодарствените, просителни и омилостивителни молитви зависят изцяло от великото ходатайство на Сина Божий пред Неговия
Отец. За това свидетелства и Иисус Христос: “Каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде” / Йн. 16:23/
В този момент на пълна тишина и очакване на приемането от душата на целия Бог, дяконът казва: “Да се възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядаме...”[14] Именно в любовта се изразява католичността на Църквата, а човекът участва в тайната на Божествения живот. Същността на църковната Евхаристия е любовта и ние можем да влезем и участваме в нея единствено и само с любов. Любовта е тази всепобеждаваща злото сила, която съзидателно твори и преобразява всичко. Любовта е самият принцип на тайнството. Затова целувката на мира е един от основните елементи в православната Литургия – единението с Богочовека. Тук земното и небесното в Църквата се съединяват в прекрасна хармония и променят самата природа на нещата. По време ма изповядването на Символа на вярата служещият свещеник бавно поклаща воздуха над чашата и дискоса, символизирайки с това слизането на Светия Дух. Благоговейното очакване нараства с всеки един призив на свещеника “Да стоим добре...”, “Да издигнем сърцата си нагоре”, “Издигнати са към Господа”, “Да благодарим на Господа”.[15] В този момент ние приемаме да оставим всичко земно, да следваме Христос, да живеем Неговия живот. Като членове на Църквата ние следваме Христос в Неговото възнесение, защото Той ни е приел на Своята трапеза в Царството Си. Благодарността като благодарение към Бога е състояние на съвършения човек. Евхаристията е райският живот, който сме изгубили. Но единственият съвършен човек, който предстои пред Бога е Христос – съвършеното евхаристийно същество. Той е Евхаристията на света.
“Достойно и справедливо е да се покланяме на Отца и Сина и Светия Дух – Тройца единосъщна и неразделна”[16]
Жертвата, съдържаща се в уникалното действие на Христос е троична. Това е единственият възможен отговор на Божествената покана за живот. Вярата не е просто интелектуално съгласие или чисто и просто подчинение, а вярност на личността към Личност. Приемайки възнесение с Христа към есхатона, отдавайки се безусловно, ние се отъждествяваме с Него. И в този момент свещеникът започва евхаристийната молитва:
“Достойно и справедливо е, да Те възпяваме, /Господи/, да Те благославяме, да Те хвалим, да Ти благодарим, да Ти се покланяме на всяко място на Твоето владичество... Благодарим Ти и за тази служба, която Си благоволил да приемеш от нашите ръце, макар че пред Теб стоят хиляди архангели и безброй ангели, херувими и серафими, шестокрили, многооки, пернати, които летят високо.”[17]
Това е началото на евхаристийната молитва и се нарича въведение. Тя е особено важна, защото тук свещеникът съобразно свещенодействието
на Иисус Христос започва да благодари на Небесния Отец, изповядвайки Светата Троица като единосъщна и неразделна единица. Благодари се за всички благодеяния, оказани на хората от началото на света до настоящия ден. Именно Евхаристията на Христос и Христос като Евхаристия ни отвежда до трапезата в рая, издига ни към небето и ни прави причастници на небесната храна. Евхаристията – благодарението и хвалението – е пълнотата на новия живот, който Бог ни е дал, като ни е примирил със Себе Си в Христос. Този нов живот в бъдещото Царство ни се дава сега, като става основа на настоящето, на самия живот и Църквата. Благодарението достига до своя апотеоз в грандиозната прослава на Бога като отговор на Божията непресекваща и преобилна любов:
“Свят, Свят, Свят е господ Саваот; пълни са небето и земята с Твоята слава! Осанна във висините! Благословен е, Който иде в името Господне. Осанна във висините!”[18]
Да благодарим на Бога за всичките Му благодеяния, за всичко, което Той прави за нас е израз на преклонението и благоговеенето ни пред всемогъществото и любовта на Вседържителя. И както пише прот. Ал. Шмеман “В светлината на Евхаристията ние виждаме, че Христос е наистина животът и светлината на всичко съществуващо, славата, която изпълва небето и земята. Няма какво друго да възпоменаваме, няма за какво друго да благодарим, защото всичко намира своето съществуване, своя живот и своя край в Христос.”[20] В Евхаристията човек се стреми да поеме цялата човешка природа, подобно на Божествената Личност, съдържаща целия троичен живот. В победната песен ние възпяваме величието на Божията слава. И именно това Божествено славословие, непосредствено предшества възгласът на свещеника за божествената песен, която ни потапя в същността и съдържанието на цялото възпоменание и благодарение. Истината е, че ние нямаме какво друго да възпоменем и принесем освен саможертвата на Богочовека, която той стори за живота на света.
Именно до този момент ние заедно с Христос възхождаме за влизане в Царството Божие. Тук ние стоим пред пасхалната трапеза на Царството и принасяме всичко наше – живот, храна, себе си и целия свят. И тъй като Христос е приел с въплъщението Си целия наш живот и в този момент Той ни го дава обратно като дар за ново начало, нов живот. Тук Господ, приемайки хляба с пречистите Си ръце, го показва на Бога Отца, благодари, благославя, осветява го и като го преломява, го дава на Свойте ученици. Самото жертвоприношение се възвестява чрез споменаване, амнамнезис, който следва веднага след установителните думи на Тайната вечеря.
“Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява за опрощаване на греховете!Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия завет, която за вас и мнозина се пролива за опрощаване на греховете!”[21]
При тези възгласи, свещеникът изповядва, че това възпоменаване и благодарствено прославяне на Божествената любов и благодеяния, оказвани на човешкия род, Господ Сам заповядва, съобразно Неговото предание, това тайнство да се повтаря до края на този еон. На призивите на свещеника “вземете, яжте” и “пийте от нея всички” народът отговаря единодушно “амин”. Това служи от една страна като израз на дълбоката и непоколебима вяра в Божествеността на Тайнството Евхаристия, а от друга свидетелства за благоговението, което произтича от убеждението за присъствието на Иисус Христос при извършването на неговото Тайнство. Освен това “амин” служи и като печат на единството, съборността в мислите и чувствата на присъстващите в храма.
След припомнянето на великите тайни – страданията, смъртта, възкресението, възнесението, Второто пришествие – свещеникът казва формулата на приношението:
“Твоето, което е от Твоите /дарове/ на Тебе принасяме, за всички и заради всичко...”[22]
Отговорът на падналия на колене народ съдържа цялата Евхаристия като апогей на момента на освещаване на Даровете:
“Тебе възпяваме, Тебе благославяме, на тебе благодарим, Господи, и Ти се молим, Боже наш.”[23]
Православният изток счита, че само установителните думи на Иисус Христос не претворяват даровете на Църквата /хляба и виното/ в Дарове Божии – Тяло и Кръв Христови.
“Още Ти принасяме тази словесна и безкръвна служба, и просим, и молим, и умоляваме: изпрати Светия Твой Дух над нас и над тези предложени дарове. И направи този хляб наистина драгоценно Тяло на Твоя Христос. А това, което е в тази чаша драгоценна Кръв на Твоя Христос. Като ги претвориш чрез Светия Твой Дух”[24]
Необходима е молитва за измолване и призоваване на Дух Светии за чудото на Евхаристията, наречена епиклеза. Православната Църква като пазителка на истинското апостолско учение, винаги е подчертавала, че претворяването на евхаристийните дарове се извършва по време на епиклезата, т.е. при призоваване на Светия Дух. Светият Дух слиза на Петдесетница, явявая бъдещия век и ни въвежда в Царството. Затова и всяка Литургия става за причастилия се една лична Петдесетница. Да бъдеш в духа означава да бъдеш на небето, защото Царството Божие е “правда и мир и радост в Светаго Духа: /Рим. 14:17/ Той е Този, Който преобразява Църквата в тяло Христово и по такъв начин явява Даровете на нашето приношение като общение със Светия Дух. Това именно е самият акт на освещаването.
Христос ни съединява и ни прави Църква: „Съедини ни един с друг". Тройното споменаване на светиите, починалите и живите се добавя към епиклезата и към всеобщото приношение „за всички и за всичко". Тук Църквата се застъпва за всички. „Спомени, Господи, всички споменавани от от нас ... и изпрати Твоята милост върху всички нас."[25] Всички са съединени чрез невидими нишки в едно цяло.
„Сподоби ни да се причастим с Твоите небесни и страшни Тайни"3 се моли свещеникът и призовава Отца с тържественост: „И ни сподоби, Владико, с дръзновение, неосъдно да смеем да призоваваме Теб, Небесния Бог Отец".[26]
Всички очакват причастяването и казват Господнята молитва. Това, че тази молитва е поместена непосредствено преди Трапезата, показва, че насъщният, надсъщностен хляб е евхаристийният хляб.
„Светинята е за светиите", казва свещеникът, вдигайки агнеца, Хляба на живота; и всеки от събралите се изповядва: „Само един е свят, единственият Господ Иисус Христос".[27] Верните се събират подобно на жените мироносици при гроба. В безмълвие се разтварят докрай Царските двери, символизирайки архангел Гавраил, отместващ камъка от гроба. Държейки чашата в ръце, свещеникът застава пред коленичилите верни. Това е явление на възкръсналия Христос, дошъл, за да донесе живот вечен. Смъртта и гробът са разрушени завинаги и за всички.
„Със страх Божи с вяра и любов пристъпете."[28] Причастието свидетелства за реалното и постоянно присъствие на Христос. В Евхаристията Божественото побеждава тварното. След Причастието ние ставаме едно в Бога. И „не аз живея - казва ап. Павел, а Христос живее вече в мене". Ние се изменяме в Бога, ставаме обожествени. Не Христос се изменя в нас, а ние в Него. Отделният християнин или всички, цялата Църква Христова, при Причастието се обхваща от Светинята и става Тяло Христово. Причастилият се станава Жив потир и одушевен олтар - Богоносец. Евхаристийният Хляб храни човека за Вечен Живот. Небесният Хляб храни всецяло човека и му дарява безсмъртие. Да общуваш с Безсмъртния Христа, значи да получиш и ти безсмъртие. Тъй, Христовото Тяло Животвори тия, Които се причащават с Него, защото в Него е Изворът на живота.
Светата Евхаристия е живот за душата и дава тласък към нов живот. Храната за душата са Светите Дарове - Тялото и Кръвта Христови. Светото причастие очиства човека от греховете му, от душевни и телесни недъзи. То, според светата Църква, е огън, Който изгаря тръните на греховете за тия, Които пристъпват към него; огън, който очиства душата, освещава помишленията, просветлява всички чувства, предпазва от демонските изкушения. Но най – важното е, че светата Евхаристия като общение с Христос преобразява невидимо целия човек, дава му сила, мъжество и Божията помощ в невидимата бран.
Мисията на Христос е изпълнена - целият свят става едно в Него: „Видяхме истинска¬та светлина, приехме Духа Небесен, намерихме вяра истинска, покланяме се на Неразделната Троица, защото Тя ни спаси (...) Да бъде името Господне благословено отсега и вовеки".[29]
Литургията завършва с последно благославяне и раздаване на благословен хляб за спомен на древните агапи. Вярващият отнася със себе си като дар за света това харизматично свидетелство на единството и любовта.
Сега, след като е вкусил и пил от извора, самият човек е като чаша, изпълнена с присъствието Христово и предложена на хората и на света.
Много може да се пише за светото тайнство Евхаристия, но най-важното е, че Евхаристия, Христос и Църква са тъждествени и неотделими едно от друго. Вън от Църквата, вън от Христос, вън от Евхаристията спасение няма. Единствено и само чрез приемане на цялото честно Тяло и животворяща Кръв Христова човек се преобразява истински. Само чрез и во Христа човек надхвърля човешкото, земно привличане и се издига нагоре към есхатона. С Христос на човек сякаш му поникват криле и той полита към вечния живот. Преобразяването дава на човека свободата да каже “да бъде”, да следва Божията воля. Само в Христос, в Евхариатията човек става светозарен, сияе в бласъка на Божията любов, в ослепителното сияние на радостта в Небесния чертог.
1Шмеман, Ал. За живота на света, София. с. 40
2Разпространена светоотеческа формула
3.Афанасиев, Н. Трапезата Господня, с.10
4. Изборник. Св. Игнатий, Посл. еф. 5, 3. с.16
5. Изборник. Св. Игнатий, Посл. филад., 4, с.40
6. Св. Йоан Златоуст. Беседа ХХIV, 2 на Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни II PG 61, 200
7.Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.55
8.Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.73
9.Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.79
10.Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.109
11. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.109
12. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с. 117
13. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.59
14. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.123
15. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с. 127
16. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.131
17. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.133
18. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.135
19. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.135
20. Шмеман, Ал. За живота на света. с. 67
21. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с. 137
22. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.139
23. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.139
24. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.141-143
25. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.147-149
26. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.153
27. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.157
28. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.163
29. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.185
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Евдокимов, П. Православието. С., 2006
2. Афанасиев, прот. Н. Трапеза Господня. В. Търново, 1999
3. Майендорф, Йо. Византийско богословие. С., 1995
4. Шмеман, Ал. За живота на света. С., 2004
5. Дмитриев, И. Историческо, догматическо и тайнствено изяснение на Божествената литургия. С.- Петерсбург., 1884
6. Служебник – Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст. С., 2004
7. Изборник. Светоотеческо наследство. С., 2001
8. Успенски, Н. Светоотеческото учение за Евхаристията. В. Търново, 2005
Абонамент за:
Публикации (Atom)