автор: Росен МИЛАНОВ
Като кораб вече две хиляди години Християнската църква се носи над бурните вълни на този свят. Много вихри и вълнения е издържала тя. Погледнем ли в нейната история, ще съзрем множество гонения. Но само явни и открити ли са били гоненията срещу Църквата? Несъмнено има и скрити — не по-малко страшни — гонения. Какви са те? Това са всички опити да се отведат християните от истината. Причинители на тези гонения в някаква степен могат да бъдат всички, които малко или много са се отклонили от тази свещена, вечна и неизменна истина.
Странна и чудна е историята на Християнската църква! Тя може да се стори противоречива на някои, които не разбират духа на християнското учение. След като е в съвсем неравнопоставено положение почти цели три века, Църквата после придобива огромно влияние. Оттук нататък императорът трябва задължително поне външно да се придържа към християнското учение, а духовният водач често има такава голяма власт, че от него зависи стабилността и на светския властник на трона.
И всъщност, велика е силата на християнство! Победоносната истина е шествала по света с огромен успех. Държавните закони, обществените норми на поведение и въобще, почти всяка област на обществения живот през Средновековието е белязана именно от влиянието на християнската религия.
Но с революциите в Западна Европа започва една друга епоха в човешката история, която учените наричат Ново време. С разрушаването на стария държавен ред в съответните страни се посяга и на християнската вяра (макар и в изопачен вид на Запад). Така се дава основание това Ново време да се определя като постхристиянско (йеромонах Серафим (Роуз).
Специфично е днешното време. Християнството съществува и днес, но то се сблъсква с изключително сериозни въпроси. И те са повече, откогато и да било. Най-различни мнения се чуват по тях. Но може ли да има повече от една истина?! Нужно е да се постави някакъв авторитет по тези въпроси. Какъв да бъде той? Несъмнено това може да бъде само истинската духовност, която се придобива чрез напрегнат вътрешен подвиг.
И спецификата на днешното време изисква, повече откогато и да било, да се вземат становища по различните въпроси, които се отнасят до православния духовен живот. За съжаление, в България това почти не се прави; подобно е положението вероятно и в други православни страни. Радостно е обаче, че в Русия днес се дават отговори на множество въпроси, свързани с православния духовен живот — било в официални документи на Руската православна църква, било в частни мнения или наставления на духовници и богослови. А тези отговори поради своята духовност имат сила и значение не само за тази страна, но и за другите православни страни.
I. Характерът на съвременните средства за масова информация
Съвременните средства за масова информация в официалния документ Основи на социалната концепция на Руската православна църква се разделят на три вида: печатни, радио-електронни и компютърни . Неоспоримо е, че и трите вида съвременни средства за масова информация се използват най-вече за съвсем несъвместими с християнската вяра цели. Те служат на човешките страсти. И това не се отнася само за разврата, на който стават проводници те, но и за онова прикрито зло, което съдържат, но което светските хора дори и не възприемат като такова. Всъщност, средствата за масова информация са продукт на света, който лежи в злото (1 Йоан. 5:19). Съвсем естествени са тези техни плодове!
От трите вида медии особено силно днес е влиянието на телевизията. Може би това се дължи на факта, че потребителите на нейната продукция почти не са ограничени от възраст и културно ниво, а също така и на изкусителната примамливост на телевизионните предавания за човешкото любопитство и другите страсти. Не трябва да се забравя, че телевизията е рожба на човешката жажда за удоволствия. Основната ù функция днес е такава. Не може да си затваряме очите пред това. Очевидно е например, че прекарвайки часове наред пред телевизора, децата не научават нищо научно. Нали иначе техните учители биха им препоръчвали, вместо да пишат домашни работи, да гледат телевизия?!
Най-потресаващото е, че от много телевизионни предавания се отвращават дори светски хора с по-високо интелектуално и културно ниво! Какво трябва да бъде тогава отношението на християните, които претендират за някакъв морал?!
Особено остро срещу телевизията в Русия се изказва една от водещите фигури в православната литература — архимандрит Рафаил (Карелин). Нека видим някои от неговите мисли. Ето какво пише той: Говорят, че телевизорът може да стане начало на религиозно просветителство, но той убива самото сърце на религията — молитвата, мистичната беседа на душата с Бога. (...) Извън молитвата и съзерцанието е невъзможно вътрешното усещане на Бога — свидетелството на душата за присъствието Божие. Ако дори телевизорът стане канал за религиозни предавания, то все едно — той ще лиши религията от главното — дълбочина и мистика, спрял се на катехизаторството и оглашението, на нивото на думите, а не на силата. Без религиозна интуиция, съзряваща в безмълвие, такова оглашение или няма да бъде прието, или ще бъде прието на нивото на духовно-културните ценности .
Архимандрит Рафаил (Карелин) е предвидил евентуалното противоречие от страна на защитниците на съвременните средства за масова информация и по-специално на телевизията: Могат да ни възразят, че някои телевизионни програми са чисти и нравствени, но в действителност това далеч не е така. Ако в предаванията се занимаваха само с морализация, то телевизорите въобще не биха се купували .
Още едно възражение срещу телевизията, което отправя архимандрит Рафаил, е свързано с предаването на православни богослужения. Че между тези богослужения и спортните състезания има огромна разлика, той изяснява по следния начин: Религията — това е тайна; телевизорът превръща тайната в реклама. Литургията не може да бъде възприета като визуална представа; това е мистично повторение на Голготската жертва, към гледане и участие в която в древните времена хората са се допускали само след подготовка и само ако са членове на Църквата, които не се намират под епитимия. Литургията — това е слизане на Светия Дух и преобразяване на човешката душа. А нима телевизорът може да фиксира слизането на благодатта?!
Печална, но съвсем истинна е следната констатация на архимандрит Рафаил, която се явява съвсем естествен извод на казаното: Телевизорът създаде нов вид човек — homo medium — човек с изтощена от непрекъснатото зрелище, като от непрекъснато пиянство, нервна система; човек на душевния разпад, който не може да постави граница и филтър за външната информация и я усвоява, така да се каже, в суров вид — некритически, недиференцирано, само с низшата механична памет. Смисловата памет при това се притъпява, творческите сили са отслабени .
През 1987 г. един руски игумен, на име Висарион, е написал много добро от литературна и духовна гледна точка стихотворение, публикувано в Интернет-пространството веднага след цитираната статия на архимандрит Рафаил (Карелин). То носи название О вреде телевизора. Ето какво се казва там:
Пред иконою лампадане горит в углу святом.
Поселился слуга адаатеист на месте том.
Неожиданно ворвался,подобрал такой момент,
телевизором назвался,предоставил документ.
(...)
От молитвы отвлекаетэтот злостный лиходей,
на преступность он толкаетодураченных людей.
Молодежь вся развратилась,по программе сатаны
в дармоедов превратилась,в паразитов для страны.
Неспокойно в каждом доме,брат для брата стал врагом,
беззаконье, как в Содоме,совершается кругом.
(...)
Всяки новшества и модывредоносны для детей.
Люди стали как уроды Под влиянием страстей.
Появились наркоманы,удалившись от Христа,
опустели их карманы,и душа у них пуста.
Для святой беседы с Богомбыл священный уголок.
Телевизор своим рогомвсе иконы уволок.
Уж не теплится лампада,как в былые времена,
этот идол — слуга ада —злые сеет семена .
През 2000 г. в България излезе една много интересна книга — Новият световен ред под флага на 666. Както изглежда, авторът е светски, но с добри познания в религиозната област (макар и подкрепящ някои погрешни учения). Георги Георгиев — така се нарича той — разкрива без стеснение (за срам на Православната църква в България!) множество истини — за съвременния свят и подготовката за идването на Антихриста. Той говори и за телевизията в глава с название: Една обезпокоителна истина за телевизията. Ето неговите разкрития: Колкото и изненадващо да е — особено като се има предвид, че става дума за нещо, което се поставя в графата „общоизвестно“ (да не говорим, че се отнася до нещо, което поне веднъж в денонощието извършва всеки от нас), — но така или иначе в момента, в който пускаме нашия телевизор — след първите тридесет секунди — вълните, излъчвани в нас, се променят. Така вместо бета-вълните, индикиращи за тревога или съзнателно внимание, мозъкът започва да произвежда алфа-вълните. Това означава, че нашият мозък изглежда нефокусиран, че все още не е в състояние на рецепция, че е сънлив или хипнотизиран. Лявото полукълбо на телевизионния зрител, което обработва информацията логично и аналитично, е изключено. Дясното полукълбо, което посреща постъпващата емоционална информация безкритично, е оставено само на себе си, без да има ограничения и контрол от страна на лявото.
(...) Телевизията хипнотизира зрителя — и при това толкова ефективно, че има по-съществено значение от всичко онова, което телевизионната индустрия прави. Гледайки телевизия, благодарение на гореказаното хората загубват способността да различават добро и зло, право и криво, фантазия и реалност. Тази част от мозъка им, която извършва разграничението, в момента просто не действа. Тя е приспана. Точно това именно прави телевизията средство за осъществяване на „майнд-контрол“ (mind control) или пък система, чрез която се осъществява един вид дрогиране .
Подробно описва вредата от телевизията и йеромонах Анатолий (Берестов) в една глава от своята книга Числото на звяра, красноречивото озаглавена Техногенен окултизъм. Особено ценни са разсъжденията, които срещаме там поради компетентната оценка на лекаря-невролог. Същевременно обаче о. Анатолий представлява и авторитет в духовната област. Той разделя своите мисли на няколко части — Телевизията и децата, Въздействие на телевизията върху възрастните и т.н. Това трябва да се спомене, за да стане ясно, че и според него вредата от телевизията е всеобща, а не се причинява само от неправилното използване или злоупотребата с телевизора. Ето някои пасажи, които сериозно обезпокояват: В печата има много съобщения за огромното разрушително въздействие на телевизията върху децата и подрастващите. Детските психиатри и психолози в наше време считат, че основните детски болести през XXI век ще бъдат болестите, причинени от телевизията и компютрите. Каква вреда всъщност може да донесе на децата нашият обичаен домашен спътник, или по-точно вече не спътник, а незаменим член на семейството — телевизорът? Според нас вредата от него е в три насоки.
Първото, това е облъчването, което води до развитие на нервно-соматични нарушения. Второто са астеноневротичните и соматични нарушения, свързани с продължителното седене около телевизора и общата обездвиженост. Третото е информационното въздействие, което се проявява главно в психоемоционалната сфера .
Йеромонах Анатолий (Берестов) е безпощаден към телевизията. По-нататък той продължава вече разсъжденията си не като лекар, а говори от позицията на православен духовник със здраво духовно зрение. В частта, озаглавена Въздействие на телевизията върху възрастните, той пише: Телевизията е мощен разсадник на практическо, житейско безбожие, отвеждайки човека от Бога в света на страстите, жестокостта, лъжата, окултизма .
На още една печална страна на телевизията, свързана с нейното влияние върху хората, обръща внимание о. Анатолий: От друга страна, съвременните телевизионни предавания развиват у хората масово заложените и трудни за преодоляване страсти като блуд, пиянство, тютюнопушене, ненавист, злоба, измама, жестокост, интригантство и други. Човек се превръща в роб на телевизора и този „робовладелец“ управлява човешките души .
Йеромонах Анатолий (Берестов) продължава нататък в цитираната си книга с още по-остър тон и накрая завършва съвсем рязко: Да си припомним какво въздействие върху хората оказваха телевизионните сериали „Робинята Изаура“, „Богатите също плачат“, „Моята втора майка“ и др. Навсякъде — и в кухнята, и на работа, и в транспорта, и на обществени места, хората непрестанно обсъждаха миналите и бъдещите серии, живееха с чуждите съдби (при това измислени! — Р. М.). На мен като лекар са ми известни дори случаи на сърдечни инфаркти и мозъчни инсулти, свързани с тези преживявания. Хората гинат, но за какво?
„Телевизионният бяс“ не спира да внушава... А хората не престават да слушат неговите внушения... Нима това не е управление на съзнанието на хората? Ето защо днес с пълно основание можем да твърдим, че телевизията стана най-мощното оръжие в ръцете на дявола .
II. Православният духовен живот
Необходимо е постоянно припомняне на делата на православния живот. Ръководители тук трябва да ни бъдат, разбира се, Св. Писание и творенията на светите отци. Нужно е, очевидно, приспособяване на наставленията, които откриваме там, към съответното време и място, а също така и към спецификата на всяка отделна християнска личност. Всеизвестен е светоотеческият възглед за това, че нещо може да се окаже полезно за един и вредно за друг. И все пак началата на християнската вяра са неизменни. Не бива да се извършва подмяната им със светски, в угода на собственото самолюбие. Трябва да се помни, че целта на християнския живот, според прекрасната мисъл на св. Серафим Саровски, е придобиване благодатта на Светия Дух. Друг руски светец от XIX в. — епископ Теофан Затворник — наставлява при извършването на обикновените си земни дела постоянно да имаме и пазим в ума си тази цел.
Днес, за съжаление, сме свидетели на недопустима подмяна на православните християнски ценности със светски. Св. Игнатий (Брянчанинов) добре е чувствал това. Той много често в своите творения говори за християнски и общочовешки добродетели. Между тези два вида добродетели съществува огромна разлика. Според учението на великия светец, само причастните на първия вид достигат душевното си спасение.
Изобщо, трябва много сериозно да си зададем въпроса, какво представлява духовният живот. На този въпрос в страната с най-малко средно благочестие на глава от населението сред православните страни — България — отговор не се дава. Може би защото уважаемите господа архиереи от Св. Синод на Българската православна църква са прекалено заети с театралните си изяви и съвсем не ги е грижа за разкриването и възвестяването на истината. А въпросите чакат... И с всеки изминат ден те все повече се увеличават. Увеличават се със скоростта, с която се движи и съвременният забързан свят. Освен всичко друго, в България днес няма и високоиздигнати духовници, които да мислят върху тези въпроси и да дават трезви и духовни отговори на тях.
Жестоко се лъжат някои, опитвайки се да измамят себе си и другите, като си мислят, че нормалният православен живот е това, да седиш пред телевизора, гледайки някое православно предаване, друго научно или така наречено културно предаване, новини или нещо друго „негреховно“. Светите отци на Църквата никога не са мислели така. Никъде в писанията им няма да срещнем подобни наставления. Законите на духовния живот са неизменни. Те не допускат търсенето на наслади, които не са в съзвучие с Божията воля, изразяваща се във въздържание и умереност. В прекрасната християнска радост има място и за удоволствия — но само за онези, които не отдалечават от Бога, според определението на св. Йоан Дамаскин.
Време е вече да си зададем въпроса за мястото на съвременните средства за масова информация в православния духовен живот. Медиите представляват пъстра картина. Какво виждаме, чуваме и четем? От открит войнстващ атеизъм до някакви опити за катехизация, проникнати, разбира се, от духа на техните автори. Само може би не срещаме здраво духовно познание, което да възпламенява сърцата ни с Христовата любов. Плодовете показват най-ясно това — истинското християнство почти е изчезнало от лицето на земята. Няма ги великите постъпки на светците, няма я и най-обикновената самопожертвователност. С една дума, съществува хлад в днешните християни, но не и копнеж по вечността и небето. Именно материалният напредък съдейства като че ли най-много на това охладняване.
Неоспорим факт е, че съществуват пророчества на велики православни светци (св. Нил Атонски, св. Козма Етолийски) за изобретяването от дявола на кутия, от която ще стърчат рогата му, а неговата опашка ще бъде на покрива на къщите. Православният християнин, който днес чете тези пророчества и се отнася сериозно към духовния си живот, не може да ги подминава равнодушно. Очевидно е, че вероятно в тях става дума именно за телевизора, който е заел такова място в съвременния свят и разпръсква огромна вреда сред хората.
Смущаващо е също за съвестта на православния християнин и едно място в Откровение-то на св. ап. и ев. Йоан Богослов, където се казва, че мнозина ще гледат три дни и половина труповете на великите пророци Енох и Илия (вж. Откр. 11:9) — очевидно по телевизията или може би чрез някакво още по-модерно техническо средство, което сега още не можем и да си представим. Всичко това поражда поне някаква погнуса от произведенията на хората, пожелали да направят временното си жилище — земята — рай.
Един православен християнин от Мексико дори отказал огромна сума за това, да предостави възможност за изготвяне на предаване за чудотворната Иверска-Монреалска икона на пресв. Богородица. Аргументацията му била, че след това по същия телевизионен канал ще пуснат някой порно-филм. Очевидно той смятал телевизията за гнусна и развращаваща. И това не е смешно, а е много сериозен повод за размисъл. Мнозина обвиняват действията на патриарх Сергий (Стагородски) по време на болшевишкия режим в Русия. Но съюзът със съвременните средства за масова информация не е ли също някакъв вид сергианство?
III. Възможно ли е съдействие на Църква и медии и ако да,
с каква цел и в какви рамки?
Тук е мястото да се каже, че по-различно към телевизията, медиите и въобще към съвременната култура е настроен един друг голям съвременен руски духовник — игумен Сергий (Рибко). Той отдавна вече успешно използва Интернет-пространството за проповядване на християнските идеи и за просвета сред самите православни християни. Неговият сайт — lazarevskoe.orthodoxy.ru — е един от най-богатите и полезни не само в Русия, но въобще в православния свят. На него могат да се намерят в електронен вариант книгите от издателството на името на св. Игнатий Ставрополски (Брянчанинов), както и много други християнски съчинения, писани или пък преведени на руски език. В своите така многобройни книги о. Сергий неведнъж засяга въпроса за отношението на православния християнин към днешния живот. В Современная култура: сатанизм или богоискателство? това става най-явно. Там той отговаря на въпроси, свързани с духовния живот на православния християнин. Ето един цитат: За голямо съжаление, появилата се в последно време литература на тази тема съдържа цял ред абсурдни нападки: например, не може да се гледа телевизия, защото телевизорът — това е дяволът, „неговите рога са в стаята, а опашката — на покрива“. Добре, а когато по телевизията показват Светейшия патриарх Алексий или православни предавания? Не може дяволът да прославя Бога. Получава се, че това все пак не е съвсем дявол. Въобще, сам по себе си телевизорът е железце, апарат. Може ли или не може да се гледа, грях ли е това или не е грях, трябва да се разсъждава в зависимост от онова, което показват по него .
О. Сергий цитира и думи на Руския патриарх Алексий: „Аз съм далеч от мисълта за очерняне на цялата телевизия като средство за човешко общуване. По телевизията има прекрасни, светли, добри и умни телевизионни програми, помагащи да се научим да отличаваме доброто от злото. За такива предавания ми се иска да се поклоним на онези, които ги правят, и да кажем: благодарим, благодарим ви! Дай Боже такива предавания да бъдат много и премного!“
Нека се обърнем и към споменатия вече официален документ Основи на социалната концепция на Руската православна църква. Въпросът за отношението на Църквата към медиите се разглежда в неговата XV глава. Там се казва следното: Средствата за масова информация играят все по-нарастваща роля в съвременния свят. Църквата се отнася с уважение към труда на журналистите, призвани да доставят на широките слоеве от обществото своевременна информация за ставащото в света, ориентирайки хората в сегашната сложна реалност. При това е важно да се помни, че информирането на зрителя, слушателя и читателя трябва да се основава не само на твърда привързаност към правдата, но и на грижа за нравственото състояние на личността и обществото, което включва в себе си разкриване на положителните идеали, а така също борба с разпространението на злото, греха и порока.
(…) Просветителната, учителната и обществено-миротворческата мисия на Църквата я подбужда към сътрудничество със светските средства за масова информация, способни да носят нейното послание в най-различни слоеве на обществото .
В цитирания документ е отразено също, че между Църквата и медиите могат да възникнат конфликти. Тези конфликти са по-дребни, когато се касае за неточна или изопачена информация за църковния живот или пък за грешки на свещенослужители и миряни. По-тежки са онези конфликти, възникващи във връзка с богохулства и кощунства на някоя медия. Тогава трябва да бъдат предприети мерки от страна на църковното началство и народ срещу въпросната медия.
Как да се отнасяме към документа на РПЦ по социалните въпроси на днешното време? При тълкуването на нечии думи е много важно да знаем и да си даваме сметка защо са изречени те, какво точно отразяват, какво се крие зад тяхното буквално звучене и т.н. В случая трябва да се има предвид, че Основи на социалната концепция на Руската православна църква е текст, който засяга външното отношение на Църквата към съвременния свят. Отношението на отделните християни към този свят и неговите проявления е въпрос, пряко свързан обаче с личния духовен живот на всеки един от тях. Този въпрос може и трябва да бъде осветляван от духовните писатели на днешното време. В Руската православна църква това се прави, като, разбира се, понякога се случва да има и различни мнения по тези въпроси. И тъй като в страната с най-малко средно число духовни хора на квадратен километър сред православните страни — България — това не става, то ние трябва да се учим от духовно извисените руски духовни писатели. А мненията, които бяха приведени в началото на тази работа, съвсем не противоречат на възгледа на Руската православна църква по разглеждания въпрос.
Трябва да се изясни, че въпросът за Църквата и съвременните средства за масова информация има свои подразделения. Това е, на първо място, отношението към светските медии и на второ място, създаването и функционирането на собствени църковни медии. Дотук беше отговаряно предимно на първия от двата въпроса. Нека накратко се спрем и на втория.
За да функционира успешно една православна медия, е необходимо в нея да присъства истинското християнство, плод на напрегнат вътрешен подвиг. Трябва да се следва единен критерий за добро и красота. Този критерий може да бъде само истината, която се открива в тежкия духовен подвиг. Няма ли го този истинен духовен подвиг, няма да бъдат налице и съответните плодове.
Във всеки от трите вида медии християнското дело може да постигне успех. Все пак трябва да се има предвид, че тези медии имат своите собствени особености. Всеизвестна е светоотеческата мъдрост, че трябва да се знае целта, преди да се пристъпи към делото. Само тогава може да се постигне резултат. Никога основната духовна храна на истинските християни не са били телевизионните предавания, радиопредаванията или вестникарските статии. И за тях може да има нещо интересно и полезно, разбира се, по някоя православна телевизия, по някое православно радио и в някой православен вестник или списание. Това са например новините в православния свят — не, разбира се, за това къде е била поредната театрална изява на някой от нашите църковни управници, които май много не ги е грижа за истинското християнство. Полезни могат да бъдат и статии на съвременни автори, но е печален опитът, който имаме днес с тях. Нали постоянно се появяват осветскостени лъжемъдрувания, а има и цели предавания, вестници, списания с такъв дух. И именно затова, между другото, когато Църквата си е била на мястото, е съществувала цензура за онова, което излиза. Разбира се, когато Църквата си е била на мястото, а не тогава, когато е напълнена с театрални фигури, пионки и кукли.
Сегашният свят се приближава към своя край. Църквата продължава плаването си в него... Но как и в какъв състав ще се добере тя до спасителния пристан на вечността, това е неразривно свързано с живота на всеки един от нейните членове. Въпросът за отношението към действителността, която ни заобикаля, пък е един от най-важните тук. А по този начин неизбежно се стига до съвременните средства за масова информация, като част от тази действителност...
В изложеното тук най-напред бе изяснен характерът на съвременните средства за масова информация. Той е свързан с един дух на развлечение и удоволствие, несъвместим с принципите на християнската вяра. Също така не трябва да се пренебрегва с лека ръка и разрушителното въздействие на телевизията и компютрите върху човечеството. Но въпросът за отношението към медиите неизбежно минава през придобиването на ясна представа за същността на православния духовен живот. Светоотеческото учение по този въпрос е ясно и то се различава много от днешния осветскостен възглед на мнозина православни. Все пак и съвременните средства за масова информация имат място в православния духовен живот — но съответно и подобаващо на висотата на християнската истина.
В заключение можем да кажем, че православният живот притежава широта. Нека да има такива, чиито подвиг изисква отхвърлянето на светското и изтъкването на светската гнусота. Нека да има и такива, които в своя подвиг като някакви православни лисици да търсят всяка възможност да надхитрят демоните с техните оръжия. Това като че ли е най-добрият отговор за отношението на Църквата към съвременните средства за масова информация.
1. Основы социальной концепции Русской Православной Церкви. XV. Церковь и светские средства массовой информации. [Електронен ресурс] http://www.patriarchia.ru/db/text/141422.html.
2. Рафаил, архимандрит. О телевизоре. [Електронен ресурс]. http://www.zaistinu.ru/old/library/apostasia/tv.shtml?print.
3.Пак там.
4. Рафаил, архимандрит, пос. ст.
5. Пак там.
6. Виссарион, игумен. О вреде телевизора. — В: Рафаил, архимандрит. О телевизоре. [Електронен ресурс]. http://www.zaistinu.ru/old/library/apostasia/tv.shtml?print.
7. Георгиев, Георги. Новият световен ред под флага на 666. София, 2000. С. 203–204.
8. Анатолий (Берестов), йеромонах. Числото на звяра. Руска, второ издание. София, 2004. С. 68–69 (получерният шрифт при цитатите в тази работа е използван в самия източник).
9. Пак там, с. 72.
10. Пак там, с. 73.
11. Анатолий (Берестов), йеромонах. Цит. съч., с. 74.
12. Сергий (Рибко), йеромонах. Современная култура: сатанизм или богоискателство? [Електронен ресурс]. http://lazarevskoe.orthodoxy.ru/pdf/book-o.sergii-rock.pdf. С. 13. Сергий (Рибко), йеромонах. Цит. съч., с. 15.
14. Основы социальной концепции… XV…
петък, 21 януари 2011 г.
понеделник, 10 януари 2011 г.
Монархианство, монтанизъм и манихейство
автор: Галина Котова
„Имало е лъжепророци между народа, както и между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и, като се отричат от Господа, Който ги е изкупил, ще навлекат върху си скорошна погибел. И мнозина ще последват тяхното разпътство, и поради тях пътят на истината ще бъде похулен” /2 Петр. 2:1-2/. В този Новозаветен текст ап. Петър предупреждава всички християни за множеството лъжепророци, които ще се явят и ще се опитат да привлекат и избраните. Тези лъжеучители се отричат от Христовото име и „подбуждани от користолюбие мамят с лъстиви думи” /2 Петр. 2:3/. Възвишеността на християнското учение не се разбира от множество хора, които в сърцата си са езичници. Това е причината да се появят различни еретически учения, част, от които са на християнска основа. Неразбирането на догмата за единството на Бога в Троица, който е основен за християнството, и желанието да се обясни същността на Бога с ограничения човешки разум, води до поява на монархианството. От друга страна, по-големите ригорични изисквания, външната строга аскетика, без очистване на сърцето и покаяние са причините за възникването разколи, примесени с еретическо учение. Такива през II в. се явяват монтанистите. Показателно е, че много ереси се базират на по-ранни ереси и особено на дуалистичния гностицизъм. Такива са манихейте, които привличат големи групи от хора с обещание за висша мъдрост и примамливост на тайния култ. Всички тези ереси ще разгледаме по отделно.
Неразбирането на основният догмат в православната вяра, че Бог е един с три Лица, води до появата в средата на II век на монархианите /антитринитари/. В стремежа си да защитят единството на Бога, те отричат Неговата троичност. Това се дължи на факта, че те се стремят със силата на разума да обяснят това, което е непостижимо за човешкия ум и се приема единствено чрез вяра. Така се стига до ново тълкуване на троичния догмат, което води към отричане на второто и третото лице на Св. Троица, като единосъщни на Бог Отец. Тези християни получават името еретици антитринитари /против троичността/ или монархиани /признаващи единовластието на Бога в света/.
В зависимост от това как тълкуват църковното учение, монархианите се разделят на две направления: монархиани динамисти и монархиани модалисти. Динамистите виждат в лицата на Св. Троица божествени сили, а модалистите смятат тези лица за форми и образи, чрез които се открива Божеството.
Главни представители на динамистите са Теодор кожар, Теодор сарафин и Артемон. Те учат, че Бог е самозарворена монада, която обладава в пълнота всички идеални качества. Антиохийският епископ Павел Самосатски прави системна разработка и учи „едно лице”, „една личност”. Това „едно лице” според тях не може да се развие в множество. Следователно Логосът е само свойство божие. То няма битие. Отнеме ли се от Бога Неговият Логос, Той става безлично същество. Като свойство божие Логосът не е възможно да се въплъти, т.е. да приеме плът. По този начин се налага изводът, че Иисус Христос е човек. Той е роден от Мария в определено време и е със земен, а не с небесен произход. Иисус Христос има заслуга за това, че бидейки човек се е борил и е останал без грях. Те учат също, че Той чрез борба и труд е преодолял греха на прародителите и така е постигнал изкупителното дело.
Монархистите модалисти учат, че „Бог е един не само по природа, но и по лице”.1 Отец се ражда чрез Мария и става сам на Себе Си Син. Той страда и умира на кръста.
Птолемаидският презвитер Савелий /+ ок. 260 г./ обогатява модалистическото монархианство. Според него Бог е самозатворена монада, която е в състояние на покой и мълчание. Самозатвореността не може да се развие в множество. При самозаключеността обаче има едно разделяне. При сътворяването на света и промислянето за него, чрез творчество проявява себе си в развитие – изявява се по три начина - като Отец, Син и Дух. Това развитие в три модуса не става в хронологично време. По време на Стария Завет Бог се изявява като Отец, а като Син Спасител и Дух Осветител в Новия Завет /само като време/. Когато Отец се открива на света Син и Дух не съществуват. След това се появява Син и Отец престава да съществува, а когато започва откровението на Духа престава да съществува и Син. След като завърши откровението на Духа ще престане и неговото съществуване. Тогава Божествената монада ще се върне в състояние на покой и мълчание.
Всичко казано по-горе доказва, че последователите и на двете течения на монархианската ерес не могат да разберат Троичния догмат и водени от човешкия си разум силно изопачават учението на Църквата. Това е така, защото този догмат е непостижим за ограничения човешки ум и се приема единствено и само чрез вяра. А без вяра човек единствено се самозаблуждава и отклонява от Бога и Неговото Откровение.
В Христовата Църква възникват и заблуждения относно външния ред на църковния живот – богослужението, църковното управление и дисциплина. Последователите на тези заблуждения се наричат разколници, когато се отделят от Църквата. В случая, разколът на монтанистите е примесен с еретическо учение. Тяхната заблуда се основава главно на учението им за църковната дисциплина.
Разколът на монтанистите се появява на историческата сцена в началото на втората половина на II век. Негов основател е Монтан, жрец на богинята Кибеа преди да приеме християнството. Той е „неук и прост човек, схванал само външната страна на християнството.”2 За него най-важното в християнството е дисциплината и различните предписания за външното поведение на християнина. Така той възприема фарисейщината, без да разбира, че Бог иска сърцето на човека, покаяние, съкрушение, пълно преобразяване на човешката личност. За Монтан животът на съвременното християнско общество не е достатъчно строг и взискателен.
Наистина, в средата на II век нивото на християнския живот е силно занижен в сравнение с първите времена, когато се очаква второто пришествие. Същевременно в Църквата започват да влизат хора с невисока нравственост и дори с користни цели. Именно към фанатиците за външно благочестие на християните принадлежи Монтан. С цялото си сърце той копнее за засилване на църковната дисциплина и желае да подготви християните за достойно влизане в Царството Божие. Силно завладян от тази идея, той започва да се счита за върховен пророк, за Духа Утешител, който Христос обещал да изпрати.
Неговите пророчества, получени в състояние на екстаз са характерна особеност на монтанизма. Те се ценят много високо, защото се считат за Божие откровение. По негов пример се увличат мнозина и също започват да се наричат пророци. Монтанистите твърдят, че идването на Св. Дух вече е факт и те са апостолите на открилия се Параклит. „Както Христос се издигнал над Моисей и пророците, така и Параклитът чрез Максимила и Прискила- жени-пророчици, съпровождащи Монтан – е над Христос и апостолите.”3 Те забравят, че последният пророк е св. Йоан Предтеча и Кръстител Господен и никой не може да се именува пророк.
Важен факт е, че новите пророчества на Монтан се отнасят единствено и само до „нови наредби и правила за външното поведение на християните”.4 Те въвеждат нови пости, забраняват учението, забраняват военната служба, обявяват се против разкоша в женското облекло и всички увеселения. Монтан въвежда и строги правила за покаянието. Той и последователите му възприемат Бог като строг съдия, Който само чака човек да сгреши и го наказва жестоко. Поради този неправилен възглед за Бога, монтанистите, които извършват тежки грехове след кръщението се отлъчват от Църквата завинаги. „Цялата новост на монтанизма се заключава в морално-аскетични, ригорични изисквания и в призива за последно покаяние”.5
От всичко казано дотук за монтанизма, можем да заключим, че от една страна той се явява ерес като учение за нови откровения, а от друга – като разкол, в качеството на нови ригорични изисквания, непознати на Църквата Христова. Това е така, защото те не разбират Христовото учение за любовта и, че Христос дойде не, за да призове праведни, а „грешници към покаяние” /Мат. 9:13/. И това е така понеже „здравите нямат нужда от лекар, а болните” /Мат. 9:12/. Не външната показност ползва човека, а искреното покаяние води до обръщането на човека към Бога.
През средата на III век се появява на историческата сцена нова ерес, наречена манихейство. Неин основоположник е Манес, за когото няма много сведения. Според източно-персийските разкази, Манес е „израстък от най-виден род на магите и се славил като учен и художник”6 Отново според същите източници през 240 г. Манес се обявява за посланик на истинския Бог за проповядване на Неговото учение. Преди това има посочки, че Манес е бил дори презвитер, но е низвергнат. Той има сериозни познания по астрономия, точните науки и по древната религия на Персия – зороастризма. Поради враждебността на цар Шапур I, той напуска Персия и предприема дълга обиколка в Китай и Индия. Навсякъде по своя път Манес основава общини. През 272 г. той се завръща в Персия.
В основата на манихейството е гностическият дуализъм. Според него от вечност съществуват две начала: добро и зло. Доброто начало, което е Бог с 12 чисти еони стои начело на царството на светлината. Злото е сатаната, което с 12 зли духове е владетел на царството на тъмнината. Първоначално двете царства съществуват едно до друго, без да знаят за другите. В царството на доброто цари мир, любов и хармония, а в това на злото са налице непрекъснати междуособни войни. Именно при тези битки злите духове достигат до границите на царството на светлината. То толкова им харесва, че те се обединяват и нападат благия Бог. Той, за да защити царството си произвежда от себе си еона – майка на живота. Този еон от своя страна произвежда нов еон и това е първочовека Христос. Христос започва борба с демоните. В тази борба Той е обхванат от демоните и по Негова молба Отец произвежда друг еон, който е Животворящ Дух. Същият освобождава половината от обхванатия Христос и пренася тази половина на слънцето. Другата половина остава в тъмнината. От половината, останала в тъмнината при смесването й с тъмнината се образува царство – видимия свят. Съперничеството за този свят е причината за борба на тези противоположни сили. Според манихейте човек е създаден от сатаната по образа на Христос. Христос слиза от слънцето на земята, за да освободи светлината и Духа от оковите на материята и мрака. При това той приема призрачно тяло, от което следва извода, че страданията Му са привидни. Следователно тези страдания нямат изкупително значение. Заслугите на Христос за спасението от оковите на мрака са в Неговото учение. Но според Манес то не е правилно разбрано и записано от апостолите. И понеже Христос е знаел, че те няма да Го разберат, Той обещал да изпрати Утешител /Манес/.
Манихейте отхвърлят Стария Завет, а Новия Завет считат отчасти за неподправен, а отчасти подправен. Те признават Светата Троица, но това е само външно сходство с християнството, защото „у тях Син и Дух са еманация на Отца, или според по-късните схващания – разни наименувания”.7
Нравственото учение на манихейте е в съответствие с дуалистичните им възгледи. Целта на човека, според тях е освобождаване от веригите на материята, за да може светлата душа да взема превес над злата душа. Правилата за въздържание са задължителни само за съвършените /perfecti, electi/, а катехумените или слушателите са свободни от тях.
Външният култ на манихеите е без олтари и обреди, постят в неделя, както и в деня на Манесовата смърт. Вътрешното богослужение се държи в тайна, защото се характеризира с дива разпуснатост. Те използват кръщение с масло, причастие без вино, имат и собствена йерархия. Начело стои великият майстор Манес Параклит, който има приемници. Заобикалят го 12 магистри и апостоли, по-ниско, от които стоят епископи – 72, след това презвитери, дякони, евангелисти, изобщо избрани.
Манихейте привличат хора към себе си чрез мнимия си аскетизъм, чрез обещание на висша мъдрост и примамливостта на тайния култ. И въпреки цялата фантастичност на манихейската система, тя има последователи, защото обяснява лесно проблемът за злото в света. Тази система само ползва християнството, но всъщност е източна религиозна система. Опирайки се на основата на зороастризма, който няма нищо общо с християнството, няма как да разберат възвишеността на Христовото учение.
Всички изброени по-горе ереси възникват върху основата на неправилното разбиране на възвишеността на християнското учение. Желанието на определени хора да им се оказва почит, каквато не заслужават, както и да обожествяват сами себе си, непризнаването на Господ Иисус Христос като Син Божи, са характерни за всички ереси. Всички еретически учения се стремят да откъснат хората от живия Бог и отслабят самата Църква. И, въпреки че през вековете Църквата понася и сериозни сътресения, то тя е непобедима, защото неин Глава е Христос, Който обеща, че „на този камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” /Мат. 16:18/. А Христос се грижи за Своето.
1 Коев, Т., Бакалов, Г. Въведение в християнството. С. 2000. стр. 83
2 Малицки, П. История на християнската църква. Том I. С. 1994, с.117
3 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис. 1993, с.191
4 Малицки, П. История на християнската църква. Том I, С. 1994, с.118
5 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 192
6 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 199
7 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 202
Използвана литература:
1. Малицки, П. История на християнската църква. Том I, С. 1994.
2. Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993.
3. Коев, Т., Бакалов, Г. Въведение в християнството. С. 2000.
„Имало е лъжепророци между народа, както и между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и, като се отричат от Господа, Който ги е изкупил, ще навлекат върху си скорошна погибел. И мнозина ще последват тяхното разпътство, и поради тях пътят на истината ще бъде похулен” /2 Петр. 2:1-2/. В този Новозаветен текст ап. Петър предупреждава всички християни за множеството лъжепророци, които ще се явят и ще се опитат да привлекат и избраните. Тези лъжеучители се отричат от Христовото име и „подбуждани от користолюбие мамят с лъстиви думи” /2 Петр. 2:3/. Възвишеността на християнското учение не се разбира от множество хора, които в сърцата си са езичници. Това е причината да се появят различни еретически учения, част, от които са на християнска основа. Неразбирането на догмата за единството на Бога в Троица, който е основен за християнството, и желанието да се обясни същността на Бога с ограничения човешки разум, води до поява на монархианството. От друга страна, по-големите ригорични изисквания, външната строга аскетика, без очистване на сърцето и покаяние са причините за възникването разколи, примесени с еретическо учение. Такива през II в. се явяват монтанистите. Показателно е, че много ереси се базират на по-ранни ереси и особено на дуалистичния гностицизъм. Такива са манихейте, които привличат големи групи от хора с обещание за висша мъдрост и примамливост на тайния култ. Всички тези ереси ще разгледаме по отделно.
Неразбирането на основният догмат в православната вяра, че Бог е един с три Лица, води до появата в средата на II век на монархианите /антитринитари/. В стремежа си да защитят единството на Бога, те отричат Неговата троичност. Това се дължи на факта, че те се стремят със силата на разума да обяснят това, което е непостижимо за човешкия ум и се приема единствено чрез вяра. Така се стига до ново тълкуване на троичния догмат, което води към отричане на второто и третото лице на Св. Троица, като единосъщни на Бог Отец. Тези християни получават името еретици антитринитари /против троичността/ или монархиани /признаващи единовластието на Бога в света/.
В зависимост от това как тълкуват църковното учение, монархианите се разделят на две направления: монархиани динамисти и монархиани модалисти. Динамистите виждат в лицата на Св. Троица божествени сили, а модалистите смятат тези лица за форми и образи, чрез които се открива Божеството.
Главни представители на динамистите са Теодор кожар, Теодор сарафин и Артемон. Те учат, че Бог е самозарворена монада, която обладава в пълнота всички идеални качества. Антиохийският епископ Павел Самосатски прави системна разработка и учи „едно лице”, „една личност”. Това „едно лице” според тях не може да се развие в множество. Следователно Логосът е само свойство божие. То няма битие. Отнеме ли се от Бога Неговият Логос, Той става безлично същество. Като свойство божие Логосът не е възможно да се въплъти, т.е. да приеме плът. По този начин се налага изводът, че Иисус Христос е човек. Той е роден от Мария в определено време и е със земен, а не с небесен произход. Иисус Христос има заслуга за това, че бидейки човек се е борил и е останал без грях. Те учат също, че Той чрез борба и труд е преодолял греха на прародителите и така е постигнал изкупителното дело.
Монархистите модалисти учат, че „Бог е един не само по природа, но и по лице”.1 Отец се ражда чрез Мария и става сам на Себе Си Син. Той страда и умира на кръста.
Птолемаидският презвитер Савелий /+ ок. 260 г./ обогатява модалистическото монархианство. Според него Бог е самозатворена монада, която е в състояние на покой и мълчание. Самозатвореността не може да се развие в множество. При самозаключеността обаче има едно разделяне. При сътворяването на света и промислянето за него, чрез творчество проявява себе си в развитие – изявява се по три начина - като Отец, Син и Дух. Това развитие в три модуса не става в хронологично време. По време на Стария Завет Бог се изявява като Отец, а като Син Спасител и Дух Осветител в Новия Завет /само като време/. Когато Отец се открива на света Син и Дух не съществуват. След това се появява Син и Отец престава да съществува, а когато започва откровението на Духа престава да съществува и Син. След като завърши откровението на Духа ще престане и неговото съществуване. Тогава Божествената монада ще се върне в състояние на покой и мълчание.
Всичко казано по-горе доказва, че последователите и на двете течения на монархианската ерес не могат да разберат Троичния догмат и водени от човешкия си разум силно изопачават учението на Църквата. Това е така, защото този догмат е непостижим за ограничения човешки ум и се приема единствено и само чрез вяра. А без вяра човек единствено се самозаблуждава и отклонява от Бога и Неговото Откровение.
В Христовата Църква възникват и заблуждения относно външния ред на църковния живот – богослужението, църковното управление и дисциплина. Последователите на тези заблуждения се наричат разколници, когато се отделят от Църквата. В случая, разколът на монтанистите е примесен с еретическо учение. Тяхната заблуда се основава главно на учението им за църковната дисциплина.
Разколът на монтанистите се появява на историческата сцена в началото на втората половина на II век. Негов основател е Монтан, жрец на богинята Кибеа преди да приеме християнството. Той е „неук и прост човек, схванал само външната страна на християнството.”2 За него най-важното в християнството е дисциплината и различните предписания за външното поведение на християнина. Така той възприема фарисейщината, без да разбира, че Бог иска сърцето на човека, покаяние, съкрушение, пълно преобразяване на човешката личност. За Монтан животът на съвременното християнско общество не е достатъчно строг и взискателен.
Наистина, в средата на II век нивото на християнския живот е силно занижен в сравнение с първите времена, когато се очаква второто пришествие. Същевременно в Църквата започват да влизат хора с невисока нравственост и дори с користни цели. Именно към фанатиците за външно благочестие на християните принадлежи Монтан. С цялото си сърце той копнее за засилване на църковната дисциплина и желае да подготви християните за достойно влизане в Царството Божие. Силно завладян от тази идея, той започва да се счита за върховен пророк, за Духа Утешител, който Христос обещал да изпрати.
Неговите пророчества, получени в състояние на екстаз са характерна особеност на монтанизма. Те се ценят много високо, защото се считат за Божие откровение. По негов пример се увличат мнозина и също започват да се наричат пророци. Монтанистите твърдят, че идването на Св. Дух вече е факт и те са апостолите на открилия се Параклит. „Както Христос се издигнал над Моисей и пророците, така и Параклитът чрез Максимила и Прискила- жени-пророчици, съпровождащи Монтан – е над Христос и апостолите.”3 Те забравят, че последният пророк е св. Йоан Предтеча и Кръстител Господен и никой не може да се именува пророк.
Важен факт е, че новите пророчества на Монтан се отнасят единствено и само до „нови наредби и правила за външното поведение на християните”.4 Те въвеждат нови пости, забраняват учението, забраняват военната служба, обявяват се против разкоша в женското облекло и всички увеселения. Монтан въвежда и строги правила за покаянието. Той и последователите му възприемат Бог като строг съдия, Който само чака човек да сгреши и го наказва жестоко. Поради този неправилен възглед за Бога, монтанистите, които извършват тежки грехове след кръщението се отлъчват от Църквата завинаги. „Цялата новост на монтанизма се заключава в морално-аскетични, ригорични изисквания и в призива за последно покаяние”.5
От всичко казано дотук за монтанизма, можем да заключим, че от една страна той се явява ерес като учение за нови откровения, а от друга – като разкол, в качеството на нови ригорични изисквания, непознати на Църквата Христова. Това е така, защото те не разбират Христовото учение за любовта и, че Христос дойде не, за да призове праведни, а „грешници към покаяние” /Мат. 9:13/. И това е така понеже „здравите нямат нужда от лекар, а болните” /Мат. 9:12/. Не външната показност ползва човека, а искреното покаяние води до обръщането на човека към Бога.
През средата на III век се появява на историческата сцена нова ерес, наречена манихейство. Неин основоположник е Манес, за когото няма много сведения. Според източно-персийските разкази, Манес е „израстък от най-виден род на магите и се славил като учен и художник”6 Отново според същите източници през 240 г. Манес се обявява за посланик на истинския Бог за проповядване на Неговото учение. Преди това има посочки, че Манес е бил дори презвитер, но е низвергнат. Той има сериозни познания по астрономия, точните науки и по древната религия на Персия – зороастризма. Поради враждебността на цар Шапур I, той напуска Персия и предприема дълга обиколка в Китай и Индия. Навсякъде по своя път Манес основава общини. През 272 г. той се завръща в Персия.
В основата на манихейството е гностическият дуализъм. Според него от вечност съществуват две начала: добро и зло. Доброто начало, което е Бог с 12 чисти еони стои начело на царството на светлината. Злото е сатаната, което с 12 зли духове е владетел на царството на тъмнината. Първоначално двете царства съществуват едно до друго, без да знаят за другите. В царството на доброто цари мир, любов и хармония, а в това на злото са налице непрекъснати междуособни войни. Именно при тези битки злите духове достигат до границите на царството на светлината. То толкова им харесва, че те се обединяват и нападат благия Бог. Той, за да защити царството си произвежда от себе си еона – майка на живота. Този еон от своя страна произвежда нов еон и това е първочовека Христос. Христос започва борба с демоните. В тази борба Той е обхванат от демоните и по Негова молба Отец произвежда друг еон, който е Животворящ Дух. Същият освобождава половината от обхванатия Христос и пренася тази половина на слънцето. Другата половина остава в тъмнината. От половината, останала в тъмнината при смесването й с тъмнината се образува царство – видимия свят. Съперничеството за този свят е причината за борба на тези противоположни сили. Според манихейте човек е създаден от сатаната по образа на Христос. Христос слиза от слънцето на земята, за да освободи светлината и Духа от оковите на материята и мрака. При това той приема призрачно тяло, от което следва извода, че страданията Му са привидни. Следователно тези страдания нямат изкупително значение. Заслугите на Христос за спасението от оковите на мрака са в Неговото учение. Но според Манес то не е правилно разбрано и записано от апостолите. И понеже Христос е знаел, че те няма да Го разберат, Той обещал да изпрати Утешител /Манес/.
Манихейте отхвърлят Стария Завет, а Новия Завет считат отчасти за неподправен, а отчасти подправен. Те признават Светата Троица, но това е само външно сходство с християнството, защото „у тях Син и Дух са еманация на Отца, или според по-късните схващания – разни наименувания”.7
Нравственото учение на манихейте е в съответствие с дуалистичните им възгледи. Целта на човека, според тях е освобождаване от веригите на материята, за да може светлата душа да взема превес над злата душа. Правилата за въздържание са задължителни само за съвършените /perfecti, electi/, а катехумените или слушателите са свободни от тях.
Външният култ на манихеите е без олтари и обреди, постят в неделя, както и в деня на Манесовата смърт. Вътрешното богослужение се държи в тайна, защото се характеризира с дива разпуснатост. Те използват кръщение с масло, причастие без вино, имат и собствена йерархия. Начело стои великият майстор Манес Параклит, който има приемници. Заобикалят го 12 магистри и апостоли, по-ниско, от които стоят епископи – 72, след това презвитери, дякони, евангелисти, изобщо избрани.
Манихейте привличат хора към себе си чрез мнимия си аскетизъм, чрез обещание на висша мъдрост и примамливостта на тайния култ. И въпреки цялата фантастичност на манихейската система, тя има последователи, защото обяснява лесно проблемът за злото в света. Тази система само ползва християнството, но всъщност е източна религиозна система. Опирайки се на основата на зороастризма, който няма нищо общо с християнството, няма как да разберат възвишеността на Христовото учение.
Всички изброени по-горе ереси възникват върху основата на неправилното разбиране на възвишеността на християнското учение. Желанието на определени хора да им се оказва почит, каквато не заслужават, както и да обожествяват сами себе си, непризнаването на Господ Иисус Христос като Син Божи, са характерни за всички ереси. Всички еретически учения се стремят да откъснат хората от живия Бог и отслабят самата Църква. И, въпреки че през вековете Църквата понася и сериозни сътресения, то тя е непобедима, защото неин Глава е Христос, Който обеща, че „на този камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” /Мат. 16:18/. А Христос се грижи за Своето.
1 Коев, Т., Бакалов, Г. Въведение в християнството. С. 2000. стр. 83
2 Малицки, П. История на християнската църква. Том I. С. 1994, с.117
3 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис. 1993, с.191
4 Малицки, П. История на християнската църква. Том I, С. 1994, с.118
5 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 192
6 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 199
7 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 202
Използвана литература:
1. Малицки, П. История на християнската църква. Том I, С. 1994.
2. Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993.
3. Коев, Т., Бакалов, Г. Въведение в християнството. С. 2000.
Абонамент за:
Публикации (Atom)