петък, 28 октомври 2011 г.

Причини за възникване на исляма

автор: Галина Котова

Ислямът нанася много сериозни вреди на християнството. Няма как обаче да разберем исляма, ако преди това не изясним причините, които водят до неговата поява. Монотеистична религия, ислямът завладява Арабския полуостров, за което способства политически слабо развитото население. Много способства и географското положение и развитите търговски пътища. Силно влияние за възникването на исляма оказва и съперничеството на две империи: Византия и Персия. По този начин се наблюдава сериозен сблъсък между християнството и зороастризма. Ересите в християнството оказват влияние в тези земи, които проникват тук заради гонението от страна на Византийската империя.
Родината на исляма е древна Арабия, която е разположена в обширния и пустинен Арабски полуостров. Тази територия може да се подели условно на две части: крайбрежната Тихам и пустинята Недж. През VII в. Арабския полуостров наброява 5-6 милиона души върху площ от над 3 000 000 км2, 90% от които заема пустинята. Арабското население – уседнали номади, обединени племена и родове, обитават предимно крайбрежието на Червено море и високите плата на централната част[1].
Ислямът се заражда през VII в. в и около пустинния оазисен комплекс Мека и Медина. Първите привърженици на Мохамед са номадите, земеделците и търговците, преминаващи през тези земи. Като район, труден за живеене, Арабския полуостров може да се приеме като последно място, в което може да се развие цивилизация. Земеделието е възможно само в оазисите и в поречието на реките. Останалата част на полуострова е подходяща само за номадите-пастири. Доста късно там процъфтява цивилизация, привнесена от плодородните земи. На Запад полуострова е отделен от Африка чрез Червено море, на изток граничи с Персийския залив, на юг е Арабско море. На север достига до плодородния полумесец: Палестина, Сирия и Месопотамия. Тези райони се отличават с липсата на вода.
Плодородните земи на Сирия, Палестина, Египет и Месопотамия са обект на интерес на воини, на завладявания, т.к. от там се доставя храната за Римската империя. Египет е житницата за Римската империя. Този свят се превръща в люлка на древната арабска общност със своя самобитна култура.
Арабите имат семитски произход. Семити /на иврит שֵׁם, Шем/ е термин, въведен в 1781 г. от немския учен А. Л. Шлецер. Така той обозначава тези народи, които се числят в генеалогията на библейската книга Битие /глава 10/ в качеството на потомците на Сим и излезли на историческата сцена около 3000 г. пр. Хр. Класификацията на Шлецер се основава на близостта на езиците, на които говорят тези народи и в частност на тяхната културна близост[2]. Семитите поставят основите на развитие на цивилизации и на трите основни религии: юдаизъм, християнство и ислям. От друга страна ниското ниво на материална и книжовна култура и археологичен материал, води до една неяснота за ранната история на този регион на света. Като сведения се приемат разнообразни легенди, приказки и предания, но те трябва да се приемат много критично. През 22 г сл. Хр. Строман пише, че земята на юг населяват земеделци, следва пустош, населението е араби. Арабският език по много свои характеристики е най-старият от семитските езици според някои. Омонимът „араби”- жители на пустинята се извежда от семитския език. Първоначално само южната част на полуострова е населена. С преселението започва и разселването във всички посоки и то главно към Египет. Счита се, че семитите се смесват с хамитите и създават историческия Египет. Друга посока на миграционната вълна е по източния бряг на север, за да се достигне до междуречието, в което те се срещат с шумерите и се създава Месопотамия. Доста по-късно от тези племена поемат на север и се смесват с населението на Сирия и Палестина. От тях произхождат аморейци и финикийци. Вижда се как участието на арабите като семити се забелязва в античния свят.
Битът на древните араби се свързва с превъзходството на семейство с повече синове. Такава фамилия господства над другите, защото нейният старейшина се опира на силата на синовете си. Трудните условия на живот принуждават арабите често да нападат съседите си, като отвличат стадата, жените и децата им.
До VII в. арабите са политически слабо организирани. Известни са три по-големи царства: минейско, сабейско, химяритско. И трите се намират в Южна Арабия, където има далеч по-добри условия на живот, най-вече богати почви и пътища, които водят до Индия. Когато пътният трафик се измества по Индийския океан и Червено море, тези царства западат[3].
През V в. в химяритското царство прониква юдаизмът и християнството. Негови проводници стават аксумитите /етиопците/, които отдавна изповядват и двете религии. След настаняването на персите тези религии загубили почва сред местното население.
На север са познати други две арабски царства: на Лахмидите и на Хасанидите. Поради близостта им с Византия и Персия те са изцяло под техен контрол. И доколкото християнството прониква сред тези араби, то било в монофизитска форма.
Така в продължение на няколко века преди появата на исляма, политиката в района на Близкия изток е доминирана от съперничеството на две империи: Византия на северозапад и Персия на изток. По този начин се наблюдава сериозен сблъсък между християнството и зороастризма. Ересите в християнството оказват влияние в тези земи, които проникват тук заради гонението от страна на Византийската империя. Особено важни са двете ереси несторианство и монофизитство. Във Византия се преследват не само ересите на християнска основа. Император Теодосий I издава указ, според който християните са равноправни поданици в империята, но само тези, които изповядват Никейския символ на вярата. Така малко преди исляма да завладее духовното пространство на Арабия, в най-култивираната и богата част на полуострова – Хиджас, се настаняват юдаизмът и християнството във вид на някои еретически превъплъщения. Търговската дейност способства за навлизането на нови религиозни учения.
Думата ислям произхожда от четвъртата глаголна форма на корена slm: аслама, „подчинявам се” и означава „подчинение /на бога/”; муслим, „мюсюлманин” е деятелно причастие: „подчиняващ се /на бога/.
В навечерието на исляма арабите изповядват старите си езически вярвания, към които се добавят влиянието на юдаизма и християнството. В частност това е Стария Завет на евреите и християнското учение за спасението. На тази основа възниква ислямският монотеизъм, който в много по-голяма степен се доближава до еврейския яхвизъм.
След казаното по-горе можем да кажем, че ислямът възниква на Арабския полуостров, който се намира под доминиращото съперничество на Византия и Персия. Християнството се свързва с Византийските интереси. То се възприема трудно от високоразвити общества и не може да се възприеме добре от неразвити. Много по-лесно за възприемане е християнството в неговите еретически разклонения. Арабите са слабо развито в политическо отношение общество. Същевременно в навечерието на VII век те изповядват езичество, към което са добавени юдаизма и християнството. Самият ислям отговаря на политическо и религиозно развитие на тамошното население, защото се възприема много по-лесно, понеже се свързва със спазването на няколко лесни правила.

1 Виж Григориев, Владимир. Религиите по света. София: Хемус. 1998, с. 178
2 Еврейска енциклопедия. Семити.
3 Виж Бакалов, Георги, Тотьо Коев. История на религиите. София. 2001, с. 208-210.