събота, 5 юли 2014 г.

Покаянието в Свещеното Писание на Стария Завет

   Автор: Галина Котова
Въпросът за покаянието и изповедта вълнува човечеството от зората на цялата му многовековна история. За покаянието се говори и в други религии, но единствено в християнството то е установено като тайнство, чрез което човекът се очиства от греха и възстановява общението си с Твореца и причастността с Него. Покаянието е изразено в потребността на човека да общува с Бога лице в Лице. То е вътрешната, невидима страна на тайнството. Действително, старозаветното покаяние не може да възвърне на човека загубената праведност, а само привлича Божието милосърдие и прекратява Божия гняв, и в известна степен привлича и Божието благоволение, защото истинската жертва - „Агнецът Божи” още не е принесен.
За да разберем покаянието в Свещеното Писание на Стария Завет, трябва преди всичко да изясним термините „гряхи „грехопадение”. Те се разглеждат само във връзка с християнската антропология. Човекът е сътворен от Бога, за да бъде господар на сътворения свят. Поради това той трябва да участва в „живота и славата на Самия Творец”[1]. Може да се каже, че „първият човек е бил действителен образ на Нетленния и Безстрастен Бог”[2]. “След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божии образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” /Бт. 1:26-27/[3].  Трите лица на Светата Троица се “съветват” преди да сътворят човека. По този начин творението е съборен акт, от което следва, че образът на Бога в нас е  троичен. В Бт. 1:27 се подчертава сътворението на човека по Божии образ, но не се говори за подобието. Адам е събирателна дума,  отразяваща пълнотата на човешката природа, която се съдържа в човешкото многообразие. Единството между мъжа и жената отразява божествената идея за богообразен живот. Самият образ помага да видим човека в Бога, както и божественото в човека. Следователно, сътворяването на човека “по образ”  предопределя обожението /гр. θέωσις/[4] на човека. Самото подобие е творческата потенция, целта и задачата на всеки човек – да стане бог по благодат. Светоотеческата традиция вижда истинското човешко съвършенство и слава не в онова, което уподобява човек на тварното, а в онова, което го свързва с Твореца, т. е. човекът е тварен образ на нетварния Бог. Самата природа на човека е различна от тази на Бога, но „битието й е свръхприродно, където ‘свръх’ означава изначално богоподобие и богоносност”[5]. Съществото, създадено по Божии образ, притежава благодатта на този образ. Затова и М. Дворецкая казва, че „в грехопадението човек не напълно разрушава Божия образ, но частично съхранява връзката с него”[6].
 Грехопадението на човека е описано в книга Битие 3:1-24. Характерно за него е, че то дълбоко потиска Божия образ у човека, но без да го изопачава. Много сериозно е засегната възможността за подобие, човекът се лишава от истинската си природа. Това е така, защото съществото, създадено по Божии образ, притежава благодатта на този образ.  
              Много автори считат, че грях има тогава, когато има консумация на греха. Ева поглежда и вижда, че плодът на дървото е твърде желан. За нея плодовете действат по-различно – добро, многожелано, приятно. До този момент човекът няма познание за злото, защото то не съществува. Стремежът към познание е заложен у човека. “Видя жената, че дървото е добро за ядене и е приятно за очите   и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде на мъжа си, та яде и той” /Бт. 3:6/. Чрез градация е описан актът на грехопадението – похотта на очите, похотта на плътта и гордостта житейска. Налице са външни и вътрешни изкушения. Първата степен за греха е мисълта, но по-важно е решението за определено деяние. Ева съгреши, когато взе решение да вкуси от плода. Самият грях е зараза, епидемия, вирус. Всеки болен от него волно или неволно желае да зарази и другите. Противно на любовта, стремежът е не само аз да съм болен, но и другия - даване от плода на Адам. Вкусвайки, Адам вече чувства  дълбока промяна в себе си. “Гол” означава голотата на съвестта, голотата на извършеното и греха.  Поради това прот. Г. Флоровски казва, че „грехът се състои в отдалечаването от Бога, т.е. от Живота – грехът е лишение от живота, начало на смъртта”[7]. Следователно първият грях е предпочитането на материалното, пред духовното, пред пълнотата в общението и причастността с Твореца.
Грехът не се изразява в това, че Адам и Ева пожелават да бъдат подобни на Бога и причастни на Него. Той се състой в това, че те не желаят да станат обожени от Бога и в Бога, като общуват постоянно с Него, а желаят това чрез някакъв плод[8]. Те търсят лесния път, а не постепенното достигане до желаното с труд и усилие. Те не се разкайват, а търсят вината вън от себе си и греха остава. Вместо любов към Твореца се поражда чувство на страх, помрачава се нравственото им съзнание, отслабва усещането за естествена близост с Бога /Бт. 3:8-10/. Адам не се разкайва за стореното дело и прехвърля вината на жената. Липсата на покаяние води до наказанието – Бт. 3:15 – човекът е изгонен от рая. Проклятието е само поради действията на човека и се изразява в отношенията земя-човек и човек-земя. Това е отговорността на човека, изразена в Бт. 1:27-28. На човека е възложено да охранява физическия свят и да го обработва. Нашите грехове дестабилизират хармонията между физическия свят и хората. Именно неразкаяният грях, според св. Марк Подвижник /† V в./ води до изключително сериозни последици:  „Не оставяй неизгладен греха, дори най-малкия, за да не те повлече в последствие към по-голямо зло”[9].
Грехът произлиза не от Бога и не от природата, а от „злоупотребата на разума и волята на човека, от доброволното му отклонение от Бога, от замяната на Неговата свята воля със собствената, от своеволието”[10]. Самото грехопадение в началото си има душевното разположение, съчетано със свободната воля на човека, а не с неговата природа. Грехът трайно навлиза в деянията на човека и нарушава единството не само между човека и Бога, но и между самите хора. Започналият разрив в семейните отношения – първо между Адам и Ева, а после и убийството на Авел от неговия брат Каин, се разпространява между всички хора и народи. Това е резултат от отричането от греха на тези, които „съгрешават, но желаейки да се оправдаят, се отричат от съгрешението си”[11].
Понятието за греха обединява нарушаването на чисто религиозни[12] предписания и етическите норми, защото всички те произлизат от Бога. Учението за греха в Свещеното Писание на Стария Завет е основано на концепцията, че всяка греховна постъпка винаги е престъпление против Бога, защото е неподчинение на Неговата воля.
Грехът в Свещеното  Писание на  Стария Завет  се обозначава  с различни синоними. Най-често се употребява חֵטְא /хет/, но се използват и חַטָּאָה /хаттаа/,  חַטָּאת /хаттат/, עָווֹן /авон/, פֶּשַׁע /пеша/, אָשָׁם /ашам/ или אַשְׁמָה /ашма/. Смисълът на тези думи отговаря на понятията „извращение”, „нарушение”, „вина”, като Библията не съпоставя техните смислови оттенъци с различните видове прегрешения[13]. Например, етимологията на думата אָשָׁם  „ашам” според речника на О. Штеймберг означава: 1. Коренното й значение е „да бъде разрушен, разстроен” /Изх. 6:6; Ос. 14:1/; 2. в нравствено значение: „да излезеш от пределите на правия път, да се провиниш в ב или ל  нещо или чрез нещо /Ос. 13:1/. 3. с ל нещо пред кого; 4. страдание, наказание за вина; 5. предмет на вина /Ч. 5:7/; 6. престъпление, вина;  7. жертва за вина, жертва за грях[14]. Самият грешник се описва в Свещеното Писание на Стария Завет като човек, отклонил се от Бога и „нарушил завета Ми” /Бт. 17:14; Вз. 31:16, 20/, „извратиха своя път, забравиха Господа, своя Бог” /Йр. 3:21/ и „да не вървите след сърцето си и очите си” /Ч. 15:39/.
Важно е да се отбележи, че пророците, не отричайки значението на култа, му противопоставят истинското покаяние на съкрушеното сърце, което е по-угодно на Бога, отколкото жертвоприношения и молитви /Ис. 1:11–17; Йр. 7:21–23; Ам. 5:21–24/.
Като носител на Божия образ и подобие, човек е онтологично свързан с Бога. Човекът е образ на Иисус Христос, поради което битието и състоянията на Първообраза се проявяват и у образа. Именно образа и подобието на Бога в човека означава „не само отвореност на човека към Бога, но и функция и задача на човека в цялото творение”[15]. Намиращ се между двата свята – духовният свят на ангелите и материалният свят на природата, човекът „побира в себе си и двата свята”[16]. Богоподобието се състои в изпълнение на Божията воля, в постоянно общение със Света Троица, с хората и с цялото творение. Затова и Бог непрестанно призовава хората към общение с Него: „Ако искаш да се обърнеш, Израилю, казва Господ, към Мене се обърни” /Йр. 4:1/. Бог „призовава иудеиския народ към покаяние”[17] и предвещава бедствията, които ще го постигнат заради непокорството. Защото отговорът на този призив е покаянието, което е една от основните теми и е силно застъпено в Свещеното Писание. В Стария Завет за думата покаяние използват два древноеврейски термина: „нихам”,  който означава  съжаление и  „шув”, означаващ обръщане,
връщане назад.
В Стария Завет глаголът „нихам” означава „съжаление” или „изпитвам съжаление”, „утешавам себе си”[18]. Означава също и „смилявам се”. В Свещеното Писание на Стария Завет Бог се окачествява като милостив: „благоутробен и милостив е Господ, дълготърпелив и велик по милост” /Пс. 103/102:8/. При явяването Си на Моисей след даването на скрижалите Бог Сам прогласява: „Господ, Господ Бог благоутробен и милостив, дълготърпелив и велик по милост и истина” /Изх. 34:6/. Божията милост е безпределна и необятна, затова и тя изпълва цялата Земя /Пс. 119/118:64/[19].
Думата „нихам” се използва много рядко и то единствено във връзка с човек, но абсолютно винаги по отношение на Бог: „и разкая се Господ, задето бе създал човека на земята…” /Бт. 6:6-7; срв. 1 Ц. 15: 35 и Изх. 13:17/. Когато избраният народ върши зло, Бог се разкайва за  тези обещания, които му е дал /Йр. 18:10/. От друга страна Господ се разкайва за това зло /Йр. 18:8/ и за тези бедствия /Йона. 3:10; Йл. 2:13/, които Той Сам дава на народа. Същевременно Бог казва: "Аз казах, Аз реших, и не ще се разкая за това, нито ще отстъпя от него” /Йр. 4:28/, а също: „не ще отменя, не ще пощадя и не ще се смиля" /Йз. 24:14/. Действително, Бог наказва Своя народ и отделния човек, когато те грешат. Безмерната Божия любов и милосърдие очаква покаянието и обръщането на човека към своя Творец, за да  го въздигне отново и възвърне общението с него. Яхве е неизменяем и действа съвършено свободно. Той допуска обстоятелства в живота на Израил, които да го отвърнат от греховния му път и отново приближат към Твореца. Бог може да върне назад заплахата, когато тя постигне своите цели, или да измени обещанието, ако то няма да постигне своето предназначение. Това не означава, че Бог греши, защото Той е праведен във всичко, което прави /Йр. 12:1/, тъй като светостта Му е присъща.
Другият Старозаветен термин תְּשׁוּבָה „тшува” означава „възвръщане”, изправяне на поведението, което се явява главно и важно условие за прошка от стана на Бога. При разкаянието човек трябва да изпитва искрено отвращение от своята постъпка и освен това, да докаже това отвращение с цялото си поведение, да спре да греши и да започне да прави добри дела /Ис. 1:15–18; 58:5 и сл.; Йр. 7:3; Ам. 5:14–15; и др/[20]. Това е призив за завръщане към Твореца, призив за възвръщане към връзката на човека с Бога в качеството си на Негово творение, по силата на отношенията, основани на сключения Завет.
Глаголът שןנ /шув/ се отнася към същността на човека и в Стария Завет в най-голяма степен обозначава пълното му обръщане към Яхве. То характеризира духовното обновление на човека чрез покаянието. Това се изразява в пълно подчинение на Божията воля и в искреното доверие към Господа[21]. Същевременно се изключва помощта на други богове и хора, недопускане на зли дела и неспазване на Божиите заповеди.
Следователно можем да кажем, че глаголът „шув” носи в себе си две основни идеи. Първата се изразява в това, че всички прегрешения на човека са отклонение от пътя Господен. Според втората: във властта на човека е да се бори с греха и да се възвърне към Бога, Който по Своето безкрайно милосърдие приема винаги разкаялия се грешник. Божието човеколюбие задължително остава на грешника време за осъзнаване на греха и покаяние: „и внушаваше на Твоите синове блага надежда, че даваш време за покаяние от грехове” /Прм.  12:19/.
Същевременно законоучителите на Талмуда подчертават значението на разкаянието и именно те формулират понятието шув[22]. Разкаянието достига до трона на Господа и носи избавление  /Иома 86а–б/. Бог подбужда Израил към разкаяние и не се сърди на своя народ, както син не се срамува да се върне към обичащия го отец /Вз. Р. 2:24/[23]. Законоучителите търсят решение в разбирането на искреното разкаяние в закона на творението — и най-големите грешници могат да се опрат на него. Законоучителите противопоставят истинското разкаяние с неговите външни атрибути – пост и власаница; признание на греховете без покаяние няма никаква стойност[24].
    В Петокнижието на Моисей[25] /משֶׁה/, призивът за покаяние е съществен елемент от богооткровеното учение. Непосредствено след сключването на Завета между Бога и избрания народ, все още няма изградено учение за покаянието. В този период то се състой от принасяне на очистителни жертви, чрез участие в жертвоприношенията. Абсолютно всичко в Стария Завет се основава  на критерият на закона. Грехът се разбира като колективна вина, а всички нещастия на хората се приемат като наказание от Бога. Наказанието и нещастията имат възпитателен елемент, защото целта им е да доведат човека до покаяние. Покаянието е изключително важно, защото, както свидетелства св. Марк Подвижник „Всеки грях, оставен без покаяние, е грях за смърт, за който дори и някой светец да се помоли няма да бъде чут”[26]. Това показва какво огромно и важно значение има личното покаяние, което да извира от дълбочината на сърцето. 
              В Петокнижието особено ясно е изразена последователността грях – наказание – разкаяние – избавление /Вз. 30:1-10/. Само, когато Израил се разкае истински за своите грехове, Господ се смилява на него и го избавя от неговите врагове. В този смисъл езическите народи участват в плана на Божието домостроителство за изправление на Израил.
Характерно е, че думата „жертва е всичко, което човек обрича на Бога”[27]. Като външна форма на покаянието, жертвоприношенията са два вида. Жертва за „вина” се принася, когато човек съгреши против Господа и Неговите заповеди /Лв. 5:14-17/. В резултат на човешката порочност се принася жертвата за „грях”. В случая човек осъзнава своята душевна и телесна нечистота, която е следствие от личните греховни страсти. Характерно е, че жертва за грях се принася не само по повод на естествени обстоятелства, като осквернение, женска нечистота след раждане, заболяване от проказа и др., но и при различни нарушения на религиозните и морални норми. Принасянето на тези жертва за грях е задължително, както за водачите на Израилския народ /Лв. 4: 22-26/, така и за обикновените хора /Лв. 4:27-35/, а и за цялото общество /Лв. 4:13-21/. Обръщането и покаянието не са прерогатив само на една отделна част от Израилския народ, а е общовалидно условие за примирението с Бога и ползването на Неговата милост и подкрепа.
В Моисеевия Закон ясно се различават два вида престъпления: по отношение на Бога и по отношение към ближния.  В първият случай покаянието се изразява в чистосърдечно признание на собствената вина /Лв. 5: 5/ и в принасяне на установеното от закона жертвоприношение /Лв.  5:1-20/. По отношение на греха към ближния, освен по-горе посоченото е нужно да се възмезди ближния[28].
Особеност на старозаветната идея за жертвата е, че в „нея са вложени три елемента: дар, общност и очистване”[29]. Дарът се свързва с общността, която се търси, както с Бога, така и с ближния. Заветът с Яхве означава, че Той е техен Бог, а те Негови чеда, помежду си са братя. Затова и жертвата за грях не само напомня на съгрешилия за собствения му грях, но го подбужда към разкаяние. Основанието за това се корени в обещанието към грешника, че след като принесе жертва, грехът му ще бъде простен. Следователно, връзката на грешника с Бога се възстановява чрез принасяне на жертва за грях, за да се подготви Израилския народ към съкрушеното сърце.
Покаянието като свобода на избора на човека и понасяне на отговорност от страна на съгрешилия, е важен фактор за възстановяване на Завета с Яхве и придобиване на Неговата милост: „всички милуваш, защото всичко можеш, и заглаждаш човешките грехове заради покаяние” /Прм. 11:25/. Покаянието е именно съзнателното обръщане от греховния път и смъртта, връщането назад и примирението с Бога.  Само възстановяване на връзката с Бога чрез истинско сърдечно разкаяние и достигане на същото до покаяние, води човека отново до пълноценно съществуване. Блаж. Августин /† 430/ допълва, че е „Недостатъчно да измениш живота си към по-добро и да се отвръщаш от злите дела, ако заедно с това не удовлетвориш Бога чрез скръб и покаяние, чрез чувство на смирение, чрез жетва на съкрушено сърце, съчетани с дела на милосърдие”[30].
С настъпването на царския период в историята на израилския народ вече започват ясно се разграничават термините разкаяние и покаяние. Изисква се жертвоприношенията да не се извършват чисто механично и формално. Това показва, че в личната връзка между човека и Бога, формализмът се отрича като неприемлив. Като носител на Божия образ, човекът трябва да участва в жертвоприношенията активно, да бъде причастен - да се замисли върху наредбите на Божия закон и по този начин да се постигне вътрешно разкаяние за собствените и на по-следващ етап и за обществените грехове.
Като външна форма на покаянието освен жертвоприношението се налага и пост. Пост си налага св. цар Давид след съгрешението с Вирсавия и покайната молитва за оздравяването на родилия се младенец /2 Ц. 12:16, 21, 22/. Много усилено пости и Ахав, когато Господ му открива страшния заговор против него и семейството му /3 Ц. 21:27-29/[31]. Другите форми на външно изразяване на покаянието са раздиране на горната дреха и обличане във вретище /3 Ц. 21:27; Йл 1:13; Йона. 3:6-8 и др./; седене пред портите или посипване главата с пепел /Ис. 58:5; Нм. 9:1; Дн. 9:3 и др./.
              Постът и обличането с вретище си налагат и ниневийци и то не само на себе си, а и на животните. Забелязва се, че те изразяват своето покаяние именно с тези външни форми, както ги изразява и народът Божии. Налагането на пост дори и на животните е „естествена черта у азиатците”[32]. Това показва силата и искреността на тяхното покаяние, желанието да променят кардинално своя начин на живот  и да се примирят с Бога /Йона. 3:7/.
Изкуплението от греха е в покаянието и вътрешното изменение на човека, а не във външните очистителни ритуали. Това е основна идея, защото само покаянието води след себе си изменение на отношението на Бога към грешника, т.е. Божието милосърдие прощава на разкаялия се грешник. И св. Теофан Затворник /† 1894/ говори: „Прощаването на греховете се дава не по заслуги, а по милостта на човеколюбивия Бог, винаги готов да прощава, щом само някой се обърне към Него с разкаяние. И недостойни за прошка ни прави не големината и множеството на греховете, а само неразкаяността”[33].
Един от най-ярките  и въздействащи примери за покаяние в Стария Завет е това на св. цар и пророк Давид[34] /ивр. דָּוִד/ . Св. цар Давид е образ на владетел, из чийто род, съгласно еврейското предание ще произлезе Месия. Той е възвестен от пророк Натан[35] /ивр. נָתָן/ за съда Божий, след съгрешението си с Вирсавия и личната му отговорност за убийството на Урия Хетянина /2 Ц. 12 гл./. Заради греха на св. цар Давид детето му ще умре, т.е. цялото семейство ще страда и ще се мъчи заради неговите прегрешенията. Тук с особена яснота се вижда разкаянието на св. цар Давид, което прераства в покаяние: "съгреших пред Господа” /2 Ц. 12:13/. Той с огромна скръб признава, че е причинил страдание и мъка на другиго. Следователно, най-важното в покаянието е да не се възлага собствената вина на друг човек. Св. цар Давид поема цялата отговорност за своите действия. След стореният грях той чувства болката от отдалечаването от Бога, Който му дава всички блага. Това е причината да чувства угризението на съвестта и вътрешно сърцето му да плаче: „Беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене” /Пс. 50:5/.  Евтимий Зигабен /† ок. 1118/ счита, че този стих е ясен признак за искрено покаяние, което води до неговото помилване. Направеното престъпление измъчва душата на св. цар Давид и независимо, че грехът е скрит от хората, то той го измъчва. Св. цар Давид съзнава „цялата противозаконност на греха, със своята съвест го вижда ден и нощ, съвестта постоянно тревожи и мъчи”[36] душата му. Съзнанието за личната вина кара св. цар Давид искрено да проси от Бога прошка за своята сквернота и нечистота, които влизат в „неговата природа чрез греховните постъпки”[37].
Св. цар Давид не само съжалява, а и дълбоко се кае за сторения грях и същевременно съзнава Божията благодат, която единствена може да го очисти и измие. Затова Евтимий Зигабен пише:„такава смирена изповед и покаяние на пророка може да се прилага към всички грешници”[38].  Бог е Този, Който, независимо от сторения от човека грях, може да изцери душата и тялото на грешника:  „поръси ме с исоп, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг” /Пс. 50:9/. Св. цар Давид не просто моли, а проси духовно обновяване. Св. Атанасий Велики /† 373/ допълва, че св. цар Давид „проси за пълно очистване, защото от всичко е видно важността на прегрешението”[39]. Пълното очистване се получава от Бога, след искрено покаяние и вопъл: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мен /Пс. 50:12/. Св. цар Давид проси от Бог да „обнови неговото повредено сърце и да укрепи силата на разума му, за да може да следва Бога”[40]. Употребената тук дума בךא  /bara/ е глагол, който в Библията се употребява само относно творческата деятелност на Бога:  „В начало Бог сътвори небето и земята” /Бт. 1:1/. Глаголът „bara” означава „сътворявам нещо за първи път”, „сътворявам нещо уникално” и се използва единствено и само да се опише с него уникалното и несравнимо Божие творчество. „Сътвори”, според св. Василий Велики показва, че „светът е изкусно творение и, че е тук пред нас, за да го наблюдаваме, та чрез него да проумяваме мъдростта на създателя му”[41].
Божията милост и любов прощава и очиства греха на св. цар Давид, защото неговото покаяние е истинско и го променя на онтологично ниво, т.е. възстановява състоянието си преди извършването на греха, но придобива и опит. Това е и смисълът на покаянието – цялостна промяна. Наистина, св. цар Давид греши много, но приема своята отговорност, не отрича своята вина и в резултат съхранява здравата връзка за смисъла на живота – общение с Яхве. Без съзнаването в пълнота на собствената немощ, принасянето на външни жертви няма стойност пред Бога: „защото, да би искал жертва, аз бих Ти дал, но към всесъжения не благоволиш” /Пс. 50:18/. Яхве желае мъчението на съвестта да подтикне грешника към покаяние, за да може същият да върви с правдата и милостта към Бога. Едва тогава Бог го очиства и човекът усеща радостта от Божието прощение. Съвестта вече не го измъчва, въпреки че съзнава падението си, но желанието и решението повече да не греши и усещането на Божията любов му дава радост. Падението се допуска, за да може всеки да се кае за собствените си грехове, а не да съди ближния.
Най-тежкият грях според Свещеното Писание на Стария Завет е идолопоклонството, което се нарича и „блудодеяние” /Изх. 34:15 и сл./. Според пророк Осия[42] думата „блуд” означава и нарушение на свещения брачен съюз с Бога. Пророк Осия учи Израиля, че Божият замисъл и заветът с Неговия народ е подобен на съюза между две обичащи се същества, подобно на брака. Именно, чрез символа на брака пророк Осия разкрива тайната на отношенията между Бога и Израил, а в Новия Завет между Христос и Църквата /Еф. 5:22-27/. Бог е, както любещ мъж, така и любящ Отец. Съюзът, сключен с Него по времето на Моисей е съюз „на любовта” /Ос. 11:1-4/. Яхве ще постъпи с Израил като с „невярна жена” – ще бъде прогонен от своята земя и лишен от Божията милост и напразно ще се уповава на покровителството на асириици и египтяни, както и на лъжепророците. Пророк Йеремия също сравнява  юдейският народ с невярна съпруга, която се отказва от своя съпруг, т. е. от Бога: „както жена вероломно изневерява на съпруга си, тъй вероломно постъпихте с Мене вие, доме Израилев, казва Господ” /Йр. 3:21/. Именно тази измяна съпровожда избрания народ през цялата му многовековна история. В този стих пророкът изобличава „синагогата за привързаността й към идолите и за това, че оставя своя Бог”[43]. Това е най-тежкият грях, защото се изоставя Истинския Бог, а се извършва поклонение на мъртви, безполезни идоли. Единственото, което може да стори „невярната жена” е да принесе искрено покаяние. Защото, както оскърбеният мъж приема отново заблудената жена, така и Господ не отвръща очи от този, който се разкайва: „да идем и да се върнем при Господа! Защото Той ни нарани – и Той ще ни изцели, порази – и ще превърже раните ни” /Ос. 6:1/. Следователно, спасението според прор. Осия се явява свободен дар на Божията милост.  
Освен идолослужението в Стария Завет, пророците изобличават множество грехове: „понеже няма нито истина, нито милосърдие, нито богопознание на земята. Клетва и измама, убийство, кражба и прелюбодейство твърде много се разпространиха, и кръвнина върви след кръвнина” /Ос. 4:1-2/. Всички тези грехове прогневяват Бога. Въпреки това  Божието милосърдие се проявява винаги, дори и когато Бог наказва, т. е. Бог е едновременно милостив, благ и праведен, съответно справедлив /Пс. 116/114:5/. Именно, поради тази благост Ной и семейството му, за разлика от тези, чиито мисли са насочени към извършване на  злини /Бт. 6:5-6/, биват избавени от водите на потопа /Бт. 6:13-19; 7:1; 8:15-19/, а Лот и неговите дъщери – изведени от загиващия, поради справедливото Божие наказание Содом /Бт. 19:12-17, 23-24/[44]. Така  според  св. Макарий Велики /† 390/ тези, които се предават на „необуздан стремеж към порока, не показвайки в себе си никакво покаяние, хора, събрали в себе си толкова грехове”[45], Бог ги изтребва, а тези които се обръщат към Него - съхранява.
Характерно е, че човекът дори когато осъзнава своята греховност и немощ не може да се освободи сам от греха. Израил знае, че  освобождение от греха може да се случи единствено и само чрез намесата и действието на Бог. Това е така, защото преизобилната Божия милост и любов не иска „смъртта на грешника, но да се отвърне грешника от пътя си и да бъде жив” /Йз. 33:11/.  Пророк Йезекиил говори за спасителното дело на Месия, Който е обещан на Адам и Ева, когато същите са изгонени от рая.
Вяра в единия Бог, отказ от  идолопоклонството и отговорността пред Бога проповядва пророк Амос[46] /ивр. עָמוֹס/. Изобличител на социалните недъзи, той призовава за търсене на Господа, като зов да се търси доброто и да се намрази злото, за да бъдат живи: „Търсете доброто, а не злото, за да останете живи – и тогава Господ Бог Саваот ще бъде с вас” /Ам. 5:14/. Пророкът увещава народа „да търси Господа, за да не загине”[47]. Това доказва, че покаянието вече се свързва с промяна на човека, с правене на добро и изоставяне на греховните дела, които отдалечават от Бога. То е основно, за да бъде човекът жив, то се свързва с живота, който дава Бог.  Тази обвързаност на вярата с покаянието се проповядва и от пророк Осия[48] /ивр. הוֹשֵׁעַ/: „Вземете със себе си молитвени думи и се обърнете се към Господа, речете Му: „отнеми всяко беззаконие и приеми ни за добро, и ние ще принесем жертва от устата си…” /Ос. 14:3-8/. Вярата е „познаване на Бога”, т.е. любов към Него. Тази любов се нуждае от нравствено служение, което не може да бъде подменено с обреди и дарове. Обръщането на народа към Яхве трябва да се извърши с „думите на молитвата и думите на разкаянието за греховете и молитва за прошка”[49]. Жертвата, която ще умилостиви Бог е покаянието и промяна на делата към добри: правда и милост. Пророкът яростно заклеймява лицемерното обръщане към Бога, което не може да принесе никакви плодове.   
              Пророците изискват покаянието да се съпровожда с вътрешна промяна във вид на решение да се живее по-добре. Те настояват за вътрешна борба със „злата воля и за духовно възраждане”[50]. За тях покаяние, което не се съпровожда с искрено обръщане и вътрешно обновление не принася необходимия плод. Това е главната причина пророк Йоил[51] /ивр. יוֹאֵל‎/ да призовава за раздиране на сърцето, а не на дрехите: „Раздирайте сърцата си, а не дрехите си, и се обърнете към Господа…” /Йл 2:13/. Външното е само показност, за да се види от хората. Истинското покаяние е свързано със скръбта и плача на сърцето и избора да следваш и спазваш заповедите на Яхве, на дело проявени във всекидневния живот.
               Изискването за святост от човека, сътворен по Божи образ и подобие е в основата на проповедта на пророк Исаия[52] /ивр. יְשַׁעְיָהוּ‎/. Той знае, че Божията святост превишава всички морални и етични категории, защото е свързана с различната природа на Твореца в сравнение с Неговото творение. И понеже Бог е свят, то се изисква святост и от човека. Човешката святост се свързва с пълна, цялостна посветеност и преданост на Бога. Преклонението пред Твореца не трябва да се ограничава само с външните форми на култа, а да се проявява в целия живот, постъпки и нравствено съзнание на човека. Само страданието и осъзнаването на собствената безпомощност, съчетани с вярата в Бога, води до катарзис в човешкото сърце и обръщане към доброто, възвръща човека към общение с Бога. Богослужението не може да доведе човека до спасение /Ис. 1:11-15; ср. Ам. 5:21-25/, ако на дело не се показва изпълнението на Божиите заповеди: „Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло…” /Ис. 1:16-18/. Пророк Исаия много ясно говори за Месия, Който ще очисти от хората всеки грях и учи, че  основата на благочестието се изразява във вярата и доверието в Бога: „ако не вярвате, то е, защото не сте удостоени” /Ис. 7:9/. Ясно се изразява Божията справедливост, защото оскърбяващите Бога със своето неверие, не могат да приемат с разбиране това, което Той дава. Защото трябва да приемат, че всичко, което Бог говори и обещава е, за да ни даде да разбираме, докато „светлината на Неговата премъдрост освети нашите умове”[53].
              При искрено покаяние Сам Бог по Своята безкрайна милост и любов очиства греховете на грешника: „Да бъдат греховете ви и като багрено, - като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, - като вълна ще избеля” /Ис. 1:18/. Правдата и милостта, праведният съд, който Израил трябва да извършва е призоваване и даване на обещание, за да бъде избелен като сняг или вълна от Твореца. Знае се, че багреното може да бъде чисто, но не може да стане бяло. Затова  и човешките грехове се уподобяват на червеният цвят, защото са убийствени за нашите души. Няма грях, който Бог да не може да прости след принасянето на  истинското покаяние. То е именно онова средство, което помага на човек Бог да го очисти от греха. Пример е вълната, която е бяла по природа, но след щателна обработка става още по-бяла. Така и Бог желае очистването на всеки човек и го лекува според неговата болест и упоритост. Затова и св. Василий Велики счита, че в „живота човек с естествени средства може да се усъвършенства в покаяние и да преуспее в добродетелите. Подобна е и душата, която по естествен начин може да преумножи собственото си покаяние”[54]. Важно е желанието на човека и, когато то е искрено, Бог ще му помогне и ще го излекува от греховните язви.
    В старозаветния култ не е чужда идеята за заместничество. Греховността „трябва да се измие чрез принасяне на жертва”[55]. Грехът на хората трябва да се  понесе от жертвеното животно, което понася далеч човешките грехове. Сама по себе си жертвата не е магическо средство за прошка на греховете, за помирение с Бога и въздействие върху Него. Строгото култово изпълнение на задълженията към завета с Яхве, без разкаяние и покаяние от страна на съгрешилия, води до оправдана полемика на пророците против жертвите /срв. Ис. 1:11-17; Йр. 6:20; 7:21; Ос. 6:6; Ам. 5:21 и сл.; Мх. 6:6 и сл./. Пророците полагат особени „усилия за одухотвореното разбиране на жертвата, за осъзнаване важността на нравственото поведение и, че именно човек има нужда да принесе жертва, а Бог не се нуждае от нея”[56]: „Милост искам, а не жертва” /Ос. 6:6/. Броят на жертвите няма никакво значение, ако сърцето е изпълнено с неправда, в противовес на мнението на голяма част от юдеите, че големият брои принасяни жертви очиства техните грехове.  Народът е заблуден, защото принася жертви на Бога, сякаш Той се нуждае от тях. Това според св. Кирил Александрийски показва, че те са се „заблудили и отклонили от мъдрия и истински смисъл на жертвата”[57]. Този, Който е сътворил всичко и всичко изпълва, не се нуждае от нищо, понеже всичко Му принадлежи. Затова пророците не само призовават, но и строго изискват послушание към Господа, изпълнение на Неговия закон и вършене на правда /срв. Ис. 1:16; Йр. 7:23; Ам. 5:24/. Те твърдо се противопоставят на всички опити на влизане  в общение с Бога, когато се нарушава Закона. Затова и пророк Исаия казва с болка в сърцето от Божие име: „Душата Ми мрази вашите новомесечия и празници…, когато умножавате молбите си Аз не слушам: ръцете ви са пълни с кръв” /Ис. 1:14-15/. Жертва, принесена без да се изпълняват Божиите заповеди, справедливост и милост няма стойност пред Яхве. Защото жертвите имат възпитателна функция, докато се изпълни времето да се принесе истинската, спасителна за цялото човечество жертва – „агнецът Божи”. Единствената и чиста жертва, която понася греховете на човечеството, е Рабът Господен, Месия /Ис. 53:11/. Той е истинската и уникална в пълен смисъл на думата заместителна жертва: „Син Човечески…даде душата Си откуп за мнозина” /Мр. 10:45/[58]. Затова, както казва св. Василий Велики „всеки трябва сам да принесе себе си в жертва Богу, като „жертва жива, светла и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение” /ср.: Рм. 12:1/”[59]. Множеството подзаконови жертви са отхвърлени като безполезни, за да се приеме една, Жертва за очистване на греха /ср.: Еф. 5:2/. Защото не в установените обреди е истинското спасение, а в познаване на истината за Христа, човекът получава оправдание, чрез вяра в Него. Народът трябва да се „смири и изпълнява Божия закон, да принася на Бога духовно благоухание и да Му принасят в жертва благопристойност в нравите, любов, доброжелателство, търпение, въздържание и преди всичко вяра”[60].
              Чрез св. цар Давид, Господ Сам казва, че единствената жертва, която Той иска от хората е: „Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци” /Пс. 49:14/. Изобщо в текстовете на Свещеното Писание на Стария Завет, Бог по подобен начин отхвърля жертвите на народа, „жертвата на нечестивите е гнусота, най-вече кога я принасят с лукавство” /Пр. 21:27/ и „те ще бъдат за тях като хляб за жалейка: всички, които го ядат ще се осквернят” /Ос. 9:4/. Това показва, че Бог не желае кървава жертва и сърце, изпълнено с лукавство.
         Идеята за личната отговорност на всеки човек пред Бога изразява пророк Йезекиил[61] /ивр. יְחֶזְקֵאל/.  Всеки отговаря единствено за собствените си грехове. Никой не може да бъде виновен за греховете на родителите си. Това е в противовес на мнението на израилския народ, че децата носят отговорност за греховете на родителите си. Грешникът и праведникът носят отговорност само за себе си /Йз. 18:20/, като за грешникът е отворен пътя на покаянието /Йз. 18:21-22/. Божията справедливост се грижи за това, както грешникът умира за своите зли дела, така и праведникът да бъде жив за своето покаяние и справедлив начин на живот. Отново се проявява Божията милост към хората с това, че ако грешникът се покае ще му бъде простено. Той няма да бъде съден за предишните си грехове и ще бъде жив с Бога при строго съблюдаване на Божиите заповеди и воденето на добродетелен живот. Обратно, ако праведникът тръгне по лош път и не се покае, той ще наследи смърт. Затова и пророк Йезекиил съсредоточава своя призив върху необходимостта от обръщане: „покайте се и се отвърнете от всички ваши престъпления, та нечестието да ви не бъде препънка. Отхвърлете от себе си всичките си грехове, с които сте грешили, и направете си ново сърце и нов дух; и защо да умирате, доме Израилев?” /Йз. 18:30-31/. Човек трябва да се уповава само на Божието милосърдие. Това е слово за тези, които искат да се „покаят и с правда да загладят своите грехове, за да могат да се обърнат с вяра и да принесат покаяние”[62].
 Връзката на човека с Бога се нарушава  от хората чрез греха, както колективно, така и лично. Характерно е, че и в двата случая отговорността  в различна степен се отнася за цялото общество: „Аз ще ви съдя, доме Израилев, всекиго според неговите пътища, казва Господ Бог; покайте се и се отвърнете от всички ваши престъпления, та нечестието да не ви бъде препънка” /Йз. 18:30/. Призивът за обръщане е отправен към Израил за покаяние и „отвръщане от беззаконията и противенето, с което упорстват пред Бога”[63]. Този стих може да се разбира и като обръщение не само към Израил, но и към езичниците, да оставят своите грехове и се обърнат към Този, Който може да ги излекува. В този смисъл, личният грях не е самостоятелен, защото макар да го извършва отделният човек, то същият се отразява на цялото общество. Тази идея особено силно е изразена в Свещеното Писание на Новия Завет: „да го предадете на сатаната за омаломощаване на плътта, та духът да бъде спасен в деня на Господа нашего Иисуса Христа … очистете стария квас, за да бъдете  ново тесто” /1 К. 5:5-7/. Сам Бог призовава Израил да се покае и изостави беззаконията си и противенето срещу своя Творец: „И Израил, и езичниците да изоставят своите грехове и да се обърнат към Този, Който може да излекува съкрушените”[64]. Новото сърце и от страна на езичниците означава изоставяне на идолите и обръщане към истинския, живия Бог чрез покаяние. С това пророкът характеризира духовното обновление на човека, възстановената връзка и общение с Твореца. Той указва пътя за нравствено възраждане чрез пълно обръщане към Господа. Бог не само заповядва, но и призовава: „Жив Съм Аз” /Йз. 33:11/.  Само живият Бог може да даде живот на хората, защото „Аз не искам смъртта на умиращия, казва Господ Бог; но обърнете се – и живейте!” /Йз. 18:32/. Творецът, извор на живот, от Който произлиза всичко, желае всички да са живи с Него. Бог е Този, Който ражда хората за спасение. Това иска Той – спасението на всички. „Обърнете се” е призив към тези, които по-рано са били с Бога, но в последствие са прекратили връзката с Него.  Само чрез обръщането към Бога „и живите, чрез покаяние, и тези, които са станали мъртви чрез греха, по образа на Израиля, който не се възвърне в предишното състояние, трябва да бъде признат за мъртъв”[65]. Следователно покаянието има огромна и непреходна сила за спасението на човека.
              Темата за обръщането към Бога е широко застъпена в проповедта на пророк Йеремия[66] /ивр. יִרְמְיָהוּ‎/. Той набляга на вътрешното разположение, с което се пристъпва към Бога, създава и насажда дух на истина и правда /ср. Йр. 1:10/. Божието благословение почива над Израил само при три условия: покаяние от страна на хората; същите са спазват закона на справедливостта и да се уповават единствено и само на Бога. При пророчеството му за бедствията, които предстоят на дома Юдин, той призовава „те да се обърнат всеки от злия си път, и Аз да простя неправдата им и греха им” /Йр. 36:3/. Само дълбокото разкаяние и уповаването на Бога, могат да умилостивят Яхве и Той да прости греха. Пророк Йеремия също проповядва, че богослужението на неразкаяните грешници не е угодно на Бога: „Не обърна ли се във вашите очи на разбойнишки вертеп тоя дом, над който е призовано Моето име? Ето, Аз видях това, казва Господ” /Йр. 7:11/. Изисква се  обръщане на мисленето от земното към небесното. 
Грехът издига преграда между Бога и хората и поради това, обещанието може да се изпълни само за „остатъка”. Невярващите сами ще пожънат плодовете за своето неверие. Техният грях не може да измени Божията милост и любов за сключването на нов Завет между Бога и хората: „ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: ще сложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ” /Йр. 31:33/. Това обещание получава своето изпълнение в Свещеното Писание на Новия Завет с Боговъплъщението, Разпятието, Възкресението и Възнесението Христово.
              След като проследихме историческото развитие на покаянието в Свещеното Писание на Стария Завет, както и  свързаната с него проблематика, можем да заявим, че покаянието е свързано с вътрешното очистване на сърцето, съчетано с пълна промяна на ума. Покаянието е средството за възстановяване на причастността с Бога. Действително в Свещеното Писание на Стария Завет то няма силата на тайнство и поради това не може да възвърне на човека загубената праведност, а само привлича Божието милосърдие и прекратява Божия гняв, и в известна степен привлича и Божието благоволение.





[1] Майендорф, Йоан. Византийско богословие. София: ГАЛ-ИКО. 1995, с. 182.
[2] Епифанович, С. Преподобный Максим Исповедник и византийское богословие. Москва: Мартис, 2003. с. 23.
[3] Всички текстове са по превода на Синодалната Библия на св. Синод на БПЦ.
[4] Обожение – човекът може да се прониква от Божествените енергии и да се съединява с Бог. Това е основна концепция за богословието на светостта /виж. Живов, Виктор. Светостта. София. 2002, с. 65./
[5] Евдокимов, Павел. Православието. София: Омофор. 2006, с. 117.
[6] Дворецкая, М. Особенности психологической антропологии св. Григория Нисского. – В: http://mystudies.narod.ru/library/_mix/dvoretskaya.htm, [02.04.2011, 14.10]
[7] Флоровски, прот. Георги. Източните отци от IV век. По лекциите в православния богословски институт в Париж. София: Тавор, 1992, с. 109.
[8] Виж. Маринова, Анна. Поглед върху традициите на тълкуване на разказа за греха на праотците. – В:  http://www.dveri.bg/content/view/12741/187/ , [03.04.2011, 10.20]
[9] Подвижник, Марк. Нравственно-подвижнические слова. http://ni-ka.com.ua/index.php?Lev=creati, [04.04.2011, 12.10]
[10]  Брокгауз, Ф., Ефрон. И.. Энциклопедический словарь. Т. 1,  Москва, 1993, с. 430-431.
[11] Велики, Варсануфий., Йоан Пророк. Добротолюбие. Т. 2. Света Гора, Атон. 2000, с. 610.
[12] Включително и култови предписания.
[13] Виж. ЭЕЭ. Грех. http://www.eleven.co.il/, [02.04.2011, 13.20]
[14] Штеймберг, О. Еврейскии и Халдейскии этимологическии словарь к книгам Вехтого Завета. Т. 1. Вильна, 1878, с. 48-49.
[15] Майендорф, Йоан. Цит.съч., с. 179.
[16] Евдокимов, Павел. Цит. съч., с. 110.
[17] Сирин, Ефрем. Творения. Толкование на книгу пророчества Иеремии. Ч. 7. Москва, 1861, с. 437.
[18] Broun, Driver, and Briggs, A Hebrew and EngUsh Lexicon of the Old Testament, s.v. “naham”, 636-37.
[19] Маринова, Анна. Сърцето като център на рационален, духовен и емоционален живот в Стария Завет. Дисертация за присъждане на образователна и научна степен „Доктор”. Под печат.
[20] Виж. ЭЕЭ. Раскаяние.
[21] в Новия Завет пример ни дава Господ Иисус Христос, при Който човешката воля следва Божествената
[22] така те наричат и петата част на молитвата Амида
[23] Виж. ЭЕЭ. Раскаяние
[24] Пак там.
[25] втор. половина на XIII в. до Р. Хр.
[26] Марк, Подвижник. Цит.съч. Слово 2. О тех, которые думают правдаться делами.
[27] Шиваров, Николай. Библейска археология. 1 изд. София: Синодално издателство, 1992, с. 459.
[28] Брокгауза и Ефрона. Еврейская энциклопедия. „Покаяние”. (C) 2003 Мультимедиа-издательство "Адепт"
[29] Шиваров, Н. Цит. съч. с. 462.
[30] Августин, блаж. О пользе покаяния. – В: http://mystudies.narod.ru/library/a/augustin/sermons/11.html,  [07.04.2011, 19.35]
[31] Юревич, Дмитрий. Библейские основания таинства покаяния.  http://azbyka.ru/tserkov/duhovnaya_zhizn/sem_tserkovnyh_tainstv/pokayanie2/pokayanie1-all.shtml, [13.04.2011, 16.10]
[32] Смирнов, Андрей. Покаяние ниневитян. Москва: Кафедра библеистика МДА, 2006, с. 5
[33] Затворник, Теофан. Душеполезни поучения. Света Гора, Атон: Св, Вмчк Георги Зограф, 2004, с.220.
[34] царува ок. 1005 — 965 до Р. Хр.
[35] живее по времето на царете Давид и Соломон
[36] Зигабен, Евфимий. Толковая Псалтирь. http://ni-ka.com.ua/index.php?Lev=komenta#zig51, [04.05.2011, 11.45]
[37] Юревич, Д. Цит. съч.
[38] Зигабен, Евтимий. Толковая…26–50 псалмы. – В:  http://mystudies.narod.ru/bible/ot/psalms/zigaben/26-50.html#50, [04.04.2011, 15.10]
[39] Велики, Афанасий. Толкование на псалмы–50-ти. http://mystudies.narod.ru/library/a/athanasius/psalms/050.htm, [10.04.2011, 13.15]
[40] Киррски, Теодорит блж. Творения блаженнаго Феодорита Киррскаго. Част 2. Толкование на сто петдесят псалмов. изд. 2. Свято-Тройцкая Сергиева Лавра. 1905, с. 245.
[41] Велики, Василий. Шестоднев и други беседи. София: Народна култура. 1999, с. 22.
[42] 820 г. преди Р. Хр.
[43] Сирин, Ефрем. Творения. Толкование на книгу пророчества Иеремии. Ч. 7. Москва, 1861, с. 436
[44] Виж. Маринова, Анна. Сърцето като център на рационален, духовен и емоционален живот в Стария Завет. Дисертация за присъждане на образователна и научна степен „Доктор”. Под печат.
[45] Велики, Макарий. Семь слов. Слово 5. О возвышении ума. http://pravbeseda.ru/library/index.php?page=book&id=627, [29.04.2011, 17.10]
[46] роден във Витлеем около 850 г. до Р. Хр.
[47] Лопухин, Александр. Толковая Библия Лопухина. Т. 2. изд. 2, Петербург: Институт перевода Библий – Стокгхолм. 1908-1910, 1913. с. 313
[48] проповядва през втората половина на VIII в. преди Р. Хр.
[49] Лопухин, А. цит. съч.  Т. 2., с. 294
[50] Брокгауза и Ефрона. Еврейская энциклопедия. „Покаяние”. (C) 2003 Мультимедиа-издательство "Адепт"
[51] живее в V век до Р. Хр. в Юдея, по времето на иудейските царе Йоас и Амасия
[52] пророчества в 747 г. до Р. Хр., по времето на цар Озия.
[53] Александрийски, Кирил. Творения светаго Кирилла Александрийскаго. Ч. 6. Толкование на пророка Исаию. Кн. 1. Москва. 1887. с. 211.
[54] Велики, Василий. Толкование на книгу пророка Исаии. http://mystudies.narod.ru/library/b/basil_gr/isaiah/1.htm, [14.04.2011, 20.35]
[55] Шиваров, Н. Цит. съч. с. 483
[56] Пак там. с. 498.                                                                                             
[57] Александрийски, Кирил. Творенiя Кирилла Александрiйскаго. Т.6. Толкование на пророка Исайю. Кн.1. Москва. 1887, с. 31-32.
[58] Виж Шиваров, Н. с. 483-484.
[59] Велики, Василий. Толкование на книгу пророка Исаии. http://mystudies.narod.ru/library/b/basil_gr/isaiah/1.htm, [28.04.2011, 10.10]
[60] Александрийски, Кирил. Т.6. Толкование на пророка Исайю. Кн.1. с. 33.                                                                             
[61] роден в Иудея около 622 година до Р. Хр. 
[62] Стридонский, Иероним. Творения. Кн. 19, Ч. 11. Киев: Киевска духовна академия. 1889. с. 90.
[63] Стридонский, блаж. Иероним. Четырнадцать книг толкований на пророка Иезекииля. Творения. Кн. 17. Ч. 10. Киев: Киевская духовная академия. 1886, с. 266
[64] Стридонский, Иероним, блаж.  Четырнадцать…, Кн. 17. Ч. 10., с. 266
[65] Пак там, с. 267                                                                                                                                                                 
[66] ок. 600 г. преди Р. Хр.