автор: Галина Котова
Със зараждането на монашеството през IV в. започва и даването на обети. Един от тези обети, които дават само монасите, но не и миряните е обетът за послушание. Днес има литература по този въпрос, като в много случаи се вменява послушание и на миряните. Показателен за неразбирането на послушанието е, че всеки, който облече расо започва да се счита за старец и ръководител на човешки души. Това е проблемът на младостарчеството, характерен не само за нашата страна. Всичко това води до огромно изкривяване на тази проблематика и необходимостта за същата да се направи сериозно изследване. Необходимо е да се постави въпросът към кого трябва да има послушание – към Бога или към човек? Важен извор в това отношение са древните монашески устави. Титан на богословската мисъл, признат от Църквата, св. Василий Велики /† 379/ в своят устав засяга послушанието. Много точно и ясно, без да има нужда от допълнително тълкуване св. Василий Велики пише, че „послушанието към Бога е за предпочитане пред всичко” /обширно правило 12/. Този текст е показателен за всички. Не трябва да се заменя Богоугодието с човекоугодие. Всеки човек е длъжен преди всичко да угоди на Своя Творец и Създател и да изпълнява всичко според Евангелието. Всяка заповед, която човек изпълнява, но същата противоречи на Словото Божие, излиза от рамките на послушанието и се превръща в човекоугодие. Подобно послушание не води до спасение, а към погибел, защото служи на егоистични и користни интереси.
Всички хора сме монаси, защото „сме странници и пришълци” в чужда земя /Пс. 38:13/. Без Бог човек е много самотен, независимо от хората около него, защото му липсва най-важното - общението и причастността с Твореца. Като носител на Божия образ и подобие, човек е онтологично свързан с Бога. Човекът е образ на Иисус Христос1, поради което битието и състоянията на Първообраза се проявяват и у образа. Намиращ се между двата свята – духовният свят на ангелите и материалният свят на природата, човекът „побира в себе си и двата свята”2. Богоподобието се състои в изпълнение на Божията воля, в постоянно общение със Света Троица, с хората и с цялото творение. Целта на човешкия живот е постигане на богоподобие, т.е. да стане „бог по благодат”3. Затова човекът трябва да води живот в служба на Бога и себе си. Това означава човекът да принася на Бога себе си, цялото свое битие и живот, както и цялото творение около себе си: “Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци” /Пс. 49:14/ и “Който принася жертва хвала, той Ме почита, и който следи своя път, нему ще явя Божие спасение” /Пс. 49:23/. Тези стихове свидетелстват, че за Бог истинската жертва е хвалата, благодатността на хората за всичко, което Той ни е дал, за Неговите благодеяния към нас, като изпълнение на назначението на човека в света.
Според днешното разбиране монахът е човек, посветил себе си на Бога, чрез даване на обети. Тези обети се съпровождат с пострижение на косите в знак на служение на Бога. Монашеството се дели на три последователни степени в съответствие с приетите обети: расофорен монах4, монах с малка схима5 и монах с велика схима6. Монашество възниква в края на III в. - началото на IV век в Египет и Палестина. В IV в. свети Василий Велики основава манастир.
Свети Василий Велики в своя устав ясно посочва какво е послушание и как се изпълнява. Всеки, който решава да тръгне по този път трябва да „живее по Божиите заповеди и да пази послушание към своите наставници”7. Това означава, че става въпрос за манастирски начин на живот, както и за взаимоотношения между старец и послушник. Това в никакъв случай не може да се вменява на хора, които живеят в света. Необходимо е непосредствено съжителство, така че старецът да може да наблюдава своя ученик, да следи за неговото духовно състояние и да пресича всички козни на лукавия, стремящ се да отклони послушника от поетия път. Сам Христос ни даде пример за това как се следва волята на Отца. Този, Който притежава Божествена и човешка воля ни показа, че човешката воля трябва да следва Божествената. Затова и св. Василий Велики пише: „Както Бог, Който е Отец на всички и Който благоволява да се именува така, изисква от своите служители благопокорност и в най-малкото; така и духовният старец сред човеците, съобразяващ своите разпореждания с Божиите заповеди изисква безпрекословно послушание”8. Тук светият отец ни дава много важно указание, което в днешно време се пропуска и не се споменава - „съобразяването с Божиите заповеди” е изключително важно правило за послушанието. Това означава, че послушникът изпълнява волята на Бог Отец. Единствено за заповедите на стареца, съобразени с Евангелието, може да се изиска пълно послушание. Само в този случай послушника трябва да има пълно доверие и покорство пред своя ръководител.
Свети Василий Велики описва детайлно послушанието на старозаветните патриарси и пророци, за да покаже как те следват и изпълняват на дело послушание към Бога. Те не знаят накъде ги води Той, но с пълно доверие Го следват, съзнавайки, че всичко е за тяхно добро. Христос също изпълни до смърт послушание към Отца, с което ни даде личен пример за следване на волята на Бог Отец. Всеки човек притежава самолюбие и не може сам да преценява за себе си. Поради това „по-лесно може да ни опознае и лекува някой друг, защото страстта на самолюбието не затруднява истинската преценка, на този, който съди за другите”9. Следователно ролята на духовния наставник е лечение на послушника. Изпълнявайки Божията воля и следвайки Неговите заповеди, духовният старец има за цел да излекува всички язви и духовна тлака от послушника за спасение.
От казаното до тук, се определя и пространството на послушанието: „истинското и съвършено послушание на подчинените към техния наставник се изразява не само в това, по съвета на настоятеля те да се въздържат от неподобаващото, но също така без негова воля да не вършат нещо, заслужаващо голяма похвала”10. Въздържанието от неподобаващото е въздържание и отклонение от греха. Защото греха отдалечава човека от Бога, лишава го от общение и причастност с Твореца. Това е най-страшното за всеки, защото остава сам в своята изолираност и самота. Човек е силен само, когато е с Бога, от Когото черпи сили - в тази връзка се получават даровете на Светия Дух – мир, любов, радост. Извършването на някакво дело само за похвала от страна на хората, отнема тези дарове, защото се прави от самолюбие и гордост.
Свети Василий дава указание и какво трябва да е отношението към този, който „с неохота изпълнява Божиите заповеди, на първо място всички трябва да се отнасят със състрадание, като към болен член, а настоятелят е длъжен да се опита да излекува недъга му със своите увещания”11. Много ясно тук се посочва, че трябва лечение. Главното в християнството е любовта. Именно с любов може човек да се увещава, за да се отвърне от грешния си път. Всеки може да изпадне в заблуда, важно е да има кой да му помогне и измъкне от блатото на заблудата. Състраданието и милостта за основни за лечението на болния от грях. Само с добро и любов такъв човек може да се засрами и покае. При тези, които упорстват и не се покоряват на лечението, свети Василий Велики препоръчва „да бъде отсечен от общото тяло, като някои повреден и напълно безполезен член”12. Всичко се съобразява с Господните заповеди: „ако дясното ти око те съблазнява, извади го и изхвърли от себе си” /Мат. 5:29/. Колкото и жестоко да звучи, това наставление е за доброто на останалите, които жадуват за пълноценна причастност с Бога.
„Който никак на приема лечението, предлагано му от настоятеля, той не е в съгласие и със самия себе си. Понеже, ако не се съгласява да се подчини , а следва своята собствена воля, то защо изобщо и живее заедно с него?”13. Подобно съжителство не носи духовна полза за никого. Целта на послушанието е да се съблюдават безпрекословно всички заповеди, съобразени с волята Божия. Послушникът трябва да се научи човешката му воля да следва Божествената, както това ни показа на дело Богочовека. Това е и задачата на духовния старец – да научи послушника безропотно да следва Евангелските заповеди за спасение и общение с Бога. В това послушание е изразена и любовта на човека, спазващ словото на Отца.
Свети Василий Велики дава и важно указание, относно въпроса „трябва ли да проявяваме послушание към всекиго, който ни нарежда каквото и да било?”14. Този въпрос е особено актуален в днешно време, когато голяма част от духовенството ни изразява претенции за послушание дори и към миряни. При поглед към наставленията на светия отец ще видим, че той счита, че трябва да се спазва послушание, когато съвета е добър и не противоречи на Божиите заповеди. Като пример той дава пророк Моисей, който изпълнява съвета на Йотор, защото е добър. Това означава, че всяка заповед, която е добра и е в унисон с Евангелските, трябва и е необходимо да се спазва, защото служи за духовното израстване на човека. Напротив, всяка заповед, независимо от сана на този, който я дава, ако е лоша и противоречи на Божиите заповеди, трябва да се отхвърля, защото е човекоугодие и е за погибел на този, който я изпълнява.
От всичко казано по-горе можем да заключим, че св. Василий Велики ни е оставил важни указания за послушанието. То е характерно само за манастирския живот и се отнася за взаимоотношенията духовен старец-ученик. Заповедите на послушание са за лечение на ученика и привеждането му към Бога. Послушанието се изразява в спазване на всички заповеди, които са в съответствие с евангелските, защото това е послушание към Бог Отец. Важно е да не се смесва Богоугодието с човекоугодие, защото последното не води към спасение. Поради това нека по-често се обръщаме към светоотеческото наследство, за да имаме правилен поглед към православието, такова каквото ни го завещаха светите отци и учители на Църквата.
1 човекът е образ на Света Троица
2 Евдокимов, Пол. Православието. София. 2006, с. 110.
3 Светоотеческа формула, приписвана на св. Ириней Лионски.
4 Подготвителна степен за приемането на малка схима.
5 Монахът дава обетите за целомъдрие, нестежателство и послушание.
6 Приема обет за отричане от света и всичко светско.
7 Велики, Василий. Древни монашески устави. Света гора, Атон. 2002, с. 415.
8 Пак там. с. 415.
9 Пак там с. 421.
10 Пак там. с. 421.
11 Пак там. с. 422.
12 Пак там. с. 422.
13 Пак там. с. 423.
14 Пак там. с. 429.
