четвъртък, 6 декември 2012 г.

Последование на възкресно-празнична вечерня

.        1. "Благословен Бог наш…”
        2. Ако не се е чел 9-ти час, свещеникът казва: „Царю небесний…”
   Четецът: „Трисвятое…”
 3. „Господи помилуй” – 12 пъти
 4. „Слава… и нине…”
 5. „Приидите поклонимся…” и  103-ти псалом
 6. Велика ектения
 7. Редовна катизма /в манастирите/, а в мирските църкви – само в събота
 8. Малка ектения
 9. „Господи возвах…”
10. „Положи, Господи…” – в мирските църкви в събота
        - Стихири на „Господи возвах…” – Типикът указва
      - „Слава… ” /ако има в Минея/ и „И нине…” Богородичен  /от 2-рото заглавие на Минея/. 
         - Ако няма „слава…” в Минея, пеем „слава… и нине…” Богородичен /кръстобогородичен/, намиращ се след стихирите на „Господи возвах…”  
   11. Ако е Господски или Богородичен празник пеем „слава и нине…” на празника                                                                               
    12. „Свете тихий…”
    13. Вечерний прокимен
    14. Четат се паримий – Типикът ги указва
    15. Сугуба ектения
    16. ”Сподоби ни, Господи…” – чете се
    17. Просителна ектения
         - Стиховни стихири – 4 /четири/ броя
         - „Слава…” /ако има в Минея/
         - „И нине…” Богородичен /от 2-рото заглавие на Минея/ 
    18. Ако е Господски или Богородичен празник се пее „Слава… и нине…” на             празника          
    19.  „Нине отпущаеши…”
    20. „Трисвятое…”
          - Възкресен тропар
          - „Слава…”  - тропар на светията
          - „и нине…” Богородичен по гласа на „славата…” на светията 
    21. Ако е Господски или Богородичен празник се пее:
-         Възкресен тропар
-          тропар на празника 2 /два/ пъти, без „Слава… и нине…”
    22. Сугуба ектения
    23. „Утверди, Боже…”
    24. Отпуст



сряда, 28 ноември 2012 г.

Последование на празнична вечерня

      1.     „Благословен Бог наш…”
      2.     Ако не се е чел 9-ти час, свещеникът казва: „Царю небесний…”
      Четецът: „Трисвятое…"
 3. „Господи помилуй” – 12 пъти
 4. „Слава… и нине…”
 5. „Приидите поклонимся…” и  103-ти псалом
 6. Велика ектения
 7. Редовна катизма /в манастирите/, а в мирските църкви – само в събота
 8. Малка ектения
 9. „Господи возвах…”
 10. „Положи, Господи…” – в мирските църкви в събота
       Стихири на „Господи возвах…” – 6, 8 или 10 броя
       „Слава…” на светията и „И нине…” Богородичен  /догматик/  
 11. Ако е Господски или Богородичен празник пеем „слава и нине…” на празника                                                                               
 12. „Свете тихий…”
 13. Вечерний прокимен
 14. Четат се паримий
 15. Сугуба ектения
 16. ”Сподоби ни, Господи…” – чете се
 17. Просителна ектения
      Стиховни стихири – 3 /три/ броя
      „Слава…” на светията
      „И нине…” II-ри Богородичен /празничен Богородичен по гласа на славата/
 18. Ако е Господски или Богородичен празник се пее „Слава… и нине…” на            празника          
 19.  „Нине отпущаеши…”
 20. „Трисвятое…”
       Тропар на светията
     „Слава… и нине…” възкресен Богородичен отпустителен по гласа на тропара  
  21. Ако е Господски или Богородичен празник се пее 3/три/ пъти тропара на празника, без „Слава… и нине…” 
  22. Сугуба ектения
  23. „Утверди, Боже…”
  24. Отпуст

петък, 23 ноември 2012 г.

Последование на празнична утреня

1. „Благословен Бог наш…”
2. Ако не се е чела полунощница, свещеникът казва: „Царю небесний…”, а четецът: „Трисвятое…”
3. Кратка сугуба ектения
4. „Именем Господним…”
    „Слава святей…”
    Шестопсалмие
5.  Велика ектения
6. „Бог Господ явися нам…” – пее се 4-ри пъти по гласа на тропара
7. Тропари като на вечернята
   „Слава и нине…”
   Богородичен възкресен отпустителен /по гласа на тропара/
  - Ако е Господски или Богородичен празник се пее 3 /три/ пъти тропара на      празника, без „Слава и нине…”
8. Малка ектения
9. Първи седален
10. Малка ектения
11. Втори седален
12. Полиелей и величание
13. Малка ектения;
14. Седален след полиелея
15. Празнични антифони -  „От юности моя…” – глас 4 /четвърти/
      Празничен прокимен
16. Евангелски чин
        - „Господи помолимся…”
        - „Яко свят еси…” Амин
        - „Всякое дихание…” – три пъти
        - „И о сподобится…”
        - „Господи помилуй” – три пъти
        -  Утринно възкресно Евангелие
        - „Возкресение Христово…”
        - 50-ти псалом
        - стихира от Минея
        - „Слава…”
        - „Молитвами …” /категория на съответния светия/
        - „И нине…”
        - „молитвами Богородици”
        - „Помилуй мя,Боже…”
        - „Возкрес Иисус…”
        - „Господи помилуй” – два пъти
        - „Милости и щедротами…”
17.  Канон
18.  Катавасий до 8-ма песен включително 
19.  „Честнейшую херувим…”
       - За господски и Богородичен празник вместо „Честнейщую…” се пее  9-та песен от канона
       - За светийски празник след „Честнейшую…” се пее 9-та песен от        Катавасийте
20.  Малка ектения
21.  Светилен
22. „Всякое дихание…”
       Хвалитни стихири
23. „Слава…” на светията „и нине…” празничен Богородичен
      - За господски и Богородичен празник „Слава… и нине…” на празника
24. Велико славословие по гласа на славата
25. Тропар на празника  - 1/един/ път
26. Св. Литургия

вторник, 13 ноември 2012 г.

Последование на възкресна вечерня

     1. „Благословен Бог наш…”
     2. Свещеникът казва: „Царю небесний…”
Четецът: „Трисвятое…”
     3. „Господи помилуй” – 12 пъти
     4. „Слава… и нине…”
     5. „Приидите поклонимся…” и  103-ти псалом
     6. Велика ектения
     7. Редовна катизма /в манастирите/, а в мирските църкви – само в събота се пее
     8. Малка ектения
     9. „Господи возвах…”
    10. „Положи, Господи…” – в мирските църкви в събота /пее се/
         Стихири на „Господи возвах…” – 10 /десет/ броя
   11. На владеещия глас „Слава…”, ако има в Минея и „И нине…”
Богородичен догматик /не се влияе от гласа на„славата”/                                          12. „Свете тихий…” пее се
   13. „Господ воцарися…”
   14. Сугуба ектения
   15. „Сподоби ни, Господи…” – чете се
   16. Просителна ектения
          Стиховни стихири – 4 /четири/ броя на владеещия глас
          „Слава…”, ако има в Минея
          „И нине…” Богородичен възкресен по гласа на „славата…”
         Втори Богородичен от първото заглавие на Минея
    17.  „Нине отпущаеши…”
    18. „Трисвятое…”
          Възкресен тропар
          „Слава… и нине…”  Възкресен Богородичен отпустителен на владеещия глас /от 3-то заглавие на Минея/           
    19. Сугуба ектения
    20. „Утверди, Боже…”
    21. Отпуст

сряда, 7 ноември 2012 г.

Последование на възкресна утреня

1.     „Благословен Бог наш…”
2.     Ако не се е чела полунощница, свещеникът казва: „Царю небесний…”, а четецът: „Трисвятое…”
3.     Кратка сугуба ектения
4.     „Именем Господним…”
„Слава святей…”
Шестопсалмие
5.     Велика ектения
6.     „Бог Господ явися нам…” – пее се 4-ри пъти по гласа на тропара
7.     Тропари, както на вечернята
Възкресен тропар – пее се 2 пъти
„Слава и нине…” възкресен Богородичен отпустителен
8.     Малка ектения
9.     Първи седален
10.  Малка ектения
11. Втори седален
12.   „Благословен еси Господи…” /без Господски и Богородичен празник/
13.  Малка ектения
14.  Ипакои – чете се
15.  Степенни антифони – пеят се на владеещия глас възкресен прокимен
16.   Канони – два /2/
Първият е от Октоиха, а вторият е от Минея – четат се последователно
17.  Пеят се катавасиите – 8
18.   Евангелски чин
-         „Господи помолимся…”
-         „Яко свят еси…” Амин
-         „Всякое дихание…” – три пъти
-         „И о сподобится…”
-         „Господи помилуй” – три пъти
-         Утринно възкресно Евангелие
-         „Возкресение Христово…”
-         50-ти псалом
-         „Слава…”
-          „Молитвами апостолов…”
-          „И нине…”
-          „молитвами Богородици”
-         „Помилуй мя,Боже…”
-         „Возкрес Иисус…”
-         „Господи помилуй” – два пъти
-         „Милости и щедротами…”
19.   „Честнейшую херувим…”
20. Пее се  9-та песен от катавасиите
21. Малка ектения
22. „Свят Господ Бог наш…” – три пъти
23.   Възкресен светилен на 2-ри глас по номера на утринното Евангелие
 „Слава и нине…”
24.   „Всякое дихание…”” хвалитни стихири – 8 /осем/ броя
25.     „Слава…” – утренна Евангелска стихира по номера на Евангелието /№9 – 5глас; №10 – 6 глас; №11 – 8 глас/
„И нине…”
„Преблагословена еси…”
26.   Велико славословие
27.   „Днес спасение мира…”
     28. Св. Литургия

понеделник, 29 октомври 2012 г.

Последование на всекидневна вечерня

1.     „Благословен Бог наш…”
2.     Ако не се е чел 9-ти час, свещеникът казва: „Царю небесний…”
Четецът: „Трисвятое…”
     3. „Господи помилуй” – 12 пъти
     4. „Слава… и нине…”
     5. „Приидите поклонимся…” и  103-ти псалом
     6. Велика ектения
     7. Редовна катизма /в манастирите/, а в мирските църкви – само в събота
      8. Малка ектения
     9. „Господи возвах…”
     10. „Положи, Господи…” – в мирските църкви в събота
         Стихири на „Господи возвах…” – 6 /шест/ броя
         „Слава…”, ако има в Минея и „И нине…” Богородичен  /от 2-рото       
         заглавие на Минея/                                                                               
    11. Ако няма „Слава…” в Минея, пеем  „Слава…и нине…” Богородичен         
           /кръстобогородичен/ , намиращ се след стихирите на „Господи 
          возвах…”
    12. „Свете тихий…”
    13. Вечерний прокимен
    14. „Сподоби ни, Господи…” – чете се
    15. Просителна ектения
          Стиховни стихири – 3 /три/ броя
          „Слава…”, ако има в Минея
          „И нине…” Богородичен /от 2-рото  заглавие на Минея/
    16. Ако няма „Слава… „ в Минея се пее „Слава…и нине…” Богородичен         
           /кръстобогородичен/ от Октоиха
    17.  „Нине отпущаеши…”
    18. „Трисвятое…”
          Тропар на светията
          „Слава… и нине…” Богородичен отпустителен по гласа на тропара 
          /от 4-то заглавие на Минея/           
    19. Ако има два тропара, преди вторият се пее „слава…”, а след него „и   
          нине…” Богородичен отпустителен. Ако в Минея няма тропар, се пее
          общ тропар на светията /взема се от Часослова/
    20. Сугуба ектения
    21. „Утверди, Боже…”
    22. Отпуст


вторник, 23 октомври 2012 г.

Последование на всекидневна утреня

     1.     „Благословен Бог наш…”
2.     Ако не се е чела полунощница, свещеникът казва: „Царю небесний…”, а четецът: „Трисвятое…”
3.     Кратка сугуба ектения
4.     „Именем Господним…”
„Слава святей…”
Шестопсалмие
5.     Велика ектения
6.     „Бог Господ явися нам…” – пее се 4-ри пъти по гласа на тропара
7.     Тропар на светията – пее се 2 пъти
„Слава и нине…”
Богородичен отпустителен /от 4-то заглавие на Минея/
8.     Малка ектения
9.     Първи седален
10.   Малка ектения
11.   Втори седален
12.   Псалом 50-ти /чете се/
13.   Канон: четем 1-ва и 3-та песен от Октоиха и Минея
 Малка ектения;
 Седален с Богородичен;
 Четем 4-та, 5-та и 6-та песен;
 Пеем ирмоса на 6-та песен
14.   „Богородици и матер…”, пеем „Честнейшую херувим…”
15.     Пее се ирмоса на 9-та песен
16.   Малка ектения
17.    Ексапостиларий /светилен/
 а/ светилен на деня – Октоих „слава…”
 б/ светилен на светията – Минея „и нине…”- неговия Богородичен.
 Ако в Минея има 2 /два/ светилни , преди вторият  - „слава…”, а    след това „и нине…” – неговия Богородичен
18.  „Тебе слава подобает…”
19.   Просителна ектения
20.    Стиховни стихири – 3/три/
„Слава…” /ако има в Минея/
„И нине…” Богородичен
21.  „Благо есть…”
22.     Трисвятое
23.  Тропар на светията
„Слава и нине…”; Богородичен: „В конец утрени…” от 4-то заглавие на Минея
24. Апостол и Св. Евангелие
25.   Сугуба ектения
26.  „Утверди, Боже…”
27.   Отпуст

неделя, 5 август 2012 г.

Пост и „неядене на месо” — из писмата на св. Игнатий Брянчанинов

превод: Галина Котова

          Непременно яж говежд бульон и друга нужна за потребностите на твоето тяло местна храна. Църквата е приела в известни времаена от годината човека да се въздържа от местна храна затова, че непрестанното ядене на местна храна натоварва безмерно тялото и защото растителната храна през постния период облекчава тялото, а не защото употребата на месо включва в себе си собствено някакъв грях или нечистота. И затова неяденето на месо при необходимост или болест е груб предразсъдък на руския човек, обременил небесната религия с много от своите национални дебелащини, прецеждащи комара и поглъщащи камилата. В Русия – защото с християнската вяра се занимават много повърхностно и грубо, търсят познание на Христос в семинариите и академиите, които Христос не е установил, а оставят своето очистване  на светите подвизи, които Христое е установил и заповядал, - се намират извън истинското, живо понятие за Христовата вяра. – Какво християнско образование можем да намерим в Русия? В простият народ,  напълно излишно има привързаност към всичко веществено, към формата – от това се раждат разколите – недостатък, краен недостатък в познанието и усещането на духовното. Този недостатък е и в обществото на образованите: те се присъединяват към него с пренебрежението към формата […]

       Къде е чистата и свята вяра? – Няма я нито при слепите и едностранчиви привърженици на формата, нито в превъзнасящата се човешки разум и премъдрост, разумът и премъдростта са паднали, отхвърлени от Бога. Вяра, свята вяра! Вярата е око, с което човешкият ум може погледне и види Светата Истина!...Пътят към нея е скръбен, но водещ към живот; път, почти безлюден, по който вървят малко хора. По този път Евангелието води човека. – Подробно изучаване на християнската вяра и всичко,  водещо към точно познаване на Христовото учение, съдържа в себе си  разрешение на множество недоумения, родени от неверието и суеверието. Църковната история е съхранила за нас следващото събитие от времената на първите християни. На остров Кипър е великият светител Епископ Спиридон Тримитунтски, живял края на третото и началото на четвъртото столетие, присъствал на първият Никейски Събор, мъж, извърщил велики знамения. В Минея е неговото житие.

           В първата неделя на Великия Пост, в петък при него идва странник християнин. С епископът живеела и неговата дъщеря. Епископът пита дъщеря си: „Не трябва ли да нагостим странника?” Дъщерята отговаря: „Отец, мой! Ти не ядеш нищо през тази седмица и аз се старая да ти подражавам, защова нямаме никаква приготвена храна, но има малко месо и остатък от свинска мас”. Епископът казва: „Постави това месо на масата и ни приготви трапезата”. Дъщерята изпълнила думите на баща си; угодникът Божий кани на масата своя гост и сам сяда с него да се нахранят. Странникът казва: „Аз съм християнин, — и не ям месо през Великия пост”. Епископът му отговаря: „защото си християнин, а не евреин ти трябва да ядеш; ние се въздържаме от месо не защото то е нечисто или зарад някаква добродетел, както се въздържат от месото евреите, а защото нашето тяло да не се пресити от преяждане и пиянство”. – Тази повест - в една от моите книги, в която с много интересни и полезни събития е описано Преданието на Църквата Христова. За хората е полезно да се обясняват подобни обстоятелства, за да не се страхуват от суеверие /трябва да носят теготите на ближния, а не да увеличават неговите предразсъдъци/. Бог, виждайки истинското твое намерение, ще въздейства с благодат на техните сърца. На мен ми се даде да видя тези примери.    

         Как древните християни изпълнявали преди всичко Евангелската заповед  и по нея чели и Църковното Предание! Преподобни Касиан, отец  от 4-ти век, странствайки из Египет, пристига в постен ден при някакъв свети пустинножител. Пустинножителят му предлага трапеза с някои отстъпления от строгия постнически устав. — Тръгвайки си от стареца, св. Касиан го пита: „Защо на иноците в Египет разрешават пост за посетители, а в Сирия на иноците не позволявата?” (Египетските иноци, а между иноците Египетски се почитат тези от Скита, — и справедливо, те са по-възвишени по святост и духовен разум от иноците в целия свят). Пустинножителят отговаря: «Постът е мой; когато искам, мога да го имам; а приемайки брат и отец, приемам Христа, Който е казал: „Приемайки вас, Мене приемат, — и: нима могат да тъгуват сватбарите, докле е с тях младоженецът. Но ще дойдат дни, когато ще им отнемат младоженецът и тогава ще постят”. Това е истинското разбиране на учението Христово!…

Събрани писма. писмо 402(528), стр. 647-650.

източник: http://www.kiev-orthodox.org/site/spiritual/1210/

 

четвъртък, 19 юли 2012 г.

Изкривяване на разбирането за покаяние и правилното разбиране за евхаристийната общност чрез обвързването на причастието с изповедта

автор: Галина Котова

Човекът е сътворен, за да води евхаристиен живот – живот в служба на Бога и себе си. Това означава човекът да принася на Бога себе си, цялото свое битие и живот, както и цялото творение около себе си. Това е така, защото Бог е сътворил всичко като дар за човека, чрез който той да познае Бога и да превърне живота си в общение с Него. То е Божествената любов, станала за човека храна и негов живот: ”Вкусете и ще видите, колко благ е Господ” /Пс. 33:9/.

         Самата Евхаристия е благодарствена жертва. Затова Сам Бог говори: “Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци” /Пс. 49:14/ и “Който принася жертва хвала, той Ме почита, и който следи своя път, нему ще явя Божие спасение” /Пс. 49:23/. За Бог истинската жертва е хвалата, благодатността на хората за всичко, което Той ни е дал, за Неговите благодеяния към нас, като изпълнение на назначението на човека в света. Поради това и протопрезвитер Александър Шмеман казва, че “човекът като свещеник стой в центъра на света и го обединява в самия акт на благославяне на Бога и принасяйки го на Него. Като изпълва света с тази Евхаристия, с това свое благодарение, човекът преобразява живота, който е получил от света, в живот с Бога, в общение с Него. Светът е сътворен като ‘материя’ – материал за една всеобемаща евхаристия, а човекът е сътворен, за да бъде свещеник на това космическо тайнство”[1].

За Православието, Евхаристията не може да разкрие нищо пред сетивното зрение, тя е само небесен хляб. В същността си Тя е храна, която може да се вкуси, само като се яде и пие, защото Бог е приел пълнотата на нашата човечност с всичките й физически и психически функции, за да я отведе до възкресение и вечен живот. Евхаристията е това свето тайнство, което в действителност преобразява човешката общност в Църква Божия. Същевременно само покаялият се човек търси Христос и има нужда от Него. Това е така, защото грешникът съзнава своето падение и нищожност, разбира, че има нужда от помощ и тази помощ може да му даде само Богочовека. Всичко останало е суета и не може да му възвърне духовното равновесие и да го преобрази. Покаянието е жаждата за Бога, осъзнаването на личната отдалеченост от Него и копнежът и необходимостта това да се промени. Възстановяването на общението с Господа става чрез осъзнато, искрено покаяние и съчетаването с Христос в Евхаристията. След покаянието единствено действителното причастие с животворящите Тяло и Кръв Христови преобразяват човека, дават му сила и смелост да върви по новия тесен път към Царството Божие. Това е и личното спасение, изразяващо се в активно присъствие на Божията Трапеза. За съжаление огромната пробойна на сатаната се изразява в това, че вместо да приканват вярващите към причастие с Христос, то църковният клир не позволява това да се случи. Това е и най-тежкият грях: човек да е гладен и да не го нахраниш, въпреки че Христос умря и възкръсна за всички, даде ни Своето Тяло за храна и Своята Кръв за питие. За това Той Сам ще иска отговорност за това възпиране на християните до Неговите Тяло и Кръв. Защото храната не се изразява само в обикновената, делнична храна, а и в духовната – Самият Христос. Не може покаялият се да устой на съблазните на този свят без всемогъщата подкрепа на Господа. Сам човек е нищожество. Неговата сила е в Богочовека, от Когото черпим сила. Хората са силни в Църквата, защото там черпят с пълни шепи от Христовата сила. Да разбереш Литургията, да живееш в нея и според нея и във всекидневния си живот означава да разбереш православието, да имаш жива и непрекъсната връзка с Бога, да пиеш от извора с жива вода по думите на Иисус Христос. В тази връзка известния руски богослов Алексей Хомяков /† 1860/ много точно отбелязва: „Само този разбира Църквата, който разбира Литургията”[2]. Защото светата Литургия съдържа в себе си цялата пълнота на учението и Духа на Църквата, които се изразяват с живот и истина и са вдъхновени свише. Тази сила се дава в Евхаристията, но не на безличните наблюдатели, а на действителните причастници. Без тази причастност с Бога покаялият се човек не може да се справи с греха и продължава да се връща към него. Това е една изключително голяма драма за днешните християни. Личното „благочестие” е причина за отдалечаването от Христос и неспособността за покаяние. Защото покаялият се има потребност и нужда от Христос. Това е неразривната връзка между покаянието и Евхаристията. За покаяние сърцето на човека трябва да е топло. Хладното сърце не може да почувства Богочовека. Без Христос никои не може да осъзнае греха си и бездната, в която се намира. Фалшивият външен пост и лична праведност води единствено към ада. Действително пост трябва да има, но както казва прот. Ал. Шмеман „постът е именно покаяние и връщане, спасително преживяване на скръбта и изгнанието”[3]. Христос не се нуждае от фарисейска праведност. Тя не води да активно осъзнаване на собственото падение и сквернота. Напротив, води единствено към по-голямо възгордяване и почитане на Бога само с устни[4].

Най-голямото безумие на човек е да се счита достоен за причастие с Христовите Тайни от пости до пости. Това е връхна проява на гордостта. Самото достойнство се изразява в притежаването на Божия образ у всеки човек. Същевременно „пред трапезата Господня единственият достоен причастник е този, който е разбрал и осъзнал бездната на своето недостойнство. В това се състой началото на спасението”[5]. Причастяване един, четири или осем пъти в годината не може да преобрази човека. За действителното преобразяване е нужно Христос да е постоянно у него. Затова и св. Серафим Саровски свързва покаянието с причастяването с Тялото и Кръвта Христови: „Който се причастява ще бъде спасен, а  който не се причащава, мисля, че не!”[6]. Причастието е изворът на живота, „извор с вода, която тече в живот вечен” /Йн. 4:14/. То ни се дава поради безмерната Божия милост и любов по икономия за спасение, преображение и достигане до богоуподобяване.

Евхаристията е мистерия на истинско и  реално общение с Христос, като истинско и дейно участие в прославеното Тяло Христово. Затова и православното богословие е евхаристийно богословие, защото в него Църква и Евхаристия са тъждествени. Да бъдеш в Църквата означава да имаш истинско покаяние и да живееш живот, съобразен с Евангелието. От момента на Въплъщението космосът и човекът стават вечно Тяло на Христос, тъй като Той довежда  Бога  и  света  до  състояние  на взаимно  проникване  и неслитно, както и неразделно единство. Това е мисията на Църквата – чрез причастието човекът да стане Църква: “Едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” /1 К. 10:17/. Това е непреходната и неслитна връзка между покаянието и Евхаристията. Защото в Православието да бъдеш християнин означава да се причастяваш с Тялото и Кръвта Христови, да живееш живот в унисон с евангелските заповеди, на дело да осъществяваш Евхаристията във всекидневния си живот. Самото „общение в тайнствата винаги е и църковно общение, така църковното общение винаги предполага и изисква общение в тайнствата”[7]. Единствено въцърковяването  и социализирането в Евхаристията превръща хората от различни социални слоеве и обществено положение в истински братя в Христа. Когато хората се чувстват като едно семейство, в което цари взаимната любов, доверие и зачитане правото на свободна воля на другия, на дело да се вижда истинското покаяние, изразено в новия начин на живот. Поради тази причина прот. Георги Флоровски пише: „Тайнственият живот на вярващите е изграждане на Църквата. Чрез тайнствата и в тях новия живот в Христос се разпространява и дарява върху членовете на Неговото тяло. Чрез тайнствата се усвоява и разкрива Изкуплението. Можем да добавим: в тайнствата се довежда до завършек Въплъщението, истинската среща на човека с Бога в Христос”[8]. Тези думи потвърждават неразривната връзка на покаянието и Евхаристията, тяхното огромно значение за спасението на всеки човек.

Неразбирането на тайнството изповед и объркването му с откриването на помислите при монасите, както и под влияние на западната схоластика, водят до това, че поместната РПЦ обвързва причастяването със задължителна изповед в началото на миналия век. Не е отчетено, че ако човек води нормален църковен живот, то честата изповед няма да има нищо общо с това, което светите отци на Църквата наричат „второ кръщение”. По този начин е подменен смисълът на тайнството Покаяние, защото не може да бъде съединяван с Църквата този, който не се е отделял от нея. От момента, когато „причастието на миряните на всяка Литургия, като акт, произтичащ от тяхното участие в Литургията, престава да бъде норма и е заменено на практика с рядко, обикновено ежегодно причащение, то за последното става естествено да се предшества от тайнството Покаяние, т.е.  изповед и възсъединяване с Църквата чрез отпустителна молитва”[9].  Това има изключително пагубна роля за църковния живот. То води до една неправилна практика в Църквата, според която миряните, за разлика от  духовенството не могат да се причастяват без да са се изповядали предварително. Тази теория не само няма основания в Преданието на Църквата, но „открито противоречи на църковното учение за самата Църква, за тайнството Причастие и за тайнството Покаяние”[10]. Защото изповедта няма нищо общо с всекидневното откриване на помислите при монасите. Човек се изповядва, когато нещо му тежи. Така изповедта може да се извърши по всяко време. Изискването преди всяко причастяване миряните да се изповядват води до сериозно профанизиране на тайнството и до сериозен отлив на присъстващи по време на Евхаристията. Така се изпълнява на дело казаното от Господ Иисус Христос за фарисейте, че „затваряте Царството небесно пред човеците;защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат” /Мт. 23:13/. Тези стихове звучат изключително актуално след обвързването на изповедта с причастието. Действително хората не намират смисъл да присъстват на богослужението, при условие, че ще бъдат само безлични наблюдатели. За тях присъствието на Евхаристията се обезмисля. Защото целта на присъствие на Евхаристийното събрание е причастието. Без него това събрание губи смисъл и остава единствено театрален спектакъл. При условие, че човек води живот от Евхаристия до Евхаристия, той няма нужда да се изповядва всяка седмица. Христос е в него и действено му помага да преодолява греха и да се преобразява. Поради това, да се налагат на миряните чисто монашески и антицърковни практики е престъпление не само против хората, но и против Бога. В този смисъл привеждаме казаното от св. Йоан Кронщадски: „Покаянието трябва да бъде искрено и съвършено свободно, без изискване за конкретно време или обичаи, или заради изповедника. Иначе това не е покаяние”[11]. Тези слова са показателни относно това дали трябва да се обвързва покаянието в Църквата със задължителното откриване на помислите при монасите. Подобно задължително обвързване е съзнателно Богоборство, защото съдейства за отдалечаване на хората от Христос. Това е голяма победа на сатаната. Христос призовава на всяка Евхаристия „Със страх Божи, с вяра и любов пристъпете!”[12], но няма кой да пристъпи. Резултатът е, че християните не могат да черпят от Христовата сила, а сатаната поставя покривало на очите им, за да не различават своите грехове. По този начин човек започва да се счита за праведник и покаянието става ненужно в неговия живот. Трагедията е, че липсата на покаяние е най-тежкият възможен грях, защото се основава на безчувствието и липсата на правилно възприемане на смисъла за живота. За съжаление в БПЦ, евхаристийната общност, която е изключително силна и е налице преди 1944 г. е обезличена и разрушена. Например, „за 1932/1933 г. Съюзът на православните енорийски братства има регистрирани 257 братства с повече от 56 000 членове. Братствата са 165 в градовете и 92 в селата”[13]. Именно, обединени около Трапезата Господня и на дело, показващи плодовете на покаянието в онзи период „Българската православна църква осъществява своята социална и добротворна дейност посредством свои средства и благотворителните фондове, завещани от архиереи, свещенослужители и християни”[14]. Това е резултат от активният живот в Христа, какъвто днес липсва. Поради това, обвързването на причастието със задължителна изповед нанася в пъти по-голяма вреда на Църквата, отколкото атеистичния комунистически режим. Това спомогна хората да нямат сили да се борят за своя живот, защото са откъснати от животворящите страшни Христови тайни и така постепенно храмовете запустяват. Това се постигна, благодарение на „висшата форма на благочестие” на руския църковен клир от началото на миналия век. Така хората са отблъснати хората от Църквата и нямат ясно съзнание за какво са там. В това е големият драматизъм – без причастие няма покаяние, следователно няма и спасение. Потребността на човека е общението с Бога и причастието с Него, т.е животворяща необходимост от причастие с Тялото и Кръвта Христови и покаяние за придобиване на есхатона.

 

Ползвана литература:

1.Шмеман, Александър. За живота на света. София. 2004, с. 40.

2. Хомяков,  Алексей. Полное собранiе сочиненiй, Москва. 1907, с. 71.

3.Шмеман, Александър. За живота… с. 112.

4. Виж. Котова, Галина. Светото тайнство Евхаристия. http://theologian-bg.blogspot.com/2011/07/blog-post.html

5. Шмеман, Александър. Исповед и причастие /доклад св. Синоду Православной Церкви в Америке.  http://www.liturgica.ru/bibliot/ispoved.html

6. Серафим, архим. Свети Серафим Саровски. София. 1957, с. 231.

7. Шерард, Филип. Църквата, папството и схизмата /богословско изследване/. Велико Търново. 2002, с. 22.

8. Флоровски, прот. Георги. Творение и изкупление. София. 2008, с. 200.

9. Шмеман, Александър. Цит. съч. Исповед и…

10. Пак там.

11. Кронщадски, Йоан. В мире молитвы. Православие и современность. Электронная библиотека. http://www.lib.eparhia-saratov.ru/books/09i/ioannkr/prayerworld/prayerworld.pdf

12 Служебник. Цит. съч. с. 185

13 Милошев, Борис. Социалната дейност на Църквата 1919-1944 година. http://www.pravoslavieto.com/docs/socialna_dejnost/socialna_dejnost_1919-44_miloshev.htm

14 Василев, Йордан. Социалната, благотворителна и добротворна дейност на Българската православна църква 1915-1950 година. http://www.pravoslavieto.com/docs/socialna_dejnost/socialna_dejnost_1915-50_vasilev.htm

 

 

сряда, 14 март 2012 г.

Покаянието и прошката – категорично противоположни и несъвместими със самозаблудата и лъжата

автор: Галина Котова

Господ Иисус Христос ни даде главното средство за примирение с ближния и Бога, а именно искреното и сърдечно покаяние. Автентичното Христово учение за покаянието е дадено в текстовете на Свещеното Писание на Новия Завет и посланията на апостолите и апостолските мъже. По-късно за него пишат и говорят светите отци и учители на Църквата. Защото само вътрешното, искрено, сърдечно покаяние, съчетано с действителна промяна на ума и сърцето води да примирение с Бога и ближния. Всичко останало е лъжа, самозаблуда и измама, които допринасят за трайно отдалечаване от Христос и общението и причастността с Него. Действителното покаяние се познава по плодовете, които човек принася. По този начин може да се познае дали човек е искрен или се покайва само с лъжливи думи, поради принуда или някаква друга причина. Подобно покаяние няма стойност пред Бога, а само може да заблуждава човеците. Истинският критерий за поведение на всеки „кръстен и облечен в Христа” /Гал. 3:27/ е Христос, а всичко останало са козни на сатаната, който се бори за отдалечаването на всяка душа от Бога. Това е и основната битка в този свят и в сърцето на човека, а всеки има избор и съзнателно решава с кого иска да бъде в общение. Защото Сам Христос казва, че „никой слуга не може да се слугува на двама господари, защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или на единия ще угоди, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона” /Лк. 16:13/. Поради това всичко, което противоречи на евангелските текстове е съзнателна подмяна на Христовото учение и ценности и служение на „бащата на лъжата” /Йн. 8:44/, който „като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне” /1 Петр. 5:8/.
Резултатът от отдалечаването от Бога, самозалъгването и илюзията за праведност за нас, живеещите в началото на ХХІ в. е, че покаянието остава неразбрано по отношение на съдържанието, вложено в него. Отдалечаването от Бога води до покаяние само с устни, но не и до действителна промяна на ума и сърцето. Това от своя страна допринася за сериозни проблеми в живота на човека и неговия духовен живот. Важността на покаянието е изключително за спасението на човека. Не случайно св. Йоан Предтеча, Господ Иисус Христос и апостолите започват своята проповед с призива за покаяние. Защото покаянието е задължително условие за възстановяване на общението и причастността с Бога. Това е и основната причина човек да се стреми да вникне и разбере техния смисъл.
Въпросът за покаянието и изповедта вълнува човечеството от зората на цялата му многовековна история. За покаянието се говори и в други религии, но единствено в християнството то е установено като тайнство, чрез което човекът се очиства от греха и възстановява общението си с Твореца и причастността с Него. Покаянието е изразено в потребността на човека да общува с Бога лице в Лице, така както Адам общува с Бога в рая. Покаянието или μετάνοια /лат. poenitentia, resipiscentia/ в превод от гръцки означава изменение на ума, на съзнанието, т.е. вътрешна промяна. Думата μετάνοια се образува от думата μετάνοέω и означава съжаление за вина, включително преобразуване; отражение върху възстановяване, покаяние. Това изменение на ума съответства на екзистенциално изменение в живота на човека. Покаянието като онтологическо изменение на ума води неизменно до изменение към живота въобще и до изменение на самия човек. „Новият, изменен живот”[1] е резултат именно на покаянието според св. Ефрем Сирин /† 373/. Покаянието означава обръщане, в което участват сърцето, волята и съзнанието. То е изменение на съзнанието и решителна промяна на собствения живот на човека, осъзнаване на собствените грехове и тяхното оставяне, обръщане към Бога и устройване на собствения живот на базата на новото, евангелско начало.
Покаянието е религиозно понятие и е абсолютно задължително да е пред някой – пред Бога и пред хората. То не се изчерпва с някакви определени изменения в поведението, или на някакво външно изменение на образа. Напротив, то се свързва с едно изключително дълбоко и цялостно изменение на човека. Ярък пример за покаяние е св. Мария Египетска /† 522/, която кардинално променя своя начин на живот. Затова и „покаянието не може да бъде измерено само със социални или психологически мащаби, а винаги е богооткровено, библейско, християнско понятие”[2]. То се явява „нов образ на мислите, верни на духовното направление, което трябва да съпровожда човека до момента на неговата смърт”[3].
Св. Йоан Предтеча започва своята проповед на Новия Завет с думите: „Покайте се, защото се приближи царството небесно” /Мт. 3:2/. „Покайте се” е призив за ново начало, за пълна промяна в човешкото съзнание. Това са думи, чието изпълнение преобразява човека, дава му да тръгне по нов път, да се примири с Бога и достигне до Царството Небесно. Покаянието е в Христа и общението с Него. В покаянието се съдържа закона на свободата, защото всички заповеди „съдържат в себе си покаянието и затова Господ, преди всичко заповядва на апостолите да говорят на хората: проповядвайте на всички народи покаяние, защото се приближи царството небесно”[4]. Св. Йоан Кръстител подбужда не само към покаяние, което се изразява в отричане от злите дела и съкрушение на сърцето, но изисква и плодове, достойни за покаяние. Защото това, което показва дали покаянието е истинско са добрите дела. Поради тази причина той призовава фарисеите и садукеите да сторят „плод, достоен за покаяние” /Мт. 3:8/ и учи, че Сам Господ Иисус Христос ще съди тези, които не желаят да се обърнат.
Господ Иисус Христос започва Своята обществена проповед с призива: „покайте се, защото се приближи царството небесно” /Мт. 4:17/ и „покайте се и вярвайте в Евангелието” /Мр. 1:15/. Христос осъществява и прави реално достижимо Царството Небесно. Вярата в Евангелието е вяра в Словото Божие - Иисус Христос. Покаянието е отговор на изобличаването на собствената съвест за извършените грехове, за собствената вина и безпомощност. Неспособен на покаяние е само този, който не вярва в Господ Иисус Христос и е самодостатъчен сам на себе си, подобно на фарисея.
Единствено при срещата лице в Лице, човек може да усети в пълнота своята самота и нищожност, основани на греха и непознаването на Бога и да се покае с цялото си сърце, коренно и категорично да промени своя живот. Друго покаяние няма. Всичко останало е самозалъгване: лъжеш себе си, лъжеш останалите, лъжеш и Бог. Това означава само едно - липса на истинско, действително покаяние. Именно в противовес на човешката склонност към самозалъгване, ярък пример за истинско покаяние е покаянието на св. ап. Петър след трикратното му отричане от Господ Иисус Христос. Осъзнавайки в пълнота стореното деяние той „горко плака” /Мт. 26:75/ и този плач изразява искреното му сърдечно покаяние. Затова той не само получава прошка за своето падение, но запазва и апостолското си достойнство. Това е и автентичен евангелски пример, че при отричане от Христа единственото средство за запазване на апостолското достойнство е искреното покаяние, като промяна на ума и сърцето и съчетани с дела. Това показва, че надеждата на Бога и покаяние, извиращо от дълбините на сърцето води до опрощаване и очистване на сторените грехове по безкрайната Божия милост. Останалото е лъжа и самозаблуда, които водят до служение на „княза на този свят”. Св. ап. Петър прави своя избор на кого да служи и този избор не е само на думи, а принася и плодове. Именно делата на св. ап. Петър, неговото покаяние като действително и истинско следване на Христовото учение за покаянието, трябва да е и наш, съвременен критерии за покаяние.
За причастността с Бога, човекът трябва да се смири. Друг начин за съзиждане на духовния живот няма. За съжаление смирението е нещо, което не идва с думи, нито с теории. За да се смири сърцето на човека, то трябва да се пречупи. Защото ако човекът не се съкруши, ако не се смири, тогава каквото и да му даде Бог, той ще го използва в своя вреда. Много характерен пример за това е притчата за митаря и фарисея /Лк. 18:9-14/. В нея с особена яснота се показва истинското покаяние, което в смирението води до оправдание и показната праведност, която има стойност само пред човеците, но не и пред Бога. Фарисеят в своята изолираност и самодостатъчност не може да издържи на това напрежение, на което дяволът го подлага. Защото човек е силен само, когато е част от Църквата, в която Господ Иисус Христос му помага. Силата на човека е в Христос. Затова и Господ укорява фарисея не за делата му, а за това, че той „започва да се хвали с тях, че на тях основава своята надежда, забравяйки за греха, от който той не се е освободил”[5]. Това показва, че християнството не е въпрос на етика, която е характерна за фарисея. Действително убийството, кражбата, прелюбодеянието са тежки грехове. Но много по-тежък грях е това, човек да се чувства праведен. Такъв човек практически е неспособен на покаяние. В Царството Божие влизат хората, при които Христос е дошъл и е докоснал сърцата им: например митарят /Лк. 18:10-14/, блудницата /Йн. 8:3-11/, Закхей /Лк. 19:2-10/, разбойника /Лк. 23:40-43/ и др. Божието милосърдие оправдава митаря не за неговите дела, а защото осъзнава своето недостойнство и за съкрушението му. Именно в смирение и сърдечна болка от него се изтръгва вопълът на надеждата: „Боже, бъди милостив към мене грешника!” /Лк. 18:13/. Това е вопъл на желанието да бъде в общение с Бога. Ясно се изразява Божието снизхождение и Божията милост към грешника, който се смирява и горчиво съжалява за сторените грехове. Искреното покаянието очиства греховете, а Бог е Този, Който ги заличава от книгата на живота. Този пример ни показва, че трябва да гледаме на човека динамично, защото той се променя под различни фактори и събития в своя живот. Митарят е част от най-презряната прослойка на обществото, но съзнавайки своята духовна нищета има желание и решимост за промяна на целия си живот. Той показва, че, колкото по-ниско слиза в своето покаяние, толкова по-високо се издига в своята надежда, толкова повече усеща Христовото присъствие в своя живот.
Свети ап. Яков учи, че трябва да се обърнем към Бога, да се съкрушаваме за греховете си и да признаваме пред Господа своето недостойнство: „покорете се Богу; опълчете се против дявола, и той ще побегне от вас. Приближете се към Бога, и Той ще се приближи към вас; очистете ръце грешници, изправете сърца, двоедушни” /Як. 4:8/. Свети ап. Яков показва процеса на покаянието: човек да се покори на Бога и да се противи на дявола. За близост с Бога е нужно принасяне на искрено, сърдечно покаяние. Понеже сърцето е източник и съсретоточие на вътрешния мир на човека /Мт. 15:19/, то се изисква човекът да има и вътрешно разположение към покаяние. Апостолът утвърждава, че покаянието и плача за извършените грехове са единствения начин за помирение с Бога и залог по пътя за достигане до богоуподобяване.
За да поискаш прошка трябва да съзнаваш, че другия ти е нужен, че имаш нужда от общение с него. Човекът, като носител на Божия образ и подобие /Бит. 1: 26-27/ има нужда да общува, както с Бога, така и с ближния. Думите на искренност в думите „прости” са израз на признаване на сторен грях и копнеж за заличаването на същия, както и възстановяване на общението с другия. За да поискаш прошка са нужни няколко условия:
1. Да съзнаваш сторения грях като отдалечаване от ближния.
2. Да съзнаваш своето собствено нищожество, независимо от пол, възраст, сан, титла, обществено и икономическо положение в обществото и да не се превъзнасяш и презираш другия в резултат на времени блага и титли.
3. Да приемаш, че другият е също толкова равноценен като личност пред Бога, независимо дали е на по-ниско стъпало в обществената стълбица пред теб.
4. Да съзнаваш, че и другият е носител на Божия образ и подобие също като теб.
5. Да съзнаваш, че си смъртен и единствено тук на земята можеш да се покаеш и поискаш прошка.
6. Да съзнаваш, че независимо от статута си тук на земята, никои човек няма резервирано място от дясно на Божия престол и, че Бог е единственият и праведен съдия, пред Който няма лицеприятие.
Същевременно прошката се дава за конкретно извършен и признат грях. Гласното признаване на сторения грях спомага да съзнаем собственото си недостойнство, окаяност и нищожество, да признаем, че не сме по-горе и по-добри от другия. Това е и начин ближния да ни прости. Защото истинското признаване на конкретния грях и говоренето за него, без самооправдание е единствения начин да възстановим общението с ближния. Това е и начин за възстановяване на общението и причастността с Бога. Другото е лъжа. Защото самозаблудата води до по-тежки последици – разрив в отношението с ближния. Никога лъжата и самоизмамата не може принесе добри плодове. Напротив, тя носи единствено разруха и смърт. Това е и причината много хора да са далеч един от друг, както са далеч и от Бога. Защото бащата на лъжата е сатаната, който не иска доброто на хората и ги води към смърт. Той не иска спасението на човека, а неговото отдалечаване от Бога и незачитането на Божиите заповеди. Лъжата е израз на собствената горделивост и очакване, че другия трябва да прости и без да има откровен диалог с него. Така грехът остава непростен, а раздялата и огорчението остават като плодове на собствената егоцентричност, самозаблуда и самозалъгване.
От всичко казано по-горе можем да заключим, че истинското покаяние и прошка са категорично противоположни и несъвместими със самозаблудата и лъжата. Без да вярваш в Бога, без да си Го срещнал лице в Лице, без да се смириш и да съзнаваш, че другият ти е нужен, дори и да си в Църквата не можеш да се покаеш истински. Действително покаянието без плодове и дела е една огромна самоизмама, която още повече отдалечава човека от Бога и причастността с Него. Действително човек греши, но Сам Господ Иисус Христос „дойде да подири и спаси погиналото” /Мат. 18:11; Лк. 19:10/. Той ни даде покаянието като единственият начин за примирение с Него. Всеки прави своя избор, за който ще дава отчет на съдния ден за делата, които прави в своя живот и плодовете, които принася. Трябва само да се помни, че там всеки ще отговаря за собствените си грехове и за това, с което е послужил за съблазън, без значение на пол, възраст, сан, титла, обществено социално или икономическо положение в обществото. Единственият начин Бог да заличи ръкописанието на греховете ни е за всеки конкретен грях да сме откровени първо пред себе си, да го признаем гласно, да се покаем истински и да поискаме прошка от ближния и от Бог. Всичко останало е лъжа и илюзия, която води към собствената ни погибел и смърт, което е и целта на сатаната. Подмяната на Христовото учение за покаянието с лъжата и лицемерието е подготовка за идването на антихриста. То е и съзнателен избор на всеки дали ще казва на бялото–бяло и на черното –черно, или ще възприеме илюзията и фалша, за да му е добре тук на земята. Основната при всеки избор трябва да бъде въпросът на Христос: „каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” /Мат. 16:26; Лк. 9:25/, а също „Не боите се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а боите се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената” /Мат. 10:28/ и „който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен” /Мат. 10:33/.

Ползвана литература:

1 Ефрем Сирин. Слово о суете жизни и о покаянии. http://www.biblicalstudies.ru/Lib/Father4/Sirin20.html
2 Йевтич, еп. Атанасий. Покаяние, изповедь и пост: их значение для православного християнина. http://pravbeseda.ru
3 Покаяние по учению свт. Григория Паламы. Источник: Περιοδικόν «Ο Όσιος Γρηγόριος» Τεύχος 24, σελ. 11-24 Άγιον Όρος,1999 http://3rm.info/7001-pokayanie-po-ucheniyu-svt-grigoriya-palamy.html
4 Пак там.
5 Теофан Затворник. Сборник проповедей „Слова о покаянии, причащении святых Христовых Таин и исправлении жизни”. В неделю мытаря и фарисея (не надейся на свою праведность). http://ni-ka.com.ua/index.php?Lev=trislova#isp2