автор: Галина Котова
Човекът е сътворен, за да води евхаристиен живот – живот в служба на Бога и себе си. Това означава човекът да принася на Бога себе си, цялото свое битие и живот, както и цялото творение около себе си. Това е така, защото Бог е сътворил всичко като дар за човека, чрез който той да познае Бога и да превърне живота си в общение с Него. То е Божествената любов, станала за човека храна и негов живот: ”Вкусете и ще видите, колко благ е Господ” /Пс. 33:9/.
Самата Евхаристия е благодарствена жертва. Затова Сам Бог говори: “Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци” /Пс. 49:14/ и “Който принася жертва хвала, той Ме почита, и който следи своя път, нему ще явя Божие спасение” /Пс. 49:23/. За Бог истинската жертва е хвалата, благодатността на хората за всичко, което Той ни е дал, за Неговите благодеяния към нас, като изпълнение на назначението на човека в света. Поради това и протопрезвитер Александър Шмеман казва, че “човекът като свещеник стой в центъра на света и го обединява в самия акт на благославяне на Бога и принасяйки го на Него. Като изпълва света с тази Евхаристия, с това свое благодарение, човекът преобразява живота, който е получил от света, в живот с Бога, в общение с Него. Светът е сътворен като ‘материя’ – материал за една всеобемаща евхаристия, а човекът е сътворен, за да бъде свещеник на това космическо тайнство”[1].
За Православието, Евхаристията не може да разкрие нищо пред сетивното зрение, тя е само небесен хляб. В същността си Тя е храна, която може да се вкуси, само като се яде и пие, защото Бог е приел пълнотата на нашата човечност с всичките й физически и психически функции, за да я отведе до възкресение и вечен живот. Евхаристията е това свето тайнство, което в действителност преобразява човешката общност в Църква Божия. Същевременно само покаялият се човек търси Христос и има нужда от Него. Това е така, защото грешникът съзнава своето падение и нищожност, разбира, че има нужда от помощ и тази помощ може да му даде само Богочовека. Всичко останало е суета и не може да му възвърне духовното равновесие и да го преобрази. Покаянието е жаждата за Бога, осъзнаването на личната отдалеченост от Него и копнежът и необходимостта това да се промени. Възстановяването на общението с Господа става чрез осъзнато, искрено покаяние и съчетаването с Христос в Евхаристията. След покаянието единствено действителното причастие с животворящите Тяло и Кръв Христови преобразяват човека, дават му сила и смелост да върви по новия тесен път към Царството Божие. Това е и личното спасение, изразяващо се в активно присъствие на Божията Трапеза. За съжаление огромната пробойна на сатаната се изразява в това, че вместо да приканват вярващите към причастие с Христос, то църковният клир не позволява това да се случи. Това е и най-тежкият грях: човек да е гладен и да не го нахраниш, въпреки че Христос умря и възкръсна за всички, даде ни Своето Тяло за храна и Своята Кръв за питие. За това Той Сам ще иска отговорност за това възпиране на християните до Неговите Тяло и Кръв. Защото храната не се изразява само в обикновената, делнична храна, а и в духовната – Самият Христос. Не може покаялият се да устой на съблазните на този свят без всемогъщата подкрепа на Господа. Сам човек е нищожество. Неговата сила е в Богочовека, от Когото черпим сила. Хората са силни в Църквата, защото там черпят с пълни шепи от Христовата сила. Да разбереш Литургията, да живееш в нея и според нея и във всекидневния си живот означава да разбереш православието, да имаш жива и непрекъсната връзка с Бога, да пиеш от извора с жива вода по думите на Иисус Христос. В тази връзка известния руски богослов Алексей Хомяков /† 1860/ много точно отбелязва: „Само този разбира Църквата, който разбира Литургията”[2]. Защото светата Литургия съдържа в себе си цялата пълнота на учението и Духа на Църквата, които се изразяват с живот и истина и са вдъхновени свише. Тази сила се дава в Евхаристията, но не на безличните наблюдатели, а на действителните причастници. Без тази причастност с Бога покаялият се човек не може да се справи с греха и продължава да се връща към него. Това е една изключително голяма драма за днешните християни. Личното „благочестие” е причина за отдалечаването от Христос и неспособността за покаяние. Защото покаялият се има потребност и нужда от Христос. Това е неразривната връзка между покаянието и Евхаристията. За покаяние сърцето на човека трябва да е топло. Хладното сърце не може да почувства Богочовека. Без Христос никои не може да осъзнае греха си и бездната, в която се намира. Фалшивият външен пост и лична праведност води единствено към ада. Действително пост трябва да има, но както казва прот. Ал. Шмеман „постът е именно покаяние и връщане, спасително преживяване на скръбта и изгнанието”[3]. Христос не се нуждае от фарисейска праведност. Тя не води да активно осъзнаване на собственото падение и сквернота. Напротив, води единствено към по-голямо възгордяване и почитане на Бога само с устни[4].
Най-голямото безумие на човек е да се счита достоен за причастие с Христовите Тайни от пости до пости. Това е връхна проява на гордостта. Самото достойнство се изразява в притежаването на Божия образ у всеки човек. Същевременно „пред трапезата Господня единственият достоен причастник е този, който е разбрал и осъзнал бездната на своето недостойнство. В това се състой началото на спасението”[5]. Причастяване един, четири или осем пъти в годината не може да преобрази човека. За действителното преобразяване е нужно Христос да е постоянно у него. Затова и св. Серафим Саровски свързва покаянието с причастяването с Тялото и Кръвта Христови: „Който се причастява ще бъде спасен, а който не се причащава, мисля, че не!”[6]. Причастието е изворът на живота, „извор с вода, която тече в живот вечен” /Йн. 4:14/. То ни се дава поради безмерната Божия милост и любов по икономия за спасение, преображение и достигане до богоуподобяване.
Евхаристията е мистерия на истинско и реално общение с Христос, като истинско и дейно участие в прославеното Тяло Христово. Затова и православното богословие е евхаристийно богословие, защото в него Църква и Евхаристия са тъждествени. Да бъдеш в Църквата означава да имаш истинско покаяние и да живееш живот, съобразен с Евангелието. От момента на Въплъщението космосът и човекът стават вечно Тяло на Христос, тъй като Той довежда Бога и света до състояние на взаимно проникване и неслитно, както и неразделно единство. Това е мисията на Църквата – чрез причастието човекът да стане Църква: “Едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” /1 К. 10:17/. Това е непреходната и неслитна връзка между покаянието и Евхаристията. Защото в Православието да бъдеш християнин означава да се причастяваш с Тялото и Кръвта Христови, да живееш живот в унисон с евангелските заповеди, на дело да осъществяваш Евхаристията във всекидневния си живот. Самото „общение в тайнствата винаги е и църковно общение, така църковното общение винаги предполага и изисква общение в тайнствата”[7]. Единствено въцърковяването и социализирането в Евхаристията превръща хората от различни социални слоеве и обществено положение в истински братя в Христа. Когато хората се чувстват като едно семейство, в което цари взаимната любов, доверие и зачитане правото на свободна воля на другия, на дело да се вижда истинското покаяние, изразено в новия начин на живот. Поради тази причина прот. Георги Флоровски пише: „Тайнственият живот на вярващите е изграждане на Църквата. Чрез тайнствата и в тях новия живот в Христос се разпространява и дарява върху членовете на Неговото тяло. Чрез тайнствата се усвоява и разкрива Изкуплението. Можем да добавим: в тайнствата се довежда до завършек Въплъщението, истинската среща на човека с Бога в Христос”[8]. Тези думи потвърждават неразривната връзка на покаянието и Евхаристията, тяхното огромно значение за спасението на всеки човек.
Неразбирането на тайнството изповед и объркването му с откриването на помислите при монасите, както и под влияние на западната схоластика, водят до това, че поместната РПЦ обвързва причастяването със задължителна изповед в началото на миналия век. Не е отчетено, че ако човек води нормален църковен живот, то честата изповед няма да има нищо общо с това, което светите отци на Църквата наричат „второ кръщение”. По този начин е подменен смисълът на тайнството Покаяние, защото не може да бъде съединяван с Църквата този, който не се е отделял от нея. От момента, когато „причастието на миряните на всяка Литургия, като акт, произтичащ от тяхното участие в Литургията, престава да бъде норма и е заменено на практика с рядко, обикновено ежегодно причащение, то за последното става естествено да се предшества от тайнството Покаяние, т.е. изповед и възсъединяване с Църквата чрез отпустителна молитва”[9]. Това има изключително пагубна роля за църковния живот. То води до една неправилна практика в Църквата, според която миряните, за разлика от духовенството не могат да се причастяват без да са се изповядали предварително. Тази теория не само няма основания в Преданието на Църквата, но „открито противоречи на църковното учение за самата Църква, за тайнството Причастие и за тайнството Покаяние”[10]. Защото изповедта няма нищо общо с всекидневното откриване на помислите при монасите. Човек се изповядва, когато нещо му тежи. Така изповедта може да се извърши по всяко време. Изискването преди всяко причастяване миряните да се изповядват води до сериозно профанизиране на тайнството и до сериозен отлив на присъстващи по време на Евхаристията. Така се изпълнява на дело казаното от Господ Иисус Христос за фарисейте, че „затваряте Царството небесно пред човеците;защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат” /Мт. 23:13/. Тези стихове звучат изключително актуално след обвързването на изповедта с причастието. Действително хората не намират смисъл да присъстват на богослужението, при условие, че ще бъдат само безлични наблюдатели. За тях присъствието на Евхаристията се обезмисля. Защото целта на присъствие на Евхаристийното събрание е причастието. Без него това събрание губи смисъл и остава единствено театрален спектакъл. При условие, че човек води живот от Евхаристия до Евхаристия, той няма нужда да се изповядва всяка седмица. Христос е в него и действено му помага да преодолява греха и да се преобразява. Поради това, да се налагат на миряните чисто монашески и антицърковни практики е престъпление не само против хората, но и против Бога. В този смисъл привеждаме казаното от св. Йоан Кронщадски: „Покаянието трябва да бъде искрено и съвършено свободно, без изискване за конкретно време или обичаи, или заради изповедника. Иначе това не е покаяние”[11]. Тези слова са показателни относно това дали трябва да се обвързва покаянието в Църквата със задължителното откриване на помислите при монасите. Подобно задължително обвързване е съзнателно Богоборство, защото съдейства за отдалечаване на хората от Христос. Това е голяма победа на сатаната. Христос призовава на всяка Евхаристия „Със страх Божи, с вяра и любов пристъпете!”[12], но няма кой да пристъпи. Резултатът е, че християните не могат да черпят от Христовата сила, а сатаната поставя покривало на очите им, за да не различават своите грехове. По този начин човек започва да се счита за праведник и покаянието става ненужно в неговия живот. Трагедията е, че липсата на покаяние е най-тежкият възможен грях, защото се основава на безчувствието и липсата на правилно възприемане на смисъла за живота. За съжаление в БПЦ, евхаристийната общност, която е изключително силна и е налице преди
Ползвана литература:
1.Шмеман, Александър. За живота на света. София. 2004, с. 40.
2. Хомяков, Алексей. Полное собранiе сочиненiй, Москва. 1907, с. 71.
3.Шмеман, Александър. За живота… с. 112.
4. Виж. Котова, Галина. Светото тайнство Евхаристия. http://theologian-bg.blogspot.com/2011/07/blog-post.html
5. Шмеман, Александър. Исповед и причастие /доклад св. Синоду Православной Церкви в Америке. http://www.liturgica.ru/bibliot/ispoved.html
6. Серафим, архим. Свети Серафим Саровски. София. 1957, с. 231.
7. Шерард, Филип. Църквата, папството и схизмата /богословско изследване/. Велико Търново. 2002, с. 22.
8. Флоровски, прот. Георги. Творение и изкупление. София. 2008, с. 200.
9. Шмеман, Александър. Цит. съч. Исповед и…
10. Пак там.
11. Кронщадски, Йоан. В мире молитвы. Православие и современность. Электронная библиотека. http://www.lib.eparhia-saratov.ru/books/09i/ioannkr/prayerworld/prayerworld.pdf
12 Служебник. Цит. съч. с. 185
13 Милошев, Борис. Социалната дейност на Църквата 1919-1944 година. http://www.pravoslavieto.com/docs/socialna_dejnost/socialna_dejnost_1919-44_miloshev.htm
14 Василев, Йордан. Социалната, благотворителна и добротворна дейност на Българската православна църква 1915-1950 година. http://www.pravoslavieto.com/docs/socialna_dejnost/socialna_dejnost_1915-50_vasilev.htm
