автор: Галина Котова
Господ Иисус Христос ни даде главното средство за примирение с ближния и Бога, а именно искреното и сърдечно покаяние. Автентичното Христово учение за покаянието е дадено в текстовете на Свещеното Писание на Новия Завет и посланията на апостолите и апостолските мъже. По-късно за него пишат и говорят светите отци и учители на Църквата. Защото само вътрешното, искрено, сърдечно покаяние, съчетано с действителна промяна на ума и сърцето води да примирение с Бога и ближния. Всичко останало е лъжа, самозаблуда и измама, които допринасят за трайно отдалечаване от Христос и общението и причастността с Него. Действителното покаяние се познава по плодовете, които човек принася. По този начин може да се познае дали човек е искрен или се покайва само с лъжливи думи, поради принуда или някаква друга причина. Подобно покаяние няма стойност пред Бога, а само може да заблуждава човеците. Истинският критерий за поведение на всеки „кръстен и облечен в Христа” /Гал. 3:27/ е Христос, а всичко останало са козни на сатаната, който се бори за отдалечаването на всяка душа от Бога. Това е и основната битка в този свят и в сърцето на човека, а всеки има избор и съзнателно решава с кого иска да бъде в общение. Защото Сам Христос казва, че „никой слуга не може да се слугува на двама господари, защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или на единия ще угоди, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона” /Лк. 16:13/. Поради това всичко, което противоречи на евангелските текстове е съзнателна подмяна на Христовото учение и ценности и служение на „бащата на лъжата” /Йн. 8:44/, който „като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне” /1 Петр. 5:8/.
Резултатът от отдалечаването от Бога, самозалъгването и илюзията за праведност за нас, живеещите в началото на ХХІ в. е, че покаянието остава неразбрано по отношение на съдържанието, вложено в него. Отдалечаването от Бога води до покаяние само с устни, но не и до действителна промяна на ума и сърцето. Това от своя страна допринася за сериозни проблеми в живота на човека и неговия духовен живот. Важността на покаянието е изключително за спасението на човека. Не случайно св. Йоан Предтеча, Господ Иисус Христос и апостолите започват своята проповед с призива за покаяние. Защото покаянието е задължително условие за възстановяване на общението и причастността с Бога. Това е и основната причина човек да се стреми да вникне и разбере техния смисъл.
Въпросът за покаянието и изповедта вълнува човечеството от зората на цялата му многовековна история. За покаянието се говори и в други религии, но единствено в християнството то е установено като тайнство, чрез което човекът се очиства от греха и възстановява общението си с Твореца и причастността с Него. Покаянието е изразено в потребността на човека да общува с Бога лице в Лице, така както Адам общува с Бога в рая. Покаянието или μετάνοια /лат. poenitentia, resipiscentia/ в превод от гръцки означава изменение на ума, на съзнанието, т.е. вътрешна промяна. Думата μετάνοια се образува от думата μετάνοέω и означава съжаление за вина, включително преобразуване; отражение върху възстановяване, покаяние. Това изменение на ума съответства на екзистенциално изменение в живота на човека. Покаянието като онтологическо изменение на ума води неизменно до изменение към живота въобще и до изменение на самия човек. „Новият, изменен живот”[1] е резултат именно на покаянието според св. Ефрем Сирин /† 373/. Покаянието означава обръщане, в което участват сърцето, волята и съзнанието. То е изменение на съзнанието и решителна промяна на собствения живот на човека, осъзнаване на собствените грехове и тяхното оставяне, обръщане към Бога и устройване на собствения живот на базата на новото, евангелско начало.
Покаянието е религиозно понятие и е абсолютно задължително да е пред някой – пред Бога и пред хората. То не се изчерпва с някакви определени изменения в поведението, или на някакво външно изменение на образа. Напротив, то се свързва с едно изключително дълбоко и цялостно изменение на човека. Ярък пример за покаяние е св. Мария Египетска /† 522/, която кардинално променя своя начин на живот. Затова и „покаянието не може да бъде измерено само със социални или психологически мащаби, а винаги е богооткровено, библейско, християнско понятие”[2]. То се явява „нов образ на мислите, верни на духовното направление, което трябва да съпровожда човека до момента на неговата смърт”[3].
Св. Йоан Предтеча започва своята проповед на Новия Завет с думите: „Покайте се, защото се приближи царството небесно” /Мт. 3:2/. „Покайте се” е призив за ново начало, за пълна промяна в човешкото съзнание. Това са думи, чието изпълнение преобразява човека, дава му да тръгне по нов път, да се примири с Бога и достигне до Царството Небесно. Покаянието е в Христа и общението с Него. В покаянието се съдържа закона на свободата, защото всички заповеди „съдържат в себе си покаянието и затова Господ, преди всичко заповядва на апостолите да говорят на хората: проповядвайте на всички народи покаяние, защото се приближи царството небесно”[4]. Св. Йоан Кръстител подбужда не само към покаяние, което се изразява в отричане от злите дела и съкрушение на сърцето, но изисква и плодове, достойни за покаяние. Защото това, което показва дали покаянието е истинско са добрите дела. Поради тази причина той призовава фарисеите и садукеите да сторят „плод, достоен за покаяние” /Мт. 3:8/ и учи, че Сам Господ Иисус Христос ще съди тези, които не желаят да се обърнат.
Господ Иисус Христос започва Своята обществена проповед с призива: „покайте се, защото се приближи царството небесно” /Мт. 4:17/ и „покайте се и вярвайте в Евангелието” /Мр. 1:15/. Христос осъществява и прави реално достижимо Царството Небесно. Вярата в Евангелието е вяра в Словото Божие - Иисус Христос. Покаянието е отговор на изобличаването на собствената съвест за извършените грехове, за собствената вина и безпомощност. Неспособен на покаяние е само този, който не вярва в Господ Иисус Христос и е самодостатъчен сам на себе си, подобно на фарисея.
Единствено при срещата лице в Лице, човек може да усети в пълнота своята самота и нищожност, основани на греха и непознаването на Бога и да се покае с цялото си сърце, коренно и категорично да промени своя живот. Друго покаяние няма. Всичко останало е самозалъгване: лъжеш себе си, лъжеш останалите, лъжеш и Бог. Това означава само едно - липса на истинско, действително покаяние. Именно в противовес на човешката склонност към самозалъгване, ярък пример за истинско покаяние е покаянието на св. ап. Петър след трикратното му отричане от Господ Иисус Христос. Осъзнавайки в пълнота стореното деяние той „горко плака” /Мт. 26:75/ и този плач изразява искреното му сърдечно покаяние. Затова той не само получава прошка за своето падение, но запазва и апостолското си достойнство. Това е и автентичен евангелски пример, че при отричане от Христа единственото средство за запазване на апостолското достойнство е искреното покаяние, като промяна на ума и сърцето и съчетани с дела. Това показва, че надеждата на Бога и покаяние, извиращо от дълбините на сърцето води до опрощаване и очистване на сторените грехове по безкрайната Божия милост. Останалото е лъжа и самозаблуда, които водят до служение на „княза на този свят”. Св. ап. Петър прави своя избор на кого да служи и този избор не е само на думи, а принася и плодове. Именно делата на св. ап. Петър, неговото покаяние като действително и истинско следване на Христовото учение за покаянието, трябва да е и наш, съвременен критерии за покаяние.
За причастността с Бога, човекът трябва да се смири. Друг начин за съзиждане на духовния живот няма. За съжаление смирението е нещо, което не идва с думи, нито с теории. За да се смири сърцето на човека, то трябва да се пречупи. Защото ако човекът не се съкруши, ако не се смири, тогава каквото и да му даде Бог, той ще го използва в своя вреда. Много характерен пример за това е притчата за митаря и фарисея /Лк. 18:9-14/. В нея с особена яснота се показва истинското покаяние, което в смирението води до оправдание и показната праведност, която има стойност само пред човеците, но не и пред Бога. Фарисеят в своята изолираност и самодостатъчност не може да издържи на това напрежение, на което дяволът го подлага. Защото човек е силен само, когато е част от Църквата, в която Господ Иисус Христос му помага. Силата на човека е в Христос. Затова и Господ укорява фарисея не за делата му, а за това, че той „започва да се хвали с тях, че на тях основава своята надежда, забравяйки за греха, от който той не се е освободил”[5]. Това показва, че християнството не е въпрос на етика, която е характерна за фарисея. Действително убийството, кражбата, прелюбодеянието са тежки грехове. Но много по-тежък грях е това, човек да се чувства праведен. Такъв човек практически е неспособен на покаяние. В Царството Божие влизат хората, при които Христос е дошъл и е докоснал сърцата им: например митарят /Лк. 18:10-14/, блудницата /Йн. 8:3-11/, Закхей /Лк. 19:2-10/, разбойника /Лк. 23:40-43/ и др. Божието милосърдие оправдава митаря не за неговите дела, а защото осъзнава своето недостойнство и за съкрушението му. Именно в смирение и сърдечна болка от него се изтръгва вопълът на надеждата: „Боже, бъди милостив към мене грешника!” /Лк. 18:13/. Това е вопъл на желанието да бъде в общение с Бога. Ясно се изразява Божието снизхождение и Божията милост към грешника, който се смирява и горчиво съжалява за сторените грехове. Искреното покаянието очиства греховете, а Бог е Този, Който ги заличава от книгата на живота. Този пример ни показва, че трябва да гледаме на човека динамично, защото той се променя под различни фактори и събития в своя живот. Митарят е част от най-презряната прослойка на обществото, но съзнавайки своята духовна нищета има желание и решимост за промяна на целия си живот. Той показва, че, колкото по-ниско слиза в своето покаяние, толкова по-високо се издига в своята надежда, толкова повече усеща Христовото присъствие в своя живот.
Свети ап. Яков учи, че трябва да се обърнем към Бога, да се съкрушаваме за греховете си и да признаваме пред Господа своето недостойнство: „покорете се Богу; опълчете се против дявола, и той ще побегне от вас. Приближете се към Бога, и Той ще се приближи към вас; очистете ръце грешници, изправете сърца, двоедушни” /Як. 4:8/. Свети ап. Яков показва процеса на покаянието: човек да се покори на Бога и да се противи на дявола. За близост с Бога е нужно принасяне на искрено, сърдечно покаяние. Понеже сърцето е източник и съсретоточие на вътрешния мир на човека /Мт. 15:19/, то се изисква човекът да има и вътрешно разположение към покаяние. Апостолът утвърждава, че покаянието и плача за извършените грехове са единствения начин за помирение с Бога и залог по пътя за достигане до богоуподобяване.
За да поискаш прошка трябва да съзнаваш, че другия ти е нужен, че имаш нужда от общение с него. Човекът, като носител на Божия образ и подобие /Бит. 1: 26-27/ има нужда да общува, както с Бога, така и с ближния. Думите на искренност в думите „прости” са израз на признаване на сторен грях и копнеж за заличаването на същия, както и възстановяване на общението с другия. За да поискаш прошка са нужни няколко условия:
1. Да съзнаваш сторения грях като отдалечаване от ближния.
2. Да съзнаваш своето собствено нищожество, независимо от пол, възраст, сан, титла, обществено и икономическо положение в обществото и да не се превъзнасяш и презираш другия в резултат на времени блага и титли.
3. Да приемаш, че другият е също толкова равноценен като личност пред Бога, независимо дали е на по-ниско стъпало в обществената стълбица пред теб.
4. Да съзнаваш, че и другият е носител на Божия образ и подобие също като теб.
5. Да съзнаваш, че си смъртен и единствено тук на земята можеш да се покаеш и поискаш прошка.
6. Да съзнаваш, че независимо от статута си тук на земята, никои човек няма резервирано място от дясно на Божия престол и, че Бог е единственият и праведен съдия, пред Който няма лицеприятие.
Същевременно прошката се дава за конкретно извършен и признат грях. Гласното признаване на сторения грях спомага да съзнаем собственото си недостойнство, окаяност и нищожество, да признаем, че не сме по-горе и по-добри от другия. Това е и начин ближния да ни прости. Защото истинското признаване на конкретния грях и говоренето за него, без самооправдание е единствения начин да възстановим общението с ближния. Това е и начин за възстановяване на общението и причастността с Бога. Другото е лъжа. Защото самозаблудата води до по-тежки последици – разрив в отношението с ближния. Никога лъжата и самоизмамата не може принесе добри плодове. Напротив, тя носи единствено разруха и смърт. Това е и причината много хора да са далеч един от друг, както са далеч и от Бога. Защото бащата на лъжата е сатаната, който не иска доброто на хората и ги води към смърт. Той не иска спасението на човека, а неговото отдалечаване от Бога и незачитането на Божиите заповеди. Лъжата е израз на собствената горделивост и очакване, че другия трябва да прости и без да има откровен диалог с него. Така грехът остава непростен, а раздялата и огорчението остават като плодове на собствената егоцентричност, самозаблуда и самозалъгване.
От всичко казано по-горе можем да заключим, че истинското покаяние и прошка са категорично противоположни и несъвместими със самозаблудата и лъжата. Без да вярваш в Бога, без да си Го срещнал лице в Лице, без да се смириш и да съзнаваш, че другият ти е нужен, дори и да си в Църквата не можеш да се покаеш истински. Действително покаянието без плодове и дела е една огромна самоизмама, която още повече отдалечава човека от Бога и причастността с Него. Действително човек греши, но Сам Господ Иисус Христос „дойде да подири и спаси погиналото” /Мат. 18:11; Лк. 19:10/. Той ни даде покаянието като единственият начин за примирение с Него. Всеки прави своя избор, за който ще дава отчет на съдния ден за делата, които прави в своя живот и плодовете, които принася. Трябва само да се помни, че там всеки ще отговаря за собствените си грехове и за това, с което е послужил за съблазън, без значение на пол, възраст, сан, титла, обществено социално или икономическо положение в обществото. Единственият начин Бог да заличи ръкописанието на греховете ни е за всеки конкретен грях да сме откровени първо пред себе си, да го признаем гласно, да се покаем истински и да поискаме прошка от ближния и от Бог. Всичко останало е лъжа и илюзия, която води към собствената ни погибел и смърт, което е и целта на сатаната. Подмяната на Христовото учение за покаянието с лъжата и лицемерието е подготовка за идването на антихриста. То е и съзнателен избор на всеки дали ще казва на бялото–бяло и на черното –черно, или ще възприеме илюзията и фалша, за да му е добре тук на земята. Основната при всеки избор трябва да бъде въпросът на Христос: „каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” /Мат. 16:26; Лк. 9:25/, а също „Не боите се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а боите се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената” /Мат. 10:28/ и „който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен” /Мат. 10:33/.
Ползвана литература:
1 Ефрем Сирин. Слово о суете жизни и о покаянии. http://www.biblicalstudies.ru/Lib/Father4/Sirin20.html
2 Йевтич, еп. Атанасий. Покаяние, изповедь и пост: их значение для православного християнина. http://pravbeseda.ru
3 Покаяние по учению свт. Григория Паламы. Источник: Περιοδικόν «Ο Όσιος Γρηγόριος» Τεύχος 24, σελ. 11-24 Άγιον Όρος,1999 http://3rm.info/7001-pokayanie-po-ucheniyu-svt-grigoriya-palamy.html
4 Пак там.
5 Теофан Затворник. Сборник проповедей „Слова о покаянии, причащении святых Христовых Таин и исправлении жизни”. В неделю мытаря и фарисея (не надейся на свою праведность). http://ni-ka.com.ua/index.php?Lev=trislova#isp2
