автор: Галина Котова
Неделните училища са неотменима част от катехизаторската дейност на Църквата в нейната най-малка единица - енорията. Те се явяват естествено продължение за изяснение на Светата Литургия, чрез която се осъществява Църквата тук на земята. Възникнали преди Освобождението на България от турско робство, след него те имат огромен подем. Неделните училища са изключително важни за просветната мисия на Църквата, за залагането на християнските ценности в човешките души, за запознаване с християнството във всички аспекти на живота. Те са тези, които трябва да покажат, че Евангелските истини не се отнасят само за една отминала вече епоха, но са актуални и за днешното забързано време, ще са актуални и утре, защото са Божествени и непреходни. Изключително важни за успешната работа на неделните училища са фигурите на свещеника и учителя по религия. Свещеникът трябва да вдъхва респект и с личното си поведение да дава пример на християнин, у когото е учителната власт на Църквата. Учителят трябва също да е добре подготвен богословски и педагогически, да обича децата и работата с тях. Много важно в случая е и семейството, което да подкрепя детето и беседва с него по темите, разисквани в неделното училище. В самото училище децата трябва да ходят с удоволствие, защото им харесва разнообразната програма и различните занимания – рисуване, пеене, рецитиране на стихове и други. Самите деца, родителите и обществеността трябва да видят и да са доволни от плодовете на своя труд.
Преди да разгледаме съвременното състояние на неделните училища в България, ще обърнем поглед назад в историята, за да проследим историческата им поява и развитие. Неделните училища се откриват още преди Освобождението на България от османско иго. Пръв опит за откриване на неделно училище прави Хр. Данов като учител в с. Стрелча, Панагюрско /1850/. Подобни опити има и в Шумен /през 1862 и 1864 г./ и в Прилеп /1865/. Тези първи неделни училища не развиват голяма дейност и съществуват само по няколко месеца. Те се организират от учители, които нямат необходимия организационен опит и не разполагат с достатъчно средства за издръжка. Освен това самият народ не осъзнава ползата от тях.
Неделните училища имат успех и се откриват в голям брой, когато с тяхното организиране и поддържане се заемат обществени просветни организации – читалища, женски дружества, благодетелни братства и др. В уставите на почти всички тези организации е заложено и задължението да откриват и поддържат неделни училища.
През 1869 г. започва повсеместно откриване на неделни училища в страната. Народът вече чувства нуждата от тях и с доброволни помощи съдейства за тяхното откриване. Между много градове и села се стига до надпревара в това отношение. За популяризиране на неделните училища допринасят редица изтъкнати възрожденски дейци, като Хр. Данов, братята Димитър и Илия Блъскови, Йосиф Ковачев, Сава Доброплодни и др.
След Освобождението на учителските събори, организирани в редица градове на Източна Румелия от 1880 до 1885 г., се вземат решения и за откриване на вечерни и неделни училища. На някои събори даже се решава да се задължат неграмотните граждани да посещават тези училища.[1] Това говори за осъзнатата необходимост от повишаване грамотността на населението и от необходимостта от образование. Трябва да се подчертае, че в неделните училища се учат главно деца, младежи и девойки, както и възрастни хора, които не са имали възможност да получат образование в редовните училища. Те са твърде много на брой.
Най-много неделни училища се отварят в периода 1899-1905 г. По-голяма дейност развиват неделните училища в градовете Търново, Ст. Загора, Сливен, Котел, Враца, Видин и др.
Обучението в неделните училища е безплатно. На бедните ученици се раздават безплатно учебници и учебни помагала. По-големите неделни училища в своята дейност се ръководят от специално изработени устави. В неделните училища се използват българските учебници и книги за редовните училища. Няма много сведения за методите на преподаване в неделните училища. От големия брой на учениците в някои от тях, можем да предположим, че обучението е ставало по „взаимната метода”. Изобщо у организаторите и учителите от неделните училища се забелязва стремеж да се въвеждат нови, по-съвършени методи на обучение. Те имат за цел да се ускори подготовката на учащите се. Това се налага от обстоятелството, че курсът в неделните училища е по-кратък, а от значение е и по-напредналата възраст на учениците. В повече неделни училища учениците получават само начално ограмотяване – четене, писане и смятане, а някъде изучават и кратка българска история. В други неделни училища освен посочените предмети се преподава роден език с граматика, география, физика, химия, математика, земеделие, пеене, домакинство, търговия и др.[2]
В някои неделни училища се използват нагледни материали – карти, скелети, правени са опити по физика и химия и др.
Бързият икономически подем на страната след Съединението на Княжество България с Източна Румелия, води до нуждата от ограмотяване на неселението. Проблем остава липсата на програми за обучение. Именно даването на правилна насока за организирането на вечерните и неделни училища е причината да се свика Втори редовен конгрес /1896/ от Българския учителски съюз. На този конгрес се обсъжда и приема правилник и учебна програма, които да са „като конспект, по който да се ръководят дружествата.”[3]
В неделните училища на учителите не се заплаща, а им се дават парични награди за проявена дейност. При преподаването много голямо внимание се обръща на практическата насоченост, като особено внимание се отделя на местните традиции и условия.
Неделните училища са чисто български просветни огнища и се явяват като реакция срещу гръцкото влияние. Обучението в тях се води на български език и има подчертано светски характер. Неделните училища у нас през Възраждането дават своя принос за просветното и културно издигане на българския народ и в неговата борба за национално освобождение. Те подпомагат българския народ да излезе от своята изостаналост. Голяма е тяхната роля за издигане на националното съзнание на народа. Те поддържат будно народностното съзнание.
След 1905 г. започва упадъкът на тези училища. Причините са липсата на финансови средства, изключително голямата натовареност на учителите, тяхното лошо материално положение и слабата им подготовка. Интересен е фактът, че на много места селските кметове и свещеници правят всичко възможно да недопуснат откриването на такива училища от страх същите да не станат „разсадници на социалдемократическите идеи”.[4]
С намаляване на броя на неграмотните в България нуждата от неделни училища постепенно отпада. Към 1934 г. тези училища почти престават да съществуват. Подобни училища продължават да се откриват само в някои погранични райони, в родопските и крайдунавските селища за ограмотяването главно на жени.[5]
С превземането на властта от комунистите през 1944 г. за 45 години в България се установява атеистичен режим. През периода 1944-1989 г. няма неделни училища в нашата страна. Едва 1990-1991 г. постепенно на различни места към отделни храмове постепенно започват да се откриват такива училища. Така в най-малката църковна единица – енорията стана необходимо учителят да заеме своето място до свещеника.
Енорията представлява територия, на която живеят православни християни, които получават обгрижване от каноничен свещеник. Храмът, в който служи свещеникът и се събират за молитвено общение християните, представлява център на енорията. Именно тук се осъществява и просветната мисията на църквата, чиято същност се съдържа в Литургията на оглашените. Христос ни донесе едно ново, изключително възвишено учение – любовта към Бога, към ближния, към себе си. И в другите религии има вяра и надежда, но това, което отличава християнството от всички останали е любовта.
Енорийският живот е съсредоточен в литургията, в която всеки член на Тялото Христово има своето място, значение и мисия. Свещеникът и учителят са тези, които изпълняват образователната мисия на Църквата в частност. Тя е най-важната и основополагащата, която разгръща същността на истинското знание за Бога. Смисълът на Литургията, нейното служение, разбирането и осмислянето й, както и отражението й във всекидневния живот на вярващия като начало и край на земното му битие е изключително важно за спасението на всеки един от нас. Да разбереш Литургията, да живееш в нея и според нея и във всекидневния си живот означава да разбереш православието, да имаш жива и непрекъсната връзка с Бога, да пиеш от извора с жива вода по думите на Иисус Христос. В тази връзка известния руски богослов А. Хомяков много точно отбелязва: „Само този разбира Църквата, който разбира Литургията.”[6] Защото светата Литургия съдържа в себе си цялата пълнота на учението и Духа на Църквата, които се изразяват с живот и истина и са вдъхновени свише. Литургията е тази, която превръща енорията в църква, в нова общност, която следва заветите на Спасителя.
Голям проблем на днешния ден е, че много малко хора осъзнават своето място и мисия в живота на енорията. Вярно е, че много голямо значение има свещеникът – как той възприема себе си – като човек, който изпълнява служение или като човек, който е на работа. Освен това важно е дали той е грамотен богословски, може ли да привлече хората около себе си и създаде общност, която да води евхаристиен живот – живот в служба на Бога и себе си. Няма по-подходящо от енорията място, което да осъществи образователната мисия на Църквата. Учителят възпитава и изгражда християнските ценности у децата. Свещеникът обаче, най-вече в Литургията, огласява и приобщава младите към истинския църковен живот. Чрез нея децата са богослужебно осветени и са готови за живия християнски живот.
Днес свещеникът се сблъсква с редица трудности. След падането на атеистичния режим в България много хора се насочиха към храма. Проблемът е, че много малко от тях останаха там. Богословската неподготвеност на свещениците, неспособността им да разяснят ролята и значението на живота в енорията, да станат съпричастни към болката и проблемите на ближните, да им разяснят и посочат личната връзка на всеки човек с Бог, отблъсна много хора. За съжаление голяма част от свещениците, а и преподавателите по религия правят една основна грешка – проповядват морализъм. Лошото е, че този морализъм е болен и той е неправославен и се базира само на външната страна на нещата. А най-важна е връзката на човека с Бога. Затова и първата заповед е „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум” /Мат. 22:37/. Спасителят осмисля и освещава човешкия живот, а православният пастир е проводник на Божията благодат. Той е този, който трябва да отвари съзнанието на децата чрез Словото Божие. Свещеникът е първият учител и наставник, този, който сее и, който по-късно ще жъне плодовете. А учителят по вероучение ще го развие и ще разгърне познанието за Свещеното Писание и за християнската нравственост.
След свещеникът, учителят е другата основна фигура за осъществяване на образователната мисия на църквата. Той трябва да е свързан с енорията, да живее евхаристиен живот, за да може правилно да надгражда знанията, дадени от свещеника по време на Литургията. Той е посредникът между изискването на църквата за разпространение на православната християнска вяра и желанието на подрастващите да разберат тази вяра като действително способна да им окаже помощ в живота. Ако сърцето на учителя „гори” по Христос, то той ще разгори и сърцата на децата. И тук след 1991 г. са налице различни варианти. В някои неделни училища се назначават учители, които са добре подготвени богословски. Те имат ясна програма и поставени цели и задачи, имат педагогически опит. Децата се запознават с основите на православното учение. Те се поднасят във вид на игри, задачи, състезания и решаване на казуси, съобразени с възрастта на учениците. Структурата на урока се спазва, като планът на дъската затвърждава с визия важните изводи. Учителят може да раздвижи тази установена вече структура, но чрез предварително обмислени и изпитани похвати. Важно е учителят много просто и ясно да обяснява на децата основните истини на вярата, празничният цикъл на богослужебната църковна година, да използва и съвременни методи на обучение – снимков материал и аудио-визуални средства. Изключително важен е анализът на това, което свещеникът е изложил в храма като празнична беседа.
За различните предмети, като рисуване, гръцки, източно църковно пеене, се привличат специалисти от съответната област. Изключително важно е децата да имат повече практически занятия, да правят изложби, рецитали и сами после да поставят оценка на направеното от тях.
Важни за неделното училище са и уроците, проведени в храма. Тук децата могат да се запознаят в богослужебната утвар, книги, одежди, архитектурата на храма, иконографската програма и символика.
Има и случай в съвременната история на неделните училища, когато се назначават свещенически съпруги за учители с цел задоволяване на болните им амбиции да преподават. При подобни варианти липсва ясен учебен план, всяка година се преподава един и същ материал, децата ясно усещат неподготвеността на учителя. Това води до отблъсване на децата от неделното училище и църквата.
Вече има достатъчно подготвени кадри от богословските факултети. Важно е като перспектива за развитието на неделните училища да се разработят различни програми, съобразени с възрастовите особености на учениците. При назначаването на преподавателите трябва да се следи научават ли нещо децата и посещават ли същите с удоволствие неделните училища. Можем да вземем и практиката след Освобождението на България от турско робство и преподавателите да получават възнаграждение само при постигнати резултати в края на учебната година. По този начин негодните и некадърни кадри ще отпаднат.
От всичко изложено по-горе се вижда, че има много проблеми за разрешаване относно неделните училища. Те трябва да привличат децата и да успяват да ги задържат. Трябва да се работи усилено свещениците и учителите по вероучение да са добре подготвени богословски, да работят съвместно и да показват сериозни резултати в образованието на децата. Необходимо е църквата да се заеме сериозно с неделните училища, като обезпечи място за провеждане на занятията, да оборудва залите със съвременна техника и се погрижи за финансовото обезпечаване на преподавателите. И най-важно е да се помни, че „каквото посее човек, това и ще пожъне” /Гал. 6:7/. Това важи не само за отделния човек, но и за църквата. Ако сега църквата сее в сърцата на децата, то плодовете ще се берат в бъдеще. Дано само да има какво да се бере.
1 История на образованието и педагогическата мисъл в България. Том II, С., 1982, стр. 45-46
2 История на образованието и педагогическата мисъл в България. Том I, С., 1975, стр. 294
3 Димитриев. Вторият конгрес на Българския учителски съюз. В. Учител, 1896, кн. 1, с.26
4 Дочев, Д. Вечерни и празнични училища. В-к Учител, 1903, кн. 8, с. 597- 605
5 До граничните училищни инспектори. Окръжно №3100 от 30. IV. 1934. Учил. Преглед, 1937, кн. 5-6, офиц. отдел, с. 810
6 Хомяков, А. Полное собранiе сочиненiй, Москва 1907, с. 71
четвъртък, 24 февруари 2011 г.
петък, 21 януари 2011 г.
Църквата и съвременните средства за масова информация
автор: Росен МИЛАНОВ
Като кораб вече две хиляди години Християнската църква се носи над бурните вълни на този свят. Много вихри и вълнения е издържала тя. Погледнем ли в нейната история, ще съзрем множество гонения. Но само явни и открити ли са били гоненията срещу Църквата? Несъмнено има и скрити — не по-малко страшни — гонения. Какви са те? Това са всички опити да се отведат християните от истината. Причинители на тези гонения в някаква степен могат да бъдат всички, които малко или много са се отклонили от тази свещена, вечна и неизменна истина.
Странна и чудна е историята на Християнската църква! Тя може да се стори противоречива на някои, които не разбират духа на християнското учение. След като е в съвсем неравнопоставено положение почти цели три века, Църквата после придобива огромно влияние. Оттук нататък императорът трябва задължително поне външно да се придържа към християнското учение, а духовният водач често има такава голяма власт, че от него зависи стабилността и на светския властник на трона.
И всъщност, велика е силата на християнство! Победоносната истина е шествала по света с огромен успех. Държавните закони, обществените норми на поведение и въобще, почти всяка област на обществения живот през Средновековието е белязана именно от влиянието на християнската религия.
Но с революциите в Западна Европа започва една друга епоха в човешката история, която учените наричат Ново време. С разрушаването на стария държавен ред в съответните страни се посяга и на християнската вяра (макар и в изопачен вид на Запад). Така се дава основание това Ново време да се определя като постхристиянско (йеромонах Серафим (Роуз).
Специфично е днешното време. Християнството съществува и днес, но то се сблъсква с изключително сериозни въпроси. И те са повече, откогато и да било. Най-различни мнения се чуват по тях. Но може ли да има повече от една истина?! Нужно е да се постави някакъв авторитет по тези въпроси. Какъв да бъде той? Несъмнено това може да бъде само истинската духовност, която се придобива чрез напрегнат вътрешен подвиг.
И спецификата на днешното време изисква, повече откогато и да било, да се вземат становища по различните въпроси, които се отнасят до православния духовен живот. За съжаление, в България това почти не се прави; подобно е положението вероятно и в други православни страни. Радостно е обаче, че в Русия днес се дават отговори на множество въпроси, свързани с православния духовен живот — било в официални документи на Руската православна църква, било в частни мнения или наставления на духовници и богослови. А тези отговори поради своята духовност имат сила и значение не само за тази страна, но и за другите православни страни.
I. Характерът на съвременните средства за масова информация
Съвременните средства за масова информация в официалния документ Основи на социалната концепция на Руската православна църква се разделят на три вида: печатни, радио-електронни и компютърни . Неоспоримо е, че и трите вида съвременни средства за масова информация се използват най-вече за съвсем несъвместими с християнската вяра цели. Те служат на човешките страсти. И това не се отнася само за разврата, на който стават проводници те, но и за онова прикрито зло, което съдържат, но което светските хора дори и не възприемат като такова. Всъщност, средствата за масова информация са продукт на света, който лежи в злото (1 Йоан. 5:19). Съвсем естествени са тези техни плодове!
От трите вида медии особено силно днес е влиянието на телевизията. Може би това се дължи на факта, че потребителите на нейната продукция почти не са ограничени от възраст и културно ниво, а също така и на изкусителната примамливост на телевизионните предавания за човешкото любопитство и другите страсти. Не трябва да се забравя, че телевизията е рожба на човешката жажда за удоволствия. Основната ù функция днес е такава. Не може да си затваряме очите пред това. Очевидно е например, че прекарвайки часове наред пред телевизора, децата не научават нищо научно. Нали иначе техните учители биха им препоръчвали, вместо да пишат домашни работи, да гледат телевизия?!
Най-потресаващото е, че от много телевизионни предавания се отвращават дори светски хора с по-високо интелектуално и културно ниво! Какво трябва да бъде тогава отношението на християните, които претендират за някакъв морал?!
Особено остро срещу телевизията в Русия се изказва една от водещите фигури в православната литература — архимандрит Рафаил (Карелин). Нека видим някои от неговите мисли. Ето какво пише той: Говорят, че телевизорът може да стане начало на религиозно просветителство, но той убива самото сърце на религията — молитвата, мистичната беседа на душата с Бога. (...) Извън молитвата и съзерцанието е невъзможно вътрешното усещане на Бога — свидетелството на душата за присъствието Божие. Ако дори телевизорът стане канал за религиозни предавания, то все едно — той ще лиши религията от главното — дълбочина и мистика, спрял се на катехизаторството и оглашението, на нивото на думите, а не на силата. Без религиозна интуиция, съзряваща в безмълвие, такова оглашение или няма да бъде прието, или ще бъде прието на нивото на духовно-културните ценности .
Архимандрит Рафаил (Карелин) е предвидил евентуалното противоречие от страна на защитниците на съвременните средства за масова информация и по-специално на телевизията: Могат да ни възразят, че някои телевизионни програми са чисти и нравствени, но в действителност това далеч не е така. Ако в предаванията се занимаваха само с морализация, то телевизорите въобще не биха се купували .
Още едно възражение срещу телевизията, което отправя архимандрит Рафаил, е свързано с предаването на православни богослужения. Че между тези богослужения и спортните състезания има огромна разлика, той изяснява по следния начин: Религията — това е тайна; телевизорът превръща тайната в реклама. Литургията не може да бъде възприета като визуална представа; това е мистично повторение на Голготската жертва, към гледане и участие в която в древните времена хората са се допускали само след подготовка и само ако са членове на Църквата, които не се намират под епитимия. Литургията — това е слизане на Светия Дух и преобразяване на човешката душа. А нима телевизорът може да фиксира слизането на благодатта?!
Печална, но съвсем истинна е следната констатация на архимандрит Рафаил, която се явява съвсем естествен извод на казаното: Телевизорът създаде нов вид човек — homo medium — човек с изтощена от непрекъснатото зрелище, като от непрекъснато пиянство, нервна система; човек на душевния разпад, който не може да постави граница и филтър за външната информация и я усвоява, така да се каже, в суров вид — некритически, недиференцирано, само с низшата механична памет. Смисловата памет при това се притъпява, творческите сили са отслабени .
През 1987 г. един руски игумен, на име Висарион, е написал много добро от литературна и духовна гледна точка стихотворение, публикувано в Интернет-пространството веднага след цитираната статия на архимандрит Рафаил (Карелин). То носи название О вреде телевизора. Ето какво се казва там:
Пред иконою лампадане горит в углу святом.
Поселился слуга адаатеист на месте том.
Неожиданно ворвался,подобрал такой момент,
телевизором назвался,предоставил документ.
(...)
От молитвы отвлекаетэтот злостный лиходей,
на преступность он толкаетодураченных людей.
Молодежь вся развратилась,по программе сатаны
в дармоедов превратилась,в паразитов для страны.
Неспокойно в каждом доме,брат для брата стал врагом,
беззаконье, как в Содоме,совершается кругом.
(...)
Всяки новшества и модывредоносны для детей.
Люди стали как уроды Под влиянием страстей.
Появились наркоманы,удалившись от Христа,
опустели их карманы,и душа у них пуста.
Для святой беседы с Богомбыл священный уголок.
Телевизор своим рогомвсе иконы уволок.
Уж не теплится лампада,как в былые времена,
этот идол — слуга ада —злые сеет семена .
През 2000 г. в България излезе една много интересна книга — Новият световен ред под флага на 666. Както изглежда, авторът е светски, но с добри познания в религиозната област (макар и подкрепящ някои погрешни учения). Георги Георгиев — така се нарича той — разкрива без стеснение (за срам на Православната църква в България!) множество истини — за съвременния свят и подготовката за идването на Антихриста. Той говори и за телевизията в глава с название: Една обезпокоителна истина за телевизията. Ето неговите разкрития: Колкото и изненадващо да е — особено като се има предвид, че става дума за нещо, което се поставя в графата „общоизвестно“ (да не говорим, че се отнася до нещо, което поне веднъж в денонощието извършва всеки от нас), — но така или иначе в момента, в който пускаме нашия телевизор — след първите тридесет секунди — вълните, излъчвани в нас, се променят. Така вместо бета-вълните, индикиращи за тревога или съзнателно внимание, мозъкът започва да произвежда алфа-вълните. Това означава, че нашият мозък изглежда нефокусиран, че все още не е в състояние на рецепция, че е сънлив или хипнотизиран. Лявото полукълбо на телевизионния зрител, което обработва информацията логично и аналитично, е изключено. Дясното полукълбо, което посреща постъпващата емоционална информация безкритично, е оставено само на себе си, без да има ограничения и контрол от страна на лявото.
(...) Телевизията хипнотизира зрителя — и при това толкова ефективно, че има по-съществено значение от всичко онова, което телевизионната индустрия прави. Гледайки телевизия, благодарение на гореказаното хората загубват способността да различават добро и зло, право и криво, фантазия и реалност. Тази част от мозъка им, която извършва разграничението, в момента просто не действа. Тя е приспана. Точно това именно прави телевизията средство за осъществяване на „майнд-контрол“ (mind control) или пък система, чрез която се осъществява един вид дрогиране .
Подробно описва вредата от телевизията и йеромонах Анатолий (Берестов) в една глава от своята книга Числото на звяра, красноречивото озаглавена Техногенен окултизъм. Особено ценни са разсъжденията, които срещаме там поради компетентната оценка на лекаря-невролог. Същевременно обаче о. Анатолий представлява и авторитет в духовната област. Той разделя своите мисли на няколко части — Телевизията и децата, Въздействие на телевизията върху възрастните и т.н. Това трябва да се спомене, за да стане ясно, че и според него вредата от телевизията е всеобща, а не се причинява само от неправилното използване или злоупотребата с телевизора. Ето някои пасажи, които сериозно обезпокояват: В печата има много съобщения за огромното разрушително въздействие на телевизията върху децата и подрастващите. Детските психиатри и психолози в наше време считат, че основните детски болести през XXI век ще бъдат болестите, причинени от телевизията и компютрите. Каква вреда всъщност може да донесе на децата нашият обичаен домашен спътник, или по-точно вече не спътник, а незаменим член на семейството — телевизорът? Според нас вредата от него е в три насоки.
Първото, това е облъчването, което води до развитие на нервно-соматични нарушения. Второто са астеноневротичните и соматични нарушения, свързани с продължителното седене около телевизора и общата обездвиженост. Третото е информационното въздействие, което се проявява главно в психоемоционалната сфера .
Йеромонах Анатолий (Берестов) е безпощаден към телевизията. По-нататък той продължава вече разсъжденията си не като лекар, а говори от позицията на православен духовник със здраво духовно зрение. В частта, озаглавена Въздействие на телевизията върху възрастните, той пише: Телевизията е мощен разсадник на практическо, житейско безбожие, отвеждайки човека от Бога в света на страстите, жестокостта, лъжата, окултизма .
На още една печална страна на телевизията, свързана с нейното влияние върху хората, обръща внимание о. Анатолий: От друга страна, съвременните телевизионни предавания развиват у хората масово заложените и трудни за преодоляване страсти като блуд, пиянство, тютюнопушене, ненавист, злоба, измама, жестокост, интригантство и други. Човек се превръща в роб на телевизора и този „робовладелец“ управлява човешките души .
Йеромонах Анатолий (Берестов) продължава нататък в цитираната си книга с още по-остър тон и накрая завършва съвсем рязко: Да си припомним какво въздействие върху хората оказваха телевизионните сериали „Робинята Изаура“, „Богатите също плачат“, „Моята втора майка“ и др. Навсякъде — и в кухнята, и на работа, и в транспорта, и на обществени места, хората непрестанно обсъждаха миналите и бъдещите серии, живееха с чуждите съдби (при това измислени! — Р. М.). На мен като лекар са ми известни дори случаи на сърдечни инфаркти и мозъчни инсулти, свързани с тези преживявания. Хората гинат, но за какво?
„Телевизионният бяс“ не спира да внушава... А хората не престават да слушат неговите внушения... Нима това не е управление на съзнанието на хората? Ето защо днес с пълно основание можем да твърдим, че телевизията стана най-мощното оръжие в ръцете на дявола .
II. Православният духовен живот
Необходимо е постоянно припомняне на делата на православния живот. Ръководители тук трябва да ни бъдат, разбира се, Св. Писание и творенията на светите отци. Нужно е, очевидно, приспособяване на наставленията, които откриваме там, към съответното време и място, а също така и към спецификата на всяка отделна християнска личност. Всеизвестен е светоотеческият възглед за това, че нещо може да се окаже полезно за един и вредно за друг. И все пак началата на християнската вяра са неизменни. Не бива да се извършва подмяната им със светски, в угода на собственото самолюбие. Трябва да се помни, че целта на християнския живот, според прекрасната мисъл на св. Серафим Саровски, е придобиване благодатта на Светия Дух. Друг руски светец от XIX в. — епископ Теофан Затворник — наставлява при извършването на обикновените си земни дела постоянно да имаме и пазим в ума си тази цел.
Днес, за съжаление, сме свидетели на недопустима подмяна на православните християнски ценности със светски. Св. Игнатий (Брянчанинов) добре е чувствал това. Той много често в своите творения говори за християнски и общочовешки добродетели. Между тези два вида добродетели съществува огромна разлика. Според учението на великия светец, само причастните на първия вид достигат душевното си спасение.
Изобщо, трябва много сериозно да си зададем въпроса, какво представлява духовният живот. На този въпрос в страната с най-малко средно благочестие на глава от населението сред православните страни — България — отговор не се дава. Може би защото уважаемите господа архиереи от Св. Синод на Българската православна църква са прекалено заети с театралните си изяви и съвсем не ги е грижа за разкриването и възвестяването на истината. А въпросите чакат... И с всеки изминат ден те все повече се увеличават. Увеличават се със скоростта, с която се движи и съвременният забързан свят. Освен всичко друго, в България днес няма и високоиздигнати духовници, които да мислят върху тези въпроси и да дават трезви и духовни отговори на тях.
Жестоко се лъжат някои, опитвайки се да измамят себе си и другите, като си мислят, че нормалният православен живот е това, да седиш пред телевизора, гледайки някое православно предаване, друго научно или така наречено културно предаване, новини или нещо друго „негреховно“. Светите отци на Църквата никога не са мислели така. Никъде в писанията им няма да срещнем подобни наставления. Законите на духовния живот са неизменни. Те не допускат търсенето на наслади, които не са в съзвучие с Божията воля, изразяваща се във въздържание и умереност. В прекрасната християнска радост има място и за удоволствия — но само за онези, които не отдалечават от Бога, според определението на св. Йоан Дамаскин.
Време е вече да си зададем въпроса за мястото на съвременните средства за масова информация в православния духовен живот. Медиите представляват пъстра картина. Какво виждаме, чуваме и четем? От открит войнстващ атеизъм до някакви опити за катехизация, проникнати, разбира се, от духа на техните автори. Само може би не срещаме здраво духовно познание, което да възпламенява сърцата ни с Христовата любов. Плодовете показват най-ясно това — истинското християнство почти е изчезнало от лицето на земята. Няма ги великите постъпки на светците, няма я и най-обикновената самопожертвователност. С една дума, съществува хлад в днешните християни, но не и копнеж по вечността и небето. Именно материалният напредък съдейства като че ли най-много на това охладняване.
Неоспорим факт е, че съществуват пророчества на велики православни светци (св. Нил Атонски, св. Козма Етолийски) за изобретяването от дявола на кутия, от която ще стърчат рогата му, а неговата опашка ще бъде на покрива на къщите. Православният християнин, който днес чете тези пророчества и се отнася сериозно към духовния си живот, не може да ги подминава равнодушно. Очевидно е, че вероятно в тях става дума именно за телевизора, който е заел такова място в съвременния свят и разпръсква огромна вреда сред хората.
Смущаващо е също за съвестта на православния християнин и едно място в Откровение-то на св. ап. и ев. Йоан Богослов, където се казва, че мнозина ще гледат три дни и половина труповете на великите пророци Енох и Илия (вж. Откр. 11:9) — очевидно по телевизията или може би чрез някакво още по-модерно техническо средство, което сега още не можем и да си представим. Всичко това поражда поне някаква погнуса от произведенията на хората, пожелали да направят временното си жилище — земята — рай.
Един православен християнин от Мексико дори отказал огромна сума за това, да предостави възможност за изготвяне на предаване за чудотворната Иверска-Монреалска икона на пресв. Богородица. Аргументацията му била, че след това по същия телевизионен канал ще пуснат някой порно-филм. Очевидно той смятал телевизията за гнусна и развращаваща. И това не е смешно, а е много сериозен повод за размисъл. Мнозина обвиняват действията на патриарх Сергий (Стагородски) по време на болшевишкия режим в Русия. Но съюзът със съвременните средства за масова информация не е ли също някакъв вид сергианство?
III. Възможно ли е съдействие на Църква и медии и ако да,
с каква цел и в какви рамки?
Тук е мястото да се каже, че по-различно към телевизията, медиите и въобще към съвременната култура е настроен един друг голям съвременен руски духовник — игумен Сергий (Рибко). Той отдавна вече успешно използва Интернет-пространството за проповядване на християнските идеи и за просвета сред самите православни християни. Неговият сайт — lazarevskoe.orthodoxy.ru — е един от най-богатите и полезни не само в Русия, но въобще в православния свят. На него могат да се намерят в електронен вариант книгите от издателството на името на св. Игнатий Ставрополски (Брянчанинов), както и много други християнски съчинения, писани или пък преведени на руски език. В своите така многобройни книги о. Сергий неведнъж засяга въпроса за отношението на православния християнин към днешния живот. В Современная култура: сатанизм или богоискателство? това става най-явно. Там той отговаря на въпроси, свързани с духовния живот на православния християнин. Ето един цитат: За голямо съжаление, появилата се в последно време литература на тази тема съдържа цял ред абсурдни нападки: например, не може да се гледа телевизия, защото телевизорът — това е дяволът, „неговите рога са в стаята, а опашката — на покрива“. Добре, а когато по телевизията показват Светейшия патриарх Алексий или православни предавания? Не може дяволът да прославя Бога. Получава се, че това все пак не е съвсем дявол. Въобще, сам по себе си телевизорът е железце, апарат. Може ли или не може да се гледа, грях ли е това или не е грях, трябва да се разсъждава в зависимост от онова, което показват по него .
О. Сергий цитира и думи на Руския патриарх Алексий: „Аз съм далеч от мисълта за очерняне на цялата телевизия като средство за човешко общуване. По телевизията има прекрасни, светли, добри и умни телевизионни програми, помагащи да се научим да отличаваме доброто от злото. За такива предавания ми се иска да се поклоним на онези, които ги правят, и да кажем: благодарим, благодарим ви! Дай Боже такива предавания да бъдат много и премного!“
Нека се обърнем и към споменатия вече официален документ Основи на социалната концепция на Руската православна църква. Въпросът за отношението на Църквата към медиите се разглежда в неговата XV глава. Там се казва следното: Средствата за масова информация играят все по-нарастваща роля в съвременния свят. Църквата се отнася с уважение към труда на журналистите, призвани да доставят на широките слоеве от обществото своевременна информация за ставащото в света, ориентирайки хората в сегашната сложна реалност. При това е важно да се помни, че информирането на зрителя, слушателя и читателя трябва да се основава не само на твърда привързаност към правдата, но и на грижа за нравственото състояние на личността и обществото, което включва в себе си разкриване на положителните идеали, а така също борба с разпространението на злото, греха и порока.
(…) Просветителната, учителната и обществено-миротворческата мисия на Църквата я подбужда към сътрудничество със светските средства за масова информация, способни да носят нейното послание в най-различни слоеве на обществото .
В цитирания документ е отразено също, че между Църквата и медиите могат да възникнат конфликти. Тези конфликти са по-дребни, когато се касае за неточна или изопачена информация за църковния живот или пък за грешки на свещенослужители и миряни. По-тежки са онези конфликти, възникващи във връзка с богохулства и кощунства на някоя медия. Тогава трябва да бъдат предприети мерки от страна на църковното началство и народ срещу въпросната медия.
Как да се отнасяме към документа на РПЦ по социалните въпроси на днешното време? При тълкуването на нечии думи е много важно да знаем и да си даваме сметка защо са изречени те, какво точно отразяват, какво се крие зад тяхното буквално звучене и т.н. В случая трябва да се има предвид, че Основи на социалната концепция на Руската православна църква е текст, който засяга външното отношение на Църквата към съвременния свят. Отношението на отделните християни към този свят и неговите проявления е въпрос, пряко свързан обаче с личния духовен живот на всеки един от тях. Този въпрос може и трябва да бъде осветляван от духовните писатели на днешното време. В Руската православна църква това се прави, като, разбира се, понякога се случва да има и различни мнения по тези въпроси. И тъй като в страната с най-малко средно число духовни хора на квадратен километър сред православните страни — България — това не става, то ние трябва да се учим от духовно извисените руски духовни писатели. А мненията, които бяха приведени в началото на тази работа, съвсем не противоречат на възгледа на Руската православна църква по разглеждания въпрос.
Трябва да се изясни, че въпросът за Църквата и съвременните средства за масова информация има свои подразделения. Това е, на първо място, отношението към светските медии и на второ място, създаването и функционирането на собствени църковни медии. Дотук беше отговаряно предимно на първия от двата въпроса. Нека накратко се спрем и на втория.
За да функционира успешно една православна медия, е необходимо в нея да присъства истинското християнство, плод на напрегнат вътрешен подвиг. Трябва да се следва единен критерий за добро и красота. Този критерий може да бъде само истината, която се открива в тежкия духовен подвиг. Няма ли го този истинен духовен подвиг, няма да бъдат налице и съответните плодове.
Във всеки от трите вида медии християнското дело може да постигне успех. Все пак трябва да се има предвид, че тези медии имат своите собствени особености. Всеизвестна е светоотеческата мъдрост, че трябва да се знае целта, преди да се пристъпи към делото. Само тогава може да се постигне резултат. Никога основната духовна храна на истинските християни не са били телевизионните предавания, радиопредаванията или вестникарските статии. И за тях може да има нещо интересно и полезно, разбира се, по някоя православна телевизия, по някое православно радио и в някой православен вестник или списание. Това са например новините в православния свят — не, разбира се, за това къде е била поредната театрална изява на някой от нашите църковни управници, които май много не ги е грижа за истинското християнство. Полезни могат да бъдат и статии на съвременни автори, но е печален опитът, който имаме днес с тях. Нали постоянно се появяват осветскостени лъжемъдрувания, а има и цели предавания, вестници, списания с такъв дух. И именно затова, между другото, когато Църквата си е била на мястото, е съществувала цензура за онова, което излиза. Разбира се, когато Църквата си е била на мястото, а не тогава, когато е напълнена с театрални фигури, пионки и кукли.
Сегашният свят се приближава към своя край. Църквата продължава плаването си в него... Но как и в какъв състав ще се добере тя до спасителния пристан на вечността, това е неразривно свързано с живота на всеки един от нейните членове. Въпросът за отношението към действителността, която ни заобикаля, пък е един от най-важните тук. А по този начин неизбежно се стига до съвременните средства за масова информация, като част от тази действителност...
В изложеното тук най-напред бе изяснен характерът на съвременните средства за масова информация. Той е свързан с един дух на развлечение и удоволствие, несъвместим с принципите на християнската вяра. Също така не трябва да се пренебрегва с лека ръка и разрушителното въздействие на телевизията и компютрите върху човечеството. Но въпросът за отношението към медиите неизбежно минава през придобиването на ясна представа за същността на православния духовен живот. Светоотеческото учение по този въпрос е ясно и то се различава много от днешния осветскостен възглед на мнозина православни. Все пак и съвременните средства за масова информация имат място в православния духовен живот — но съответно и подобаващо на висотата на християнската истина.
В заключение можем да кажем, че православният живот притежава широта. Нека да има такива, чиито подвиг изисква отхвърлянето на светското и изтъкването на светската гнусота. Нека да има и такива, които в своя подвиг като някакви православни лисици да търсят всяка възможност да надхитрят демоните с техните оръжия. Това като че ли е най-добрият отговор за отношението на Църквата към съвременните средства за масова информация.
1. Основы социальной концепции Русской Православной Церкви. XV. Церковь и светские средства массовой информации. [Електронен ресурс] http://www.patriarchia.ru/db/text/141422.html.
2. Рафаил, архимандрит. О телевизоре. [Електронен ресурс]. http://www.zaistinu.ru/old/library/apostasia/tv.shtml?print.
3.Пак там.
4. Рафаил, архимандрит, пос. ст.
5. Пак там.
6. Виссарион, игумен. О вреде телевизора. — В: Рафаил, архимандрит. О телевизоре. [Електронен ресурс]. http://www.zaistinu.ru/old/library/apostasia/tv.shtml?print.
7. Георгиев, Георги. Новият световен ред под флага на 666. София, 2000. С. 203–204.
8. Анатолий (Берестов), йеромонах. Числото на звяра. Руска, второ издание. София, 2004. С. 68–69 (получерният шрифт при цитатите в тази работа е използван в самия източник).
9. Пак там, с. 72.
10. Пак там, с. 73.
11. Анатолий (Берестов), йеромонах. Цит. съч., с. 74.
12. Сергий (Рибко), йеромонах. Современная култура: сатанизм или богоискателство? [Електронен ресурс]. http://lazarevskoe.orthodoxy.ru/pdf/book-o.sergii-rock.pdf. С. 13. Сергий (Рибко), йеромонах. Цит. съч., с. 15.
14. Основы социальной концепции… XV…
Като кораб вече две хиляди години Християнската църква се носи над бурните вълни на този свят. Много вихри и вълнения е издържала тя. Погледнем ли в нейната история, ще съзрем множество гонения. Но само явни и открити ли са били гоненията срещу Църквата? Несъмнено има и скрити — не по-малко страшни — гонения. Какви са те? Това са всички опити да се отведат християните от истината. Причинители на тези гонения в някаква степен могат да бъдат всички, които малко или много са се отклонили от тази свещена, вечна и неизменна истина.
Странна и чудна е историята на Християнската църква! Тя може да се стори противоречива на някои, които не разбират духа на християнското учение. След като е в съвсем неравнопоставено положение почти цели три века, Църквата после придобива огромно влияние. Оттук нататък императорът трябва задължително поне външно да се придържа към християнското учение, а духовният водач често има такава голяма власт, че от него зависи стабилността и на светския властник на трона.
И всъщност, велика е силата на християнство! Победоносната истина е шествала по света с огромен успех. Държавните закони, обществените норми на поведение и въобще, почти всяка област на обществения живот през Средновековието е белязана именно от влиянието на християнската религия.
Но с революциите в Западна Европа започва една друга епоха в човешката история, която учените наричат Ново време. С разрушаването на стария държавен ред в съответните страни се посяга и на християнската вяра (макар и в изопачен вид на Запад). Така се дава основание това Ново време да се определя като постхристиянско (йеромонах Серафим (Роуз).
Специфично е днешното време. Християнството съществува и днес, но то се сблъсква с изключително сериозни въпроси. И те са повече, откогато и да било. Най-различни мнения се чуват по тях. Но може ли да има повече от една истина?! Нужно е да се постави някакъв авторитет по тези въпроси. Какъв да бъде той? Несъмнено това може да бъде само истинската духовност, която се придобива чрез напрегнат вътрешен подвиг.
И спецификата на днешното време изисква, повече откогато и да било, да се вземат становища по различните въпроси, които се отнасят до православния духовен живот. За съжаление, в България това почти не се прави; подобно е положението вероятно и в други православни страни. Радостно е обаче, че в Русия днес се дават отговори на множество въпроси, свързани с православния духовен живот — било в официални документи на Руската православна църква, било в частни мнения или наставления на духовници и богослови. А тези отговори поради своята духовност имат сила и значение не само за тази страна, но и за другите православни страни.
I. Характерът на съвременните средства за масова информация
Съвременните средства за масова информация в официалния документ Основи на социалната концепция на Руската православна църква се разделят на три вида: печатни, радио-електронни и компютърни . Неоспоримо е, че и трите вида съвременни средства за масова информация се използват най-вече за съвсем несъвместими с християнската вяра цели. Те служат на човешките страсти. И това не се отнася само за разврата, на който стават проводници те, но и за онова прикрито зло, което съдържат, но което светските хора дори и не възприемат като такова. Всъщност, средствата за масова информация са продукт на света, който лежи в злото (1 Йоан. 5:19). Съвсем естествени са тези техни плодове!
От трите вида медии особено силно днес е влиянието на телевизията. Може би това се дължи на факта, че потребителите на нейната продукция почти не са ограничени от възраст и културно ниво, а също така и на изкусителната примамливост на телевизионните предавания за човешкото любопитство и другите страсти. Не трябва да се забравя, че телевизията е рожба на човешката жажда за удоволствия. Основната ù функция днес е такава. Не може да си затваряме очите пред това. Очевидно е например, че прекарвайки часове наред пред телевизора, децата не научават нищо научно. Нали иначе техните учители биха им препоръчвали, вместо да пишат домашни работи, да гледат телевизия?!
Най-потресаващото е, че от много телевизионни предавания се отвращават дори светски хора с по-високо интелектуално и културно ниво! Какво трябва да бъде тогава отношението на християните, които претендират за някакъв морал?!
Особено остро срещу телевизията в Русия се изказва една от водещите фигури в православната литература — архимандрит Рафаил (Карелин). Нека видим някои от неговите мисли. Ето какво пише той: Говорят, че телевизорът може да стане начало на религиозно просветителство, но той убива самото сърце на религията — молитвата, мистичната беседа на душата с Бога. (...) Извън молитвата и съзерцанието е невъзможно вътрешното усещане на Бога — свидетелството на душата за присъствието Божие. Ако дори телевизорът стане канал за религиозни предавания, то все едно — той ще лиши религията от главното — дълбочина и мистика, спрял се на катехизаторството и оглашението, на нивото на думите, а не на силата. Без религиозна интуиция, съзряваща в безмълвие, такова оглашение или няма да бъде прието, или ще бъде прието на нивото на духовно-културните ценности .
Архимандрит Рафаил (Карелин) е предвидил евентуалното противоречие от страна на защитниците на съвременните средства за масова информация и по-специално на телевизията: Могат да ни възразят, че някои телевизионни програми са чисти и нравствени, но в действителност това далеч не е така. Ако в предаванията се занимаваха само с морализация, то телевизорите въобще не биха се купували .
Още едно възражение срещу телевизията, което отправя архимандрит Рафаил, е свързано с предаването на православни богослужения. Че между тези богослужения и спортните състезания има огромна разлика, той изяснява по следния начин: Религията — това е тайна; телевизорът превръща тайната в реклама. Литургията не може да бъде възприета като визуална представа; това е мистично повторение на Голготската жертва, към гледане и участие в която в древните времена хората са се допускали само след подготовка и само ако са членове на Църквата, които не се намират под епитимия. Литургията — това е слизане на Светия Дух и преобразяване на човешката душа. А нима телевизорът може да фиксира слизането на благодатта?!
Печална, но съвсем истинна е следната констатация на архимандрит Рафаил, която се явява съвсем естествен извод на казаното: Телевизорът създаде нов вид човек — homo medium — човек с изтощена от непрекъснатото зрелище, като от непрекъснато пиянство, нервна система; човек на душевния разпад, който не може да постави граница и филтър за външната информация и я усвоява, така да се каже, в суров вид — некритически, недиференцирано, само с низшата механична памет. Смисловата памет при това се притъпява, творческите сили са отслабени .
През 1987 г. един руски игумен, на име Висарион, е написал много добро от литературна и духовна гледна точка стихотворение, публикувано в Интернет-пространството веднага след цитираната статия на архимандрит Рафаил (Карелин). То носи название О вреде телевизора. Ето какво се казва там:
Пред иконою лампадане горит в углу святом.
Поселился слуга адаатеист на месте том.
Неожиданно ворвался,подобрал такой момент,
телевизором назвался,предоставил документ.
(...)
От молитвы отвлекаетэтот злостный лиходей,
на преступность он толкаетодураченных людей.
Молодежь вся развратилась,по программе сатаны
в дармоедов превратилась,в паразитов для страны.
Неспокойно в каждом доме,брат для брата стал врагом,
беззаконье, как в Содоме,совершается кругом.
(...)
Всяки новшества и модывредоносны для детей.
Люди стали как уроды Под влиянием страстей.
Появились наркоманы,удалившись от Христа,
опустели их карманы,и душа у них пуста.
Для святой беседы с Богомбыл священный уголок.
Телевизор своим рогомвсе иконы уволок.
Уж не теплится лампада,как в былые времена,
этот идол — слуга ада —злые сеет семена .
През 2000 г. в България излезе една много интересна книга — Новият световен ред под флага на 666. Както изглежда, авторът е светски, но с добри познания в религиозната област (макар и подкрепящ някои погрешни учения). Георги Георгиев — така се нарича той — разкрива без стеснение (за срам на Православната църква в България!) множество истини — за съвременния свят и подготовката за идването на Антихриста. Той говори и за телевизията в глава с название: Една обезпокоителна истина за телевизията. Ето неговите разкрития: Колкото и изненадващо да е — особено като се има предвид, че става дума за нещо, което се поставя в графата „общоизвестно“ (да не говорим, че се отнася до нещо, което поне веднъж в денонощието извършва всеки от нас), — но така или иначе в момента, в който пускаме нашия телевизор — след първите тридесет секунди — вълните, излъчвани в нас, се променят. Така вместо бета-вълните, индикиращи за тревога или съзнателно внимание, мозъкът започва да произвежда алфа-вълните. Това означава, че нашият мозък изглежда нефокусиран, че все още не е в състояние на рецепция, че е сънлив или хипнотизиран. Лявото полукълбо на телевизионния зрител, което обработва информацията логично и аналитично, е изключено. Дясното полукълбо, което посреща постъпващата емоционална информация безкритично, е оставено само на себе си, без да има ограничения и контрол от страна на лявото.
(...) Телевизията хипнотизира зрителя — и при това толкова ефективно, че има по-съществено значение от всичко онова, което телевизионната индустрия прави. Гледайки телевизия, благодарение на гореказаното хората загубват способността да различават добро и зло, право и криво, фантазия и реалност. Тази част от мозъка им, която извършва разграничението, в момента просто не действа. Тя е приспана. Точно това именно прави телевизията средство за осъществяване на „майнд-контрол“ (mind control) или пък система, чрез която се осъществява един вид дрогиране .
Подробно описва вредата от телевизията и йеромонах Анатолий (Берестов) в една глава от своята книга Числото на звяра, красноречивото озаглавена Техногенен окултизъм. Особено ценни са разсъжденията, които срещаме там поради компетентната оценка на лекаря-невролог. Същевременно обаче о. Анатолий представлява и авторитет в духовната област. Той разделя своите мисли на няколко части — Телевизията и децата, Въздействие на телевизията върху възрастните и т.н. Това трябва да се спомене, за да стане ясно, че и според него вредата от телевизията е всеобща, а не се причинява само от неправилното използване или злоупотребата с телевизора. Ето някои пасажи, които сериозно обезпокояват: В печата има много съобщения за огромното разрушително въздействие на телевизията върху децата и подрастващите. Детските психиатри и психолози в наше време считат, че основните детски болести през XXI век ще бъдат болестите, причинени от телевизията и компютрите. Каква вреда всъщност може да донесе на децата нашият обичаен домашен спътник, или по-точно вече не спътник, а незаменим член на семейството — телевизорът? Според нас вредата от него е в три насоки.
Първото, това е облъчването, което води до развитие на нервно-соматични нарушения. Второто са астеноневротичните и соматични нарушения, свързани с продължителното седене около телевизора и общата обездвиженост. Третото е информационното въздействие, което се проявява главно в психоемоционалната сфера .
Йеромонах Анатолий (Берестов) е безпощаден към телевизията. По-нататък той продължава вече разсъжденията си не като лекар, а говори от позицията на православен духовник със здраво духовно зрение. В частта, озаглавена Въздействие на телевизията върху възрастните, той пише: Телевизията е мощен разсадник на практическо, житейско безбожие, отвеждайки човека от Бога в света на страстите, жестокостта, лъжата, окултизма .
На още една печална страна на телевизията, свързана с нейното влияние върху хората, обръща внимание о. Анатолий: От друга страна, съвременните телевизионни предавания развиват у хората масово заложените и трудни за преодоляване страсти като блуд, пиянство, тютюнопушене, ненавист, злоба, измама, жестокост, интригантство и други. Човек се превръща в роб на телевизора и този „робовладелец“ управлява човешките души .
Йеромонах Анатолий (Берестов) продължава нататък в цитираната си книга с още по-остър тон и накрая завършва съвсем рязко: Да си припомним какво въздействие върху хората оказваха телевизионните сериали „Робинята Изаура“, „Богатите също плачат“, „Моята втора майка“ и др. Навсякъде — и в кухнята, и на работа, и в транспорта, и на обществени места, хората непрестанно обсъждаха миналите и бъдещите серии, живееха с чуждите съдби (при това измислени! — Р. М.). На мен като лекар са ми известни дори случаи на сърдечни инфаркти и мозъчни инсулти, свързани с тези преживявания. Хората гинат, но за какво?
„Телевизионният бяс“ не спира да внушава... А хората не престават да слушат неговите внушения... Нима това не е управление на съзнанието на хората? Ето защо днес с пълно основание можем да твърдим, че телевизията стана най-мощното оръжие в ръцете на дявола .
II. Православният духовен живот
Необходимо е постоянно припомняне на делата на православния живот. Ръководители тук трябва да ни бъдат, разбира се, Св. Писание и творенията на светите отци. Нужно е, очевидно, приспособяване на наставленията, които откриваме там, към съответното време и място, а също така и към спецификата на всяка отделна християнска личност. Всеизвестен е светоотеческият възглед за това, че нещо може да се окаже полезно за един и вредно за друг. И все пак началата на християнската вяра са неизменни. Не бива да се извършва подмяната им със светски, в угода на собственото самолюбие. Трябва да се помни, че целта на християнския живот, според прекрасната мисъл на св. Серафим Саровски, е придобиване благодатта на Светия Дух. Друг руски светец от XIX в. — епископ Теофан Затворник — наставлява при извършването на обикновените си земни дела постоянно да имаме и пазим в ума си тази цел.
Днес, за съжаление, сме свидетели на недопустима подмяна на православните християнски ценности със светски. Св. Игнатий (Брянчанинов) добре е чувствал това. Той много често в своите творения говори за християнски и общочовешки добродетели. Между тези два вида добродетели съществува огромна разлика. Според учението на великия светец, само причастните на първия вид достигат душевното си спасение.
Изобщо, трябва много сериозно да си зададем въпроса, какво представлява духовният живот. На този въпрос в страната с най-малко средно благочестие на глава от населението сред православните страни — България — отговор не се дава. Може би защото уважаемите господа архиереи от Св. Синод на Българската православна църква са прекалено заети с театралните си изяви и съвсем не ги е грижа за разкриването и възвестяването на истината. А въпросите чакат... И с всеки изминат ден те все повече се увеличават. Увеличават се със скоростта, с която се движи и съвременният забързан свят. Освен всичко друго, в България днес няма и високоиздигнати духовници, които да мислят върху тези въпроси и да дават трезви и духовни отговори на тях.
Жестоко се лъжат някои, опитвайки се да измамят себе си и другите, като си мислят, че нормалният православен живот е това, да седиш пред телевизора, гледайки някое православно предаване, друго научно или така наречено културно предаване, новини или нещо друго „негреховно“. Светите отци на Църквата никога не са мислели така. Никъде в писанията им няма да срещнем подобни наставления. Законите на духовния живот са неизменни. Те не допускат търсенето на наслади, които не са в съзвучие с Божията воля, изразяваща се във въздържание и умереност. В прекрасната християнска радост има място и за удоволствия — но само за онези, които не отдалечават от Бога, според определението на св. Йоан Дамаскин.
Време е вече да си зададем въпроса за мястото на съвременните средства за масова информация в православния духовен живот. Медиите представляват пъстра картина. Какво виждаме, чуваме и четем? От открит войнстващ атеизъм до някакви опити за катехизация, проникнати, разбира се, от духа на техните автори. Само може би не срещаме здраво духовно познание, което да възпламенява сърцата ни с Христовата любов. Плодовете показват най-ясно това — истинското християнство почти е изчезнало от лицето на земята. Няма ги великите постъпки на светците, няма я и най-обикновената самопожертвователност. С една дума, съществува хлад в днешните християни, но не и копнеж по вечността и небето. Именно материалният напредък съдейства като че ли най-много на това охладняване.
Неоспорим факт е, че съществуват пророчества на велики православни светци (св. Нил Атонски, св. Козма Етолийски) за изобретяването от дявола на кутия, от която ще стърчат рогата му, а неговата опашка ще бъде на покрива на къщите. Православният християнин, който днес чете тези пророчества и се отнася сериозно към духовния си живот, не може да ги подминава равнодушно. Очевидно е, че вероятно в тях става дума именно за телевизора, който е заел такова място в съвременния свят и разпръсква огромна вреда сред хората.
Смущаващо е също за съвестта на православния християнин и едно място в Откровение-то на св. ап. и ев. Йоан Богослов, където се казва, че мнозина ще гледат три дни и половина труповете на великите пророци Енох и Илия (вж. Откр. 11:9) — очевидно по телевизията или може би чрез някакво още по-модерно техническо средство, което сега още не можем и да си представим. Всичко това поражда поне някаква погнуса от произведенията на хората, пожелали да направят временното си жилище — земята — рай.
Един православен християнин от Мексико дори отказал огромна сума за това, да предостави възможност за изготвяне на предаване за чудотворната Иверска-Монреалска икона на пресв. Богородица. Аргументацията му била, че след това по същия телевизионен канал ще пуснат някой порно-филм. Очевидно той смятал телевизията за гнусна и развращаваща. И това не е смешно, а е много сериозен повод за размисъл. Мнозина обвиняват действията на патриарх Сергий (Стагородски) по време на болшевишкия режим в Русия. Но съюзът със съвременните средства за масова информация не е ли също някакъв вид сергианство?
III. Възможно ли е съдействие на Църква и медии и ако да,
с каква цел и в какви рамки?
Тук е мястото да се каже, че по-различно към телевизията, медиите и въобще към съвременната култура е настроен един друг голям съвременен руски духовник — игумен Сергий (Рибко). Той отдавна вече успешно използва Интернет-пространството за проповядване на християнските идеи и за просвета сред самите православни християни. Неговият сайт — lazarevskoe.orthodoxy.ru — е един от най-богатите и полезни не само в Русия, но въобще в православния свят. На него могат да се намерят в електронен вариант книгите от издателството на името на св. Игнатий Ставрополски (Брянчанинов), както и много други християнски съчинения, писани или пък преведени на руски език. В своите така многобройни книги о. Сергий неведнъж засяга въпроса за отношението на православния християнин към днешния живот. В Современная култура: сатанизм или богоискателство? това става най-явно. Там той отговаря на въпроси, свързани с духовния живот на православния християнин. Ето един цитат: За голямо съжаление, появилата се в последно време литература на тази тема съдържа цял ред абсурдни нападки: например, не може да се гледа телевизия, защото телевизорът — това е дяволът, „неговите рога са в стаята, а опашката — на покрива“. Добре, а когато по телевизията показват Светейшия патриарх Алексий или православни предавания? Не може дяволът да прославя Бога. Получава се, че това все пак не е съвсем дявол. Въобще, сам по себе си телевизорът е железце, апарат. Може ли или не може да се гледа, грях ли е това или не е грях, трябва да се разсъждава в зависимост от онова, което показват по него .
О. Сергий цитира и думи на Руския патриарх Алексий: „Аз съм далеч от мисълта за очерняне на цялата телевизия като средство за човешко общуване. По телевизията има прекрасни, светли, добри и умни телевизионни програми, помагащи да се научим да отличаваме доброто от злото. За такива предавания ми се иска да се поклоним на онези, които ги правят, и да кажем: благодарим, благодарим ви! Дай Боже такива предавания да бъдат много и премного!“
Нека се обърнем и към споменатия вече официален документ Основи на социалната концепция на Руската православна църква. Въпросът за отношението на Църквата към медиите се разглежда в неговата XV глава. Там се казва следното: Средствата за масова информация играят все по-нарастваща роля в съвременния свят. Църквата се отнася с уважение към труда на журналистите, призвани да доставят на широките слоеве от обществото своевременна информация за ставащото в света, ориентирайки хората в сегашната сложна реалност. При това е важно да се помни, че информирането на зрителя, слушателя и читателя трябва да се основава не само на твърда привързаност към правдата, но и на грижа за нравственото състояние на личността и обществото, което включва в себе си разкриване на положителните идеали, а така също борба с разпространението на злото, греха и порока.
(…) Просветителната, учителната и обществено-миротворческата мисия на Църквата я подбужда към сътрудничество със светските средства за масова информация, способни да носят нейното послание в най-различни слоеве на обществото .
В цитирания документ е отразено също, че между Църквата и медиите могат да възникнат конфликти. Тези конфликти са по-дребни, когато се касае за неточна или изопачена информация за църковния живот или пък за грешки на свещенослужители и миряни. По-тежки са онези конфликти, възникващи във връзка с богохулства и кощунства на някоя медия. Тогава трябва да бъдат предприети мерки от страна на църковното началство и народ срещу въпросната медия.
Как да се отнасяме към документа на РПЦ по социалните въпроси на днешното време? При тълкуването на нечии думи е много важно да знаем и да си даваме сметка защо са изречени те, какво точно отразяват, какво се крие зад тяхното буквално звучене и т.н. В случая трябва да се има предвид, че Основи на социалната концепция на Руската православна църква е текст, който засяга външното отношение на Църквата към съвременния свят. Отношението на отделните християни към този свят и неговите проявления е въпрос, пряко свързан обаче с личния духовен живот на всеки един от тях. Този въпрос може и трябва да бъде осветляван от духовните писатели на днешното време. В Руската православна църква това се прави, като, разбира се, понякога се случва да има и различни мнения по тези въпроси. И тъй като в страната с най-малко средно число духовни хора на квадратен километър сред православните страни — България — това не става, то ние трябва да се учим от духовно извисените руски духовни писатели. А мненията, които бяха приведени в началото на тази работа, съвсем не противоречат на възгледа на Руската православна църква по разглеждания въпрос.
Трябва да се изясни, че въпросът за Църквата и съвременните средства за масова информация има свои подразделения. Това е, на първо място, отношението към светските медии и на второ място, създаването и функционирането на собствени църковни медии. Дотук беше отговаряно предимно на първия от двата въпроса. Нека накратко се спрем и на втория.
За да функционира успешно една православна медия, е необходимо в нея да присъства истинското християнство, плод на напрегнат вътрешен подвиг. Трябва да се следва единен критерий за добро и красота. Този критерий може да бъде само истината, която се открива в тежкия духовен подвиг. Няма ли го този истинен духовен подвиг, няма да бъдат налице и съответните плодове.
Във всеки от трите вида медии християнското дело може да постигне успех. Все пак трябва да се има предвид, че тези медии имат своите собствени особености. Всеизвестна е светоотеческата мъдрост, че трябва да се знае целта, преди да се пристъпи към делото. Само тогава може да се постигне резултат. Никога основната духовна храна на истинските християни не са били телевизионните предавания, радиопредаванията или вестникарските статии. И за тях може да има нещо интересно и полезно, разбира се, по някоя православна телевизия, по някое православно радио и в някой православен вестник или списание. Това са например новините в православния свят — не, разбира се, за това къде е била поредната театрална изява на някой от нашите църковни управници, които май много не ги е грижа за истинското християнство. Полезни могат да бъдат и статии на съвременни автори, но е печален опитът, който имаме днес с тях. Нали постоянно се появяват осветскостени лъжемъдрувания, а има и цели предавания, вестници, списания с такъв дух. И именно затова, между другото, когато Църквата си е била на мястото, е съществувала цензура за онова, което излиза. Разбира се, когато Църквата си е била на мястото, а не тогава, когато е напълнена с театрални фигури, пионки и кукли.
Сегашният свят се приближава към своя край. Църквата продължава плаването си в него... Но как и в какъв състав ще се добере тя до спасителния пристан на вечността, това е неразривно свързано с живота на всеки един от нейните членове. Въпросът за отношението към действителността, която ни заобикаля, пък е един от най-важните тук. А по този начин неизбежно се стига до съвременните средства за масова информация, като част от тази действителност...
В изложеното тук най-напред бе изяснен характерът на съвременните средства за масова информация. Той е свързан с един дух на развлечение и удоволствие, несъвместим с принципите на християнската вяра. Също така не трябва да се пренебрегва с лека ръка и разрушителното въздействие на телевизията и компютрите върху човечеството. Но въпросът за отношението към медиите неизбежно минава през придобиването на ясна представа за същността на православния духовен живот. Светоотеческото учение по този въпрос е ясно и то се различава много от днешния осветскостен възглед на мнозина православни. Все пак и съвременните средства за масова информация имат място в православния духовен живот — но съответно и подобаващо на висотата на християнската истина.
В заключение можем да кажем, че православният живот притежава широта. Нека да има такива, чиито подвиг изисква отхвърлянето на светското и изтъкването на светската гнусота. Нека да има и такива, които в своя подвиг като някакви православни лисици да търсят всяка възможност да надхитрят демоните с техните оръжия. Това като че ли е най-добрият отговор за отношението на Църквата към съвременните средства за масова информация.
1. Основы социальной концепции Русской Православной Церкви. XV. Церковь и светские средства массовой информации. [Електронен ресурс] http://www.patriarchia.ru/db/text/141422.html.
2. Рафаил, архимандрит. О телевизоре. [Електронен ресурс]. http://www.zaistinu.ru/old/library/apostasia/tv.shtml?print.
3.Пак там.
4. Рафаил, архимандрит, пос. ст.
5. Пак там.
6. Виссарион, игумен. О вреде телевизора. — В: Рафаил, архимандрит. О телевизоре. [Електронен ресурс]. http://www.zaistinu.ru/old/library/apostasia/tv.shtml?print.
7. Георгиев, Георги. Новият световен ред под флага на 666. София, 2000. С. 203–204.
8. Анатолий (Берестов), йеромонах. Числото на звяра. Руска, второ издание. София, 2004. С. 68–69 (получерният шрифт при цитатите в тази работа е използван в самия източник).
9. Пак там, с. 72.
10. Пак там, с. 73.
11. Анатолий (Берестов), йеромонах. Цит. съч., с. 74.
12. Сергий (Рибко), йеромонах. Современная култура: сатанизм или богоискателство? [Електронен ресурс]. http://lazarevskoe.orthodoxy.ru/pdf/book-o.sergii-rock.pdf. С. 13. Сергий (Рибко), йеромонах. Цит. съч., с. 15.
14. Основы социальной концепции… XV…
понеделник, 10 януари 2011 г.
Монархианство, монтанизъм и манихейство
автор: Галина Котова
„Имало е лъжепророци между народа, както и между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и, като се отричат от Господа, Който ги е изкупил, ще навлекат върху си скорошна погибел. И мнозина ще последват тяхното разпътство, и поради тях пътят на истината ще бъде похулен” /2 Петр. 2:1-2/. В този Новозаветен текст ап. Петър предупреждава всички християни за множеството лъжепророци, които ще се явят и ще се опитат да привлекат и избраните. Тези лъжеучители се отричат от Христовото име и „подбуждани от користолюбие мамят с лъстиви думи” /2 Петр. 2:3/. Възвишеността на християнското учение не се разбира от множество хора, които в сърцата си са езичници. Това е причината да се появят различни еретически учения, част, от които са на християнска основа. Неразбирането на догмата за единството на Бога в Троица, който е основен за християнството, и желанието да се обясни същността на Бога с ограничения човешки разум, води до поява на монархианството. От друга страна, по-големите ригорични изисквания, външната строга аскетика, без очистване на сърцето и покаяние са причините за възникването разколи, примесени с еретическо учение. Такива през II в. се явяват монтанистите. Показателно е, че много ереси се базират на по-ранни ереси и особено на дуалистичния гностицизъм. Такива са манихейте, които привличат големи групи от хора с обещание за висша мъдрост и примамливост на тайния култ. Всички тези ереси ще разгледаме по отделно.
Неразбирането на основният догмат в православната вяра, че Бог е един с три Лица, води до появата в средата на II век на монархианите /антитринитари/. В стремежа си да защитят единството на Бога, те отричат Неговата троичност. Това се дължи на факта, че те се стремят със силата на разума да обяснят това, което е непостижимо за човешкия ум и се приема единствено чрез вяра. Така се стига до ново тълкуване на троичния догмат, което води към отричане на второто и третото лице на Св. Троица, като единосъщни на Бог Отец. Тези християни получават името еретици антитринитари /против троичността/ или монархиани /признаващи единовластието на Бога в света/.
В зависимост от това как тълкуват църковното учение, монархианите се разделят на две направления: монархиани динамисти и монархиани модалисти. Динамистите виждат в лицата на Св. Троица божествени сили, а модалистите смятат тези лица за форми и образи, чрез които се открива Божеството.
Главни представители на динамистите са Теодор кожар, Теодор сарафин и Артемон. Те учат, че Бог е самозарворена монада, която обладава в пълнота всички идеални качества. Антиохийският епископ Павел Самосатски прави системна разработка и учи „едно лице”, „една личност”. Това „едно лице” според тях не може да се развие в множество. Следователно Логосът е само свойство божие. То няма битие. Отнеме ли се от Бога Неговият Логос, Той става безлично същество. Като свойство божие Логосът не е възможно да се въплъти, т.е. да приеме плът. По този начин се налага изводът, че Иисус Христос е човек. Той е роден от Мария в определено време и е със земен, а не с небесен произход. Иисус Христос има заслуга за това, че бидейки човек се е борил и е останал без грях. Те учат също, че Той чрез борба и труд е преодолял греха на прародителите и така е постигнал изкупителното дело.
Монархистите модалисти учат, че „Бог е един не само по природа, но и по лице”.1 Отец се ражда чрез Мария и става сам на Себе Си Син. Той страда и умира на кръста.
Птолемаидският презвитер Савелий /+ ок. 260 г./ обогатява модалистическото монархианство. Според него Бог е самозатворена монада, която е в състояние на покой и мълчание. Самозатвореността не може да се развие в множество. При самозаключеността обаче има едно разделяне. При сътворяването на света и промислянето за него, чрез творчество проявява себе си в развитие – изявява се по три начина - като Отец, Син и Дух. Това развитие в три модуса не става в хронологично време. По време на Стария Завет Бог се изявява като Отец, а като Син Спасител и Дух Осветител в Новия Завет /само като време/. Когато Отец се открива на света Син и Дух не съществуват. След това се появява Син и Отец престава да съществува, а когато започва откровението на Духа престава да съществува и Син. След като завърши откровението на Духа ще престане и неговото съществуване. Тогава Божествената монада ще се върне в състояние на покой и мълчание.
Всичко казано по-горе доказва, че последователите и на двете течения на монархианската ерес не могат да разберат Троичния догмат и водени от човешкия си разум силно изопачават учението на Църквата. Това е така, защото този догмат е непостижим за ограничения човешки ум и се приема единствено и само чрез вяра. А без вяра човек единствено се самозаблуждава и отклонява от Бога и Неговото Откровение.
В Христовата Църква възникват и заблуждения относно външния ред на църковния живот – богослужението, църковното управление и дисциплина. Последователите на тези заблуждения се наричат разколници, когато се отделят от Църквата. В случая, разколът на монтанистите е примесен с еретическо учение. Тяхната заблуда се основава главно на учението им за църковната дисциплина.
Разколът на монтанистите се появява на историческата сцена в началото на втората половина на II век. Негов основател е Монтан, жрец на богинята Кибеа преди да приеме християнството. Той е „неук и прост човек, схванал само външната страна на християнството.”2 За него най-важното в християнството е дисциплината и различните предписания за външното поведение на християнина. Така той възприема фарисейщината, без да разбира, че Бог иска сърцето на човека, покаяние, съкрушение, пълно преобразяване на човешката личност. За Монтан животът на съвременното християнско общество не е достатъчно строг и взискателен.
Наистина, в средата на II век нивото на християнския живот е силно занижен в сравнение с първите времена, когато се очаква второто пришествие. Същевременно в Църквата започват да влизат хора с невисока нравственост и дори с користни цели. Именно към фанатиците за външно благочестие на християните принадлежи Монтан. С цялото си сърце той копнее за засилване на църковната дисциплина и желае да подготви християните за достойно влизане в Царството Божие. Силно завладян от тази идея, той започва да се счита за върховен пророк, за Духа Утешител, който Христос обещал да изпрати.
Неговите пророчества, получени в състояние на екстаз са характерна особеност на монтанизма. Те се ценят много високо, защото се считат за Божие откровение. По негов пример се увличат мнозина и също започват да се наричат пророци. Монтанистите твърдят, че идването на Св. Дух вече е факт и те са апостолите на открилия се Параклит. „Както Христос се издигнал над Моисей и пророците, така и Параклитът чрез Максимила и Прискила- жени-пророчици, съпровождащи Монтан – е над Христос и апостолите.”3 Те забравят, че последният пророк е св. Йоан Предтеча и Кръстител Господен и никой не може да се именува пророк.
Важен факт е, че новите пророчества на Монтан се отнасят единствено и само до „нови наредби и правила за външното поведение на християните”.4 Те въвеждат нови пости, забраняват учението, забраняват военната служба, обявяват се против разкоша в женското облекло и всички увеселения. Монтан въвежда и строги правила за покаянието. Той и последователите му възприемат Бог като строг съдия, Който само чака човек да сгреши и го наказва жестоко. Поради този неправилен възглед за Бога, монтанистите, които извършват тежки грехове след кръщението се отлъчват от Църквата завинаги. „Цялата новост на монтанизма се заключава в морално-аскетични, ригорични изисквания и в призива за последно покаяние”.5
От всичко казано дотук за монтанизма, можем да заключим, че от една страна той се явява ерес като учение за нови откровения, а от друга – като разкол, в качеството на нови ригорични изисквания, непознати на Църквата Христова. Това е така, защото те не разбират Христовото учение за любовта и, че Христос дойде не, за да призове праведни, а „грешници към покаяние” /Мат. 9:13/. И това е така понеже „здравите нямат нужда от лекар, а болните” /Мат. 9:12/. Не външната показност ползва човека, а искреното покаяние води до обръщането на човека към Бога.
През средата на III век се появява на историческата сцена нова ерес, наречена манихейство. Неин основоположник е Манес, за когото няма много сведения. Според източно-персийските разкази, Манес е „израстък от най-виден род на магите и се славил като учен и художник”6 Отново според същите източници през 240 г. Манес се обявява за посланик на истинския Бог за проповядване на Неговото учение. Преди това има посочки, че Манес е бил дори презвитер, но е низвергнат. Той има сериозни познания по астрономия, точните науки и по древната религия на Персия – зороастризма. Поради враждебността на цар Шапур I, той напуска Персия и предприема дълга обиколка в Китай и Индия. Навсякъде по своя път Манес основава общини. През 272 г. той се завръща в Персия.
В основата на манихейството е гностическият дуализъм. Според него от вечност съществуват две начала: добро и зло. Доброто начало, което е Бог с 12 чисти еони стои начело на царството на светлината. Злото е сатаната, което с 12 зли духове е владетел на царството на тъмнината. Първоначално двете царства съществуват едно до друго, без да знаят за другите. В царството на доброто цари мир, любов и хармония, а в това на злото са налице непрекъснати междуособни войни. Именно при тези битки злите духове достигат до границите на царството на светлината. То толкова им харесва, че те се обединяват и нападат благия Бог. Той, за да защити царството си произвежда от себе си еона – майка на живота. Този еон от своя страна произвежда нов еон и това е първочовека Христос. Христос започва борба с демоните. В тази борба Той е обхванат от демоните и по Негова молба Отец произвежда друг еон, който е Животворящ Дух. Същият освобождава половината от обхванатия Христос и пренася тази половина на слънцето. Другата половина остава в тъмнината. От половината, останала в тъмнината при смесването й с тъмнината се образува царство – видимия свят. Съперничеството за този свят е причината за борба на тези противоположни сили. Според манихейте човек е създаден от сатаната по образа на Христос. Христос слиза от слънцето на земята, за да освободи светлината и Духа от оковите на материята и мрака. При това той приема призрачно тяло, от което следва извода, че страданията Му са привидни. Следователно тези страдания нямат изкупително значение. Заслугите на Христос за спасението от оковите на мрака са в Неговото учение. Но според Манес то не е правилно разбрано и записано от апостолите. И понеже Христос е знаел, че те няма да Го разберат, Той обещал да изпрати Утешител /Манес/.
Манихейте отхвърлят Стария Завет, а Новия Завет считат отчасти за неподправен, а отчасти подправен. Те признават Светата Троица, но това е само външно сходство с християнството, защото „у тях Син и Дух са еманация на Отца, или според по-късните схващания – разни наименувания”.7
Нравственото учение на манихейте е в съответствие с дуалистичните им възгледи. Целта на човека, според тях е освобождаване от веригите на материята, за да може светлата душа да взема превес над злата душа. Правилата за въздържание са задължителни само за съвършените /perfecti, electi/, а катехумените или слушателите са свободни от тях.
Външният култ на манихеите е без олтари и обреди, постят в неделя, както и в деня на Манесовата смърт. Вътрешното богослужение се държи в тайна, защото се характеризира с дива разпуснатост. Те използват кръщение с масло, причастие без вино, имат и собствена йерархия. Начело стои великият майстор Манес Параклит, който има приемници. Заобикалят го 12 магистри и апостоли, по-ниско, от които стоят епископи – 72, след това презвитери, дякони, евангелисти, изобщо избрани.
Манихейте привличат хора към себе си чрез мнимия си аскетизъм, чрез обещание на висша мъдрост и примамливостта на тайния култ. И въпреки цялата фантастичност на манихейската система, тя има последователи, защото обяснява лесно проблемът за злото в света. Тази система само ползва християнството, но всъщност е източна религиозна система. Опирайки се на основата на зороастризма, който няма нищо общо с християнството, няма как да разберат възвишеността на Христовото учение.
Всички изброени по-горе ереси възникват върху основата на неправилното разбиране на възвишеността на християнското учение. Желанието на определени хора да им се оказва почит, каквато не заслужават, както и да обожествяват сами себе си, непризнаването на Господ Иисус Христос като Син Божи, са характерни за всички ереси. Всички еретически учения се стремят да откъснат хората от живия Бог и отслабят самата Църква. И, въпреки че през вековете Църквата понася и сериозни сътресения, то тя е непобедима, защото неин Глава е Христос, Който обеща, че „на този камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” /Мат. 16:18/. А Христос се грижи за Своето.
1 Коев, Т., Бакалов, Г. Въведение в християнството. С. 2000. стр. 83
2 Малицки, П. История на християнската църква. Том I. С. 1994, с.117
3 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис. 1993, с.191
4 Малицки, П. История на християнската църква. Том I, С. 1994, с.118
5 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 192
6 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 199
7 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 202
Използвана литература:
1. Малицки, П. История на християнската църква. Том I, С. 1994.
2. Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993.
3. Коев, Т., Бакалов, Г. Въведение в християнството. С. 2000.
„Имало е лъжепророци между народа, както и между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и, като се отричат от Господа, Който ги е изкупил, ще навлекат върху си скорошна погибел. И мнозина ще последват тяхното разпътство, и поради тях пътят на истината ще бъде похулен” /2 Петр. 2:1-2/. В този Новозаветен текст ап. Петър предупреждава всички християни за множеството лъжепророци, които ще се явят и ще се опитат да привлекат и избраните. Тези лъжеучители се отричат от Христовото име и „подбуждани от користолюбие мамят с лъстиви думи” /2 Петр. 2:3/. Възвишеността на християнското учение не се разбира от множество хора, които в сърцата си са езичници. Това е причината да се появят различни еретически учения, част, от които са на християнска основа. Неразбирането на догмата за единството на Бога в Троица, който е основен за християнството, и желанието да се обясни същността на Бога с ограничения човешки разум, води до поява на монархианството. От друга страна, по-големите ригорични изисквания, външната строга аскетика, без очистване на сърцето и покаяние са причините за възникването разколи, примесени с еретическо учение. Такива през II в. се явяват монтанистите. Показателно е, че много ереси се базират на по-ранни ереси и особено на дуалистичния гностицизъм. Такива са манихейте, които привличат големи групи от хора с обещание за висша мъдрост и примамливост на тайния култ. Всички тези ереси ще разгледаме по отделно.
Неразбирането на основният догмат в православната вяра, че Бог е един с три Лица, води до появата в средата на II век на монархианите /антитринитари/. В стремежа си да защитят единството на Бога, те отричат Неговата троичност. Това се дължи на факта, че те се стремят със силата на разума да обяснят това, което е непостижимо за човешкия ум и се приема единствено чрез вяра. Така се стига до ново тълкуване на троичния догмат, което води към отричане на второто и третото лице на Св. Троица, като единосъщни на Бог Отец. Тези християни получават името еретици антитринитари /против троичността/ или монархиани /признаващи единовластието на Бога в света/.
В зависимост от това как тълкуват църковното учение, монархианите се разделят на две направления: монархиани динамисти и монархиани модалисти. Динамистите виждат в лицата на Св. Троица божествени сили, а модалистите смятат тези лица за форми и образи, чрез които се открива Божеството.
Главни представители на динамистите са Теодор кожар, Теодор сарафин и Артемон. Те учат, че Бог е самозарворена монада, която обладава в пълнота всички идеални качества. Антиохийският епископ Павел Самосатски прави системна разработка и учи „едно лице”, „една личност”. Това „едно лице” според тях не може да се развие в множество. Следователно Логосът е само свойство божие. То няма битие. Отнеме ли се от Бога Неговият Логос, Той става безлично същество. Като свойство божие Логосът не е възможно да се въплъти, т.е. да приеме плът. По този начин се налага изводът, че Иисус Христос е човек. Той е роден от Мария в определено време и е със земен, а не с небесен произход. Иисус Христос има заслуга за това, че бидейки човек се е борил и е останал без грях. Те учат също, че Той чрез борба и труд е преодолял греха на прародителите и така е постигнал изкупителното дело.
Монархистите модалисти учат, че „Бог е един не само по природа, но и по лице”.1 Отец се ражда чрез Мария и става сам на Себе Си Син. Той страда и умира на кръста.
Птолемаидският презвитер Савелий /+ ок. 260 г./ обогатява модалистическото монархианство. Според него Бог е самозатворена монада, която е в състояние на покой и мълчание. Самозатвореността не може да се развие в множество. При самозаключеността обаче има едно разделяне. При сътворяването на света и промислянето за него, чрез творчество проявява себе си в развитие – изявява се по три начина - като Отец, Син и Дух. Това развитие в три модуса не става в хронологично време. По време на Стария Завет Бог се изявява като Отец, а като Син Спасител и Дух Осветител в Новия Завет /само като време/. Когато Отец се открива на света Син и Дух не съществуват. След това се появява Син и Отец престава да съществува, а когато започва откровението на Духа престава да съществува и Син. След като завърши откровението на Духа ще престане и неговото съществуване. Тогава Божествената монада ще се върне в състояние на покой и мълчание.
Всичко казано по-горе доказва, че последователите и на двете течения на монархианската ерес не могат да разберат Троичния догмат и водени от човешкия си разум силно изопачават учението на Църквата. Това е така, защото този догмат е непостижим за ограничения човешки ум и се приема единствено и само чрез вяра. А без вяра човек единствено се самозаблуждава и отклонява от Бога и Неговото Откровение.
В Христовата Църква възникват и заблуждения относно външния ред на църковния живот – богослужението, църковното управление и дисциплина. Последователите на тези заблуждения се наричат разколници, когато се отделят от Църквата. В случая, разколът на монтанистите е примесен с еретическо учение. Тяхната заблуда се основава главно на учението им за църковната дисциплина.
Разколът на монтанистите се появява на историческата сцена в началото на втората половина на II век. Негов основател е Монтан, жрец на богинята Кибеа преди да приеме християнството. Той е „неук и прост човек, схванал само външната страна на християнството.”2 За него най-важното в християнството е дисциплината и различните предписания за външното поведение на християнина. Така той възприема фарисейщината, без да разбира, че Бог иска сърцето на човека, покаяние, съкрушение, пълно преобразяване на човешката личност. За Монтан животът на съвременното християнско общество не е достатъчно строг и взискателен.
Наистина, в средата на II век нивото на християнския живот е силно занижен в сравнение с първите времена, когато се очаква второто пришествие. Същевременно в Църквата започват да влизат хора с невисока нравственост и дори с користни цели. Именно към фанатиците за външно благочестие на християните принадлежи Монтан. С цялото си сърце той копнее за засилване на църковната дисциплина и желае да подготви християните за достойно влизане в Царството Божие. Силно завладян от тази идея, той започва да се счита за върховен пророк, за Духа Утешител, който Христос обещал да изпрати.
Неговите пророчества, получени в състояние на екстаз са характерна особеност на монтанизма. Те се ценят много високо, защото се считат за Божие откровение. По негов пример се увличат мнозина и също започват да се наричат пророци. Монтанистите твърдят, че идването на Св. Дух вече е факт и те са апостолите на открилия се Параклит. „Както Христос се издигнал над Моисей и пророците, така и Параклитът чрез Максимила и Прискила- жени-пророчици, съпровождащи Монтан – е над Христос и апостолите.”3 Те забравят, че последният пророк е св. Йоан Предтеча и Кръстител Господен и никой не може да се именува пророк.
Важен факт е, че новите пророчества на Монтан се отнасят единствено и само до „нови наредби и правила за външното поведение на християните”.4 Те въвеждат нови пости, забраняват учението, забраняват военната служба, обявяват се против разкоша в женското облекло и всички увеселения. Монтан въвежда и строги правила за покаянието. Той и последователите му възприемат Бог като строг съдия, Който само чака човек да сгреши и го наказва жестоко. Поради този неправилен възглед за Бога, монтанистите, които извършват тежки грехове след кръщението се отлъчват от Църквата завинаги. „Цялата новост на монтанизма се заключава в морално-аскетични, ригорични изисквания и в призива за последно покаяние”.5
От всичко казано дотук за монтанизма, можем да заключим, че от една страна той се явява ерес като учение за нови откровения, а от друга – като разкол, в качеството на нови ригорични изисквания, непознати на Църквата Христова. Това е така, защото те не разбират Христовото учение за любовта и, че Христос дойде не, за да призове праведни, а „грешници към покаяние” /Мат. 9:13/. И това е така понеже „здравите нямат нужда от лекар, а болните” /Мат. 9:12/. Не външната показност ползва човека, а искреното покаяние води до обръщането на човека към Бога.
През средата на III век се появява на историческата сцена нова ерес, наречена манихейство. Неин основоположник е Манес, за когото няма много сведения. Според източно-персийските разкази, Манес е „израстък от най-виден род на магите и се славил като учен и художник”6 Отново според същите източници през 240 г. Манес се обявява за посланик на истинския Бог за проповядване на Неговото учение. Преди това има посочки, че Манес е бил дори презвитер, но е низвергнат. Той има сериозни познания по астрономия, точните науки и по древната религия на Персия – зороастризма. Поради враждебността на цар Шапур I, той напуска Персия и предприема дълга обиколка в Китай и Индия. Навсякъде по своя път Манес основава общини. През 272 г. той се завръща в Персия.
В основата на манихейството е гностическият дуализъм. Според него от вечност съществуват две начала: добро и зло. Доброто начало, което е Бог с 12 чисти еони стои начело на царството на светлината. Злото е сатаната, което с 12 зли духове е владетел на царството на тъмнината. Първоначално двете царства съществуват едно до друго, без да знаят за другите. В царството на доброто цари мир, любов и хармония, а в това на злото са налице непрекъснати междуособни войни. Именно при тези битки злите духове достигат до границите на царството на светлината. То толкова им харесва, че те се обединяват и нападат благия Бог. Той, за да защити царството си произвежда от себе си еона – майка на живота. Този еон от своя страна произвежда нов еон и това е първочовека Христос. Христос започва борба с демоните. В тази борба Той е обхванат от демоните и по Негова молба Отец произвежда друг еон, който е Животворящ Дух. Същият освобождава половината от обхванатия Христос и пренася тази половина на слънцето. Другата половина остава в тъмнината. От половината, останала в тъмнината при смесването й с тъмнината се образува царство – видимия свят. Съперничеството за този свят е причината за борба на тези противоположни сили. Според манихейте човек е създаден от сатаната по образа на Христос. Христос слиза от слънцето на земята, за да освободи светлината и Духа от оковите на материята и мрака. При това той приема призрачно тяло, от което следва извода, че страданията Му са привидни. Следователно тези страдания нямат изкупително значение. Заслугите на Христос за спасението от оковите на мрака са в Неговото учение. Но според Манес то не е правилно разбрано и записано от апостолите. И понеже Христос е знаел, че те няма да Го разберат, Той обещал да изпрати Утешител /Манес/.
Манихейте отхвърлят Стария Завет, а Новия Завет считат отчасти за неподправен, а отчасти подправен. Те признават Светата Троица, но това е само външно сходство с християнството, защото „у тях Син и Дух са еманация на Отца, или според по-късните схващания – разни наименувания”.7
Нравственото учение на манихейте е в съответствие с дуалистичните им възгледи. Целта на човека, според тях е освобождаване от веригите на материята, за да може светлата душа да взема превес над злата душа. Правилата за въздържание са задължителни само за съвършените /perfecti, electi/, а катехумените или слушателите са свободни от тях.
Външният култ на манихеите е без олтари и обреди, постят в неделя, както и в деня на Манесовата смърт. Вътрешното богослужение се държи в тайна, защото се характеризира с дива разпуснатост. Те използват кръщение с масло, причастие без вино, имат и собствена йерархия. Начело стои великият майстор Манес Параклит, който има приемници. Заобикалят го 12 магистри и апостоли, по-ниско, от които стоят епископи – 72, след това презвитери, дякони, евангелисти, изобщо избрани.
Манихейте привличат хора към себе си чрез мнимия си аскетизъм, чрез обещание на висша мъдрост и примамливостта на тайния култ. И въпреки цялата фантастичност на манихейската система, тя има последователи, защото обяснява лесно проблемът за злото в света. Тази система само ползва християнството, но всъщност е източна религиозна система. Опирайки се на основата на зороастризма, който няма нищо общо с християнството, няма как да разберат възвишеността на Христовото учение.
Всички изброени по-горе ереси възникват върху основата на неправилното разбиране на възвишеността на християнското учение. Желанието на определени хора да им се оказва почит, каквато не заслужават, както и да обожествяват сами себе си, непризнаването на Господ Иисус Христос като Син Божи, са характерни за всички ереси. Всички еретически учения се стремят да откъснат хората от живия Бог и отслабят самата Църква. И, въпреки че през вековете Църквата понася и сериозни сътресения, то тя е непобедима, защото неин Глава е Христос, Който обеща, че „на този камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” /Мат. 16:18/. А Христос се грижи за Своето.
1 Коев, Т., Бакалов, Г. Въведение в християнството. С. 2000. стр. 83
2 Малицки, П. История на християнската църква. Том I. С. 1994, с.117
3 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис. 1993, с.191
4 Малицки, П. История на християнската църква. Том I, С. 1994, с.118
5 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 192
6 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 199
7 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 202
Използвана литература:
1. Малицки, П. История на християнската църква. Том I, С. 1994.
2. Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993.
3. Коев, Т., Бакалов, Г. Въведение в християнството. С. 2000.
четвъртък, 2 декември 2010 г.
Причини за покръстването на княз Борис I
автор: Галина Котова
Княз Борис е български владетел, оставил изключително важен отпечатък в средновековната българска история. Държавник и дипломат от най-висок ранг той официално налага християнството като държавна религия в България и урежда българския църковен въпрос. Негова е и заслугата за формирането на българската народност. Покръстването на княз Борис е изключително важен момент в средновековната ни история. То е резултат от вътрешни и външни причини, които са обективно оценени от гения на княз Борис. Покръстването е акт, който се свързва, както с религиозната реформа, така и с приемането на Българската държава в лоното на християнските цивилизации.
За покръстването на княз Борис пишат много български историци като проф. Димитър Ангелов1, В. Златарски, В. Гюзелев2 и П. Петров, Й. Андреев
Налаганите ни от атеистичния режим през миналия век /1944 – 1990 г./ концепции, че княз Борис налага християнството със силата на меча и чрез държавната принуда не отговарят на историческата истина. Целта им е да омаловажат изключителната роля на християнството за формирането на българската народност и нация, както и за политическото, икономическо и социално развитие на Българската държава през вековете. В противовес на тази историческа лъжа трябва да се подчертае, че всички запазени извори говорят, че християнството е донесено на Балканския полуостров от св. ап. Павел и не спира да се разпространява по време на масовите гонения от страна на римските императори. Неоспорим факт е, че след Медиоланският едикт от 313 г. християнството става позволена религия в рамките на Римската империя. По времето на княз Борис то е силно разпространено и сред местното балканско население: траки, илири, прабългари и славяни.
Важно е да се отбележи, че след създаването на българската държава /681 г./ в продължение на два века религиозният облик на населението е твърде разнообразен. Трябва да се отчете фактът, че в античността, ако не са сключили конкретен мирен договор помежду си, всички държави са във война. Това от своя страна много динамично променя границите на различните държави. По този начин, в зависимост от военното завладяване или загуба на територии в една държава или попадат различни общности и население, или респективно отпадат.
Християнството прониква в българските земи и чрез знатните пленници и тези с по-особени качества. В резултат на пребиваването им сред знатните семейства, те имат възможност пряко да оказват влияние върху висшите български среди. Именно така постепенно, но необратимо се променя коренно религиозният облик на българското общество.
Сериозно изследване трябва да даде отговор на въпроса за процентното съотношение между християни и нехристияни в българската държава през тези два века. Може да се приеме обаче, че числеността на християните в България нараства динамично, тъй като няма целенасочена държавна политика срещу християните.
Причините за покръстването на княз Борис и приемането на християнството като официална религия много често се отъждествяват. Този подход обаче е много неправилен. Възприемането на християнството „става жизнена необходимост не само за уреждане на международното положение на страната, но и за нейното вътрешно укрепване”3. Така причините трябва да се групират в две основни групи: вътрешни и външни.
Вътрешно-държавните причини са няколко. Първата е необходимостта от привеждането на административните и правни норми в държавата по подобие на развитите християнски страни. В действителност България възниква на прага на най-високо развитата цивилизация в средновековна Европа – Византийската империя. Това спомага българските владетели отблизо да наблюдават принципите и правилата на държавническо ръководство на Византия, както и да ги прилагат на практика. Същевременно в средата на IХ век България е солидна държава от гледна точка на територия и ресурс – човешки и стопански. Нейните граници се простират от Черно до Адриатическо море, от Тиса до Днестър и от Карпатите до Родопите. Именно тези земи се явяват и основен източник на храни и стратегически суровини. Важните за стопанското развитие на всяка държава през средновековието основни находища от сол и мед се намират на Българска територия.
Същевременно съседните на България страни основават своята цивилизация на християнството. Назрява идеята, че ако България иска да утвърди това свое положение, то тя трябва да бъде приведена по образец на работещите модели.
През IX век, когато повечето от народите са обединени около двете големи империи – Византия и империята на Карл Велики, то предимствата на християнския свят се обуславя и от вътрешната му политическа организация. Държавната организация на езическа България е „основана на родовия и племенния строй”.4 Родовите племенни главатари, образува могъщо съсловие, което пази старателно своите привилегии и се стреми да ограничи сериозно централната власт. Факт е, че всяка власт подлежи на оспорване. Силните аристократични родове предявяват претенции към върховното държавно управление. Поради тази причина целта на всеки владетел е да затвърди централната власт и да предотврати центробежните сили за откъсване на територии. Цялата аристокрация и народа трябва да са убедени, че трябва да се подчиняват на държавната власт.
Безспорно най-мъдрият ни държавник княз Борис, съзнавайки, че всичко това пречи на утвърждаването на България, предприема конкретни стъпки. Това, което прави Борис е Църква-държава или държава-Църква. Това е също като Византия – работещ модел. Затова много по-вероятно е, че случилото се по време на Борис е въвеждане или официализиране на християнството. То става първостепенна религия, защото християните са най-многобройни. Църквата няма нужда от защита. Такава нужда има държавата.
От Аспарух до Крум и Борис християнството е позволена религия в рамките на българската държава. Наблюдава се прагматична политика по отношение на религията. Борис иска нещата да се стабилизират и поемат правилния път по отношение на религиозната политика. Борис отчита всички фактори. Борис дръзва да приеме модела на Византийската империя и му дава името България. Българите реквизират и прехвърлят за себе си едно понятие, подобно на Рим. Те налагат своя омоним върху една универсална идея.
Безспорно през IX век християнството доказва, че със своето виждане за сакраментален характер на държавата, то властта на самодържеца е неоспорима. Владетелят е от Христа Бога цар. Той вече има власт, дадена му от Бога.
Третата вътрешно-държавна причина за налагането на християнството като официална религия в е преодоляване на етническото и религиозно многообразие на населението. Християнството се явява „обединителна идеология за двата основни народностни елемента в българската държава – славяни и прабългари, нещо, което не била в състояние да извърши нито една от съществуващите дотогава у нас религиозни системи”.5 Има българска държава, но няма български народ. За дългосрочна перспектива на държавата е нужна изключително здрава спойка.
Всяка общност има етноопределящи елементи – език, специфична материална и духовна култура, територия, общност, религия. Много трудно някоя от общностите в Българската държава може да наложи някои от тези елементи над другите. Княз Борис като далновиден политик съзнава, че общата вяра трябва да е акцентът за определящ елемент. Фактът, че християнството е способно да направи тази така необходима консолидация, го доказват следващите десетилетия.
Така от едно военно образование Борис прави държава от християнски тип. Той покръства държавата, обвива я с кръста. Това е завета на Борис. Политическите намерения са есхатологични. Тази държава приема параметрите на Църква. Тя е хем във времето, хем във вечността. Борис съзнава, че тази държава, която няма религиозна политика е временно явление.
След като изяснихме вътрешните причини за приемането на християнството, то трябва да се спрем и на външните. Външнополитическото положение на държавата показва, че България е голяма държава с обширна територия и многобройно население. Тя „съперничи във всяко отношение на другите две големи европейски държави – Византия и немското кралство”.6 Но в очите и на едната и на другата тя остава варварска държава и не се ползва винаги с необходимия авторитет. На Борис е необходимо да влезе в семейството на християнските владетели, да стане равен на тях във всичко.
Изключително важно за княз Борис е международното признание на авторитета на държавата. Всички християнски владетели получават правомощията си чрез Църквата от Бога. За да бъде равен на тях и българският владетел трябва да е приел християнството. Съществена причина за налагане на християнството в България е и желанието на господстващата класа да се приобщи към културата на своето време. А тази култура е християнска, тя е достояние на християнските държави.
От всичко казано по-горе можем да обобщим, че причините за покръстването на княз Борис и българския народ се делят на вътрешни и външни. Вътрешните благоприятстват укрепването и неоспоримостта властта на самодържеца, променя се държавния модел в съответствие с работещите християнски модели и се преодолява етническото и религиозно многообразие на населението. Същевременно във външно-политическо отношение България получава международно признаване. И именно Борис с драматична смелост променя целия модел. Той дръзва да промени законодателството, да направи Църква-държава. При Борис има категоричност всичко да се промени, изградено върху църковни канони, за да пребъдва България през вековете.
1 Д. Ангелов пише по проблеми като „Създаване на българската държава и формирането на българската народност”, участва като съавтор на голяма част от трудовете по българска история, издавани от БАН
2 В. Гюзелев пише книгата си „Княз Борис I”, както и многобройни стаии за християнството и средновековната история на България
3 Василев, В. История на България. Кратък очерк. БАН, С. 1981, стр. 15
4 Мутафчиев, П. Книга за Българите. С. 1987, стр. 173
5 Ангелов, Д., Гандев, Хр., Тодоров, Н. История на България. том I, С., 1961, с. 94
6 Ангелов, Д., Гандев, Хр., Тодоров, Н. История на България. Том I, С., 1961, с. 95
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Василев, В. История на България. Кратък очерк. С. 1981.
2. История на България. Том I. БАН. С. 1961.
3. Мутафчиев, П. Книга за Българите. С. 1987.
4. Гюзелев, В. Княз Борис Първи. С., 1968.
5. Константинов, П. История на България с някои премълчавани досега исторически факти. С., 1993.
6. Златарски, В.История на Българската държава през средните векове. Том I, С. 1993.
Княз Борис е български владетел, оставил изключително важен отпечатък в средновековната българска история. Държавник и дипломат от най-висок ранг той официално налага християнството като държавна религия в България и урежда българския църковен въпрос. Негова е и заслугата за формирането на българската народност. Покръстването на княз Борис е изключително важен момент в средновековната ни история. То е резултат от вътрешни и външни причини, които са обективно оценени от гения на княз Борис. Покръстването е акт, който се свързва, както с религиозната реформа, така и с приемането на Българската държава в лоното на християнските цивилизации.
За покръстването на княз Борис пишат много български историци като проф. Димитър Ангелов1, В. Златарски, В. Гюзелев2 и П. Петров, Й. Андреев
Налаганите ни от атеистичния режим през миналия век /1944 – 1990 г./ концепции, че княз Борис налага християнството със силата на меча и чрез държавната принуда не отговарят на историческата истина. Целта им е да омаловажат изключителната роля на християнството за формирането на българската народност и нация, както и за политическото, икономическо и социално развитие на Българската държава през вековете. В противовес на тази историческа лъжа трябва да се подчертае, че всички запазени извори говорят, че християнството е донесено на Балканския полуостров от св. ап. Павел и не спира да се разпространява по време на масовите гонения от страна на римските императори. Неоспорим факт е, че след Медиоланският едикт от 313 г. християнството става позволена религия в рамките на Римската империя. По времето на княз Борис то е силно разпространено и сред местното балканско население: траки, илири, прабългари и славяни.
Важно е да се отбележи, че след създаването на българската държава /681 г./ в продължение на два века религиозният облик на населението е твърде разнообразен. Трябва да се отчете фактът, че в античността, ако не са сключили конкретен мирен договор помежду си, всички държави са във война. Това от своя страна много динамично променя границите на различните държави. По този начин, в зависимост от военното завладяване или загуба на територии в една държава или попадат различни общности и население, или респективно отпадат.
Християнството прониква в българските земи и чрез знатните пленници и тези с по-особени качества. В резултат на пребиваването им сред знатните семейства, те имат възможност пряко да оказват влияние върху висшите български среди. Именно така постепенно, но необратимо се променя коренно религиозният облик на българското общество.
Сериозно изследване трябва да даде отговор на въпроса за процентното съотношение между християни и нехристияни в българската държава през тези два века. Може да се приеме обаче, че числеността на християните в България нараства динамично, тъй като няма целенасочена държавна политика срещу християните.
Причините за покръстването на княз Борис и приемането на християнството като официална религия много често се отъждествяват. Този подход обаче е много неправилен. Възприемането на християнството „става жизнена необходимост не само за уреждане на международното положение на страната, но и за нейното вътрешно укрепване”3. Така причините трябва да се групират в две основни групи: вътрешни и външни.
Вътрешно-държавните причини са няколко. Първата е необходимостта от привеждането на административните и правни норми в държавата по подобие на развитите християнски страни. В действителност България възниква на прага на най-високо развитата цивилизация в средновековна Европа – Византийската империя. Това спомага българските владетели отблизо да наблюдават принципите и правилата на държавническо ръководство на Византия, както и да ги прилагат на практика. Същевременно в средата на IХ век България е солидна държава от гледна точка на територия и ресурс – човешки и стопански. Нейните граници се простират от Черно до Адриатическо море, от Тиса до Днестър и от Карпатите до Родопите. Именно тези земи се явяват и основен източник на храни и стратегически суровини. Важните за стопанското развитие на всяка държава през средновековието основни находища от сол и мед се намират на Българска територия.
Същевременно съседните на България страни основават своята цивилизация на християнството. Назрява идеята, че ако България иска да утвърди това свое положение, то тя трябва да бъде приведена по образец на работещите модели.
През IX век, когато повечето от народите са обединени около двете големи империи – Византия и империята на Карл Велики, то предимствата на християнския свят се обуславя и от вътрешната му политическа организация. Държавната организация на езическа България е „основана на родовия и племенния строй”.4 Родовите племенни главатари, образува могъщо съсловие, което пази старателно своите привилегии и се стреми да ограничи сериозно централната власт. Факт е, че всяка власт подлежи на оспорване. Силните аристократични родове предявяват претенции към върховното държавно управление. Поради тази причина целта на всеки владетел е да затвърди централната власт и да предотврати центробежните сили за откъсване на територии. Цялата аристокрация и народа трябва да са убедени, че трябва да се подчиняват на държавната власт.
Безспорно най-мъдрият ни държавник княз Борис, съзнавайки, че всичко това пречи на утвърждаването на България, предприема конкретни стъпки. Това, което прави Борис е Църква-държава или държава-Църква. Това е също като Византия – работещ модел. Затова много по-вероятно е, че случилото се по време на Борис е въвеждане или официализиране на християнството. То става първостепенна религия, защото християните са най-многобройни. Църквата няма нужда от защита. Такава нужда има държавата.
От Аспарух до Крум и Борис християнството е позволена религия в рамките на българската държава. Наблюдава се прагматична политика по отношение на религията. Борис иска нещата да се стабилизират и поемат правилния път по отношение на религиозната политика. Борис отчита всички фактори. Борис дръзва да приеме модела на Византийската империя и му дава името България. Българите реквизират и прехвърлят за себе си едно понятие, подобно на Рим. Те налагат своя омоним върху една универсална идея.
Безспорно през IX век християнството доказва, че със своето виждане за сакраментален характер на държавата, то властта на самодържеца е неоспорима. Владетелят е от Христа Бога цар. Той вече има власт, дадена му от Бога.
Третата вътрешно-държавна причина за налагането на християнството като официална религия в е преодоляване на етническото и религиозно многообразие на населението. Християнството се явява „обединителна идеология за двата основни народностни елемента в българската държава – славяни и прабългари, нещо, което не била в състояние да извърши нито една от съществуващите дотогава у нас религиозни системи”.5 Има българска държава, но няма български народ. За дългосрочна перспектива на държавата е нужна изключително здрава спойка.
Всяка общност има етноопределящи елементи – език, специфична материална и духовна култура, територия, общност, религия. Много трудно някоя от общностите в Българската държава може да наложи някои от тези елементи над другите. Княз Борис като далновиден политик съзнава, че общата вяра трябва да е акцентът за определящ елемент. Фактът, че християнството е способно да направи тази така необходима консолидация, го доказват следващите десетилетия.
Така от едно военно образование Борис прави държава от християнски тип. Той покръства държавата, обвива я с кръста. Това е завета на Борис. Политическите намерения са есхатологични. Тази държава приема параметрите на Църква. Тя е хем във времето, хем във вечността. Борис съзнава, че тази държава, която няма религиозна политика е временно явление.
След като изяснихме вътрешните причини за приемането на християнството, то трябва да се спрем и на външните. Външнополитическото положение на държавата показва, че България е голяма държава с обширна територия и многобройно население. Тя „съперничи във всяко отношение на другите две големи европейски държави – Византия и немското кралство”.6 Но в очите и на едната и на другата тя остава варварска държава и не се ползва винаги с необходимия авторитет. На Борис е необходимо да влезе в семейството на християнските владетели, да стане равен на тях във всичко.
Изключително важно за княз Борис е международното признание на авторитета на държавата. Всички християнски владетели получават правомощията си чрез Църквата от Бога. За да бъде равен на тях и българският владетел трябва да е приел християнството. Съществена причина за налагане на християнството в България е и желанието на господстващата класа да се приобщи към културата на своето време. А тази култура е християнска, тя е достояние на християнските държави.
От всичко казано по-горе можем да обобщим, че причините за покръстването на княз Борис и българския народ се делят на вътрешни и външни. Вътрешните благоприятстват укрепването и неоспоримостта властта на самодържеца, променя се държавния модел в съответствие с работещите християнски модели и се преодолява етническото и религиозно многообразие на населението. Същевременно във външно-политическо отношение България получава международно признаване. И именно Борис с драматична смелост променя целия модел. Той дръзва да промени законодателството, да направи Църква-държава. При Борис има категоричност всичко да се промени, изградено върху църковни канони, за да пребъдва България през вековете.
1 Д. Ангелов пише по проблеми като „Създаване на българската държава и формирането на българската народност”, участва като съавтор на голяма част от трудовете по българска история, издавани от БАН
2 В. Гюзелев пише книгата си „Княз Борис I”, както и многобройни стаии за християнството и средновековната история на България
3 Василев, В. История на България. Кратък очерк. БАН, С. 1981, стр. 15
4 Мутафчиев, П. Книга за Българите. С. 1987, стр. 173
5 Ангелов, Д., Гандев, Хр., Тодоров, Н. История на България. том I, С., 1961, с. 94
6 Ангелов, Д., Гандев, Хр., Тодоров, Н. История на България. Том I, С., 1961, с. 95
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Василев, В. История на България. Кратък очерк. С. 1981.
2. История на България. Том I. БАН. С. 1961.
3. Мутафчиев, П. Книга за Българите. С. 1987.
4. Гюзелев, В. Княз Борис Първи. С., 1968.
5. Константинов, П. История на България с някои премълчавани досега исторически факти. С., 1993.
6. Златарски, В.История на Българската държава през средните векове. Том I, С. 1993.
сряда, 1 септември 2010 г.
Божият образ у човека
Автор: Галина Котова
Божият образ у човека е тема, която винаги ще бъде актуална, защото именно човекът е този, който изследва, анализира, проучва и оценява обективната действителност. Той има особено господстващо положение в йерархията на мирозданието. Той е сътворен по образ Божи и в него обитава Божи Дух. И точно това е особено показателно за величието на човека съотнесено към останалите създания на земята. Темата Бог-човек е била предмет на изследване и размисли още в древността и никога, дори и през най-неблагоприятните за религията векове и години интересът към нея не се е загубвал, и нейната ценност е устоявала. Защото към каквото и да се стреми, човек е битийно свързан с Бога и това не може да се изкорени от неговото съзнание. Богообразността в човека говори за особеното назначение на човека в света, а именно, той е призван да бъде съработник на Бога в делата на земята, да осъществява Божията любов и да стопанисва и урежда земята, за което е отговорен пред Бога. Тъй като разглежда разбиранията за Божия образ у човека, темата придобива антропологичен характер.
Основният източник, от който черпим познанията си за човешката богообразност е текстът за сътворението на човека представен в книга Битие: “След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие” /Бт. 1:26/. Ясно се вижда, че тук Бог говори в множествено число – “наш” и “наше”. Според патристичната литература в това се крие предобраз на Светата Троица. Трите лица на Светата Троица се “съветват” преди да сътворят човека. Самото творение по този начин е съборен акт, от което следва, че образът на Бога в нас е троичен. Този стих показва също и това, че сътворението на човека като венец на творението е непосредствен Божи акт, който съдържа сътворението и го съдържа в себе си. Това е съществена разлика от сътворението на останалия свят, при което Божията повеля и овластяване /на земята и водата/ води до възникване на останалите същества.
Непосредствено в следващия стих 27 категорично се говори за самото сътворяване на човека, като се развива и задълбочава троичното значение на образа. “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божии образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” /Бт. 1:27/. В този стих се подчертава сътворението на човека по Божии образ, но не се говори за подобието. Вече има конкретен човек. Всъщност Адам е събирателна дума, която отразява пълнотата на човешката природа. Характерни за този стих са местоименията “го” и “ги”. Местоимението “го” се отнася за човека, а “ги” – за мъжа и жената. Пълнотата на човешката природа се съдържа в човешкото многообразие. Нито мъжът, нито жената могат да творят живот, а това се осъществява само в пълнотата “ги”. Единството им отразява божествената идея за богообразен живот. Самият образ помага да видим човека в Бога, “Божият лик, изразен чрез човешки черти” според св. Григорий Нисийски, както и божественото в човека. Затова можем да кажем, че сътворяването на човека “по образ” има за цел въплъщението – обожение. И независимо от факта, че няма пълно съгласие у отците на църквата по повод представите за образа, едно е ясно: образът предопределя обожението на човека. Самото подобие е творческата потенция, целта и задачата на всеки човек – да стане бог по благодат. Светоотеческата традиция вижда истинското човешко съвършенство и слава не в онова, което уподобява човек на тварното, а в онова, което го свързва с Твореца.
Следва втори разказ, в който се описва самото сътворяване на човека. Подчертава се, че без човека творението няма смисъл и, че човекът е свързан с Бога и околната среда. “И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа”/Бт. 2:7/. Тук се разграничават два момента: единият е свързан с образуването на човешкото тяло, а вторият с произхода на човешката душа. Бог създава човека от земна пръст: Адам от адама. Това е почвата, разработения слой и свидетелства за физическата връзка на човека с материалния свят, част е от природата. Подчертава се и онтологичната връзка на човека с Бога. Сам Бог вдъхва в лицето му, в ноздрите му дихание за живот. И едва в този момент човекът става жива душа. Този акт на Бога към човека е качествено нещо ново – диханието на самия Бог превръща глината в жива душа. И тъй като човекът е създаден по Божии образ, то и само в междуличностното общество триединното подобие може да се осъществи истински. Човешката личност е Божии образ в общението и самораздаването – това е вътрешно включено в човешката битийност.
“И създаде Господ Бог от реброто взето от човека, жена, и я заведе при човека” /Бт. 2:22/. Бог създава жената от реброто на мъжа. Използва се глаголът “създаде”, а не сътвори, т.к. Бог не произвежда друго творение. Жената е напълно подобна на мъжа /Бт. 2:18/. Тя е нужна на мъжа като негово алтер-его. И това е пълно метафизично единение в едно същество. Жената се нарича иша, защото е взета от мъжа – иш. Разликата е само полова, не онтологична. Самото привеждане на Ева при Адам в рая говори за обвързаност между тях. “Мъжът и жената ще бъдат една плът” /Бт. 2:24 /. Самото прилепване изразява духовно обединение.
Божият образ у Адам се разпростира след него върху всички негови потомци. Няма основание да се мисли, че Адам, първият човек е притежавал в някаква по-голяма степен образа Божи, като сътворен непосредствено от Бога. Това се вижда от стиха в кн. Деяния: „Той произведе от една кръв целия род човешки" (Деян. 17:26). Следователно вложеният образ Божи у Адам преминава след това във всички негови потомци. Адам е сътворен от земна пръст, която символизира преходност и тленност и в тази нисша материя бил облечен образът на Бога вложен у човека Адам и Ева притежават еднаква богообразност. Това се вижда от кн. Битие 1:24, 1 Кор. 11:11-12 и др, места. Мъжът и жената са равнопоставени и равноценни.
Човекът е сътворен по Божии образ, за да бъде господар на сътворения свят. Но затова той трябва да участва в живота и славата на Самия Творец. Самата природа на човека е различна от тази на Бога, но битието й е свръхприродно. Самото райско блаженство е само зародиш, стремящ се към своя завършек, а именно към състоянието на обоженост. Грехопадението дълбоко потиска Божия образ, но без да го изопачава. Много сериозно се засяга възможността за подобие, човекът се лишава от истинската си природа. Това е така, защото съществото, създадено по Божии образ, притежава благодатта на този образ. Грехът влиза в света с един човек. Но със свободната си воля всеки един от нас сам решава да му се подчини или противопостави, т.е. това е активното съгласие и участие на личността.
Човекът е призван към изкупление не само на собственото си същество, но и на всички твари. Като носител на Божия образ човекът не го изгубва с акта на грехопадението, а само го затъмнява. По Божии образ всички са еднакви и никой не може да прибави нищо. Самият образ призовава това, към което се стреми. От Божествена страна образът разкрива желанието на Бога да стане човек. В самото въплъщение на Иисус Христос божественото и човешкото се реализират докрай. В Неговата личност Бог и човек се вглеждат един в друг, лице в лице и опознават себе си. Затова и новозаветният възглед за човека се разглежда единствено през призмата и Личността на Иисус Христос – Богочовека.
Човекът е сътворен „по образ и подобие”. За староеврейския гений selem, образът е от голямо значение. Законовата забрана да се създават ръкотворни образи се обяснява с динамичното разбиране на образа: той води до реално присъствие на онзи, който се изобразява. Понятието demut, сходство или подобие, ни кара да го разглеждаме по друг начин. Образът е едно цяло и не може да търпи никакви промени и изопачения. Но той може да бъде потиснат и да остане бездействен чрез промяната на онтологичните условия. Онтологичта на съществата, изградени „по образ”, и фактът, че те са сътворени съобразно божествения род, води до задачата, която те трябва да решат – да станат наистина свети, съвършени, богове по благодат, споделящи условията на божествения живот: безсмъртието, целостта и целомъдрието. Предвид динамичната си структура образът като обективно основание се нуждае от субективното, личностно подобие. Да бъдеш сътворен по образ води да това да съществуваш по образ.
Отците и учителите на Църквата имат различна представа за образа. Св. Атанасий настоява за онтологичния характер за причастността към Божеството. Образът до такава степен определя всичко, че „творение” означава „причастност”. Св. Василий обръща внимание върху светлината на разума „като в микрокосмос ти ще видиш именно в себе си отпечатъка на Божествената премъдрост”. Св. Григорий Назиански смята, че „да си по образ” означава изначална харизматичност. Образът носи в себе си нерушимото присъствие на благодатта, присъща на човешката природа, предполагана от самия акт на творението. Образът предопределя обожението на човека. За св. Григорий Нисийски творението „по образ” извисява човека до достойнството на Божи приятел, живеещ според условията на Божествения живот. Но образът достига и до онази дълбочина, в която човекът е загадка и за самия себе си. Като израз на непознаваемото в тварния свят човек разкрива онова, което е скрито в самия него. Свойството на Божествената Личност е да бъде по природа свободна. По нейно подобие човекът също е личноста и свобода. Следвайки св. Йоан Дамаскин и св. Григорий Палама можем да определим човека чрез съзнанието, че той съществува според образа на „Този, Който е”.
Този преглед на схващането на богообразноста в хода на времето ни показва, че учението за Божия образ у човека никога не е преставало да занимава християнските мислители и всеки един от тях се е опитвал да го обясни според своите разбирания. Защото учението за Божия образ е основополагащо за християнската, респ. богословската антропология и точно указва за особеното достойнство на човека всред съществата на земята. Човекът е сътворен от Бога по Негов образ и е предназначен за богоуподобяване, което в християнски аспект се изявява в изграждане на нов човек по ум и дух – нов Адам. Самото богоуподобяване се изразява в определени християнски добродетели – любов и милосърдие. Именно тези добродетели са в най-чист вид изява на новозаветната християнска любов, която е основа на обновлението. Божествената любов /агапи/ се постига с помощта на Божията благодат, тя е благодатен дар. Но любовта /харис/ е и харизматичен дар, който се постига с човешка воля. Усилията, труда, подвижничеството на човека, на нравственото преобразяване са необходими, за да може Божията благодатта да се излее и осъществи синергията между човешката воля и Божията благодат.
Човекът е призван да бъде съработник на Бога, да доизгражда и доурежда света, в който е поставен. Човешката богообразност е показател за особената битийна връзка на човека с Бога. Божият Дух е в непосредствена връзка с човека чрез човешкия дух, който е най-високия битиен пласт у човека. Чрез духа и любовта човек общува с Бога, чрез сърцето и ума си той разбира и проумява Бога и Го преживява като съвършена любов. Човекът е у Бога и Бог е у човека; и така Той ни познава, знае нашите действия, следи за нашата работа и в изпълнение на волята Му се състои спасителния път на душата. Човек и Бог са винаги в общение. И тъй както са в постоянна връзка човек е удовлетворен, когато осъществява в действителност зададения му Божи образ и познава постоянно Бога в духа си чрез любовта. А това е и съкровения смисъл на човешкия живот.
Безсмъртието е освобождаване на човека от смъртта. Абсолютно безсмъртен или вечен е само Бог, а човекът, сътворен по Божи образ и подобие, е безсмъртен. Безсмъртието на човешкия дух произтича от неговата субстанционалност, духът е свръхестествено битие, искра от Божия дух, която според Божия план се развива и усъвършенства във физическия свят в целостта на човешката личност и преминава във вечността. Според Символа на вярата Христовото царство няма да има край, безкраен ще бъде животът на неговите обитатели, безсмъртни ще бъдат човешките души в бъдещия век.
Човешкият дух е нещо безценно, то е оня елемент, който го отличава от животните и в него се корени религията. Душата е животворящ принцип, тя е която действа, тя се стреми към истина и добро, към святост. Тялото ни не може да има чисто духовни склонности. Само духът може да прозира в областта на духовното, т.е. човешкият дух не е произведение на човешкото тяло, нито пък е негова функция, а е отделна същност, център на нашата личност, на нашето самосъзнание.
Духът ръководи нашето битие и той се стреми към съвършенство. Самото понятие "дух" предполага безсмъртие. Тялото ни умира, разлага се на елементи, от които е съставено, защото е материя. Човешкия дух не е съставен от разни елементи, следователно не се разлага на тях.
Всеки човек съзнава и вярва, че неговият дух и като отделна личност е надарен с безсмъртие, т. нар. "вяра в лично безсмъртие". Само човекът отдава значение на смъртта (погребение, ковчези, гробове). Защото вярата в безсмъртието на душата е всеобщо разпространен факт. Тази вяра е вродена - ако беше заблуждение, щеше ли да е всеобщо разпространена? Човек има очи, за да вижда; уши, за да слуша; религиозно чувство, за да бъде в общение с Бога; има вяра в безсмъртието, за да живее вечно.
В заключение можем да кажем, че за човека Бог е наистина неизследима бездна от неизказани и непостижими тайни. Следователно и създадения по Негов образ човек носи в себе си печата на тази непостижимост и на тези тайни. Човекът е тайнствена криптограма, която никой не може да разгадае докрай. И всичко, което произхожда от тази тайнственост и загадъчност, в това число и проблемът за творчеството, за неговия смисъл и оправдание – всичко това е проникнато от тайни, до които ни е позволено да се доближим, но не и да постигнем докрай.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Доц. д-р архим. Серафим (Алексиев). Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римо-католическо и протестантско гледище. ГДА, 10/1962-63.
2. Лоски, Вл. Мистическото богословие на Източната църква. В.Т., 1993.
3. Киров, Димитър. Въведение в християнската антропология. С., 1996.
4. Киров, проф. Д. Измеренията на човека. С., 2005.
5. Иларион, Троанополски епископ. Поглед към вечността. В.Търново, 1995.
6. Серафим, иеромонах Роуз. Душата след смъртта. В. Търново, 1996.
7. Серафим, архим. Беседи за живота след живота. Т. 1-2. С., 1994-1995.
8. Вышеславцев, Б. Бессмертие, перевоплощение и воскрессение. – В: Християнство и индуизъм. Сборник статей. М. 1994.
9. Евдокимов, П. Православието. С., 2006.
Божият образ у човека е тема, която винаги ще бъде актуална, защото именно човекът е този, който изследва, анализира, проучва и оценява обективната действителност. Той има особено господстващо положение в йерархията на мирозданието. Той е сътворен по образ Божи и в него обитава Божи Дух. И точно това е особено показателно за величието на човека съотнесено към останалите създания на земята. Темата Бог-човек е била предмет на изследване и размисли още в древността и никога, дори и през най-неблагоприятните за религията векове и години интересът към нея не се е загубвал, и нейната ценност е устоявала. Защото към каквото и да се стреми, човек е битийно свързан с Бога и това не може да се изкорени от неговото съзнание. Богообразността в човека говори за особеното назначение на човека в света, а именно, той е призван да бъде съработник на Бога в делата на земята, да осъществява Божията любов и да стопанисва и урежда земята, за което е отговорен пред Бога. Тъй като разглежда разбиранията за Божия образ у човека, темата придобива антропологичен характер.
Основният източник, от който черпим познанията си за човешката богообразност е текстът за сътворението на човека представен в книга Битие: “След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие” /Бт. 1:26/. Ясно се вижда, че тук Бог говори в множествено число – “наш” и “наше”. Според патристичната литература в това се крие предобраз на Светата Троица. Трите лица на Светата Троица се “съветват” преди да сътворят човека. Самото творение по този начин е съборен акт, от което следва, че образът на Бога в нас е троичен. Този стих показва също и това, че сътворението на човека като венец на творението е непосредствен Божи акт, който съдържа сътворението и го съдържа в себе си. Това е съществена разлика от сътворението на останалия свят, при което Божията повеля и овластяване /на земята и водата/ води до възникване на останалите същества.
Непосредствено в следващия стих 27 категорично се говори за самото сътворяване на човека, като се развива и задълбочава троичното значение на образа. “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божии образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” /Бт. 1:27/. В този стих се подчертава сътворението на човека по Божии образ, но не се говори за подобието. Вече има конкретен човек. Всъщност Адам е събирателна дума, която отразява пълнотата на човешката природа. Характерни за този стих са местоименията “го” и “ги”. Местоимението “го” се отнася за човека, а “ги” – за мъжа и жената. Пълнотата на човешката природа се съдържа в човешкото многообразие. Нито мъжът, нито жената могат да творят живот, а това се осъществява само в пълнотата “ги”. Единството им отразява божествената идея за богообразен живот. Самият образ помага да видим човека в Бога, “Божият лик, изразен чрез човешки черти” според св. Григорий Нисийски, както и божественото в човека. Затова можем да кажем, че сътворяването на човека “по образ” има за цел въплъщението – обожение. И независимо от факта, че няма пълно съгласие у отците на църквата по повод представите за образа, едно е ясно: образът предопределя обожението на човека. Самото подобие е творческата потенция, целта и задачата на всеки човек – да стане бог по благодат. Светоотеческата традиция вижда истинското човешко съвършенство и слава не в онова, което уподобява човек на тварното, а в онова, което го свързва с Твореца.
Следва втори разказ, в който се описва самото сътворяване на човека. Подчертава се, че без човека творението няма смисъл и, че човекът е свързан с Бога и околната среда. “И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа”/Бт. 2:7/. Тук се разграничават два момента: единият е свързан с образуването на човешкото тяло, а вторият с произхода на човешката душа. Бог създава човека от земна пръст: Адам от адама. Това е почвата, разработения слой и свидетелства за физическата връзка на човека с материалния свят, част е от природата. Подчертава се и онтологичната връзка на човека с Бога. Сам Бог вдъхва в лицето му, в ноздрите му дихание за живот. И едва в този момент човекът става жива душа. Този акт на Бога към човека е качествено нещо ново – диханието на самия Бог превръща глината в жива душа. И тъй като човекът е създаден по Божии образ, то и само в междуличностното общество триединното подобие може да се осъществи истински. Човешката личност е Божии образ в общението и самораздаването – това е вътрешно включено в човешката битийност.
“И създаде Господ Бог от реброто взето от човека, жена, и я заведе при човека” /Бт. 2:22/. Бог създава жената от реброто на мъжа. Използва се глаголът “създаде”, а не сътвори, т.к. Бог не произвежда друго творение. Жената е напълно подобна на мъжа /Бт. 2:18/. Тя е нужна на мъжа като негово алтер-его. И това е пълно метафизично единение в едно същество. Жената се нарича иша, защото е взета от мъжа – иш. Разликата е само полова, не онтологична. Самото привеждане на Ева при Адам в рая говори за обвързаност между тях. “Мъжът и жената ще бъдат една плът” /Бт. 2:24 /. Самото прилепване изразява духовно обединение.
Божият образ у Адам се разпростира след него върху всички негови потомци. Няма основание да се мисли, че Адам, първият човек е притежавал в някаква по-голяма степен образа Божи, като сътворен непосредствено от Бога. Това се вижда от стиха в кн. Деяния: „Той произведе от една кръв целия род човешки" (Деян. 17:26). Следователно вложеният образ Божи у Адам преминава след това във всички негови потомци. Адам е сътворен от земна пръст, която символизира преходност и тленност и в тази нисша материя бил облечен образът на Бога вложен у човека Адам и Ева притежават еднаква богообразност. Това се вижда от кн. Битие 1:24, 1 Кор. 11:11-12 и др, места. Мъжът и жената са равнопоставени и равноценни.
Човекът е сътворен по Божии образ, за да бъде господар на сътворения свят. Но затова той трябва да участва в живота и славата на Самия Творец. Самата природа на човека е различна от тази на Бога, но битието й е свръхприродно. Самото райско блаженство е само зародиш, стремящ се към своя завършек, а именно към състоянието на обоженост. Грехопадението дълбоко потиска Божия образ, но без да го изопачава. Много сериозно се засяга възможността за подобие, човекът се лишава от истинската си природа. Това е така, защото съществото, създадено по Божии образ, притежава благодатта на този образ. Грехът влиза в света с един човек. Но със свободната си воля всеки един от нас сам решава да му се подчини или противопостави, т.е. това е активното съгласие и участие на личността.
Човекът е призван към изкупление не само на собственото си същество, но и на всички твари. Като носител на Божия образ човекът не го изгубва с акта на грехопадението, а само го затъмнява. По Божии образ всички са еднакви и никой не може да прибави нищо. Самият образ призовава това, към което се стреми. От Божествена страна образът разкрива желанието на Бога да стане човек. В самото въплъщение на Иисус Христос божественото и човешкото се реализират докрай. В Неговата личност Бог и човек се вглеждат един в друг, лице в лице и опознават себе си. Затова и новозаветният възглед за човека се разглежда единствено през призмата и Личността на Иисус Христос – Богочовека.
Човекът е сътворен „по образ и подобие”. За староеврейския гений selem, образът е от голямо значение. Законовата забрана да се създават ръкотворни образи се обяснява с динамичното разбиране на образа: той води до реално присъствие на онзи, който се изобразява. Понятието demut, сходство или подобие, ни кара да го разглеждаме по друг начин. Образът е едно цяло и не може да търпи никакви промени и изопачения. Но той може да бъде потиснат и да остане бездействен чрез промяната на онтологичните условия. Онтологичта на съществата, изградени „по образ”, и фактът, че те са сътворени съобразно божествения род, води до задачата, която те трябва да решат – да станат наистина свети, съвършени, богове по благодат, споделящи условията на божествения живот: безсмъртието, целостта и целомъдрието. Предвид динамичната си структура образът като обективно основание се нуждае от субективното, личностно подобие. Да бъдеш сътворен по образ води да това да съществуваш по образ.
Отците и учителите на Църквата имат различна представа за образа. Св. Атанасий настоява за онтологичния характер за причастността към Божеството. Образът до такава степен определя всичко, че „творение” означава „причастност”. Св. Василий обръща внимание върху светлината на разума „като в микрокосмос ти ще видиш именно в себе си отпечатъка на Божествената премъдрост”. Св. Григорий Назиански смята, че „да си по образ” означава изначална харизматичност. Образът носи в себе си нерушимото присъствие на благодатта, присъща на човешката природа, предполагана от самия акт на творението. Образът предопределя обожението на човека. За св. Григорий Нисийски творението „по образ” извисява човека до достойнството на Божи приятел, живеещ според условията на Божествения живот. Но образът достига и до онази дълбочина, в която човекът е загадка и за самия себе си. Като израз на непознаваемото в тварния свят човек разкрива онова, което е скрито в самия него. Свойството на Божествената Личност е да бъде по природа свободна. По нейно подобие човекът също е личноста и свобода. Следвайки св. Йоан Дамаскин и св. Григорий Палама можем да определим човека чрез съзнанието, че той съществува според образа на „Този, Който е”.
Този преглед на схващането на богообразноста в хода на времето ни показва, че учението за Божия образ у човека никога не е преставало да занимава християнските мислители и всеки един от тях се е опитвал да го обясни според своите разбирания. Защото учението за Божия образ е основополагащо за християнската, респ. богословската антропология и точно указва за особеното достойнство на човека всред съществата на земята. Човекът е сътворен от Бога по Негов образ и е предназначен за богоуподобяване, което в християнски аспект се изявява в изграждане на нов човек по ум и дух – нов Адам. Самото богоуподобяване се изразява в определени християнски добродетели – любов и милосърдие. Именно тези добродетели са в най-чист вид изява на новозаветната християнска любов, която е основа на обновлението. Божествената любов /агапи/ се постига с помощта на Божията благодат, тя е благодатен дар. Но любовта /харис/ е и харизматичен дар, който се постига с човешка воля. Усилията, труда, подвижничеството на човека, на нравственото преобразяване са необходими, за да може Божията благодатта да се излее и осъществи синергията между човешката воля и Божията благодат.
Човекът е призван да бъде съработник на Бога, да доизгражда и доурежда света, в който е поставен. Човешката богообразност е показател за особената битийна връзка на човека с Бога. Божият Дух е в непосредствена връзка с човека чрез човешкия дух, който е най-високия битиен пласт у човека. Чрез духа и любовта човек общува с Бога, чрез сърцето и ума си той разбира и проумява Бога и Го преживява като съвършена любов. Човекът е у Бога и Бог е у човека; и така Той ни познава, знае нашите действия, следи за нашата работа и в изпълнение на волята Му се състои спасителния път на душата. Човек и Бог са винаги в общение. И тъй както са в постоянна връзка човек е удовлетворен, когато осъществява в действителност зададения му Божи образ и познава постоянно Бога в духа си чрез любовта. А това е и съкровения смисъл на човешкия живот.
Безсмъртието е освобождаване на човека от смъртта. Абсолютно безсмъртен или вечен е само Бог, а човекът, сътворен по Божи образ и подобие, е безсмъртен. Безсмъртието на човешкия дух произтича от неговата субстанционалност, духът е свръхестествено битие, искра от Божия дух, която според Божия план се развива и усъвършенства във физическия свят в целостта на човешката личност и преминава във вечността. Според Символа на вярата Христовото царство няма да има край, безкраен ще бъде животът на неговите обитатели, безсмъртни ще бъдат човешките души в бъдещия век.
Човешкият дух е нещо безценно, то е оня елемент, който го отличава от животните и в него се корени религията. Душата е животворящ принцип, тя е която действа, тя се стреми към истина и добро, към святост. Тялото ни не може да има чисто духовни склонности. Само духът може да прозира в областта на духовното, т.е. човешкият дух не е произведение на човешкото тяло, нито пък е негова функция, а е отделна същност, център на нашата личност, на нашето самосъзнание.
Духът ръководи нашето битие и той се стреми към съвършенство. Самото понятие "дух" предполага безсмъртие. Тялото ни умира, разлага се на елементи, от които е съставено, защото е материя. Човешкия дух не е съставен от разни елементи, следователно не се разлага на тях.
Всеки човек съзнава и вярва, че неговият дух и като отделна личност е надарен с безсмъртие, т. нар. "вяра в лично безсмъртие". Само човекът отдава значение на смъртта (погребение, ковчези, гробове). Защото вярата в безсмъртието на душата е всеобщо разпространен факт. Тази вяра е вродена - ако беше заблуждение, щеше ли да е всеобщо разпространена? Човек има очи, за да вижда; уши, за да слуша; религиозно чувство, за да бъде в общение с Бога; има вяра в безсмъртието, за да живее вечно.
В заключение можем да кажем, че за човека Бог е наистина неизследима бездна от неизказани и непостижими тайни. Следователно и създадения по Негов образ човек носи в себе си печата на тази непостижимост и на тези тайни. Човекът е тайнствена криптограма, която никой не може да разгадае докрай. И всичко, което произхожда от тази тайнственост и загадъчност, в това число и проблемът за творчеството, за неговия смисъл и оправдание – всичко това е проникнато от тайни, до които ни е позволено да се доближим, но не и да постигнем докрай.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Доц. д-р архим. Серафим (Алексиев). Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римо-католическо и протестантско гледище. ГДА, 10/1962-63.
2. Лоски, Вл. Мистическото богословие на Източната църква. В.Т., 1993.
3. Киров, Димитър. Въведение в християнската антропология. С., 1996.
4. Киров, проф. Д. Измеренията на човека. С., 2005.
5. Иларион, Троанополски епископ. Поглед към вечността. В.Търново, 1995.
6. Серафим, иеромонах Роуз. Душата след смъртта. В. Търново, 1996.
7. Серафим, архим. Беседи за живота след живота. Т. 1-2. С., 1994-1995.
8. Вышеславцев, Б. Бессмертие, перевоплощение и воскрессение. – В: Християнство и индуизъм. Сборник статей. М. 1994.
9. Евдокимов, П. Православието. С., 2006.
Абонамент за:
Публикации (Atom)