Светото тайнство Евхаристия

Автор: Галина Котова

В Светото тайнство Евхаристия се състой идентичността на Православната Църква. То не е едно от седемте тайнства, а е Литургия на Църквата, тайнство на самата Църква, на нейното битие и живот. Евхаристията е земно проявление на пречистата реалност на Тялото и Кръвта Христови във вид, който човешките създания могат да усвоят. Тук благодатно се възприема цялото Богочовешко домостроителство на спасението, от въплъщението до възнесението, като непресекващ извор на жива вода в нашия живот и душа. Тук се осъществява в пълнота единението между човека и Бога, живата връзка между Христос и всеки вярващ.
Гръцката дума литургия, която се явява и особено име за светата Евхаристия означава служение, действие, работа, общо дело. И именно за това е сътворен човека – да води евхаристиен живот – живот в служба на Бога и себе си. Това означава човекът да принася на Бога себе си, цялото свое битие и живот, както и цялото творение около себе си. Това е така, защото Бог е сътворил всичко като дар за човека, чрез който той да познае Бога и да превърне живота си в общение с Него. То е Божествената любов станала за човека храна и негов живот: ”Вкусете и ще видите, колко благ е Господ”/Пс. 33:9/
Самата Евхаристия е благодарствена жертва. Затова Сам Бог говори: “Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци” /Пс. 49:14/ и “Който принася жертва хвала, той Ме почита, и който следи своя път, нему ще явя Божие спасение” /Пс. 49:23/. Тези стихове свидетелстват, че за Бог истинската жертва е хвалата, благодатността на хората за всичко, което Той ни е дал, за Неговите благодеяния към нас, като изпълнение на назначението на човека в света. Поради това и протопрезвитер Александър Шмеман казва, че “ човекът като свещеник стой в центъра на света и го обединява в самия акт на благославяне на Бога и принасяйки го на Него. Като изпълва света с тази евхаристия, с това свое благодарение, човекът преобразява живота, който е получил от света, в живот с Бога, в общение с Него. Светът е сътворен като “материя” – материал за една всеобемаща евхаристия, а човекът е сътворен, за да бъде свещеник на това космическо тайнство.”[1]
Още апостолските мъже и по-късно представителите на цялата патристична литература разбират Евхаристията като мистерия на истинско и реално общение с Христос, като истинско участие в прославеното Тяло
Христово. Затова и православното богословие е евхаристийно богословие, защото в него Църква и Евхаристия са тъждествени. От момента на Въплъщението космосът и човекът стават вечно Тяло на Христос, т.к. Той довежда Бога и света до състояние на взаймно проникване и неслитно, както и неразделно единство. “Бог стана човек, за да може човекът да стане Бог”[2] – това е същността на св. Евхаристия като Богочовешко Христово Тяло. “Едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” /1Кор. 10:17/. А “Небесният хляб, слязъл от небето” е въплътилото се Слово – Христос, Който и в св. Евхаристия и в Църквата, като тъждествени е абсолютно всичко. Затова и св. Теодор Студит казва, че Евхаристията е самата “истина”, “тайнство, което е равносметка на всички /божествени/ дарове”, т.к. Сам Господ Иисус Христос казва за Себе Си: “Аз Съм Пътят, Истината и Животът” /Йн. 14:6/. Само в Иисус Христос хората намират пълнотата на своя живот. Евхаристията е Самият Христос, Възкръсналият Господ, тя е влизането на Църквата в радостта на живия Бог. Влизането в тази радост, свидетелстването за нея в света е истинско и велико призвание на Църквата, нейната истинска Литургия, тайнство, чрез което тя става това, което е. Божията всеобемаща любов ни дава в пълнота в светата Евхаристия непресекващия извор от жива вода, вечния живот во Христа. Преживяването на литургичните тайнства като същност на собствената личност – това е единствения път за изграждане на обикновените човеци в богочовеци, за тяхното израстване в светци. Този, който не разбира Литургията, не може да разбере и Православието казва православния богослов Хомяков. Такъв човек остава далеч от католическата природа и католическото самосъзнание на Църквата.Тялото е едно само е Главата, събрано и в единство чрез Него и в Него, свещенството в Църквата е преди всичко свещенство на единството. Самата идея за църковно единство предполага епископите да бъдат в единение, както с клира, така и с останалите членове на Църквата. Литургията е дело на целия Божи народ и затова Новия Завет разширява разбирането за свещенство, като включва в него всички християни: “Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свят, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнината в чудесна своя светлина” /1Петр. 2:9/. Това е продължение на свещенството на Самия Христос, защото Църквата е истинско Тяло Христово. Когато човек се кръщава той се облича в Христос /Гал. 3:27/, става член на Тялото Христово и следователно получава дял в свещенството на Христа. Това е причината по време на Евхаристията свещеническата функция да се изпълнява от цялото множество като единна, цялостна общност, по силата на кръщението на всичките й членове. Ръкоположеното духовенство само предстоятелства евхаристийното събрание /синаксис/ и обединява тяхната свещеническа молитва на едно и също място заради “хлеболомението”/ Деян. 2:42, 46; 20:7 /. В потвърждение на това протопрезвитер Николай Афанасиев пише: “Евхаристията е събрание на народа Божи в Христа, на събраниетo
включва в себе си идеята за съслужение. Божият народ се събира в Църквата, за да служи на Бога и тогава всеки служи заедно с другите под предстоятелството на един. Без съмнение няма събрание в Църкваата, но и без събрание няма съслужение. Без участници няма трапеза, но и без възглавител на трапезата няма участници в нея”.[3]Епископите предимно са призвани да служат на олтаря и да извършват Божествените жертви - Евхаристията. В този смисъл те са тайноизвършителите в Църквата. Самата Евхаристия се разглежда, като Тайната Вечеря й затова някой трябва да заеме мястото на Христос. Св. Игнатии Богоносец винаги нарича Глава на евхаристийното събрание епископа. И Св. Игнатий Богоносец счита, че Църквата се осъществява, става самата себе си, когато нейните членове се събират заедно за извършване на общото действие, Християнството никога не е било езотерично учение и не поражда тайни общества. Да си и да бъдеш християнин означава на първо място физически да се събираш заедно с другите и по този начин да осъществяваш самата същност на Църквата като събрание. Никои от нас не представлява цялото Тяло, а всеки е само част от Тялото, за да можем винаги да чувстваме и разбираме колко много зависим един от друг. Целият ни живот и безсмъртие е само и единствено в Тялото Христово. Като се причастяваме със светия Хляб и светата Кръв на Иисус Христос, ние се причастяваме със светото Му Тяло, което винаги и навсякъде е едно и също “тъй и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове” /Рим. 12:5, ср. 1Кор.12:27/. Затова и Св. Игнатии пише: " Затова, който не ходи в общото сьбрание, той вече се е възгордял и сам се е осъдил"[4]. Контекстът на това изказване показва сакраменталния характер на общите събрания – Евхаристията е проявление на Иисус Христос. Без Евхаристия не може да има проявяваме на Тялото Христово. За Св. Игнатий е от изключителна важност потребяването на една Евхаристия, защото в нея се осъществяват цялото единство на Църквата: ”Затова старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на Господ наш Иисус Христос и една е чашата за единение с кръвта Му, един е жертвеника, както един е епископа. Заедно с презвитерството и дяконите - моите съроби, за да вършите според Бога каквото и да вършите."[5]
Една плът, една чаша, един жертвеник, един епископ - всичко това е
абсолютно и задължително необходимо условие за евхаристийното събрание. Защото това събрание съществува за всички и е събрание на всички, в него не може да има никакво разделение, то не може да бъде превърнато в частна инициатива, извършвана поради прищявка на отделни хора.
И св. Йоан Златоуст благовести “както хлябът, съставен от много зърна, е един, така че макар в него да има много зърна, те не се виждат и разликата между тях е незабележима поради тяхното съединяване, така и ние се съединяваме един друг с Христа”.[6] Така пълнотата на човешката природа в цялото й многообразие се единява с Христос. Човек става христоносец и богоносец, когато в Тялото Христово – Църквата цялото му същество без остатък се изпълни с Богочовека Христос.
Самата Църква като Тяло Христово не е от този свят. Това означава, че влизането в нея и животът в нея предполага една друга реалност. Това е място, където ни се отварят вратите за Царството Божие – динамичната еклесиология ни води в есхатологична перспектива. Светата Литургия обръща цялата перспектива – истинските, хубавите неща ги очакваме напред. Без Литургия Църквата е в потенция, която се осъществява в събранието на верните. Затова е много важно да участваме в Евхаристията, т.к. по този начин ние конституираме Църквата. Важно е придобиването на Божието Царство, вътрешно преобразяване на света в Божието Царство и постепенното му просветляване чрез Божествените енергии. За Православието Евхаристията не може да разкрие нищо пред сетивното зрение, тя е само небесен хляб. В същността си Евхаристията е храна, която може да се вкуси, само като се яде и пие, защото Бог е приел пълнотата на нашата човечност с всичките й физически и психически функции, за да я отведе до възкресение и вечен живот. Евхаристията е това свето тайнство, което в действителност преобразява човешката общност в Църква Божия.
Последната пасхална вечеря на Иисус Христос с учениците Му е една съвършено нова вечеря в Царството Божие: “Като взе хляб, Той го благослови, преломи и го раздаде на учениците Си като каза: Вземете, яжте: това е Моето Тяло ... което за вас се дава. След това взе чашата и като благодари на Бога, им даде, казвайки: Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новоя завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете” /Мат. 26:26-28; Лк. 22:19 /. Това правете за Мой спомен /Лк. 22:19; ср. 1 Кор. 11:26/. Тези текстове показват есхатологичния характер на самата Евхаристия и на нейното извършване в историята на Божия народ, който е Църква Божия в Христа Иисуса. Чрез призоваване /епиклеза/ и действие на Светия Дух принасяните на нея хляб и вино се освещават и претворяват в Тяло и Кръв на Господ Иисус Христос.
Както вече казах Църквата не е от този свят, който е даден за
владение на друг. Но Църквата, общото събрание на верните за среща с Христос е радостното събитие в живота на вярващия. Човек трябва да се откъсне от този свят и осъзнае крайната цел на своя живот – Царството Божие. Затова и православната Литургия започва с тържествено славословие: “Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги и во веки веков.”[7] Това е призив да дадем нашето съгласие да следваме Христос и заедно с Него да възходим при Отца. Благовестието изразява нашето желaние , нашата висша цел в живота - да добием живот в бъдещия век, да добием безсмъртие и бъдем вечни участници на трапезата Господня. Нашето съгласие се изразява с “Амин” и показва, че искаме да бъдем участници и съработници на Бога за добиване на живот в бъдещия еон. С “амин” ние ставаме еклесия в отговор на благовестието. Следват общите молитви, в които се отправят прошения към Бога за всички, защото “Бог е любов” /1Йн. 4:8/.
Следва Малкият вход, където дверите на олтаря се отварят. Това показва как с Христовото въплъщение на земята се отваря Царството Небесно за всички хора. Така Църквата осъществява възхождането към небето и акта на доближаване на предстоятеля до олтара разкрива и потвърждава истинските измерения на тайнството. Молитвата на входа споменава ангелите, които служат предвечна литургия на небето и които сега се съединяват с верните за съвместно служение. Именно, защото сме причастни към Божията святост всички хора и ангелите заедно се прекланят като коленичат, служейки литургия. Така Светият Бог, скрит като облак в тайната на Своето сияние, подобно на Моисей пред Бога, приема поклонението на всички сили на собствената Си святост. В Евхаристията ние сме в Христовото присъствие и сме покрити с Неговата слава, а Църквата влиза в благодатта, е есхатона. Самото пеене на Трисветата песен ”Свети Боже, Свети Крепки, Свети Безсмъртни”[8] отразява една чудна , изпълнена с хармония симфония от човешко и ангелско пеене. Тази песен изразява разбирането, че Отец е източникът на светостта, Синът е Крепкият, Този, Който е погазил смъртта, а Светият Дух е Животворящият – самото дихание на живота. И тук за първи път предстоятелят на евхаристийното събрание се обръща с лице към народа и “актуализирайки “свещенството на Христос” казва “Мир вам”. Самият Христос е нашия мир, защото чрез Неговото въплъщение, божествено снизхождане, Той ни дарява мира с Бога, в който ние Църквата влизаме.
Христос е унищожил враждата, разкъсал е мрака и словото му звучи с пълна сила при четенето на “Апостола” и Евангелието на деня. Самото Евангелие е не само разказ за живота и възкресението на на Христос, но е
самата радост на Възкресението, отварянето на Царството Божие за падналия човек, началото на новия живот, на възможността да пием жива вода, така че да не ожаднеем. Затова и преди четенето на Евангелието се измолва дара на просвещаването в съгласие с Лука 24:45, Йоан 14:26 и Йоан 16:13: “Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията”, “Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име”, “А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина”. Това е евхаристийното преобразяване при четенето на Свещеното Писание в Слово Божие, библейската Евхаристия на оглашените. Отново следват ектении, в които Църквата се моли не само за верните, но и за целия свят. Това е израз на любовта, която Бог ни завеща. След ектенията за оглашените, когато те напускат храма започва Литургията на верните.
Литургията на верните се състои в принасяне на Всевишния хвали и благодарение, което всъщност е Евхаристията за възпоменание за смъртта на Единородния Му Син и за всички получени от Него благодеяния. Тук могат да присъстват само кръстените, т.к. Самият Христос казва ”Аз Съм вратата” /Йн. 10:7/. При кръщението вехтият човек умира и новото раждане во Христа дава на човека възможност да застане сред Храма на Божията слава. Именно тук дяконът призовава “Да застанем със страх”, “Премъдрост”[9], което показва, че хората трябва да се приготвят да слушат с трепет нещо важно. Божествената Евхаристия с тези призиви трябва да подбуди слушателите към по-голямо умиление и славословие към Бога. Със започването на Херувимската песен се открива и изживява истината за човека като литургично същество. Именно затова – да пее на своя Бог е сътворен човека. Това трябва да бъде единственото му занимание. Човекът трябва да се прекланя, славослови и благодари на Твореца за всичките Му благодеяния към нас. Не е достатъчно само да се молим. Необходимо е да се изградим като молитва и превърнем себе си и света около нас в храм на поклонението, в една всеобемаща космична литургия. В този момент възпяваме заедно с херувимите “Царя на всичко”, отваряме душите си изцяло за Него, за да възлезем с Него в Царството Божие.
Великият вход или преносът на предложените Дарове е литургично изобразяване на Христовото влизане в Йерусалим. Верните изобразяват влизането на Христос-Царя, Свещеника и Жертвата, Който се появява Сам сред верните. След влизането в олтара Царските двери се затварят, за да не може никой да види извършването на Тайната. Тук свещеникът се моли с думите на благоразумния разбойник: “Спомни си за мене, Господи, в Твоето Царство”[10]. След това слага светия потир върху престола и казва:
“След като свали от дървото Твоето пречисто тяло, благообразният Йосиф го обви с чиста плащаница с благоухания, в нов гроб го положи, като покри...”[11]
Голям воздух покрива Светите Дарове като плащаница, а каденето напомня за благовонията. Светите отци и учители на Църквата наричат евхаристия хляба и виното на приношението, тяхното принасяне и накрая– причастяването. Всичко това е самата Евхаристия и то може да се разбере единствено и само в Евхаристията.
Смисълът на пренасяне на елементите от нашата храна в олтара е да осъществим на дело призива, който се съдържа във всяка ектения :”нека сами себе си и един другиго, и целия наш живот на Христа Бога да отдадем!”[12] Това е смисълът на истинския живот, който е безкрайна Евхаристия – акт на любов и служение на Бога, акт, в който действително се осъществява ценността на всичко съществуващо. Ние трябва да прославяме Бог не само за благодеянията, които са очевидни за нас, но и за тези, истинската цел, на които е скрита от нас и които ни се струват зло. Това благодарение на Бога граничи именно с тази саможертва. И както казва прот. Ал. Шмеман: ”Самият Христос е съвършената Евхаристия, тъй като е принесъл жертва Себе Си в пълно послушание, любов и благодарение на Бога, Бог е самият живот на Христос, Който ни дарува Своя съвършен и евхаристиен живот. Така чрез Христос Бог става наш живот”.
След тържественото пренасяне на Даровете дяконът произнася молитвата на приношението, а свещеникът произнася епиклезата: “Господи Боже Вседържителю, Който едничък си свят и приемаш хвалебна жертва от тия, които Те призовават от все сърце, приеми и моленията и на нас, грешните, и ги принеси пред светия Твой жертвеник, и ни удостой да принасяме на Теб дарове и духовни жертви за нашите и за незнайните човешки грехове и ни удостой да приемем благодат пред Тебе, и благият Дух на Твоята благодат да се всели в нас, и в тези предложени дарове, и във всички Твои люде.”[13]
Това е благодарствено възпоменание за страданията на Христос. Цялата ектения изразява живото и благоговейно съзнание на вярващите, че силата на благодарствените, просителни и омилостивителни молитви зависят изцяло от великото ходатайство на Сина Божий пред Неговия
Отец. За това свидетелства и Иисус Христос: “Каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде” / Йн. 16:23/
В този момент на пълна тишина и очакване на приемането от душата на целия Бог, дяконът казва: “Да се възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядаме...”[14] Именно в любовта се изразява католичността на Църквата, а човекът участва в тайната на Божествения живот. Същността на църковната Евхаристия е любовта и ние можем да влезем и участваме в нея единствено и само с любов. Любовта е тази всепобеждаваща злото сила, която съзидателно твори и преобразява всичко. Любовта е самият принцип на тайнството. Затова целувката на мира е един от основните елементи в православната Литургия – единението с Богочовека. Тук земното и небесното в Църквата се съединяват в прекрасна хармония и променят самата природа на нещата. По време ма изповядването на Символа на вярата служещият свещеник бавно поклаща воздуха над чашата и дискоса, символизирайки с това слизането на Светия Дух. Благоговейното очакване нараства с всеки един призив на свещеника “Да стоим добре...”, “Да издигнем сърцата си нагоре”, “Издигнати са към Господа”, “Да благодарим на Господа”.[15] В този момент ние приемаме да оставим всичко земно, да следваме Христос, да живеем Неговия живот. Като членове на Църквата ние следваме Христос в Неговото възнесение, защото Той ни е приел на Своята трапеза в Царството Си. Благодарността като благодарение към Бога е състояние на съвършения човек. Евхаристията е райският живот, който сме изгубили. Но единственият съвършен човек, който предстои пред Бога е Христос – съвършеното евхаристийно същество. Той е Евхаристията на света.
“Достойно и справедливо е да се покланяме на Отца и Сина и Светия Дух – Тройца единосъщна и неразделна”[16]
Жертвата, съдържаща се в уникалното действие на Христос е троична. Това е единственият възможен отговор на Божествената покана за живот. Вярата не е просто интелектуално съгласие или чисто и просто подчинение, а вярност на личността към Личност. Приемайки възнесение с Христа към есхатона, отдавайки се безусловно, ние се отъждествяваме с Него. И в този момент свещеникът започва евхаристийната молитва:
“Достойно и справедливо е, да Те възпяваме, /Господи/, да Те благославяме, да Те хвалим, да Ти благодарим, да Ти се покланяме на всяко място на Твоето владичество... Благодарим Ти и за тази служба, която Си благоволил да приемеш от нашите ръце, макар че пред Теб стоят хиляди архангели и безброй ангели, херувими и серафими, шестокрили, многооки, пернати, които летят високо.”[17]
Това е началото на евхаристийната молитва и се нарича въведение. Тя е особено важна, защото тук свещеникът съобразно свещенодействието
на Иисус Христос започва да благодари на Небесния Отец, изповядвайки Светата Троица като единосъщна и неразделна единица. Благодари се за всички благодеяния, оказани на хората от началото на света до настоящия ден. Именно Евхаристията на Христос и Христос като Евхаристия ни отвежда до трапезата в рая, издига ни към небето и ни прави причастници на небесната храна. Евхаристията – благодарението и хвалението – е пълнотата на новия живот, който Бог ни е дал, като ни е примирил със Себе Си в Христос. Този нов живот в бъдещото Царство ни се дава сега, като става основа на настоящето, на самия живот и Църквата. Благодарението достига до своя апотеоз в грандиозната прослава на Бога като отговор на Божията непресекваща и преобилна любов:
“Свят, Свят, Свят е господ Саваот; пълни са небето и земята с Твоята слава! Осанна във висините! Благословен е, Който иде в името Господне. Осанна във висините!”[18]
Да благодарим на Бога за всичките Му благодеяния, за всичко, което Той прави за нас е израз на преклонението и благоговеенето ни пред всемогъществото и любовта на Вседържителя. И както пише прот. Ал. Шмеман “В светлината на Евхаристията ние виждаме, че Христос е наистина животът и светлината на всичко съществуващо, славата, която изпълва небето и земята. Няма какво друго да възпоменаваме, няма за какво друго да благодарим, защото всичко намира своето съществуване, своя живот и своя край в Христос.”[20] В Евхаристията човек се стреми да поеме цялата човешка природа, подобно на Божествената Личност, съдържаща целия троичен живот. В победната песен ние възпяваме величието на Божията слава. И именно това Божествено славословие, непосредствено предшества възгласът на свещеника за божествената песен, която ни потапя в същността и съдържанието на цялото възпоменание и благодарение. Истината е, че ние нямаме какво друго да възпоменем и принесем освен саможертвата на Богочовека, която той стори за живота на света.
Именно до този момент ние заедно с Христос възхождаме за влизане в Царството Божие. Тук ние стоим пред пасхалната трапеза на Царството и принасяме всичко наше – живот, храна, себе си и целия свят. И тъй като Христос е приел с въплъщението Си целия наш живот и в този момент Той ни го дава обратно като дар за ново начало, нов живот. Тук Господ, приемайки хляба с пречистите Си ръце, го показва на Бога Отца, благодари, благославя, осветява го и като го преломява, го дава на Свойте ученици. Самото жертвоприношение се възвестява чрез споменаване, амнамнезис, който следва веднага след установителните думи на Тайната вечеря.
“Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява за опрощаване на греховете!Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия завет, която за вас и мнозина се пролива за опрощаване на греховете!”[21]
При тези възгласи, свещеникът изповядва, че това възпоменаване и благодарствено прославяне на Божествената любов и благодеяния, оказвани на човешкия род, Господ Сам заповядва, съобразно Неговото предание, това тайнство да се повтаря до края на този еон. На призивите на свещеника “вземете, яжте” и “пийте от нея всички” народът отговаря единодушно “амин”. Това служи от една страна като израз на дълбоката и непоколебима вяра в Божествеността на Тайнството Евхаристия, а от друга свидетелства за благоговението, което произтича от убеждението за присъствието на Иисус Христос при извършването на неговото Тайнство. Освен това “амин” служи и като печат на единството, съборността в мислите и чувствата на присъстващите в храма.
След припомнянето на великите тайни – страданията, смъртта, възкресението, възнесението, Второто пришествие – свещеникът казва формулата на приношението:
“Твоето, което е от Твоите /дарове/ на Тебе принасяме, за всички и заради всичко...”[22]
Отговорът на падналия на колене народ съдържа цялата Евхаристия като апогей на момента на освещаване на Даровете:
“Тебе възпяваме, Тебе благославяме, на тебе благодарим, Господи, и Ти се молим, Боже наш.”[23]
Православният изток счита, че само установителните думи на Иисус Христос не претворяват даровете на Църквата /хляба и виното/ в Дарове Божии – Тяло и Кръв Христови.
“Още Ти принасяме тази словесна и безкръвна служба, и просим, и молим, и умоляваме: изпрати Светия Твой Дух над нас и над тези предложени дарове. И направи този хляб наистина драгоценно Тяло на Твоя Христос. А това, което е в тази чаша драгоценна Кръв на Твоя Христос. Като ги претвориш чрез Светия Твой Дух”[24]
Необходима е молитва за измолване и призоваване на Дух Светии за чудото на Евхаристията, наречена епиклеза. Православната Църква като пазителка на истинското апостолско учение, винаги е подчертавала, че претворяването на евхаристийните дарове се извършва по време на епиклезата, т.е. при призоваване на Светия Дух. Светият Дух слиза на Петдесетница, явявая бъдещия век и ни въвежда в Царството. Затова и всяка Литургия става за причастилия се една лична Петдесетница. Да бъдеш в духа означава да бъдеш на небето, защото Царството Божие е “правда и мир и радост в Светаго Духа: /Рим. 14:17/ Той е Този, Който преобразява Църквата в тяло Христово и по такъв начин явява Даровете на нашето приношение като общение със Светия Дух. Това именно е самият акт на освещаването.
Христос ни съединява и ни прави Църква: „Съедини ни един с друг". Тройното споменаване на светиите, починалите и живите се добавя към епиклезата и към всеобщото приношение „за всички и за всичко". Тук Църквата се застъпва за всички. „Спомени, Господи, всички споменавани от от нас ... и изпрати Твоята милост върху всички нас."[25] Всички са съединени чрез невидими нишки в едно цяло.
„Сподоби ни да се причастим с Твоите небесни и страшни Тайни"3 се моли свещеникът и призовава Отца с тържественост: „И ни сподоби, Владико, с дръзновение, неосъдно да смеем да призоваваме Теб, Небесния Бог Отец".[26]
Всички очакват причастяването и казват Господнята молитва. Това, че тази молитва е поместена непосредствено преди Трапезата, показва, че насъщният, надсъщностен хляб е евхаристийният хляб.
„Светинята е за светиите", казва свещеникът, вдигайки агнеца, Хляба на живота; и всеки от събралите се изповядва: „Само един е свят, единственият Господ Иисус Христос".[27] Верните се събират подобно на жените мироносици при гроба. В безмълвие се разтварят докрай Царските двери, символизирайки архангел Гавраил, отместващ камъка от гроба. Държейки чашата в ръце, свещеникът застава пред коленичилите верни. Това е явление на възкръсналия Христос, дошъл, за да донесе живот вечен. Смъртта и гробът са разрушени завинаги и за всички.
„Със страх Божи с вяра и любов пристъпете."[28] Причастието свидетелства за реалното и постоянно присъствие на Христос. В Евхаристията Божественото побеждава тварното. След Причастието ние ставаме едно в Бога. И „не аз живея - казва ап. Павел, а Христос живее вече в мене". Ние се изменяме в Бога, ставаме обожествени. Не Христос се изменя в нас, а ние в Него. Отделният християнин или всички, цялата Църква Христова, при Причастието се обхваща от Светинята и става Тяло Христово. Причастилият се станава Жив потир и одушевен олтар - Богоносец. Евхаристийният Хляб храни човека за Вечен Живот. Небесният Хляб храни всецяло човека и му дарява безсмъртие. Да общуваш с Безсмъртния Христа, значи да получиш и ти безсмъртие. Тъй, Христовото Тяло Животвори тия, Които се причащават с Него, защото в Него е Изворът на живота.
Светата Евхаристия е живот за душата и дава тласък към нов живот. Храната за душата са Светите Дарове - Тялото и Кръвта Христови. Светото причастие очиства човека от греховете му, от душевни и телесни недъзи. То, според светата Църква, е огън, Който изгаря тръните на греховете за тия, Които пристъпват към него; огън, който очиства душата, освещава помишленията, просветлява всички чувства, предпазва от демонските изкушения. Но най – важното е, че светата Евхаристия като общение с Христос преобразява невидимо целия човек, дава му сила, мъжество и Божията помощ в невидимата бран.
Мисията на Христос е изпълнена - целият свят става едно в Него: „Видяхме истинска¬та светлина, приехме Духа Небесен, намерихме вяра истинска, покланяме се на Неразделната Троица, защото Тя ни спаси (...) Да бъде името Господне благословено отсега и вовеки".[29]
Литургията завършва с последно благославяне и раздаване на благословен хляб за спомен на древните агапи. Вярващият отнася със себе си като дар за света това харизматично свидетелство на единството и любовта.
Сега, след като е вкусил и пил от извора, самият човек е като чаша, изпълнена с присъствието Христово и предложена на хората и на света.
Много може да се пише за светото тайнство Евхаристия, но най-важното е, че Евхаристия, Христос и Църква са тъждествени и неотделими едно от друго. Вън от Църквата, вън от Христос, вън от Евхаристията спасение няма. Единствено и само чрез приемане на цялото честно Тяло и животворяща Кръв Христова човек се преобразява истински. Само чрез и во Христа човек надхвърля човешкото, земно привличане и се издига нагоре към есхатона. С Христос на човек сякаш му поникват криле и той полита към вечния живот. Преобразяването дава на човека свободата да каже “да бъде”, да следва Божията воля. Само в Христос, в Евхариатията човек става светозарен, сияе в бласъка на Божията любов, в ослепителното сияние на радостта в Небесния чертог.


1Шмеман, Ал. За живота на света, София. с. 40
2Разпространена светоотеческа формула
3.Афанасиев, Н. Трапезата Господня, с.10
4. Изборник. Св. Игнатий, Посл. еф. 5, 3. с.16
5. Изборник. Св. Игнатий, Посл. филад., 4, с.40
6. Св. Йоан Златоуст. Беседа ХХIV, 2 на Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни II PG 61, 200
7.Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.55
8.Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.73
9.Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.79
10.Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.109
11. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.109
12. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с. 117
13. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.59
14. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.123
15. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с. 127
16. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.131
17. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.133
18. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.135
19. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.135
20. Шмеман, Ал. За живота на света. с. 67
21. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с. 137
22. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.139
23. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.139
24. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.141-143
25. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.147-149
26. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.153
27. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.157
28. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.163
29. Служебник- Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст, С. 2004, с.185

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:


1. Евдокимов, П. Православието. С., 2006
2. Афанасиев, прот. Н. Трапеза Господня. В. Търново, 1999
3. Майендорф, Йо. Византийско богословие. С., 1995
4. Шмеман, Ал. За живота на света. С., 2004
5. Дмитриев, И. Историческо, догматическо и тайнствено изяснение на Божествената литургия. С.- Петерсбург., 1884
6. Служебник – Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст. С., 2004
7. Изборник. Светоотеческо наследство. С., 2001
8. Успенски, Н. Светоотеческото учение за Евхаристията. В. Търново, 2005

Тридентският събор /1545-1563/ на Римокатолическата Църква

автор: Галина Котова

Тридентският събор играе изключително важна роля в целия християнски свят. Неговото свикване има много определящо значение в историята на римокатолицизма. Силно разтърсена от Реформацията, Римокатолическата църква трябва да даде отпор и да направи някои промени. Силно се чувства необходимостта да се отстранят недостатъците и да се даде на народа да чете Словото Божие на роден език, както и да се извършва богослужение на разбираем език, да се възстанови причастието на миряните с Тялото и Кръвта Христови заедно. Назряла е и необходимостта да се отмени безбрачието на духовниците и да се възстанови апостолската форма на извършване на тайнството Кръщение, както и свещениците да имат право да миропомазват. Очаква се от този събор да възстанови правилото, че съборът стои по-високо от папата. Именно тези промени са очаквани и необходими за Римокатолическата църква.
Тридентският събор на Римокатолическата църква има предистория, която се свързва с разположението на враждуващите политически сили в Европа. Идеята за свикването му възниква още с избухването на Реформацията, но папите Лъв X /1513-1521/ и Климент VII /1523-1534/ се страхуват от това каква посока ще вземе, което води до решение да не го свикат. Самият папа Павел III получава короната, след като предварително дава обещание да го свика.
Самият папа Павел III е изключително интересна личност. Неговото светско име е Александър Фарнезе. Роден е в 1468 г. и получава своето образование в Рим и в двора на Лоренцо Великолепни във Флоренция. През 1493 г. папа Александър VI го интронизира за кардинал-дякон. Получава в разпореждане 20 бенефиции в Италия и 10 в Европа, включително епископствата на Парма и Остия. Той става едър магнат, което му разкрива перспективи за участие в устройството и управлението на църквата. Единодушното му избиране за папа на 13 октомври 1534 г. отбелязва коренно нов етап не само в историята на римокатолицизма, но и на Контрареформацията.
Папа Павел III е един от творците на Ренесанса. Той се проявява и като хуманист. Същевременно полага огромни усилия да смаже Реформацията с „най-жестоките и безмилостни средства на Инквизицията”[1]. От една страна раздава служби на роднини и бенефиции на хора на културата и изкуството, а от друга враждува срещу новата протестантска култура. Именно той назначава през 1546 г. Микеланджело за главен архитект на катедралата „Св. Петър” в Рим. Папа Павел III привлича в църквата цяла плеяда интелектуалци, чрез които иска да обнови средновековната институция. Между подкрепяните от него личности се откроява Реджинал Поул, Джанпиетро Карафа, станал по-късно папа /Павел IV/, Джовани Мороне и др. С тяхна помощ създава нова комисия, която да „систематизира идеите за реформиране на Римокатолическата църква и да изготви програма за действие”[2].
Активността, с която се заема да смаже Реформацията, взема различни антихуманни форми. През 1536 г. той оповестява була, в която заплашва с отлъчване от църквата управниците, които си позволяват да подведат под съд духовно лице. Малко по-късно, през 1540 г., с булата Regiminis militantis ecclesiae утвърждава създадения през 1534 г. от Игнаций Лойола Йезуитски орден. След две години, през 1542 г. , издава була Licet ab initio, с която учредява Централен трибунал на инквизицията. С това той поставя началото на масова психоза за лов на вещици и еретици. Неговата голяма заслуга към римокатолицизма е свикването на Тридентския събор.
Трябва да се отбележи, че в периода от 1539 до 1541 г. В Германия се провеждат множество срещи, на които водещи протестантски и римокатолически богослови се опитват да намерят допирни точки. Римокатолиците са представени от ученици на Еразъм Ротердамски. Те приемат учението на протестантите за оправданието чрез вяра и не желаят разкол в Западната църква. Кардинал Контарини, който има водеща роля на срещата в Регенсбург е със сходни на Лутер идеи. Като цяло в Регенсбург се постига съгласие за оправданието чрез вяра, но по въпросите за претворяването на хляба и виното и за властта на папата, отстъпките са невъзможни. Този провал за помирение с протестантите развързва ръцете на твърдолинейните католици.
Тридентският събор е най-ярката проява на Контрареформацията. Той се приема за XIX вселенски или общ събор в Римокатолическата църква и заседава в продължение на 18 години. Фактът, че над две трети от присъстващите епископи са италианци води до това, че съборът „не е представителен дори за католическия свят и е манипулиран от папата”[3]. Църковният събор е открит в Тридентиум на 13 декември 1545 г. и продължава с известни прекъсвания до 1547 г., след това през 1551-1552, 1562-1563 г. Мястото на провеждането му не е избрано случайно: то е във владение на германския император, но е достатъчно близо до Рим, за да може папата да влияе на събитията. По това време Римокатолическата църква се възглавява от петима папи: Павел III, Юлий III /1550-1555/, Марчело II / 1555/, Павел IV /1555-1559/ и Пий IV /1559-1565/. Определението на доктрината на Контрареформацията става на събора, а поддръжниците на папството налагат волята си на католическите владетели, като Фердинанд I и Шарл IX, които желаят помирение с протестантите, както и на френски и испански епископи, противопоставили се на папските претенции. Павел III е първият контрареформационен папа, който използва политическото и военно господство на Испания в Европа и в света през XVI в., за да наложи волята си в Италия и да подобри дисциплината сред духовенството. Йезуитите са ударната сила на Контрареформацията.
На Триденсткия събор се открояват три основни групи. Император Карл V, подкрепян от делегациите на Испания и Франция, отправя искане да се решат преди всичко въпросите за реформата и църквата. Кралете Фердинанд I и Шарл IX са за помирение с протестантите. Третата линия за запазване единството на църквата и за непримирима борба срещу Реформацията се провежда от папата и неговите привърженици, опрени на политическата мощ на Испания и на италианската общност.
За манипулирането на събора от страна на папата са взети всички необходими мерки. Епископатът застава безрезервно зад своя понтифекс и действа в съгласие с инструкциите, получавани за всеки конкретен случай. Ръководството на заседанията е поверено на папските легати. Върховният ръководител на църквата следи внимателно насоките на изказванията и общия дух на делегатите. В зависимост от обстановката понтифексът лавира умело – преустановява заседанията, закрива сесията и премества събора от едно място на друго. При всички случаи римският папа запазва решаващото влияние на своите привърженици[4].
Заседанията от 1545-1547 г. са осем на брои. Взетите решения са тенденциозни. Първото решение на събора е гласуването да е индивидуално, а не по нации. Така се осигурява мнозинство за папските предложения, намерили главна, но не единствена подкрепа от епископата на Апенинския полуостров. Понеже основната цел е да се „обсъди реформата в католическата доктрина и йерархията, след дълги спорове се взема решение всички въпроси да се обсъждат заедно”[5]. На първото заседание Съборът забранява „четенето на преводи на Библията, неодобрени от католическите църковни власти”[6]. Четенето на миряните се разрешава единствено с писменото позволение на местния свещеник или духовник.
На третото заседание /4 февруари 1546/ се потвърждава решението Никейско-Константинополският символ да служи за основа на католическата вяра. На четвъртото заседание /8 април 1546/ Римокатолическата църква придобива правото да коментира текстовете на Библията. Утвърден е преводът на Библията от блаж. Йероним, наречен Вулгата. Решава се Светото Писание и Светото предание да са равнопоставени и да се използват в еднаква степен за делото на вярата. В заседанията на църковния събор в Тридент през 1546 г. е издаден Декрет, който забранява разпространението на Светото писание и коментарите за него, одобрени от Католическата църква. Петата сесия /17 юни 1546/ издава декрет за мястото и значението на първородния грях. На шестото заседание /13 януари 1547/ протестантската концепция за вярата и избраниците става предмет на обсъждане и коментари, но до официално изработено становище не се стига. Оставя се на всеки католик сам да решава въпроса. Така, според Тридентският събор „реалността на християнския живот се свежда до спасение по заслуги, макар и тези заслуги да са постигани единствено с благодатната Божия помощ”[7]. На заседанието на 3 март 1547 г., което е седмо, са утвърдени тайнствата. Установени са седем Тайнства, като е признато, че те са въведени лично от Христос и са задължителни за постигане на спасението. Седемте тайнства са Кръщение, Потвърждение, Причастие, Изповед, Последно причастие, Ръкополагане в духовен сан и Брак. По-голямо внимание на това заседание се отделя на тайнствата Кръщение и Потвърждение, като ги различава едно от друго. Така в противовес на протестантите, съборът признава, че тайнствата съдържат голяма благодат. Според определението на събора, тайнството е „opus operatum, т.е. такова действие, което съобщава благодат единствено по силата на своето механично извършване, независимо от вярата на извършващия или на пристъпващия към него”[8] Приемат се и известен брой административни решения и канони.
През времето на проведените заседания изключително много нараства политическото напрежение между император Карл 5 и папата. Тъй като влиянието на император Карл V нараства след победата във войната в Шмалкалден, папата решава в началото на 1547 г. да премести заседанията на събора от Тридент в гр. Болоня, разположен в папската област. Формално основание за взетото решение той вижда в започналата чумна епидемия. Германските епископи не се съгласяват. Папата обаче не се съобразява и мести събора в Болоня, но делегатите бездействат и заради това той е разпуснат през септември 1549 г.
След четиригодишно прекъсване, по настоятелното искане на император Карл V, новият император Юлий III /1550-1555/ възобновява заседанията на събора. На 1 май 1551 г. в Тридент църковният събор възстановява работата си и обхваща от девето до четиринадесето заседание. На тринадесетото и четиринадесетото заседание се вземат решения относно доктрината за отделните тайнства. На 13-та сесия от 11 октомври 1551 г. се издават канони за Причастието. На 14-та сесия от 25 ноември 1551 г. се издават канони за Покаянието и Последното причастие. Протестантите разбират, че няма да постигнат съгласие с опонентите си и напускат събора. Те напразно предлагат да се дискутира въпроса за причастието, да се признае примата на църковните събори над папските разпоредби, епископите да не полагат клетва за вярност пред папата. Напускат и някои прелати. Отхвърлени са схващанията на протестантите, по-специално на лутерани и калвинисти, за причастието. Подновяването на конфликта между император Карл V и лутеранските князе в Германия предопределило прекратяване на заседанията[9]. Делегатите на различните църкви заседават до 28 април 1552 г.
Тридентският събор продължава работата си след десетгодишно прекъсване. Третият период на работа на събора е от 18 януари 1562 г. и приключва на 4 декември 1563 г., когато е закрит. Провеждат се от петнадесето до двадесет и пето заседание. Йезуитите са управляваща сила на всички заседания. Папа Пий IV, който ръководи събора, среща противодействието на епископите от Германия, Испания и Франция. Вътрешната католическа опозиция апелирала за реформи в йерархията, богослужението, дисциплината, в установените порядки и в сферата на нравствените отношения. Сблъскването на различни мнения не води до промени в учението и дейността на църквата, а до запазване на старата система. Папската партия успява да се наложи благодарение на представителя на папата кардинал Джузепе Мороне. На двадесет и първото заседание /16 юли 1562/ Причастието се определя като присъствие на невидимия Христос във всеки вид от двата вида /с неквасен хляб или вино/ като Причастието с вино се отказва на миряните. С това решение да не се причастяват миряните с вино римокатолиците се различават от православните. На двадесет и втората сесия /17 септември 1662/ се приема декрет за месата /литургията/. На 23-то заседание от 15 юли 1563 г. се взема решение за тайнството Брак, като се забранява се развода. Заседанието се занимава и със Списъка на забранените книги и със задължителното присъствие на епископа в диоцеза му. Отново се потвърждава е безбрачието на духовниците /целибата/. Издига се и глас за укрепване авторитета на епископата, епископският сан да се обяви за установен от Бога. Това искане се схваща от понтифекса като опит за подкопаване авторитета на папата и папския престол. Затова се гласува специален канон, обявяващ йерархическата система за необходима, а епископската власт за законна, когато е утвърдена от папата. Така се предотвратява опасността от нарушаване на дисциплината в църквата[10].
На 25-то заседание /3-4 декември 1563/ се гласуват и канони за свикване на църковни събори, за устройството на духовните семинарии, за подготовката на служителите в църквата. Взема се решение за доктрината на Чистилището. Специално решение декретира учението за Чистилището, за почитането на светците, за реликвите, иконите, за индулгенциите. Приети са правилници за задълженията на кардиналите и епископите. Гласуват се предписания за редовно провеждане на църковни събори. Предвижда се засилването на епископския надзор над висшето духовенство. Вземат се мерки против злоупотребите от различно естество.
На 26 януари 1564 г. Пий IV потвърждава цялостно каноните на събора. През месец юли той издава кратко изложение на доктрината, наречено „Изповядване на тридентското вероизповедание”. Така Тридентският събор осъжда отклоненията и продължава войната за окончателно смазване на реформационното движение.
Тридентският събор се критикува от много протестантски богослови. Калвин веднага след първия етап на събора през 1547 г. издава съчинението „Деянията на Тридентския синод с противоотрова”. Той публикува всички решения на събора преди да ги предложи на критика. Лутеранинът Мартин Хемниц от 1565 до 1573 г. издава „Изследване върху Тридентския събор”, където излага защо се обявява срещу решенията му[11].
Тридентският събор има голяма роля за победа на платформата на Контрареформацията. Той не прави никакви отстъпки на протестантите и не оправдава очакванията на много римокатолици относно някои важни и съществени реформи в църквата. Решенията на дотогавашните събори се четат и тълкуват в светлината на Трентския. Разклатеният авторитет на Римокатолическата църква след откъсването на Германия, Англия и Скандинавските страни от диоцеза на папата се възстановява до известна степен. Осъждането на протестантството улеснява неговото обособяване и показва, че същото е отрицание на римокатолицизма. С подобряването на църковния строй, отблъсква нападките на протестантите против неговите недостатъци. Тридентският църковен събор се използва от папата, за да подкопае силата а Хабсбургската монархия, но неуспешно. Папският престол реорганизира дейността си и укрепва Римокатолическата църква.


1.Николов, Йордан. История на средновековния свят. Късно средновековие. София: проф. Марин Дринов. 1999, с. 163.
2 Тодоров, Калин. Хронологична енциклопедия на света. Т. 4. Велико Търново: Елпис. С. 87.
3 Лейн, Тони. Християнската мисъл през вековете. София: Нов човек. 1999, с. 219.
4 Виж. Николов, Йордан. Цит.съч., с. 168.
5 Тодоров, Калин. Цит съч., с. 91.
6 Мень, Александр. Библиологический словарь. Т. 3. Москва. 2002, с. 261.
7 Виж. Лейн, Тони. Цит съч., с. 221.
8 Малицки, Петър. История на християнската църква. София: ГАЛ-ИКО. 1994, с. 304.
9 Виж Николов, Йордан. Цит.съч., с. 169.
10 Тодоров, Калин. Цит съч., с. 92.
11 Виж. Лейн, Тони. Цит съч., с. 221.

Причини за възникването на Реформацията

автор: Галина Котова

За да разберем Реформацията трябва да разберем на първо място причините, довели до нейното възникване. При какви условия и обстоятелства се заражда и развива това ново за времето си учение ще бъде предмет на тази тема. Новите географски открития значително оказват влияние в целия начин на живот. Самата политическа обстановка в различните монархии също съдействат за промяна на статуквото в римокатолицизма. Развитието на образованието и науката води до желанието да се реформира застоя в Римската курия. Намесата на папите в живота на кралствата и желанието да се властва не само в духовната сфера, а и в политиката води до сериозен отпор от страна на средновековните владетели в Западна Европа. Силното разложение на нравите от страна на духовенството, симонията и несправянето с обгрижването на миряните, водят до необходимост от промяна. Самите реформатори искат реформи, а не унищожавана на Римската църква.
В началото на XVI в. започва епохата на протестантизма. Преди да изясним причините довели до Реформацията ще изясним какво означава самата дума реформация. В етимологичен смисъл понятието „реформация” има латински произход. Латинската дума „refermatie” на български се превежда като „преображение”, „преобразуване”, „възвръщане”, „възстановяване”. В този смисъл „реформаторът” е „преобразовател”[1].
В най- западните части на Европа в края на XV в. се оформят три големи кралства – Англия, Испания и Франция.
В делото на реформирането на Римската църква много активна роля играе Испания и църквата в Испания. Това е така, защото национализмът и религията се опитват да се обединят и консолидират испанската държава след изгонването на маврите и евреите. Испания се опитва да осъществи на практика платформата на Свещената римска империя в средновековния католически модел под патронажа на Хабсбургската династия /1493-1791/ в нейното испанско разклонение. От самото начало на XVI в. кралство Испания владее не само почти целия Пиринейски полуостров, а и голяма част от Италия. Изабела Кастилска и Фердинанд Арагонски са изключително религиозни и убедени в учението на Римската църква. Те са верни на Рим. За справяне с еретиците през 1480 г. в Испания се въвежда инквизицията. Нейната цел е изтребване на еретиците. В случая дори няма опит за обръщането или вразумяването им. Карл I Хабсбург /1519-1556/, внукът на Фернандо и Изабела, управлява като император на Свещената римска империя на германската нация. Той наследява Кастилия и Арагон след смъртта на крал Фернандо /1479-1516/ и покорява Нидерландия, херцогство Люксембург, някои територии на Италия, Тунис. Кралство Испания не само става едно от най-мощните кралства в Европа, но слага ръка и върху Мексико, Перу, Чили и Колумбия и върху земите на инките в Южна Америка. Може да се каже, че през XVI в. Испания е най-агресивната държава в Европа. До началото на XVII в. тя управлява Средиземноморския басейн и Атлантическия океан „като велика морска сила и е най-голямата колониална империя”[2].
Англия е друга водеща държава в света, която се налага на историческата сцена. Управлява се от династията на Тюдорите /1485-1603/, чието начало поставя крал Хенри VII /1485-1509/, който дава тласък на търговията и корабоплаването. През XVI в. Англия се стреми да извоюва самостоятелността си спрямо папството и постепенно да се утвърди като суверенно кралство в центъра на Новия свят и на Атлантическия океан. Хенри VIII /1509-1547/ поставя началото на Реформацията в Англия. Развива се манифактурата, процъфтява външната търговия. Създават се различни търговски компании, които оживяват икономическите взаимоотношения и връзки.
Франция при управлението на крал Шарл VIII /1483-1498/ завършва процеса на обединяването си и се превръща в една от най-мощните централизирани държави. Крал Шарл VIII притежава единствената в Европа редовна армия. През 1491 г. той се възползва от вътрешната нестабилност на Италия и навлиза в нейните земи. Съпротивата в Неапол го принуждава да се оттегли. Франция води четири войни с Карл V, но безуспешни. Така след 1498 г. Френското кралство постепенно се налага като противник на Свещената империя и на Испания. Френските земи са най-богатите в Европа.
През този период особено важно е, че западноевропейските царе и императори, виждат в папството свой исторически враг. Те започват много силно да чувстват опекунството на папите, които „безцеремонно се месят в техния политически, семеен и личен живот”[3].
Жаждата за бързо забогатяване кара много моряци и търговци от западна Европа да предприемат рисковани пътешествия по крайбрежието на Африка. Първенци в надпреварата са португалците, които през 1460 г. се добират с корабите си до Гвинейския залив. Между 1471 и 1473 г. те изграждат търговска фактория на Златния бряг в Гвинея. През 1487-1488 г. друг португалски мореплавател – Бартоломеу Диаш /1450-1500/ изучава западния край на Африка и на връщане в родината си открива нос Добра Надежда.
Колумб /1451-1506/ открива Бахамския архипелаг, Куба, Хаити, бреговете на Централна и Южна Америка. Проникването в новите земи осигурява мисията на Римската църква, чиито поддръжници са Франция и Португалия.
Сериозна роля за революцията в Европа през XV-XVI в. изиграва книгопечатането, което се свързва с италианските хуманисти. Въвеждането на „евтина хартиена продукция и на наборните букви довежда до революция в предаването, запазването и събирането на информация”[4]. Производството на книги става до 40 пъти по-бързо, а цената на книгите пада главоломно. Повечето от първите отпечатани книги са Библии, църковни требници, псалтири, коментари на църковни отци и учители на църквата, класически автори от античността. Към 1500 г. вече книгата се превръща в основен източник на информация. Това от своя страна благоприятства създаването на големи лични библиотеки. Например библиотеката на Еразъм Ротердамски в Базел съдържа около 5000 тома. Сериозно навлизат в употреба книгите „октаво” или т.нар. джобен формат. Книгите внасят сериозни промени в образованието, администрацията и воденето на архиви.
Папската институция в края на средновековието е изключително ярък пример за максимата, че „абсолютната власт покварява абсолютното”[5]. През XV-XVI в. папският произвол става единствения критерий на всяко право и справедливост в църковните и гражданските дела. Проблемите обаче нарастват лавинообразно. Гласовете за гибелната насока на папството обаче са единични. Обаче в XIV и XV в. тези гласове стават много мощни. Причина за това е, че към XIV в. западноевропейското общество отива твърде много напред в развитието на своето политическо и църковно съзнание. На това в голяма степен съдействат училищата и университетите, чрез които се създават условия за по-добре образовано духовенство. В XIV-XV в. се забелязва едно общо недоволство от Римската църква. Хората на науката виждат в папството главна пречка за всяко свободно изследване и затова се опълчват против него. Главните епископи на местните църкви също чувстват всичката тежест на папския гнет. Папският абсолютизъм убива у тях всяка самостойност и ги превръща в прости изпълнители на папската воля. Симонията /продажба на санове/ се засилва неимоверно много, което отблъсква вярващите. Църковните бенефиции се продават дори на светски лица, които злоупотребяват с тях. Самите духовници много често отсъстват от енорията и епархията си, като занемаряват грижата за душите на вярващите. У миряните все по-силно се развива недоволството от Рим. Религиозното чувство на светското общество не е удовлетворено. Богослужението, извършвано на непонятен латински език, не може да задоволи религиозното чувство. Четенето на Библията не само на роден, но и на латински език е забранено на миряните. Проповедничеството е слабо развито. Низшето духовенство, което е безбрачно дава със своето поведение пример за най-голяма съблазън. А мнозинството от висшето духовенство се интересува повече от светски работи и на своето духовно служение гледа като на тежест. Папите щедро раздават кардиналски постове на своите близки, за да стабилизират положението си. Това обаче са неквалифицирани за тези постове лица. Това кара много християни да негодуват. Същевременно простолюдието очаква много повече от Църквата, отколкото тя може да му предложи. Възражда се интересът към класическото минало, наричано „хуманизъм”. Погледът е „назад към изворите”[6]: Библията на гръцки и староеврейски и трудовете на отците на раннохристиянската Църква. Хуманистите подлагат на ожесточена критика много от страните на църковния живот. Те осъждат посещенията при реликви и по свети места. Същевременно пазарът на реликви толкова се разширява, че започва масовото им производство, а духовниците се оплакват, че нямат средства за живеене.
Започнатият в Рим градеж на катедралата „Св. Петър” през 1502 г. води до серийно раздаване на индулгенции. Продажбата им е изключително доходоносна. Стига се до там, че папите продават индулгенции на живите роднини на покойници, желаещи да им опростят греховете.
В XIV в. самите папи са принудени да свикват събори, които да се занимават с църковните преобразувания. Такива са Пизанския събор /1409 г./, Констанцкият /1414 г./ и Базелският /1431 г./. Папите не могат да насочат реформите в правилната посока. Църквата е в уязвимо положение: притежава огромно богатство, но й липсват нравствените качества, които да оправдаят привилегиите й в очите на вярващите.
В опит да си възвърне позициите на Римската църква, папа Павел III се опира на инквизицията. Идеята за нея той взема от Испания. Испания осигурява методиката, която се използва за затягане на позицията на Римската църква, за възвръщане на загубените територии.
Най-силното оръжие в пропагандата на Римската църква е йезуитският орден. В основата му стой много сериозна подготовка, която им дава възможност да проповядват, дебатират и демонстрират своето превъзходство над останалите.
От всичко казано по-горе може да се обобщи, че Реформацията не е само учение за преустройството и усъвършенстването на Римокатолическата църква, колкото комплексно социално-религиозно движение, засягащо цялостния обществено-политически, икономически и духовен живот на обществото. Причините за нейното възникване се коренят в изменената политическа обстановка през XV-XVI в. Книгопечатането, развитието на образованието и университетите, новите географски открития съдействат за коренна промяна на мисленето. Самото състояние на папството и неговите язви допринасят за искане на реформи и промени. Реформацията извършва дълбок прелом в мисленето на хората от Европа и останалите континенти, поставя началото на нов светоглед, на нови религиозни идеи и идеали. Неприемането на учението за реформи от страна на Римската курия води до това, че недоволните се отделят от нея и образуват нови църковни организации. Така искането за преустройство придобива антицърковен и антикатолически характер. Така се поставя началото на създаването на протестантските деномицации, които в днешно време достигат до над 2600.


1 Виж Николов, Йордан. История на средновековния свят. Късно средновековие. София: проф. Марин Дринов. 1999, с. 138.
2 Тодоров, Калин. Хронологична енциклопедия на света. Т. 4. Велико Търново:Елпис. с. 27.
3 Малицки, Петър. История на християнската църква. Т. 3. София: ГАЛ-ИКО, 1994, с. 264.
4 Виж. Тодоров, Калин. Цит съч., с. 28.
5 Лейн, Тони. Християнската мисъл през вековете. София: Нов човек. 1999, с. 154.
6 Виж Малицки, Петър. Цит съч., с. 265.

Ню Ейдж

автор: Галина Котова

Ню Ейдж се счита за сравнително нов култ, за когото може много да се пише. Те нямат претенции да бъдат регилиозна организация, въпреки че, ако човек вникне в идеологоята и вярванията им ще види, че това не е съвсем вярно. Ню Ейдж представлява смесица от идеи и вярвания, които нямат нищо общо с християнството и Библията. Основната им цел е натрупването на капитали и промяна на съзнанието на хората, за да придобият контрол в световен мащаб. Много точно Лафаиет Хъбард през 1949 г. на конференция на автори на научно-фантастични книги в Ню Джърси заявява: “Ако човек наистина иска да натрупа милиони, най-добрият начин е да създаде своя собствена религия.”[1]
За да разберем пагубната роля, която Ню Ейдж играят в света, трябва на първо място да проследим историята на това явление. Едни считат, че то води началото си от средата на ХIХ в. с раждането на трансцендентализма и се популяризира ор Ралф Уолдо Емерсън /1803-1882 г./. Независимо от това, че е богослов от Харвард, той се отказва от традиционното се унитарианско образование и се отдава на изследване на научните философии, които променят сериозно неговия светоглед. Неговата теория е, че съществува универсален дух, който обхваща цялата вселена и човекът само, когато е в хармония с този дух, е в своето най-добро състояние. Но може да се каже, че началото е още по-далеч в I в., когато се появява гностицизма.
Гледането на маса на сестрите Фокс /САЩ, средата на ХIХ в./ е друг фактор, който допринася за навлизането на източните вярвания. В резултат на това, окултизмът става приемлив за обществото и много хора започват да се занимават с него под името спиритизъм. Хиляди са въвлечени в участието на спиритически сеанси, гледане на карти Таро, взиране в кристали, гледане на листата на чай и други. Главна заслуга за популяризирането на тези практики има Елена Блаватска. Тя е родена през 1831 г. в Екатеринослав /Русия/. През 70-те години на ХIХ в. в Ню Йорк, тя заедно с полковник Хенри Олкът основава Теософско общество. Целта му е да изгради световно братство, което не се съобразява с расата, пола и вероизповеданието на членовете си. Теософите се занимават с изследване на световните религии и по-основно с будизма и хиндуизма. Те отхвърлят догмите на отделните изповедания и ги разглеждат като разновидности на една единствена езотерична истина.
През 1971 г. източните религии и трансперсоналната психология започват да се радват на особено внимание в САЩ. Постепенно тази страна се превръща в “меката” на Ню Ейдж. Няма обществени прослойки, в които да липсват представители на новото движение: в научните кръгове това е Фритьов Капра
/физик, който започва да описва лабораторните си методи с Ню Ейдж термини/; в артистичните среди – актрисата Шърли Маклейн, чиито три книги на тази тема стават особено популярни. Едната от тях служи за основата на филм, чиято цел е повече хора да бъдат привлечени към тези идеи.
Филмовата индустрия спомага за широкото пропагандиране на Ню Ейдж. Чрез филмите широко се афишира медитацията, гаданията, вълшебствата, магиите, героите, комуникиращи с по-висши учители на мъдростта, прокламиращи мистично-пантеистичен светоглед, че всичко е едно. Вечната борба между доброто и злото се представя чрез филисофията на Ню Ейдж във филми като “Тъмният кристал”, “Да достигнеш плода”, “Властелинът на пръстените” и много други.
Ню Ейдж се популяризира и чрез пресата. В САЩ във всеки голям град се издава собствен Ню Ейдж вестник. Тези вестници са изпълнени със статии, рекламиращи техниките на различните групи, които са в непрекъсната конкуренция една с друга. Но независимо от разликите в техниките си, всички тези групи имат единство в целта си – промяна в съзнанието на хората и елиминиране на християнството.
Самите Ню Ейдж непрекъснато говорят за Новата епоха като за “ново съзнание”, “дух”, “надежда” и други подобни понятия. Всички тези групи, независимо от различните си техники и учения, се обединяват около видението за настъпващата Нова епоха. Те търсят лична и обществена промяна, която със своят радикализъм да доведе до новия старт на човечеството - Новата епоха. Самото понятие Нова епоха се въвежада от Алис Бейли, която е спиритически медиум и ръководителка на Теософско дружество. Както обикновено в подобни случаи, тя има тибетски духовен водач, който й дава така наречения велик “План” въз основа, на който се разработва в голяма степен учението на Новата епоха. По-подробните културни анализи свеждат Ню Ейдж до категорията на така наречения “ревайвал” или “движението за пробуждане”. Това е добре познато на тези, които се занимават с изучаване на религиите и особено в англо-американските среди. Много интересен е фактът, че независимо, че последователите на това ново явление остро се атакуват от петдесятниците, има и учени, които считат, че има сходство между тези две движения. Неоспорим факт е, че и двете се зараждат като “движения за пробуждане” и според някои – в християнска Европа.
Независимо от лозунгите за мир, любов, равенство, радост, братство и реализация, всъщност всичко опира до “нов обществен ред” с едно ново световно правителство, една световна икономика и една обща световна окултна религия. Ню Ейдж прилича на огромна паяжина, в която няма водачи, но има сили и цели да действа за радикална промяна в света. И днес можем да видим резултатите – настъпващата глобализация, обхващаща всички сфери на обществото и икономиката. Тази промяна цели коренна промяна на съзнанието на толкова много хора, така че те да донесат промяна в обществото. Така чрез лозунги за добри и хубави неща, но изпразнени от съдържание, те поглъщат в мрежата си и променят съзнанието на всеки, които се докосне до тях. Техните идеи са силна отрова, която парализира жертвите и когато те вече разбрерат какво става вече са с толкова променено съзнание, че не могат да се откъснат и по навик продължават напред по течението.
За да разберем по-добре Ню Ейдж е необходимо да разгледаме по-подробно техните характерни черти, маскирани под изобилна псевдонаучна терминология. Това им дава възможност да проникнат във всички сфери на обществото. Ню Ейдж са убедени в идването на Новата ера – ерата на Водолея, отличаваща се от предишната с радикални и качествени промени във всички сектори на човешкия живот. Чрез един “доминиращ ефект”, научните промени биха могли да провокират постоянно действаща верига от глобални промени, които никоя човешка дейност не може да спре. Тези промени могат да бъдат във всички сфери на човешкото общество – политически, културни, артистични, философски и религиозни. Идейте на ерата на Водолея се базират върху теорията, че на всеки 2016 г. Земята преминава от един зоадикален знак в друг. Но и тази идея не е оригинално хрумване на Ню Ейдж. Тя се корени още от времето на Питагор и от там се плагиадства и популяризира днес. Това се осъществява чрез отпечатването на книгата “Ерата на Водолея. Тайните за зодиака и бъдещето на човечеството” през 1937 г. За тях епохата на Рибите, която същевременно е и епоха на християнството вече приключва и е била изпълнена с много страдание и насилие. Темата за ерата на Водолея става особено популярна сред младежките среди от цял свят с разпространението на музикалната комедия “Коса” /1968 г./, както и с песните, възпяващи тази Нова ера. В България певицата Диана Дафова изпълнява песни, популяризиращи Ню Ейдж.
Ню Ейдж развиват теория за така нареченото “промени на парадигмата”. Според тях тази теория се базира на еволюционното развитие на човечеството, което в своето развитие – духовно и психическо, преминава от една фаза в друга. Те считат, че в момента човечеството живее на по-ниско ниво на съзнанието. Въз основа на личното си самомнение, гордост и прелест смятат, че дават на хората възможност за пробуждане на по-висшето им себесъзнание да разширят неговия обсег и да променят начина си на живот. Тук под “съзнание” се разбира начинът на мислене и възприемане на действителността. Начините за постигане на тази промяна са например йога, трансцендентална медитация, приемане на психотропни вещества, методът Силва и много други сходни практики. Всички те боравят с понятията “себереализация”, ”самоусъвършенстване”, “здравословен начин на живот”, “холистична медицина”, “овладяване на съзнанието”, “творчески интелект”, “развиване на творческия потенциал” и други подобни [2].
Характерни за Ню Ейдж са хуманизмът – вярата, че човек в основата си е добър, свободен да действа, както желае, стига да не вреди на никого и да е господар на собствената си съдба, както и мистицизмът – вярата, че съществува един друг “духовен свят”, населен с духовни същества, които желаят да общуват с нас и да ни водят.
Но още веднъж трябва да подчертаем, че целта на всичко това е цялостна и необратима промяна на съзнанието на хората, така че да бъде постигнат контрол над тях.
За по-добро разбиране на Ню Ейдж е необходимо да насочим вниманието си и да разгледаме техните вярвания. За промяната на съзнанието, на “Аза” и отношението към живота, Ню Ейдж използва разнообразни техники. Някои използват езотерични методи за медитация, мълчалива молитва, ясновидство, спиритизъм и пеене в унисон. Други екзотерични групи използват взирането в кристали, хомеопатична медицина, скъпоценни камъни, пирамиди, магически пръчки и религиозни артефакти. Самите последователи на Ню Ейдж вярват, че чрез тези техники могат да се усъвършенстват, като по този начин те отхвърлят истинския Бог и се покланят на бесовете. Защото единствено чрез вярата си в Иисус Христос човек може да се богоуподоби и достигне целта на своя живот – “да стане бог по благодат”[3]. Затова и Иисус Христос се въплъти и прие цялата човешка природа, за да може да ни изкупи от греха и ни даде сили да се борим с него. Истина е, че вън от истинския, жив Бог човек не може да стане съвършен, защото поклонението пред тварното не може по никакъв начин да направи човека съвършен. Много показателни в това отношение са телевизионните реклами. Всички те използват Ню Ейдж методи и ни обещават съвършенство, младост, щастие, красота, показват ни щастливи и усмихнати хора. Но всички тези продукти не могат да направят човека съвършен, защото са материални. А историята доказва, че материята не може да даде на човека истинските, ценностни неща, защото те са дар единствено и само от Бога. Напротив, поклонението пред тварното води до идолопоклонство, което като най-тежък грях се наказва най-тежко – Бог ги предава в ръцете на враговете им и язва поразява душите им. Но самите последователи на Ню Ейдж не си признават, че тези техники не струват. За тях много важни са преживяванията, които стават единствен източник на истина в Ню Ейдж мисленето. Голяма част от хората, които ги следват имат своя любима техника, а някои използват и комбинация от няколко.
Важен е фактът, че Ню Ейдж религиите нямат писмено доктринално становище. Те проповядват абсолютна свобода на всички визии в света. Единственото, което те не приемат и единодушно отхвърлят е християнството. За тях християнската вяра е тесногръда, авторитарна и догматична. И как биха могли да харесват християнството, след като същото ги изобличава. Те отричат Светата Троица – не разбират и не приемат, че Бог е един с три Лица. Те отричат, че Иисус е единственият Бог, приел човешката форма, както и, че Светия Дух е третото лице на Светата Троица. Ню Ейдж отричат кръвното изкупление на Иисус Христос за нашето спасение, както и спасението чрез вяра и благодат в Него. За тях Библейската доктрина за рая и ада е лъжлива и невярна. И независимо от това, че последователите на Ню Ейдж използват понятието Христос, то те влагат в Него съдържание, което няма нищо общо с християнството. Според тях Христос е някакъв космичен дух или принцип, Който може да обитава в различни хора. За тях всички религии сочат една и съща посока и са еднакво валидни според учението на Ню Ейдж [4]. Единствената религия, която е неприемлива е християнството, което следва истинския, живия Бог.
Отхвърляйки догматите на християнството Ню Ейдж поддържат всеобщо три вярвания:
1. Всичко е едно. Всичко е Бог – става въпрос за монизъм и пантеизъм.
2. Бог е безличностен и няма нравствени характеристики.
3. Светът е недействителен, той е илюзия.
Изобщо централни идеи в светогледа на Ню Ейдж са монизмът и пантеизмът. Според монизмът всичко е едно и има само видима разлика между това, което възприемаме с очите си , и това, което в действителност е. Единствената разлика между материалния и нематериалния свят е нашето възприятие.
Според пантеизмът, като религия на Ню Ейдж вярата е, че Бог е съвкупност от всичко, което съществува. Според пантеизмът няма отделен, личностен Бог, а вместо това според тях Бог е жизнена сила, духовно единство във всички неща. Бог е всичко и тази енергия произтича през всички живи същества. Много ясно Ню Ейдж авторът Бенджамин Крийм разкрива пантеистичния светоглед: “Ти си Бог, аз съм Бог, този микрофон е Бог. Тази маса е Бог. Всичко е Бог.”[5] От това следва , че ние трябва да сме богове или най-малко част от Бога. Това е и основната причина Ню Ейдж да поддържат идеята за едно световно управление, понеже световното единство е от съществено значение за правилното протичане на божията сила. Тогава човечеството ще извърши “квантов скок” към по-високо равнище на съществуване. Голямата заблуда е, че всички хора ще могат да правят неща, които преди това не са могли. А това ще е резултат от мистичните сили, които ще получат. В това се изразява Ню Ейдж просветлението – Новият Световен Ред. Но този Нов Световен Ред не е нищо друго освен обезличаване и обезценяване на личността, както и нейнато окончателно заробване. Думите “свобода, равенство, братство” между хората, когато са извън Бога, независимо, че са повтаряни много пъти, не са донесли нищо добро на човечеството. Пример за това е Френската революция, чието мото са те и донесе на френския народ бедност, съсипано благополучие и унищожаване на личната свобода. А покоряването на всички страни може да стане и се постигне по финансов и икономически път. Важно е силата на всички правителства в света да намалее до такава степен, че навсякъде да настъпят икономически кризи, унищожения и гибел. Това от своя страна трябва да докара до пълна духовна деморализация и обществена корупция, безнравственост и безпътица в живота на управляващите кръгове и културния елит на нациите. Днес ние сме свидетели на световна финансова криза и предложението да се създаде Световен финансов съвет, който да осъществява контрол върху световните финансови пазари. Всичко това предполага предварително планиране, за да се достигне заветната цел – контрол в световен мащаб.
За Ню Ейдж мисленето Бог е безличностен и няма нравствени характеристики. Бог се разглежда само като универсален дух, независимо от факта, че последователите на Ню Ейдж често приписват личностни характеристики на своята идея за Бога. Но как Ню Ейдж казват “Бог е любов” след като се знае, че безличностното не може да твори, обича, да дава живот или да общува? В резултат, твърденията на един от водещите представители на
Ню Ейдж, противоречат на други негови твърдения за Бога: “В някакъв смисъл не съществува такова нещо като Бог, Бог не съществува. В друг смисъл не съществува нищо освен Бог – само Бог съществува... Всичко е Бог и понеже всичко е Бог, няма Бог”[6]. Това твърдение е показателно за обърканите мисли и променено съзнание на Ню Ейдж последователите. Това е резултатът от идолопоклонничеството, водещо до променено съзнание и отхвърляне на живия Бог.
Но монизмът на Ню Ейдж грубо противоречи на християнството и Библията. Библията казва, че Бог е вечен и несътворен: ”Нима не знаеш? Нима не си слушал, че вечният Господ Бог, Който е сътворил краищата на земята, не се изморява и не изнемогва; Неговият разум е неизследим” /Ис. 40-28/. Книга Битие 1:1 показва, че Бог е вечен и несътворен. Това се потвърждава и от посланието на св. ап. Павел до Колосяните. Но, когато човек е с променено съзнание, то неговите собствени безумства стават “истина”, а не достоверността на Библията.
Библейското учение е, че Бог е личност. Според всякакви други учения любовта не би имала смисъл. Библията учи, че Бог е един с три лица – Бог Отец /Гал. 1:3/, Бог Син /Йн. 1:1/ и Бог Дух Свети /Деян. 5:3-4/. В Библията ясно и категорично се подчертава, че има само един единствен Бог /Второзак. 6:4; Ис. 43:10/, Който е триличностен /Ис. 48:16; Мат. 28:19/.
Както в Стария Завет, така и в Новия Завет се подчертава, че Бог е нравствено същество. В Него не се намира лъжа /Числ.23:19/ и е невъзможно Бог да лъже /Евр. 6:18/. Много ясно св. ап. Павел подчертава и показва нравствената същност на Иисус Христос: “Защото ние имаме не такъв първосвещеник, Който да не би могъл да ни съчувства, а такъв, Който е изкушен като нас във всичко, освен греха /Евр. 4:15/.
Хората се поддават на тези лъжливи учения, за да избягат от отговорност и подчинение на истинския, по-висш авторитет – Творецът на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. Според Ню Ейдж мисленето човек няма отговорност пред един персонален Бог. А от това следва, че човек може да прави всичко – не е отговорен за своите действия и постъпки. Това от своя страна води до пълна деградация във всички сфери на обществения, политически, културен и религиозен живот, води до нравствен упадък. А историята свидетелства, че най-големите империи са рухвали не пореди липсата на икономическа мощ, а поради крайното нравствено разложение и липса на всякакъв морал. Постепенно човек деградира и достига до състояние на оскотяване.
Много важно е да се обърне внимание на факта, че много хора не правят разлика между пантеизма и окултизма. Това е резултат от неразбирането на думите “мистичен” и “ мистицизъм”. Ню Ейдж използват тези понятия като
взимно заменяеми и като синоними. Но една от дефинициите на думата “мистичен” е окултен. Това от своя страна показва, че мистицизмът е по-мек и по-предпазлив начин за назоваване на окултизма. В днешно време да бъдеш последовател на Ню Ейдж и да бъдеш мистик и окултист е едно и също нещо.
Но хората трябва да знаят, че е изключително опасно изпадането в променено съзнание. Разбира се, в случайте на променено съзнание, демоните казват на хората това, което те искат да чуят и, което са склонни да приемат. Така хората, отричайки се от Бога стават лесна плячка за демоните, които объркват живота им.
Но голяма част от последователите на Ню Ейдж нямат представа в какво са въвлечени. Хората се нуждаят от общуване. Те се свързват с движението, защото споделят вярвания и практики като сливане с природата, световен мир, холистично здраве, йога или други форми на окултна медитация.
Ясно и категорично Е. Блаватска обобщава мисленето на лидерите на окултното като цитира “Изгубеният рай” на Милтън във връзка с “падналият” ангел или сатаната в своята книга “Тайното учение”: “По-добре е да управлявам в ада, отколкото да слугувам в рая”. Този цитат е показателен за кого се покланят лидерите на Ню Ейдж – на сатаната, който им дава власт и им помага в начинанията против християнството.
Ню Ейдж поддържа идеята на монистичния и пантеистичен светоглед, че светът не е реален. Сам по себе си той е една илюзия, която индуизмът нарича “майа”. Материята е реална, но тя ще изчезне , когато всичко стане едно. Болшинството от последователите на Ню Ейдж считат, че Бог е създал света от себе си, като част от своята същност. И това също е в противоречие с християнството, където Божията същност е недостъпна и непознаваема за нас, но ни се разкрива чрез Божиите енергии. Библията ясно прави разграничение между Бог и материятая, която срещаме във физическия свят: “в начало Ти, Господи, си основал земята, и небесата са дело на Твоите ръце; те ще загинат, а Ти ще пребъдваш; всички ще овехтеят като дреха” /Евр. 1:10-12; Пс.101: 26-28/.
Св. ап. Павел свидетелства, че Иисус Христос създаде всички неща на небето и земята, видими и невидими /Кол. 1:16-17/. От това следва, че след като Той ги е създал, те не могат да бъдат част от Него. Важно е да бъде осъзнато, че Духът не е невидимия аспект на материята, както и, че материята не е видимата страна на Духа. Абсолютно всичко, което е сътворено, както видимо, така и невидимо е създадено от Иисус Христос. Следователно Той не може и няма как да бъде част от сътворената материя.
Източникът за авторитет на последователите на Ню Ейдж са субективни преживявания на “аза”. Според тях, “Ако вие сте го преживели, тогава то е истинско”. Но обективното изпитване на своите опитности Ню Ейдж учителите не предприемат и избягват. Те наричат резултатът от всяко Ню Ейдж преживяване истина. Но “истината” за тях има различни значения. За Ню Ейдж не съществуват абсолютни истини. Но това не е нещо ново, защото относителността е древна, както и философията. Специфичното в Ню Ейдж е това, че всеки може свободно да създаде свои свят и всеки един свят ще има своя истина.
Но освен това Ню Ейдж учителите убеждават своите последователи, че те са божествени или, че Бог е вътре в тях. Тяхното заключение е, че “твойте преживявания не могат да бъдат лъжливи, тъй като ти си бог”. Актрисата Шърли Маклейн пише в подкрепа на твърдението, че преживяването е нечия истина: “Моите собствени преживявания извън тялото...послужиха като отговори на много въпроси – най-сигурното знание се извлича от преживяването”[7] Може би това е причината днес с главоломна сила да нарастват психичните преживявания. Но как ще отговорят Ню Ейдж дали и те са истина? Дали всеки болен или изпаднал в прелест мозък е носител на истината? И поради тази “истина” много хора бягат от действителността и живеят в свой измислен свят.
Учението, че истината е вътре в нас не осигурява обективност и достоверност на техните “истини”. Бог общува с човека според това, което четем в Библията. Всички чудеса в Библията са обективни събития, даващи възможност за изпитване и са се случили пред очите на свидетели – те са действителни и могат да бъдат потвърдени от исторически доказателства. Това потвърждава и св. ап. Петър: “Защото ние ви явихме силата и пришествието на Господа нашего Иисуса Христа, не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци на Неговото величие” /2Петр. 1:16/. Истината защитава смело и св. ап. Павел, който казва, че Бог не използва субективност на свидетелствата за възкресението, а исторически условия, които могат да бъдат изпитани и доказани. Той смело свидетелства пред цар Агрипа, че всички тези неща не са се случили “в някой кът” /Деян. 26:26/, а са ставали открито и пред много свидетели.
Всички Ню Ейдж групи поддържат общо три точки относно природата на човека. На първо място Ню Ейдж отхвърлят лошата природа на човечеството и твърдят, че в своята същност човекът е добър. На това твърдение противоречи Библията. От историята е видно, че след грехопадението човекът по същността си остава лош и досега няма подобрение. Но важно е да се подчертае, че добротата е морално понятие. Ню Ейдж отхвърлят понятието за грях и го заместват с това на болест. Това е относителна духовност, която се предлага от Ню Ейдж като алтернатива на материалността и представлява коктейл от синкретизъм и относителност. Това от своя страна са характерните, доминиращи черти на модерната религиозност.
Учението на Библията е, че след грехопадението човекът е грешник по природа. Св. ап. Павел категорично заявява, че “всички са под грях...” /Рим.3:9/. Греховността на човека прозира в целия Стар Завет, в Псалтира, както и в Новия Завет. Подобно на св. ап. Павел и св. ев. Йоан казва: “Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас” /1Йн. 1:8/.
Ню Ейдж представителите вярват, че човекът има божествена природа. Това не е оригинална тяхна мисъл, а е заемка от източните религиозни култове: ”Аз не съм това тяло”. Когато представител на Ню Ейдж говори за духовната природа на човека, той има предвид нейното съществуване като част от Бога. Това се подкрепя от твърденията: “ти си бог”, “ти имаш божествена природа”. Това твърдение също противоречи на Библията и по-точно с книга Битие 1-3 глава, където последователно се описват шесте творчески дни. Бог твори от нищото, само със Своята воля, изразена в словото “да бъде” готов материал. Началото на света е една нова реалност, която е от Бога и е в съгласие с Неговия план за домостроителство.
В шестия ден, след като вече е сътворил видимия и невидим свят, всичко необходимо за живот, Бог сътворява човека. “След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие” /Бт. 1:26/. Този стих показва, че сътворението на човека като венец на творението е непосредствен Божи акт, който съдържа сътворението и го съдържа в себе си. Това е съществена разлика от сътворението на останалия свят, при което Божията повеля и овластяване /на земята и водата/ води до възникване на останалите същества.
На базата на твърдението, че човек има божествена природа и в същността си е добър, представителите на Ню Ейдж заключават, че всеки човек си създава свое собствено съществуване. В случая се има предвид, че ти си си причинил и можеш да причиниш събития, които да се случат в живота ти чрез волята ти. Това означава да бъдеш в състояние да създаваш неща и обстоятелства. Според Бенджамин Крийм ние трябва “да се молим на бога вътре в нас. Ти не се молиш на него, а на бога вътре в теб, който също е вътре и в него”.[8] Всички тези твърдения са небиблейски и противоречат на християнството и Библията. Ню Ейдж отрича божествеността на Иисус, фактът, че Той единствен е Бог и, че никой друг човек не може да бъде Бог. И както казва Еклисиаст “Няма нищо ново под слънцето” /Екл. 1:9/. Ню Ейдж използват учението на гностиците от І в. Като разделяят Иисус от Христос. Според тях Иисус не е бил Христос, или Месия, или не е бил по един по- различен начин от Буда и който и да било друг, способен да влезе в контакт с божествената искра, която носи в себе си. Според Ню Ейдж Христос е възвисен учител, духовно същество, което е обитавало в човека Иисус, докато той е живял на земята. Сега той е готов да се завърне отново, за да ни въведе в Новата епоха. Това доказва, че религията, която е основен елемент, общ за всички течения в Ню Ейдж е този, че тя е заменена с една относителна духовност. Необходимо е да се подчертае, че голяма част от последователите на Ню Ейдж не правят разлика между Христос и която и да било друга “регилиозна фигура”. Ню Ейдж отрича и целта на Христос да умре на кръста за греховете на света, защото поучава, че човекът вече е бог и е добър в същността си.
Ню Ейдж отхвърлят греха и злото, като приемат източните философии и закона за кармата и прераждането. Много от тях вярват, че прераждането става от по-ниска към по-висока форма на живот и обратно. За тях кармата е определящ фактор за състоянието на съществуване на душата. Ако човек е неудачник, то той сам си е виновен, според стореното в предишните животи: карма. Преуспелият човек не е задължен на никого, тъй като сам е сътворил собствената си съдба по време на предишните животи. Шърли Маклейн казва на своите читатели: “Ако ти си добър и последователен в борбата си през този живот, следващият ще бъда по-лесен.” [9] Подкрепя я и Ню Ейдж авторката Алис Бейли, според която: “Безсмъртието на човешката душа и вътрешната способност на духовното дават възможност на човек да изработи своето спасение според Закона за прераждането, след което в отговор на Закона за причината и следствието, се появяват всички основни фактори, управляващи човешкото поведение и човешките желания.” [10]
Това Ню Ейдж учение за кармата придава фатализъм по отношение на живота. Всичко е предопределено и за него може да се научи посредством астрологията и подобните методи за разбиране на съдбата и бъдещето.
Самите членове на Ню Ейдж вярват, че са преживели множество животи и смърти, така наречените трансмиграция или инкарнация на душите. Според тях човек ще живее и умира во веки веков. От този непрекъснат кръговрат човек може да се измъкне само чрез добра карма. Но трябва да се знае, че и добрата карма не води до спасение, защото всяка карма привързва човека към колелото на прераждането. Единственият път извън този кръговрат е йога, който заличава всяка карма. Изобщо техниките за постигане на спасение са най-различни и се наричат Божие озарение, сливане с едното, себереализация, персонална промяна и други.
Вярването в прераждането от Ню Ейдж последователите е небиблейско по своята същност. Разказът за Лазар и богаташа категорично говори за ада /Лк. 16:19-31/. На молбата на богаташа Авраам да изпрати Лазар обратно, за да предупреди неговите петима братя за вечните мъки, които го очакват /Лк. 16:28/ му се отказва. По безпорен начин отговорът на Авраам показва, че имаме само един живот на земята “Ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят” /Лк. 16:31/. Този разказ е в пълно противоречие с твърденията на представителите на Ню Ейдж, че те навлизат и се връщат от отвъдното във всеки момент, когато решат. Разказът за Лазар и богаташа показва, че Бог не разреши Лазар да се върне при богаташките братя и следователно никои не може да се върне чрез прераждане. Единствената истина е, че всички ние имаме “Моисея и пророците” /Лк. 16:29/ и никой няма да се завърне от мъртвите. Сам Иисус Христос категорично опровергава учението за прераждането като казва: “Вие сте от долните. Аз Съм от горните; вие сте от тоя свят, Аз не Съм от тоя свят” /Йн. 8:23/. Тези думи дават ясно да се разбере, че Той е единственият слязъл от небето и не е от тоя свят. Ние обаче сме от тоя свят.
Библията учи, че на човек е съдено да умре веднъж, а не много пъти, както учи Ню Ейдж за прераждането. Св. ап. Павел свидетелства, че след смъртта на човека, която е еднократно събитие, настава съд: “и както на човеците е отредено да умрат един път, а след това съд” /Евр. 9:27/. Той ни казва, че първо идва плътското тяло и след това духовното тяло, което според християнството е възкресно тяло: “Но първом не иде духовното, а душевното, а после духовното” /1Кор. 15:46/. Този текст опровергава учението на Ню Ейдж, че първо е духовното тяло, а след това плътското.
За разлика от Ню Ейдж, които вярват, че чрез прераждане много пъти и добрата карма могат да изработят своето спасение, за християните единственото спасение е в Иисус Христос чрез Светия Дух, за да станем участници в Царството Божие. Изкуплението на Иисус Христос е принесено веднъж за греховете на всички нас. Това потвърждава и св. ап. Павел: “ Тъй и Христос веднъж принесе Себе Си в жертва, за да отнеме греховете на мнозина, втори път без да става жертва за грях, ще се яви на ония, които Го очакват за спасение” /Евр. 9:28/. Иисус Христос чрез скъпоценната Си кръв ни изкупи от греха и ни и ни даде възможност за вечен живот: “ Като знаете, че не с тленни неща – сребро или злато, сте изкупени от суетния живот, предаден ви от бащите, но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос” /1Петр. 1:18-19/.
Прераждането цинично отхвърля същинската цел на идването на Иисус Христос на земята, а именно изкуплението и спасението на човешкия род. Ние не можем да се спасим чрез цикли на раждане, смърт и прераждане. Затова и св. Йоан Богослов обобщава по безпорен начин мисията на Иисус Христос на земята: “ И Му се поклониха всички жители земни, чиито имена не са записани в книгата на живота при агнеца, заклан от създание –мира” /Откр. 13:8/. Възкресението на Иисус Христос със същото тяло, с което бе погребан, както и бъдещото ни възкресение, ни показват, че учението на Ню Ейдж за прераждането е груба лъжа. За християните е ясно, че при бъдещото възкресение ние ще получим същите тела, които сме имали на земята. Това е така, защото човек като психофизично същество греши и с тялото си. Св. ап. Павел описва телесното възкресение на Иисус Христос и бъдещото ни възкресение /1Кор. 15 гл./ и показва, че доктрината за прераждането на Ню Ейдж е сатанинско лъжеучение, което цели да отблъсне хората от Този, чрез Който е нашето спасение – Иисус Христос.
Планът за спасение на Ню Ейдж, наречен себереализация и себеактуализация се опровергава и от св. Йоан Богослов. Той много ясно подчертава, че учението на Библията за спасението е вярата в Иисус Христос: “Всякои, който вярва в Него да не погине, но да има живот вечен. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. Който вярва в Него не бива съден, а който не вярва е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий” /Йн. 3:15-18/. Това показва, че в Библията понятието за себереализация, което е плод на човешката гордост, не е позната. Напротив, единствената реализация в Библията е познаването на истинския, живия Бог и Единородния Му Син – Иисус Христос. Няма друго име под небето, чрез което да можем да се спасим, освен чрез Иисус Христос, Който “пренебрегнат от ва с зидарите, стана глава на ъгъла; и в никого другиго няма спасение”/ Деян. 4:11/. Това доказва, че никой гуру или друг религиозен водач, Ню Ейдж техника или нещо друго може да ни помогне. Единственото име, дадено под небето за спасението на хората е Иисус Христос /1Йн. 5:13/. И това по безпорен и категоричен начин се доказва от Библията. Защото единствено Христос проповядва не от чуждо име, а като имащ власт.
От всичко по-горе изложено за Ню Ейдж се вижда, че това е едно сатанинско движение, което се стреми да привлече по един или друг начин повече хора. Използвайки лозунги за хубави и добри неща, но изпразнени от съдържание, те приличат на огромен капан, целящ да улови човешките души. Голямата сплотеност на всички Ню Ейдж групи против християнството и отричането му, показва, че това движение води единствено към погибел. А, за да можем да им се противопоставим трябва много добре да познаваме догматите на собствената си вяра.

1. Ангелов, Б. Религиите и сектите в България, с. 356
2. Ненов,З., Кампен,П. Сектите и как да ги разпознаем, с. 99
3. Светоотеческа формула, приписване на св. Ириней Лионски
4. Ненов,З., Кампен,П. Сектите и как да ги разпознаем, с. 98
5. The reappearance of Christ and the Masters of Wisdom, London, Tara Press, 1980, p.116
6. Ibid, p.110
7. Ibid. p.35
8. The Reappearance of Christ, p. 135
9. Out on a Limb, p. 45
10. The Reappearance of Christ, New York; Lucis publishing Co., 1948, p. 147

Използвана литература:

1.Асенов, Б. Религиите и сектите в България. С. 1998
2.Ненов, З., Кампен, П. Сектите и как да ги разпознаем. С. 1994
3.Баркър, А. Новите религиозни движения – практическо въведение. С. 1997
4. Кота, Ж., Мартен, П. Тайните на сектите. С. 1993
5.Макдауъл, Дж., Стюарт, Д. Заблудата. С. 1993
6.Православно издателство”Св. Евстатий Плакида”. Нехристиянски религии и учения. С. 2001

„Неделникът” на Свети Софроний, епископ Врачански

автор: Галина Котова

Свети Софроний, епископ Врачански е една от най-забележителните и ярки личности в българската история от епохата на Възраждането. Титан на богословската мисъл, той си поставя за основна цел пробуждането на българския народ от вековния сън. Подобно на апостолите той пръска навред светлината на словото Божие и озарява слушателите си с непреходните ценности на Христовото благовестие и със силата на християнската вяра. Той проповядва Евангелието на разбираем български език, за да могат непросветените хора да го разберат и да станат наследници на Царството Божие. За него просветата и образованието са особено необходими. Те са тези, които гарантират на народа възможността не само да чете, но и да разбира светото Евангелие. Само така могат да се избегнат различните лъжеучения и да няма съблазън от ереси.
Евангелието учи хората на добро. То съдържа заповедите, които Бог Отец ни даде чрез Своя Син – Иисус Христос. А спазването на Божествените истини ще гарантира на българския народ благоденствие и просперитет. Затова и „Неделникът” съдържа Евангелските текстове за всяка неделя от годината, заедно с тълкуванието и обяснението. Св. Софроний категорично подчертава, че тези четива не се отнасят за някаква отминала епоха, а са живи и актуални и за съвременността, ще бъдат актуални и в бъдещето. Същевременно в първата печатна книга на новобългарски език – „Неделник” се долавят и патриотичните идеи на автора, така характерни за епохата на Възраждането.
„Кириакодромион, сиреч Неделник” на св. Софроний, която излиза в 1806 г и е първата новобългарска печатна книга в България. В поканата за издаването й, св. Софроний изрично подчертава, че тя ще бъде душевна полза за целия български народ. Той я пише на разбираем български език, за да могат да „разбират и простите и неучени човеци, и жените и децата закона Божи”.[1] Това е неговата основна цел – всички да разбират Божието слово, за да следват пътя на истината и светлината. Свети Софроний ясно съзнава, че без Бога човек е като листо, носено от вятъра.
Св. Софроний не се срамува от своя български произход. Напротив, той подчертава, че е архиерей от български род. За него като духовен наставник и пастир е изключително важно образованието и просветата на българите. Той прозира, че именно образованието и просветата са онези важни фактори, които ще донесат духовно освобождение на народа.
Свети Софроний е приемник на славянско-византийската средновековна традиция. Неговата книга „Неделник” съдържа проповеди за всички недели и за големите Господски, Богородични и светийски празници през годината и то на новобългарски език. Това е една изключително полезна за всеки човек настолна книга по религия и християнска нравственост. В основното си съдържание словата имат гръцки произход. Характерна особеност на „Неделника” е, че поученията са подредени съобразно с хронологическата последователност на християнския православен празничен календар. В началото има въведение в проблематиката на съответния празник. Веднага след това се посочва от кое Евангелие е текстът, който ще се чете. Следва откъс, който обикновено представлява сюжетен мотив от съответна притча, на която е посветено поучението. Накрая следва и неговото тълкувание.
Важна особеност за „Неделника” е, че мотивите и тълкуванието се редуват, докато се изчерпи сюжетът на съответната притча. По този начин се получава своеобразно редуване от дидактически и белетристични откъси, с което се постига търсеното въздействие в тълкуванието. Трябва да се отбележи, че разширените сравнения представляват картини, взети от бита на човека. Авторът прави паралели между известни състояния и преживявания на човека в обикновения живот с изпълнението на някои църковни изисквания. В тълкуванията се отразяват редица страни на живота.
Конструкцията на поученията /въведение, следвано от евангелски сюжетни мотиви и техни тълкувания/ разкрива непреходността на Божествените истини и необходимостта да бъдат разбирани от българския народ. Но „Неделникът” не е само сбор от богословски текстове и тяхното тълкувание. Той се явява и указание за начинът, по който протича обрядът, за неговата ритуална последователност.
С огромна любов още с въведението към Неделника, авторът акцентира, че от четирите Евангелия ние опознаваме четири „верховнии добродетели, сиреч: Мъжество, Мъдрост, Правда и Чистота”[2]. На фона на историческата действителност, в която българите живеят, св. Софроний доста убедително обосновава качествата, необходими на българския народ. Именно тези върховни добродетели са изключително важни и необходими в ценностната система на българина. Те трябва да се култивират в душата и поведението му, да станат негова същност.
За мъжеството Софроний отбелязва: „не убойте ся от убивайщих тело ваши, понеже душу не могут убити”[3] Правдата я свързва с отношението към останалите, а именно: „Каквото хочете да учинят вам человеци, тако и вии да учиняте им”[4] Това показва, че той твърдо се опира на Евангелския текст, който за него е върховен критерий за истината. Евангелието като благовестие ни учи на добро. То е нашият залог да наследим Царството Божие.
Св. Софроний с пастирска загриженост призовава хората да изповядват своята християнска вяра и да не отстъпват от нея. За тази православна вяра всеки е длъжен да се потруди. Затова от дълбочината на сърцето, като голям патриот, той пише, че „со една вера без работа спасение не бива, ни работа без вера освобождение не бива”.[5] За постигането на всяка цел се изисква труд – както за спасението, така и за освобождението. Не е достатъчно само устното изповядване на вярата. Нужни са и дела, защото „вяра без дела е мъртва” /Иак. 2:26/.
С чувство на любов и дълг към целия народ, Св. Софроний има за основна цел да подпомогне низшето духовенство в мисионерската му дейност. В период, когато мнозина се гърчеят и духовният живот на българите е в ръцете на гръцки експлоататори, то учителната мисия на духовенството е на изключително ниско ниво. Това е така, защото не само много от хората са необразовани, но и голяма част от духовенството. „Неделникът” е съставен на „болгарский краткий и простий язик”[6], тъй като „много и свещеници, и простии чловеци нахождат се, що четут и не разумяват от свещенато писание словенскаго, ради глубокаго язика”[7] Прозира огромната болка от неразбирането на текстовете на Свещеното Писание. За св. Софроний целта на свещениците е да просвещават неукия и прост народ, да го водят по пътя на познанието към Бога. Само така духовенството ще изпълни своята мисия – като се потрудят и прочитат „на християнския род Слово Божие в собрание църковное”.[8]
Този въпрос е особено актуален и днес, когато голяма част от богослужебните книги се четат на църковно-славянски език. Такива са Минейте, Октоиха, Постния и Цветния Триоди. Това е причината не само миряните да не разбират богатството на тези прекрасни и дълбоко съдържателни песнопения, но и голяма част от духовенството. И по този наболял проблем БПЦ трябва да се обърне към св. Софроний, епископ Врачански и направи така, че в българските храмове да се служи на разбираем български език. По този начин богослужението ще освети българския език, а и храмовете ще се посещават много повече, защото хората ще разбират и ще се обръщат към Бога. И това е живо свидетелство за непреходността на идеите на св. Софроний, епископ Врачански.
Св. Софроний в „Неделника” насочва вниманието на християните към една основна потребност – един ден от седмицата те трябва да се погрижат за спасението на душата си. Със силен зов той напомня на своите братя християни за необходимостта от духовно обогатяване и нравствено самоусъвършенстване: „И всички да имаме любов, милост и смирение. И с чистое сердце да се молим Богу за вси християни и да просим да дари нам помощ и сила да ходим по светия заповеди его. И со всеки чловека любезни да будем.”[9] Именно любовта е онази най-ценна добродетел, която показва дали сме с Бога или не. Тя е съществена част от нравствения облик на българина. Това е и основната заповед дадена от Бога. Всеки човек е носител на Божия образ. Св. Софроний представя поучителните слова към българина като естествено продължение на религиозния мироглед. Сочейки любовта към ближния като начало и край на всички добродетели, св. Софроний насочва вниманието на читателя към добротворство. „Заповед имаме от Бога да любим един друга, да не имаме лукавство в сердца нашя, каквот Кайна братоубийца”.[10]
В „Неделника” св. Софроний ясно и категорично подчертава, че човешката воля трябва да следва непоколебимо Божествената. Той свързва библейските текстове с окръжаващата действителност, като подчертава, че те са живи и актуални и в съвременността. С голямо майсторство той успява да адаптира словото на Библията и да го направи разбираемо за обикновения човек от народа.
С особена сила св. Софроний заклеймява чревоугодничеството и плътските наслаждения. Не пропуска да отправи съвет към сънародниците си да се борят със сребролюбието, завист, лицемерие, пиянство и най-вече духовна пустота, да се пазят от гордост и тщеславие – най-пагубните страсти, водещи до нравственото падение на човека. Обявявайки ги за голямо зло, покваряващо ума, сърцето и душата, св. Софроний обявява война на недъзите в личния и обществен живот на българите. Словото на Софроний подтиква човека към действеност.
Като единствен изход и спасение от подобно човешко падение той вижда в покаянието. Именно покаянието е онова тайнство, което е основна предпоставка за влизането на човека в Църквата и примирението му с Бога.
Поученията в библейските текстове св. Софроний тълкува и доближава до ежедневния живот на българина. Това е причината да изисква от сънародниците си освен сила и твърдост в християнската вяра, така и практическо потвърждение в ежедневното общуване. Библейските текстове за него са основа към основната му цел – да накара народа си да скъса с примирението.
С пастирска загриженост, той изразява дълбоката си болка от инертността в поведението на българина и нежеланието за действена промяна. Като проницателно вникване в действителността звучат думите му „Истина е, че Бог е началник над нас и в Неговата воля е живота и смъртта, но ако размислиме по-тънко, ще познаеме добре, че продължението и скъсяването на живота бива от нашите работи”.[11] Бог дава на човека най-големия дар – свободната воля. Именно чрез нея човек сам определя дали ще изпъни целта на човешкия живот, а именно богоуподобяване, или не. Затова св. Софроний поставя в основата на човешкото съществуване активността, действеността и ежедневното усилие. Животът ни може да е в ръцете на Бога, но от нас зависи как ще го изживеем – достойно или позорно, с чувство на удовлетвореност или с чувство на безсмислено пропилян живот.
Всичко казано до тук по категоричен начин доказва, че св. Софроний почита и следва Бога през целия си живот. Затова мнението на някои изследователи да приписват на св. Софроний, че е носител на идеите на просвещението е нелепо. Няма как и е невъзможно светлината и мрака да са заедно. Защото просвещенците се борят против Бога, те са богоборци, т.е. основният им стремеж е да отдалечат човека от Бога. Те издигат на пиедестал човешкия разум. Напротив, св. Софроний категорично подчертава и то, не само в „Неделника”, но и в другите си книги, че само Евангелието ни учи на истината, че човек трябва да изповядва православната си вяра и да следва непоколебимо Божията воля.
От всичко казано по-горе можем да кажем, че „Неделникът” с актуалните проблеми, които поставя, остава като светъл лъч в българската и световна литературна съкровищници. Книгата е актуална и днес, а ще бъде актуална и в бъдеще, защото се опира твърдо на словото Божие. Чрез „Неделника”, радетелят за нравствена и верска консолидация на българите, св. Софроний се труди неуморно за просветата и образованието на българския народ. Неговата цялостна обществена и книжовна дейност се отличава с дълбок хуманизъм, с чувство на любов и дълг към целия народ. Бог е основният източника на всички блага. И човекът трябва да се труди за премахване на страстите и достигане на нравствено съвършенство. Словото Божие трябва да е разбираемо за всеки, за да станат всички наследници на Царството Божие. Това е заветът за св. Софроний – активен труд на Божията нива, висока образованост и просвета, за да следва българският народ Истината и достигне есхатона.

Бележити българи. Т. 3, С., 1969, стр 118
2 Врачански, С. Съчинения, т. 2, С., 1992 г., стр. 177
3 Пак там, стр. 177
4 Пак там, стр. 177
5 Пак там, стр. 178
6 Пак там, стр. 179
7 Пак там, стр. 179
8 Пак там, стр. 180
9 Пак там, стр. 181
10 Пак там, стр. 283
11 Пак там, стр. 283