Росен МИЛАНОВ
Какво е Старият Завет за нас? Великият руски светец от XIX век епископ Игнатий Брянчанинов уподобява Новия Завет на слънцето, Стария — на луната, а светоотеческите съчинения — на звездите. Несъмнено важна и необходима е и тази лунна светлина на Стария Завет — и в него се съдържат множество светоносни слова, редица велики дела и многобройни подтици към благочестие.
Какви са явяванията на Бога на хората? Дивно и непостижимо ни се показва величието Божие на страниците на старозаветното Откровение. Ние четем за могъщия и силен Ангел Господен, който се явява на Маной и жена му, на Гедеон и на други старозаветни личности. След това виждаме Бог да ръководи евреите като облачен и огнен стълб. В Ковчега на Завета пък присъства славата Му, а в храма Неговото Божество е прикрито от мрак и дим. На Моисей Той се явява в горяща къпина, а на пророк Илия — в прохладен ветрец. Всичко казано дотук е съхранено в едно писмено Откровение, което стига и до нас. Това писмено Откровение е Старият Завет. И така, какво ни казва Старият Завет за Бога?
Най-точното определение за Бога, достъпно за човека, е: Бог е Дух безпределен[1]. На страниците на Стария Завет това е разкрито неясно. Но какво е старозаветното учение за Бога? Какво прави най-голямо впечатление в него? Може би това е строгото подчертаване на истината за Единия Бог. Учението за единството Божие като червена нишка преминава през целия Стари Завет и е едно от ученията, което предимно отличава старозаветната религия от всички други религии. Да вярва в единия Бог-Творец, на Него само да служи, да не смята езическите божества за действителни богове и да не им се покланя, това е било най-главното задължение на древния евреин, основна мисъл на увещанията и речите на Моисей, пророците и другите богопросветени мъже, проповядвана от тях постоянно и настойчиво[2]. Много от наредбите и на Моисеевия обредов закон имат за цел да се противопоставят на политеизма. Такава е и проповедта на пророците — особено във времената на отстъпване от истинния Бог. Най-ярък и категоричен израз чистият монотеизъм на старозаветната религия намира в Синайското законодателство. Първата заповед от Декалога гласи: „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведе от Египетската земя, от дома на робството; да нямаш други богове, освен Мене“ (Изх. 20:2–3)[3].
В Стария Завет се разкрива и истината за триединството Божие. По пряк начин това става на три места.
1. В разказа за сътворението на човека (Бит. 1:26–27) — Да сътворим човек по Наш образ (и) по Наше подобие... И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори.
2. В разказа за грехопадението и наказанията за него (Бит. 3:22) — И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси, да заживее вечно.
3. В разказа за строежа на Вавилонската кула (Бит. 11:7) — Нека слезем и смесим там езиците им, тъй че един да не разбира езика на другиго.
На споменатите места св. отци на Църквата разбират, че Бог не се обръща към по-нискостоящи същества, каквито са ангелите. Там по един много добър начин се загатва за троичността на Бога, която е била трудна за обясняване на старозаветния човек
Разкриването на триединството Божие става по косвен начин и на други места в Стария Завет. Най-напред: това е явяването на тримата ангели на Авраам в дъбравата Мамре (Бит. 18:1–16). Също така и славословието на серафимите в Ис. 6:3, където три пъти се повтаря определението свят и където според св. отци на Църквата има указание за Божията троичност. В Пс. 32:6 и Ис. 63:9–10 се споменават трите лица на Св. Троица, а благословението, което трябвало да изричат старозаветните свещеници, е съставено от три части, съответстващи на специфичната дейност на всяко от Божиите Лица (вж. Числ. 6:24–26).
Истината за самобитността на Бога в Стария Завет е изразена много добре със следните думи: Аз съм Вечносъществуващият (Изх. 3:14). Освен това там Господ говори: Преди Мене нямаше бог и подир Мене не ще има (Ис. 43:10). Пак Той пита, изразявайки Своето всеприсъствие: Не изпълням ли Аз небе и земя? (Йер. 23:24) В книгата на пророк Исаия пише: Тъй казва Господ: небето е Мой престол, а земята — подножие на нозете Ми; де тогава ще съградите дом за Мене и де е мястото на Моя покой? (Ис. 66:1) А псалмопевецът дивно възглася: Къде да отида от Твоя Дух и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето — Ти си там; сляза ли в преизподнята — и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море — и там Твоята ръка ще ме поведе и Твоята десница ще ме удържи (Пс. 138:7–8). Божията вечност също е предмет на старозаветното Откровение. В Псалмите се срещат следните места: В начало Ти (Господи) си основал земята и небесата са дело на Твоите ръце; те ще загинат, а Ти ще пребъдеш; всички те като дреха ще овехтеят и като наметало Ти ще ги промениш — и ще се изменят; но Ти си все Същият и Твоите години няма да се свършат (Пс. 101:26–28); и: Преди още да се родят планините, Ти си образувал земята и вселената и отвека и довека Ти си Бог (Пс. 89:3). Божията неизменяемост е изразена в следните думи: Защото Аз съм Господ, Аз се не изменям (Мал. 3:6); и: Бог не е човек, та да лъже, нито е син човечески, та да се отмята (Числ. 23:19).
Но Бог е и Същество духовно. Като такъв Той притежава всезнание. Разумът Му е неизмерим (Пс. 146:5) — се казва в Псалмите. Той притежава и премъдрост — пак псалмопевецът възкликва: Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро (Пс. 103:24). Сред свойствата на Бога е и светостта — самите ангели пеят: Свет, свет, свет е Господ, Бог Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава (Ис. 6:3). И Бог ни призовава: Бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш, съм свет (Лев. 19:2). Всемогъществото Си Господ възвестява: Аз съм Бог Всемогъщи (Бит. 17:1); псалмопевецът пък прогласява: Нашият Бог е на небесата (и на земята); върши всичко, що иска (Пс. 113:11). В Стария Завет се говори и за всеблагостта Божия: Благ е Господ към всички и Неговите щедрости са върху всичките му дела (144:9).
Особено важен за старозаветното Откровение е въпросът за Божиите имена. Между дадено име и неговия носител е налице особена връзка, която изразява същността на наименованото лице или вещ[4]. Най-важното от Божиите имена, разкриващо много от свойствата на Бога, е Яхве — Вечносъществуващият, което се среща в Изх. 3:14 и на много други места. В Стария Завет се употребява и името Елохим, което е всъщност форма за множествено число, но според единодушното мнение на тълкувателите има значение на единствено — както нашата учтива форма Вие.
Но: Едно историко-богословско разглеждане на Стария Завет — казва немски изследовател — е невъзможно, ако не се развие надлежно общата историческа картина с нейните фигури и събития. Понеже нали в отделните фигури произлиза животът във вярата, от отделните събития този живот взема своя облик и оживява силата си[5]. Спомняме си православното учение за богопознанието — ние не можем да познаем същността на Бога, а само Неговите свойства. Като какъв виждаме Бога в Стария Завет? Още в първия стих на Библията ни срещат думите: В начало Бог сътвори небето и земята (Бит. 1:1). Той създава и човека. О, колко голямо и велико дело е това! За съжаление само малцина осъзнават дара. А той е наистина голям — безсмъртната човешка душа е надарена с разум, какъвто нямат скалите, растенията и животните. Но не било достатъчно и това за Божията доброта. И ето, Господ насадил на Изток прекрасна градина и там поставил човека. След неговото грехопадение пък Той не го изоставил, а милостиво започнал да го води към загубеното блаженство. Но към същото блаженство ли? Не. Църквата в лицето на своите св. отци ясно е разкрила, че блаженството, което ни дава Бог чрез изкуплението е много по-голямо от това на първия човек в райската градина. И тези промислителни действия на Божията любов са отразени на страниците на Стария Завет. Колко чудно нещо! Когато четеш повествованието за странстването на израилтяните в пустинята, неусетно пред теб се разкрива величието на твоя Бог, Който, както казва бл. Августин, и от злото твори добро. А след това чуваш и дивните Господни думи, изречени чрез устата на великия Негов пророк Моисей във Второзаконие, за естествените последствия от следването на добродетелта или на порока... Един учен пише: Така в тази религия човекът има решаващо значение; понеже едно Откровение е възможно само към него и само чрез човека. (...) Изглежда, че Богът на отците е споделял живота на номадите; Той странства с тях, ръководи групата по нейния път, пази я от опасности и така е сякаш неин приятел и помощник[6].
В Стария Завет Бог се разкрива основно като страшен владетел. Това е много характерно за Петокнижието. И наистина, такова разкриване е било необходимо за старозаветния човек. Но на страниците на старозаветното Откровение присъства и любовта Божия, Неговата нежност и милостивата Му грижа. Това е, наистина, характерно за пророческите книги — по-точно за личните преживявания на пророците. Така например Бог утешава в скръбта пророк Илия, като му изпраща прохладен ветрец в онази дивна пещера на планината Хорив (вж. 3 Царств. 19:12). Пророк Йона също изпитва Божията грижа за себе си с израстването на дървото, което му пазело сянка (Йона 4:6). И той сам говори: Затова и побягнах в Тарсис, защото знаех, че Ти си Бог благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив... (Йона 4:2)
Нека сега обърнем поглед към възвишената поезия на Псалмите. Изобщо, какво са Псалмите? Те са израз на молитвения зов в тежката духовна битка, която води човекът по пътя си към небето. И в тази битка ясно се съзира застъпничеството на Бога — Той е упование от младините (Пс. 70:5), с Него се разбива войската на духовните врагове — демоните, и се възлиза на стената на духовното съвършенство (вж. Пс. 17:30), Той е бърз помощник в беди (Пс. 45:2). Но освен в битка, човек се намира и в спокойствие и тогава с целия си дух се възнася към предмата на своята обич — Бога. Той зове: Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе! (Пс. 41:2); и пак: Колко са мили Твоите жилища, Господи на силите! Копнее душата ми и чезне за Господните двори; сърцето ми и плътта ми с възторг се стремят към живия Бог (Пс. 83:2). Именно тук се съзира съзнанието на старозаветния човек за това, че Бог е личност — личност, най-достойна за любов. Ще Те възлюбя, Господи, крепост моя! — пак възкликва псалмопевецът. Бог е Този, който доставя на човека истинско познание за духовния закон — Господ е моя светлина (Пс. 26:1); и още: Ти правиш да свети моето светило, Господи; моят Бог просветлява тъмата ми (Пс. 17:29).
Сам Бог изисква от Своето създание любов към Себе Си. Във Второзаконие Той обещава на тези, които изпълняват заповедите Му: ... и ще обреже Господ, Бог твой, сърцето ти и сърцето на потомството ти, за да обичаш Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце и от всичката си душа, за да живееш... (Втор. 30:6). И заповедта за любовта не е далечна, нито е на небето, за да може да се каже: „кой би възлязъл за нас на небето и би ни я донесъл и дал да я чуем, та да я изпълним?“, нито е през-море, за да може да се каже: „кой би отишъл за нас през-море и би ни я донесъл и дал да я чуем, та да я изпълним?“; но това слово е твърде близо до тебе: то е в устата ти и в сърцето ти, за да го изпълняваш (Втор. 30:11–14)
Бог е и цар. Кой е тоя Цар на славата? — пита се в Псалмите. И веднага следва отговор: Господ на силите, Той е цар на славата (Пс. 23:10). В Стария Завет с пророчества са описани и бъдещите светли месиански времена, където Бог е в славата Си като на цар. И каква светлина излъчва това описание! Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Йерусалимова: ето твоят цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница (Зах. 9:9) — възторжено прогласява св. пророк Захария.
Какво може да се изведе от споменатите факти? Може би това, че човекът е постоянен обект на Божията грижа и във всеки един момент на него му се предоставя от милостивия Промислител необходимото за спасението. Това понякога са строги заповеди, скърби или изпитания, а понякога — утеха, радост, милост. Между Бога на израилтяните и езическите идоли съществува огромна разлика. По такъв начин езическите божества са сребро и злато; те не могат да виждат, да чуват, да говорят. Юдейският Бог, Яхве, обратно, е Бог човеколюбив и милосърден, дълготърпелив, многомилостив и истинен (Изх. 34:6).
В споменатата връзка стои и използването на множество антропоморфизми на страниците на Стария Завет. По такъв начин за Бога се казва, че Той се гневи, че има телесни органи и т.н. и така става приближаването Му до мисълта на обикновения човек. Св. отци на Църквата добре са разтълкували значението на антропоморфизмите — когато ние слушаме за някакви телесни органи у Бога, трябва да насочваме вниманието си към съответното качество, което изразява този орган. Това е внушавано и на самите израилтяни. В Стария Завет се среща изрична забрана за изобразяването на Бога. Бог е неизразим и неописуем. Техният (на антропоморфизмите — ск. м.) смисъл — пише един немски изследовател — не е далеч от функцията, да сведат Бога на една подобна на човека степен. Уподобяването на човека не е очовечаване[7]. Освен това антропоморфизмите разкриват Бога като личностен. Те опровергават заблуждението, че Бог е неподвижна, безучастна, абстрактна идея или един твърд и противопоставен на човека — като безгласна, но здрава стена — принцип[8].
В заключение на казаното можем да отбележим следното. Старият Завет ни дава една добра, макар и непълна представа за Бога. На страниците на старозаветното Откровение с особена сила е подчертана истината за единия Бог, но не е оставена без внимание и Неговата троичност. От различни места на текста може да се извлекат и указания за свойствата на Бога. Старозаветното учение за Бога има и свои специфични черти. Те са следните. Бог се разкрива предимно като могъщ господар, даващ заповеди и наредби. Но не се пренебрегва и фактът, че Той е Същество любящо. Последното проличава особено ясно в Псалмите и другите места, където се показва личното отношение на човека към Неговия Създател.
[1] Дюлгеров, Д. и И. Цоневски. Православно догматическо богословие. 3., преработено и редактирано издание. Велико Търново, 1997. С. 36.
[2] Дюлгеров, Д. и И. Цоневски. Пос. съч., с. 48.
[3] Шиваров, протопр. Н. и Сл. Вълчанов. Вечното в двата библейски Завета. Велико Търново, 1993. С. 9.
[4] Шиваров, протопр. Н. и Сл. Вълчанов. Пос. съч., с. 17.
[5] Procksch, O. Theologie des Alten Testaments. Güttersloh, 1950. S. 420.
[6] Schmidt, W. Alttestamentlicher Glaube. 8., vollständig überarbeitete und erweiterte Auflage. Neukirchener-Vluyn, 1997. S. 34–35.
[7] Кöhler, L. Theologie des Alten Testaments. 3., überarbeitete Auflage. Tübingen, 1953. S. 6.
[8] Ibid.
