Велик покаен канон на св. Андрей Критски / Понеделник на първата седмица на Великия пост - част 1
Понеделник на първата седмица на Великия пост - част 1
15.02.10 19:07
Ирмосите по два пъти и на всеки тропар 3 поклона с припева:
Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
ЧАСТ І
Песeн 1
Ирмос: Помощник и покровител Той ми бе за спасение — Той е мой Бог и ще Го прославя, Бог на отца ми и ще Го превъзнасям, задето славно се прослави.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Отгде да започна да плача над своя окаян живот? Какво ли начало да сложа, Христе, на моето скръбно ридание? Но по Твоето добросърдечие, дай ми опрощение на греховете.
Ела, нещастна душо, заедно с твоята плът, изповядай се пред Твореца; занапред отхвърли греховния живот и принеси на Бога покайни сълзи.
Като последвах Адамовото престъпление, осъзнах себе си лишен от Бога, от вечното Царство и благодатната наслада поради многото ми грехове. (Бит. 3:6-7).
Горко ми, окаяна душо, защо се уподоби на първата Ева? Ти погледна с похот и се уязви жестоко; докосна се до дървото и дръзко вкуси от безумната храна. (Бит. 3:6).
Вместо чувствената Ева в мен се надигна мислената Ева във вид на страстен плътски помисъл, който ми обещава наслада, но винаги когато вкуся ме изпълва с горчивина.
Адам бе заслужено изгонен от Едем, понеже не опази, Спасителю, Твоята единствена заповед; какво ли заслужавам аз, който винаги нарушавам Твоите животворни слова?
Слава: Свръхсъщностна Троице, на Която се покланяме като на Бог Един, вземи от мене тежкия греховен товар и като добросърдечна дай ми сълзи на умиление.
И ныне: Богородице, надежда и защита на тия, които те възпяват, вземи от мене тежкото греховно бреме и като пречиста Владичица приеми ме каещия се.
Песен 2
Ирмос: Чуй, небе, и аз ще заговоря и ще възпея Христа, Който по плът се роди от Девата.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Чуй, небе, и аз ще заговоря; чуй, земьо, гласът на каещия се пред Бога, който Го възпява.
Погледни към мене с милостиви очи, Спасителю мой, и приеми моята гореща изповед.
Единствен аз съгреших пред Тебе повече от всички човеци; но като Бог, Спасителю, смили Се над Твоето създание. (1Тим. 1:15).
Чрез стремежа към чувствени наслади се уподобих на безобразността на моите страсти и погубих красотата на ума си.
Бушува в мен бурята на страстите, добросърдечни Господи; но както на Петър и на мене подай ми ръка. (Мат. 14:31).
Оскверних одеждата на моята плът и окалях онова, което бе по Твой образ и подобие, Спасителю.
Помрачих душевната си красота със страстните наслади и целия си ум сведох до пръста.
Разкъсах първата одежда, която в началото ми изтъка Творецът и затова сега гол лежа. (Бит. 3:21)
Облякох се в разкъсаната риза, която змията изтъка ми чрез коварния съвет и се срамя.
Сълзите на блудницата, Всещедрий, и аз проливам; очисти ме, Спасе, по добросърдечието Си. (Лк. 7:38)
Погледнах красотата на дървото и прелъсти се моят ум; затова сега гол лежа и се срамувам. (Бит. 3:7)
По моя гръб ораха всички демононачалници на страстите и дълго продължи над мене беззаконието им. (Пс. 128:3).
Слава: Тебе – Единия Бог на всичко в три Лица възпявам: Отец и Син и Дух Свети.
И ныне: Пречиста Богородице Дево, единствена всевъзпявана, усърдно се моли да се спасим.
Песен 3
Ирмос: Върху непоклатимия камък на Твоите заповеди, Христе, утвърди моите мисли.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Изсипа се някога огън от Господа, който изпепели Содомската земя. (Бит. 19:24).
Спасявай се като Лот в планината, душо, и намери прибежище в Сигор. (Бит. 19:23).
Бягай от пламъка, душо, бягай от горящия Содом, бягай от разрушението на божествения огън.
Единствен аз съгреших повече от всички човеци, Христе Спасителю, но Ти не ме отхвърляй.
Ти Си добрият Пастир, потърси мене – заблудената овца и не ме отхвърляй. (Ин. 10:11-14)
Ти Си пресладкият Иисус, Ти Си моят Създател; с Тебе, Спасителю, ще се оправдая.
Изповядвам се пред Тебе, Спасителю; съгреших, съгреших Ти, но разреши и прости ми като милосърден.
Слава: О, Троице, Единице, Боже! Спаси ни от заблуди, изкушения и беди.
И ныне: Радвай се, Богоприятна утробо, вместила Бога; радвай се, престоле Господен, радвай се, Майко на нашия Живот.
Песен 4
Ирмос: Чу пророкът за Твоето пришествие, Господи, и се уплаши, че искаш от Дева да Се родиш и да Се явиш на човеците и казваше: „Чух словата Ти и се смутих, слава на Твоята сила, Господи!”. (Авак. 3:2)
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Правосъдни и човеколюбиви Боже! Не презирай Твоите дела и не оставяй създанието Си, макар сам едничък аз да съгреших повече от всеки човек, но като Господ на всичко Ти имаш власт да прощаваш на човеците греховете. (Мк. 2:10).
Приближава се, душо, краят, приближава се, но теб нито те е грижа, нито се подготвяш; съкращава се времето, стани, Съдията е близо, пред вратата; времето на живота преминава като сън, като цвят, за какво все напразно се суетим? (Мат. 24:33).
Събуди се, душо моя! Размисли за сторените от теб дела, вгледай се в тях и пролей своите покайни сълзи; изповядай пред Христа без страх делата и помислите си и приеми оправдание.
Няма грях, нито дело, ни зло, в което да не се провиних през моя живот, Спасителю, чрез слово и желание, преднамерено и с мисъл и с действие съгреших, както никой друг.
Затова съм осъден окаяният аз и ме изобличава съвестта, от която нямам нищо по-нужно на света; о мой Съдия и Изкупител, Който знаеш моето сърце, пощади, избави и спаси мене, Твоя раб.
Стълбата, която в древност видя великият сред патриарсите Яков, душо моя, е образ на деятелното изкачване и въздигането на ума; ако искаш да заживееш деятелно, разумно и съзерцателно, обнови се! (Бит. 28:12)
Поради нужда древният патриарх Яков търпеше дневния зной и понасяше нощния студ, като пасеше стадата, трудеше се и усърдно работеше, събирайки ежедневно печалбата, та две жени да събере. (Бит. 31:7-40).
Под две жени разбирай деятелността и съзерцателното познание; Лия е деятелността, понеже е многодетна, а Рахил – познанието, постигнато с много труд; защото без усилие, душо, нито деятелността, нито съзерцанието ще достигнат съвършенство.
Слава: Като неразделно по същност и неслитно по Лица богословствам за Тебе, Троично едно Божество, съ-царствено и съ-престолно; възпявам Те с небесната трисвета песен. (Ис. 6:3)
И ныне: Ти роди и остана девица, пребъдвайки Дева по естество; Роденият от тебе обновява природните закони: девствената утроба ражда, понеже когато Бог пожелае, изменя се порядъкът на естеството, защото Той твори по Своя воля.
Песен 5
Ирмос: Нощем бодърствам, Човеколюбче, и Те моля просвети ме и води ме чрез Твоите заповеди, и научи ме, Спасе, да върша Твоята воля.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Прекарах постоянно в тъмнина своя живот, защото мрак и гъста мъгла за мене беше нощта на греха; но покажи ме, Спасе, като син на деня. (Еф. 5:8).
Подобно на Рувим, нещастният аз извърших престъпно и беззаконно деяние пред всевишния Бог – оскверних своето ложе, както той – бащиното си. (Бит. 35:22, 49:4).
Изповядвам се пред Тебе, Христе Царю, съгреших, съгреших както някога братята, които продадоха Йосиф – този плод на чистотата и целомъдрието. (Бит. 37:28).
Предадена от сродници бе праведната душа – продаден в робство бе възлюбеният Йосиф като предобраз на Христа, а ти, душо, цялата сама себе си продаде на твоите пороци. (Бит. 39:7-23).
Подражавайки на праведния Йосиф и на неговия целомъдрен ум, нещастна и непотребна душо, не се осквернявай постоянно с неразумни пожелания и беззаконие.
Макар Йосиф да беше някога в рова, Владико Господи, той бе предобраз на Твоето погребение и възкресение; а аз кога подобно нещо ще ти принеса?
Слава: Тебе, Единия Бог-Троица, славим: свят, свят, свят Си Отче, Сине и Душе, проста Същност, Единице вечно покланяема.
И ныне: От тебе, нетленна и безмъжна Майко – Дево, моя състав прие Оня, Който сътвори вековете и Се съедини с човешката природа.
Песен 6
Ирмос: От цялото си сърце призовах милосърдния Бог, и Той ме чу как викам от преизподния ад и изведе от тлението моя живот.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Искрено принасям Ти, Спасителю, сълзите на моите очи и въздишките от дълбината на сърцето си и викам: съгреших Ти, очисти ме. (Лука 18:13)
Отклони се ти, душо, от твоя Господ, както Датан и Авирон; но извикай от преизподния ад: „Боже, пощади ме!”, за да не те погълне земята. (Числа 16:32).
Като неукротима телица ти, душо, се уподоби на Ефрем; но като сърна от примката спасявай своя живот, окриляйки ума си с деятелност и съзерцание. (Осия 10:11, Йерем. 31:18).
Нека Моисеевата ръка ни увери, душо, как Бог може да избели и очисти прокажения живот; затова не се отчайвай, макар да си прокажена.
Слава: Троица Съм проста и Единица неразделна, съединена по естество, разделна по Лица, казва Отец и Син и Божественият Дух.
И ныне: Твоята утроба ни роди Бога, приел нашия образ; Него, като Творец на всичко, моли, Богородице, да получим оправдание с твоите молитви.
Господи, помилуй (3). Слава... И ныне...
Кондак, глас 6:
Душо моя, душо моя, стани, защо спиш? Краят приближава и ти ще се смутиш, но събуди се, за да те пощади Христос Бог, Който е навсякъде и всичко изпълва.
Песен 7
Ирмос: Съгрешихме, постъпвахме беззаконно и неправедно пред Тебе, нито опазихме, нито вършихме това, което Си ни заповядал; но не ни оставяй до край, Боже на нашите отци. (Дан. 9:5)
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Съгреших, беззаконствах и наруших Твоята заповед; защото в грехове съм роден и към раните си добавих още язви; но Сам ме помилвай като добросърдечен, Боже на нашите отци.
Тайните на сърцето си изповядах пред Тебе, мой Съдия; виж смирението ми, виж и скръбта ми; обърни ми внимание и Сам ме помилвай като добросърдечен, Боже на нашите отци.
Някога Саул загуби ослиците на своя баща, но неочаквано с известието за тях получи царство; гледай, душо, и не се забравяй, предпочитайки своите скотски желания пред Царството Христово. (1 Цар. 10:2)
В древност богоотецът Давид двойно съгреши, уязвен от стрелата на прелюбодейството и пронизан от копието на угризението поради убийството, но ти, душо моя, още повече страдаш от своеволните си пожелания (2 Цар. 11:4 - 15).
Някога Давид към беззаконието прибави беззаконие, защото прелюбодейството съедини с убийство, но скоро принесе двойно покаяние; а ти, душо, макар да стори по-големи грехове, не се разкая пред Бога.
Давид изписа като на икона покайна песен, за да изобличи деянието, което стори, казвайки: „Помилуй ме, пред Теб Едничкия съгреших, но Сам Ти ме очисти, Боже на всичко!”.
Слава: Бог Се възпява като Троица проста, неразделна и единосъщна, Една по естество, Светлини и Светлина, Трима Святи и Един Свят! Възпей и ти, душо, и прослави Извора на Живота – Бога на всичко.
И ныне: Възпяваме те, благославяме те, покланяме ти се, Богомайко; защото ти роди Един от неразделната Троица, Христа Бога, и сама отвори за нас, живеещите на земята, небесните обители.
Песен 8
Ирмос: Бога, Когото войнствата небесни славят и от Когото треперят херувимите и серафимите, нека всяко дихание и твар да възпява, благославя и превъзнася във всички векове.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Спасителю, помилвай ме, грешния; издигни ума ми към обръщане; приеми ме каещия се; смили се над мене, който Ти викам: съгреших Ти – спаси ме, беззаконствах – помилуй ме!
В древност Илия с колесницата на добродетелите възходи в небесата, издигайки се над земните неща; душо моя, размисляй за това възхождане. (4 Цар. 2:11)
Някога Елисей с кожуха на Илия раздели на две струите Йорданови; но ти, душо, не стана причастна на тая благодат поради невъздържанието си. (4 Цар. 2:14).
В древност Елисей, приемайки кожуха на Илия, получи двойна благодат от Бога; но ти душо, не стана причастна на тая благодат поради невъздържанието си. (4 Цар. 2:9)
Жената от Сонам благонравно нагости праведника Елисей, а ти, душо, не прие в дома си нито странник, нито пътник; но с ридание ще бъдеш изхвърлена от брачния чертог. (4 Цар. 4:8)
Непрестанно ти, нещастна душо, подражаваш на скверния Гиезиев нрав; поне в старостта си отхвърли неговото сребролюбие и оставяйки своите зли дела, геенския огън избегни. (4 Цар. 5:20)
Слава: Безначални Отче, съ-безначални Сине, Утешителю благий – Душе правий; Родителю на Словото Божие, Слово на безначалния Отец, животворящ и съзидателен Душе, Единна Троице, помилуй ме.
И ныне: Като от пурпурна коприна, Пречиста, в твоята утроба се изтъка духовната багреница – Емануиловата плът; затова и наистина те почитаме като Богородица.
Песен 9
Ирмос: Раждането от безсеменно зачатие е необяснимо и нетленен е Плодът на непозналата мъж Майка, защото Божието раждане обновява естеството; затова и всички родове теб, като Богоневеста и Майка, православно величаем.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Умът е изранен, тялото - разслабено, духът боледува, словото изнемощя, животът гасне, краят дебне пред вратата; и тъй, окаяна моя душо, какво ще сториш щом дойде Съдията да изследва твоите дела?
Пред теб представих, душо, Моисеевия разказ за сътворението на света, а след това и цялото Писание на Стария Завет, което ти разказа за праведни и за неправедни; от тях на вторите си подражавала, а не на първите, съгрешавайки пред Бога.
Законът изнемогна, бездейства и Евангелието и цялото Писание в теб стои в пренебрежение; всяко праведно слово у пророците загуби сила; твоите рани, о душо, се умножиха и няма лекар, който да те изцели!
Сега ти давам примери от Новозаветното Писание, о душо, които да те приведат в съкрушение. Подражавай прочее на праведните, а от грешните се отвръщай и умилостиви Христа с молитви, пост, чистота и благоговение.
Христос Се въплъти и призова към покаяние разбойници и блудници; покай се, душо, дверите на Царството вече са разтворени и първи го грабят каещи се митари и фарисеи и прелюбодейци.
Христос стана Младенец, приобщавайки Се към мен по плът и доброволно изпита всичко свойствено на естеството, освен греха, давайки ти, душо, подобие и образ на Своето снизхождение.
Христос спаси мъдреците, пастирите призова, множеството младенци направи мъченици, прослави стареца и престарялата вдовица. Нито на делата, нито на живота им си подражавала ти, душо, но горко ти, когато застанеш пред Съда.
Пости Господ четиридесет дни в пустинята и накрая огладня, разкривайки в Себе Си човешката природа; душо, не се лени, ако срещу теб се устреми врагът, нека чрез молитвата и поста да отстъпи пред твоите нозе.
Слава: Отца да прославим, Сина да превъзнесем, на Божествения Дух с вяра да се поклоним, неразделна Троице, Единица по същество, Светлина и Светлини, Живот и Животи, оживотворяващ и просвещаващ краищата на вселената.
И ныне: Пази своя град, Богородителко пречиста, защото чрез твоята защита той владичества с вяра и от тебе получава сила, чрез тебе победоносно отблъсква всяко изкушение и враговете взима в плен, държейки ги в подчинение.
Преподобне отче Андрее, моли Бога за нас.
Андрее честний и трижди блажен отче, пастирю Критски! Не преставай да се молиш за тия, които те възпяват - да се избавим от гняв и скръб, от тлението и безмерните съгрешения всички ние, които с вяра почитаме твоята памет.
Велик покаен канон на св. Андрей Критски / Вторник на първата седмица на Великия пост - част 2
Вторник на първата седмица на Великия пост - част 2
15.02.10 19:22
Ирмосите по два пъти и на всеки тропар 3 поклона с припева:
Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
ЧАСТ ІІ
Песeн 1
Ирмос: Помощник и покровител Той ми бе за спасение — Той е мой Бог и ще Го прославя, Бог на отца ми и ще Го превъзнасям, задето славно се прослави. (Изх. 15:1-2)
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Надминах Каиновото убийство, бидейки съзнателно убиец на душевната ми съвест; укрепвайки плътта, аз воювах с душата чрез злите си дела. (Бит. 4:8)
Не се уподобих, Иисусе, на праведния Авел; никога не Ти принесох приятни дарове, нито богоугодни дела, ни чиста жертва, нито живот непорочен. (Бит. 4:4)
Както Каин, и ние с тебе, окаяна душо, принесохме на Създателя скверни дела, жертва порочна и живот непотребен; затова и сме осъдени. (Бит. 4:3)
Ти ме създаде от земната пръст, дарявайки ме с плът и кости, с дихание и живот, но, о Творче мой, Избавителю мой и Съдия, приеми ме каещия се. (Бит. 2:7)
Изповядвам Ти, Спасителю, всичките си грехове, които сторих и раните на душата и тялото ми, които вътрешни убийствени помисли злодейски ми причиниха. (Лк. 10:30).
Макар и да съгреших, Спасителю, зная че Ти Си човеколюбив, милостиво наказваш и милваш с любов, виждаш сълзите и като Баща бързаш да призовеш блудния син. (Лк. 15:20).
Слава: Свръх-същностна Троице, на Която се покланяме като на Бог Един, вземи от мене тежкия греховен товар и като добросърдечна дай ми сълзи на умиление.
И ныне: Богородице, надежда и защита на тия, които те възпяват, вземи от мене тежкото греховно бреме и като пречиста Владичица ме приеми каещия се.
Песен 2
Ирмос: Чуй, небе, и аз ще заговоря и ще възпея Христа, Който по плът се роди от Девата.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Грехът уши ми кожените ризи, снемайки от мене първоначалната богоизтъкана одежда. (Бит. 3:21)
В изобличение на моите самоволни страсти съм облечен като със смоковни листа в срамно одеяние.
Облякох се в срамна дреха, опетнена и окървавена с нечистотата на моя страстен и отдаден на насладите живот.
Подложих се на страстното мъчение и тлението на плътта, затова сега врагът ме угнетява.
Като предпочетох с невъздържанието си живот самовластен и привързан към земното, сега съм впрегнат в тежко бреме.
Украсих кумирът на плътта с многоцветни одеяния от гнусни помисли и съм подложен на осъждане.
Грижейки се усърдно само за външното благолепие, пренебрегнах вътрешната богообразна скиния. (1Петр. 3:3-4)
Погребах първообразната красота със страсти, Спасителю, но както някога загубената драхма – Ти потърсú и намерú я. (Лк. 15:8)
Съгреших и като блудницата Ти викам: единствен аз съгреших пред Тебе; приеми като миро, Спасителю, моите сълзи. (Лк. 7:37-50)
Като митаря Ти викам: помилвай, помилвай ме, Спасителю, защото никой от потомците Адамови не съгреши колкото мене. (Лк. 18:13)
Слава: Тебе – Единия Бог на всичко в три Лица възпявам: Отец и Син и Дух Свети.
И ныне: Пречиста Богородице Дево, единствена всевъзпявана, усърдно се моли да се спасим.
Песен 3
Ирмос: Утвърди, Господи, върху камъка на Твоите заповеди моето недостойно сърце, защото единствен Ти Си свят и Господ.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Тебе – Разрушителят на смъртта - придобих като Извор на живота; затова преди смъртта си викам: съгреших, очисти, спаси ме.
Съгреших, Господи, съгреших Ти! Очисти ме, защото няма друг между човеците, който да е съгрешил колкото мене и когото да не надминах по грехове.
Подражавах, Спасе, на блудните Ноеви съвременници и наследих присъдата им да се издавят във водите на потопа. (Бит. 6:4-23)
Подражавайки на отцехулителя Хам, ти, о душо, с лице обърнато назад, срамотата на своя ближен не прикри. (Бит. 9:22-23).
Бягай, душо моя, от пламъка на греха, подобно на Лот, бягай от Содом и Гомор, от огъня на всяко неразумно желание. (Бит. 19)
Смили Се над мене, Господи, кога дойдеш с Твоите ангели, за да въздадеш на всички заслуженото според делата.
Слава: Троице проста, несъздадена, безначално Естество, възпявана в три Ипостаси, спаси нас, които с вяра се покланяме на Твоята власт.
И ныне: Ти, Богомайко, роди безмъжно във времето Роденият извън времето от Отца Бог Син, и о дивно чудо, кърмейки Го остана девица.
Песен 4
Ирмос: Чу пророкът за Твоето пришествие, Господи, и се уплаши, че искаш от Дева да Се родиш и да Се явиш на човеците и казваше: „Чух словата Ти и се смутих, слава на Твоята сила, Господи!”. (Авак. 3:2)
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Бодърствай, душо моя, и бъди мъжествена като древния велик патриарх, за да придобиеш деятелност с познание, за да станеш ум виждащ Бога и да постигнеш непристъпния мрак в съзерцание и ще станеш като добрия търговец. (Бит.32:28; Лука 19:13-15)
Великият патриарх Яков, раждайки дванайсетте патриарси, тайнствено ти разкри, душо моя, стълбицата на деятелното възхождане, премъдро уподобявайки децата като стъпала, а своите стъпки по тях – като възкачване нагоре.
Подражавайки на омразния Исав, ти душо, отдаде на измамника първенството на твоята първоначална красота, лиши се от отеческото благословение и двойно се препъна – по действие и разум; затова сега покай се. (Мал. 1:3, Бит. 25:32, 27:37)
Исав бе наречен Едом поради крайното си женолюбие; разпалвайки се постоянно от невъздържание и осквернявайки се от сластолюбието, той се нарече Едом, което значи разпалване на грехолюбивата душа. (Бит. 25:30)
Душо моя, като чу за Иов, получил оправдание на гноището, ти не подражава на неговото мъжество, нито придоби неговата непоколебимост във всичко, що узна, видя и изпита, но се показа нетърпелива. (Иов 1:22)
Преди въздигнат на престол – сега изпоранен на гноището; преди многодетен и славен – сега бездетен и бездомен; но Иов счете гноището за палат, а струпеите си – за бисери. (Иов 2:7-8)
Слава: Като неразделно по същност и неслитно по Лица богословствам за Тебе, Троично едно Божество, съ-царствено и съ-престолно; възпявам Те с небесната трисвета песен. (Ис. 6:3)
И ныне: Ти роди и остана девица, пребъдвайки Дева по естество; Роденият от тебе обновява законите на природата: девствената утроба ражда, понеже когато Бог пожелае изменя се порядъкът на естеството, защото Той твори, каквото поиска.
Песен 5
Ирмос: Нощем бодърствам, Човеколюбче, и Те моля просвети ме и води ме чрез Твоите заповеди, и научи ме, Спасителю, да върша Твоята воля.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Слушала си, душо, как в древност Моисей в кошницата беше носен по речните вълни, където, като в чертог, той избягна от злото намерение на фараона. (Изх. 2:3)
Ти, нещастна душо, слушайки за бабите, които някога умъртвяваха младенците от мъжко потомство – този образ на целомъдреното деяние – стани сега младенец и като Мойсей сучи премъдрост. (Изх. 1:10-16)
Ти, окаяна душо, не уби своето плътско мъдруване, както великият Мойсей уби египтянина; кажи ми как чрез покаяние ще се вселиш в пустинята, където ще бъдеш свободна от страстите? (Изх. 2:12)
В пустинята се засели великият Мойсей; иди и ти, душо, подражавай на неговия живот, та и ти в къпината да видиш Божието явяване.
Представи си, душо, Моисеевият жезъл, удрящ по морето и сгъстяващ дълбината, като образ на божествения Кръст; с него и ти можеш да сториш велики неща. (Изх. 14:21)
Аарон принасяше на Бога огън чист и непорочен; но Офни и Финеес, както и ти, душо, принесохте чужд на Бога, осквернен живот. (1 Цар. 2:12)
Слава: Тебе, Единия Бог-Троица, славим: свят, свят, свят Си Отче, Сине и Душе, проста Същност, Единице вечно покланяема.
И ныне: От тебе, нетленна и безмъжна Майко – Дево, моя състав прие Оня, Който сътвори вековете и Се съедини с човешката природа.
Песен 6
Ирмос: От цялото си сърце призовах милосърдния Бог, и Той ме чу как викам от преизподния ад и изведе от тлението моя живот.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Вълните на моите грехове се обърнаха, Спасе, и внезапно ме покриха, както някога вълните на Червеното море покриха египетските колесници. (Изх. 14:26, 15:4)
Неразумни бяха твоите желания, душо, както у древния Израил; понеже ти безразсъдно предпочете сластолюбивото пресищане от страстите пред божествената манна. (Чис. 21:5)
Кладенците Хананейски на помислите ти предпочете, душо, пред Камъка с цепнатината, от който като от чаша тече реката на премъдростта и излива струите на богословието. (Бит. 21:25, Изх. 17:6)
Като древния безразсъден народ в пустинята, ти също, душо моя, предпочете свинското месо и египетските ястия. (Изх. 29:3)
Когато Твоят раб Мойсей удари с жезъла си по камъка, о Христе, той предизобрази Твоите животворни ребра; от тях ние всички черпим жива вода. (Числа 20:11)
Ти, подобно на Иисус Навин, изследвай и огледай каква е обетованата земя, душо, и засели се в нея, спазвайки закона. (Иис. Нав. 2)
Слава: Троица Съм проста, и Единица неразделна, съединена по естество, разделна по Лица, казва Отец и Син и Божественият Дух.
И ныне: Твоята утроба ни роди Бога, приел нашия образ; Него, като Творец на всичко, моли, Богородице, да получим оправдание с твоите молитви.
Господи, помилуй (3). Слава... И ныне...
Кондак, глас 6:
Душо моя, душо моя, стани, защо спиш? Краят приближава и ти ще се смутиш, но събуди се, за да те пощади Христос Бог, Който е навсякъде и всичко изпълва.
Песен 7
Ирмос: Съгрешихме, постъпвахме беззаконно и неправедно пред Тебе, нито опазихме, нито вършихме това, което Си ни заповядал; но не ни оставяй до край, Боже на нашите отци. (Дан. 9:5)
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Когато пренасяха Ковчега на колесница и воловете го наклониха, тогава заради едно докосване до него Оза изпита Божия гняв; но ти, душо, отбягвай неговата дързост и истинно благоговей пред божествените неща.
Слушала си ти за Авесалом, как въстана срещу самото естество; знаеш неговите гнусни дела, с които оскверни ложето на баща си Давид; но ти самата, душо, подражаваш на неговите страсти и стремежите на похотта.
Ти, душо, пороби величието на своята свобода на твоето тяло; защото намирайки в сатаната друг Ахитофел, ти се съгласи с неговите съвети; но Самият Христос ги разпръсна, за да можеш ти да се спасиш. (2 Цар. 16:20-21)
Някога великият Соломон, бидейки изпълнен с благодатта на премъдростта, стори зло пред Бога и отстъпи от Него; но с твоя проклет живот, душо, ти на него заприлича. (3 Цар. 3:12, 11:4)
Увлечен от своите плътски страсти, уви, оскверни се любителят на премъдростта; той възлюби блудните жени и се отчужди от Бога; на него, душо, и ти подражаваш с ум, изпълнен със срамно сладострастие.
Ти, душо, се сравни с Ровоам, който не послуша съветниците на баща си; ти стана като най-порочния слуга Йеровоам, древния отстъпник; но бягай от подобно подражание, викайки към Бога: съгреших, смили се над мен.
Слава: Бог Се възпява като Троица проста, неразделна и единосъщна, Една по естество, Светлини и Светлина, Трима Святи и Един Свят! Възпей и ти, душо, и прослави Извора на Живота – Бога на всичко.
И ныне: Възпяваме те, благославяме те, покланяме ти се, Богомайко; защото ти роди Един от неразделната Троица, Христа Бога, и сама отвори за нас, живеещите на земята, небесните обители.
Песен 8
Ирмос: Бога, Когото войнствата небесни славят и от Когото треперят херувимите и серафимите, нека всяко дихание и твар да възпява, благославя и превъзнася във всички векове.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Като стана подобна на Озия, душо, ти двойно придоби неговата проказа, защото мислиш неправедно и вършиш беззаконие; остави всичко що имаш и пристъпи към покаяние. (2 Паралип. 26:19-21)
Слушала си как в древност ниневийците във вретище и пепел се каеха пред Бога, но ти не ги последва в покаянието им, а се показа най-лоша от всички съгрешили преди и след Закона. (Иона 3:5)
Слушала си, душо, как Йеремия в тинестия ров с ридание викаше към град Сион и просеше сълзи; подражавай на неговия плач и ще се спасиш.
Йона побягна към Тарсис, предвиждайки обръщането на ниневийците, защото като пророк той знаеше Божието милосърдие и бе загрижен да не се окаже пророчеството му лъжовно. (Иона 1:3)
Слушала си, душо, как Даниил в рова затвори устата на зверовете; знаеш и как отроците с Азарий угасиха с вяра пламъка на пещта. (Дан. 14:31, 3:24)
Стария Завет изцяло ти приведох, душо моя, в пример; подражавай на боголюбивите дела на праведните и бягай от греховете на порочните.
Слава: Безначални Отче, съ-безначални Сине, Утешителю благий – Душе правий; Родителю на Словото Божие, Слово на безначалния Отец, животврорящ и съзидателен Душе, Единна Троице, помилуй ме.
И ныне: Като от пурпурна коприна, Пречиста, в твоята утроба се изтъка духовната багреница – Емануиловата плът; затова и наистина те почитаме като Богородица.
Песен 9
Ирмос: Раждането от безсеменно зачатие е необяснимо и нетленен е Плодът на непозналата мъж Майка, защото Божието раждане обновява естеството; затова и всички родове теб като Богоневеста и Майка православно величаем.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Христос бе изкушаван: дяволът Го изкушаваше, показвайки Му камъните, за да ги превърне в хлябове; възведе Го на планината, за да види в миг единствен всичките царства на тоя свят; бой се, душо, от това, бди и се моли всеки час на Бога.
Гълъбът, който възлюби пустинята, Христовият светилник, гласът на викащия възгласи, проповядвайки покаяние; но Ирод извърши беззаконие с Иродиада; виж, душо моя, не се оплитай в мрежите на беззаконниците, но възлюби покаянието.
В пустинята се посели Предтечата на благодатта и от цяла Иудея и Самария идваха, за да го слушат и изповядваха греховете си, усърдно приемайки кръщение; но на тия ти не подражаваш, душо.
Бракът е честен и ложето - нескверно, защото Христос някога ги благослови, вкусвайки по плът храна на сватбата в Кана и водата във вино претвори, явявайки първото Си чудо, за да можеш ти, о душо, да се промениш.
Христос изцери разслабения, който взе одъра си, и въздигна мъртвия юноша - чедо на вдовицата, както и слугата на стотника; и откривайки Се на самарянката, душо, Той ти предначерта как да служиш на Бога в Дух и истина.
Господ изцери кръвоточивата чрез докосване до края на одеждата Си, очисти прокажените, просвети слепите и хромите изправи, глухите, немите и прегърбената изцери със слово, за да се спасиш ти, нещастна душо.
Слава: Отца да прославим, Сина да превъзнесем, на Божествения Дух с вяра да се поклоним, неразделна Троице, Единица по същество, Светлина и Светлини, Живот и Животи, оживотворяващ и просвещаващ краищата на вселената.
И ныне: Пази своя град, Богородителко пречиста, защото чрез твоята защита той владичества с вяра и от тебе получава сила, чрез тебе победоносно отблъсква всяко изкушение и враговете взима в плен, държейки ги в подчинение.
Преподобне отче Андрее, моли Бога за нас.
Андрее честний и трижди блажен отче, пастирю Критски! Не преставай да се молиш за тия, които те възпяват - да се избавим от гняв и скръб, от тлението и безмерните съгрешения всички ние, които с вяра почитаме твоята памет.
Велик покаен канон на св. Андрей Критски / Сряда на първата седмица на Великия пост - част 3
Сряда на първата седмица на Великия пост - част 3
15.02.10 19:30
Ирмосите по два пъти и на всеки тропар 3 поклона с припева:
Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
ЧАСТ ІІІ
Песeн 1
Ирмос: Помощник и покровител Той ми бе за спасение — Той е мой Бог и ще Го прославя, Бог на отца ми и ще Го превъзнасям, задето славно се прослави. (Изх. 15:1-2)
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
От младини, Христе, отхвърлих твоите заповеди, целият си живот прекарах в страсти, безгрижие и нерадение; затова Ти викам: поне накрая ме спаси!
Лежа пред Твоите врати, Спасителю, и Те моля: поне на старини не отхвърляй мене, непотребния, в ада, но като Човеколюбец дай преди смъртта ми прощение на греховете.
Разпилях богатството си в разпътство, Спасителю, и съм лишен от плодовете на благочестието; но гладен викам: милостиви Отче, побързай да се смилиш над мене.
Чрез моите помисли се уподобих на оня, който попадна на разбойниците и сега целия съм изпонаранен и покрит с язви; но Сам ти, Христе Спасе, дойди и ме изцели.
Като ме видя, свещеникът отмина и левитът пренебрегна голотата ми, но Иисусе, Който възсия от Мария дойди и се смили над мене.
Припев: Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас.
Дай ми тази светозарна благодат, която по Божествен промисъл, бе дадена на теб, Марийо, за да избегна мрака на страстите и усърдно да възпявам прекрасните подвизи на твоя живот.
Слава: Свръхсъщностна Троице, на Която се покланяме като на Бог Един, вземи от мене тежкия греховен товар и като добросърдечна дай ми сълзи на умиление.
И ныне: Богородице, надежда и защита на тия, които те възпяват, вземи от мене тежкото греховно бреме и като пречиста Владичица ме приеми каещия се.
Песен 2
Ирмос: Чуй, небе, и аз ще заговоря и ще възпея Христа, Който по плът се роди от Девата.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Подобно на Давид подхлъзнах се и паднах в блуд и оскверних се; но умий и мене, Спасе, със сълзи.
Нямам нито сълзи, нито покаяние, ни умиление; но Ти, като Бог, ми ги дарувай.
Загубих първоначалната си красота и благолепие, а сега гол лежа и се срамувам.
Не ми затваряй в оня час Твоята врата, Господи, но отвори я за мене, който ти се кая.
Чуй, Спасителю, стенанията на моята душа, приеми сълзите на моите очи и ме спаси.
Човеколюбче, Който искаш всички да се спасят! Ти ме призови и като благ ме приеми, каещия се.
Припев: Пресвета Богородице, спаси нас.
Пречиста Богородице Дево, едина Всевъзпявана, усърдно се моли да се спасим.
Втори ирмос: Вижте, вижте, че Аз Съм Бог, Който в древност излях от небето манната и източих вода от камъка в пустинята за Моите люде, чрез Моята десница и сила.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Вижте, вижте, че Аз съм Бог; чуй, душо моя, зовящия те Господ, остави греха предишен и се бой от Господа като праведен Съдия и Бог.
Кому се уподоби ти, многогрешна душо? На първия убиец Каин и на грешния Ламех, защото с твоите злодеяния ти порази жестоко тялото си и уби ума си с безразсъдните стремежи. (Бит. 4 гл.)
Спомняйки си за всички живели преди Закона, ти душо, не се уподоби на Сит, не подражава на Енос, нито на Енох чрез възнасяне към Бога, нито на Ной, но чужда се показа на праведния живот.
Единствена ти, душо моя, си попаднала под гневните струи на своя Бог и си потънала, подобно на земята при потопа, с цялата си плът, и делата и живота и си останала извън ковчега на спасението.
Припев: Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас.
С цялото си усърдие и любов ти прибягна към Христа, оставяйки предишния греховен път и заживя в непроходимите пустини, в чистота изпълнявайки Неговите заповеди.
Слава: Безначална и несътворена Троице, неразделна Единице, приеми ме каещия се, съгреших - спаси ме; аз съм Твое творение, не ме отхвърляй, но пощади ме и ме избави от огненото осъждане.
И ныне: Пречиста Владичице, Богородителнице, надежда на прибягващите към тебе и пристанище за попадналите в буря, чрез твоите молитви склони милостивия Творец и твой Син да се смили над мене.
Песен 3
Ирмос: Утвърди, Господи, върху камъка на Твоите заповеди моето недостойно сърце, защото единствен Ти Си свят и Господ.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Благословенията на Сим ти не наследи, душо моя, нито подобно на Йафет получи обширно владение в земята на опрощението.
Излез от Харан, от земята на греха, душо моя, и иди в земята, източваща вечно живото нетление, която наследи Авраам.
Слушала си, душо, за Авраам, който в древност оставил отческата си земя и станал странник; на неговата решителност подражавай.
Под Мамврийския дъб Авраам на Ангелите даде угощение и в старините си наследи печалбата на обещанието.
Бедна моя душо, знаейки как Исаак тайнствено бе принесен Богу като нова жертва и всесъжение, на неговата решителност подражавай.
Слушала си, душо моя, как Исмаил бе изгонен като син на рабинята; бдителна бъди и гледай и ти така да не пострадаш поради сладострастието си. (Бит. 21:10)
Припев: Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас.
Притискан съм от бурите и вълните на съгрешенията, но ти, майко, сега ме спаси и ме приведи към пристанището на божественото покаяние.
Принасяйки сега усърдна молитва към добросърдечната Богородица, преподобна майко, с твоите молитви отвори и за мен вход към божественото.
Слава: Троице проста, несъздадена, безначално Естество, възпявана в три Ипостаси, спаси нас, които с вяра се покланяме на Твоята власт.
И ныне: Ти, Богомайко, роди безмъжно във времето Роденият извън времето от Отца Бог Син, и о дивно чудо, кърмейки Го остана девица.
Песен 4
Ирмос: Чу пророкът за Твоето пришествие, Господи, и се уплаши, че искаш от Дева да Се родиш и да Се явиш на човеците и казваше: „Чух словата Ти и се смутих, слава на Твоята сила, Господи!”. (Авак. 3:2)
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Тялото оскверних, духа опетних, цял с рани се покрих, но Ти, Христе, като лекар и едното и другото изцери с покаяние, умий, очисти и направи ме, Спасителю, по-бял от сняг.
На Кръста Ти, Слове, принесе в жертва за всички Своето тяло и кръв; тялото – за да ме обновиш, кръвта – за да ме умиеш, духът предал си, за да ме приведеш, Христе, към Твоя Отец.
Посред земята Ти устроил си спасение, Всещедри, за да се спасим; доброволно ти разпна се на Кръста и отвори се заключения Едем; небесното и подземното, цялото творение и всички народи спасени се покланят на Тебе. (Пс. 73:12).
Кръвта и водата, изтекли от Твойте ребра, да ми бъдат купел и питие на опрощението и чрез тях да бъда очистен, помазан и напоен като с елей и питие, Слове, чрез Твоите животворящи слова. (Иоан. 19:34).
Църквата придоби Твоите живоносни ребра като потир, Спасителю, от който бликна двойния поток – на опрощението и разума, като образ на двата завета, Стария и Новия.
Лиших се от чертога, от брака и от празничния пир; угасна светилникът ми, останал без елей, заключи се чертога, докато спях, и приключи вечерята; а аз с вързани ръце и нозе съм изхвърлен вън.
Слава: Като неразделно по същество и неслитно по Лица богословствам за Тебе, Троично едно Божество, съ-царствено и съ-престолно; възпявам Те с небесната трисвета песен. (Ис. 6:3).
И ныне: Ти роди и остана девица, пребъдвайки Дева по естество; Роденият от тебе обновява законите на природата: девствената утроба ражда, понеже когато Бог пожелае изменя се естествения порядък, защото Той твори, каквото поиска.
Песен 5
Ирмос: Нощем бодърствам, Човеколюбче, и Те моля просвети ме и води ме чрез Твоите заповеди, и научи ме, Спасителю, да върша Твоята воля.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Като фараона станах и аз с тежък нрав, Владико; а по душа и тяло заприличах на Ианий и Иамврий и моят ум се помрачи; но помогни ми. (Изх. 7:11, 2 Тим 3:8).
Окалях моя ум окаян, но умий ме, Господи, в банята на моите сълзи и моята плътска одежда направи по-бяла от сняг.
Ако изпитам делата си, Спасе, ще видя, че греховете ми са повече от на всеки друг; защото греших съзнателно, а не по незнание.
Пощади, пощади, Господи, Твоето създание, съгреших, прости ми, защото по природа само Ти единствен си чист и никой освен Тебе не е лишен от нечистота.
Бидейки Бог, Ти Спасителю, заради мен прие моя образ и извърши чудеса, изцерявайки прокажените и изправяйки разслабения, а с допиране до Твоята дреха кръвоточивата също получи изцеление.
Припев: Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас.
Като мина през Йорданските струи ти намери безболезнен покой, оставяйки плътските сласти, преподобна майко; от тях избави и нас чрез твоите молитви.
Слава: Тебе, Единия Бог-Троица, славим: Свят, Свят, Свят си Отче, Сине и Душе, просто Същество, Единице вечно покланяема.
И ныне: От тебе, нетленна и безмъжна Майко – Дево, моя състав прие Оня, Който сътвори вековете и Се съедини с човешката природа.
Песен 6
Ирмос: От цялото си сърце призовах милосърдния Бог, и Той ме чу как викам от преизподния ад и изведе от тлението моя живот.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Стани и надвий плътските страсти, както Иисус Навин надви Амалик, и винаги побеждавай гаваонитците – измамните помисли. (Изх. 17:8, Иис. Нав. 8:21).
Премини през скоротечното естество на времето, както някога кивота през Йордан и стани, душо, наследница на обетованата земя; така повелява Бог. (Иис. Нав. 3:17).
Спасителю, както спаси зовящия към Тебе Петър, побързай да спасиш и мене от звяра, простирайки Твоята ръка и ме изведи от дълбочината на греха. (Мат. 14:31).
Владико, Владико Христе! Зная Те, че Си тихо пристанище; побързай да ме избавиш от безкрайните дълбочини на греха и отчаянието.
Слава: Троица съм проста, и Единица неразделна, съединена по естество, разделна по Лица, казва Отец и Син и Божественият Дух.
И ныне: Твоята утроба ни роди Бога, приел нашия образ; Него, като Творец на всичко, моли, Богородице, да получим оправдание с твоите молитви.
Господи, помилуй (3). Слава... И ныне...
Кондак, глас 6:
Душо моя, душо моя, стани, защо спиш? Краят приближава и ти ще се смутиш, но събуди се, за да те пощади Христос Бог, Който е навсякъде и всичко изпълва.
Песен 7
Ирмос: Съгрешихме, постъпвахме беззаконно и неправедно пред Тебе, нито опазихме, нито вършихме това, което Си ни заповядал; но не ни оставяй до край, Боже на нашите отци. (Дан. 9:5)
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Доброволно ти усвои Манасиевите престъпления, поставяйки страстите си вместо идоли и умножавайки мерзостта, но усърдно подражавай на неговото покаяние и умиление. (4 Цар. 21:2).
На Ахавовите мерзости, душо моя, подражаваш; уви, ти стана жилище на плътски скверноти и съсъд на срамни страсти; но въздъхни от дълбината на сърцето си и изповядай пред Бога свойте грехове. (3 Цар. 16:30).
Заключи се небето и Бог напрати глад за тебе, душо, както някога за Ахав, който не послуша словата на Илия Тесвитянина; но ти подражавай на Сарептската вдовица, която нагости пророка.
Когато Илия изтребваше гнусните пророци на Иезавел за изобличение Ахавово, два пъти изгори по петдесет от нейните слуги; но ти, душо, не подражавай им, но се укрепвай. (4 Цар. 1:10-15).
Слава: Бог Се възпява като Троица проста, неразделна и единосъщна, Една по естество, Светлини и Светлина, Трима Святи и Един Свят! Възпей и ти, душо, и прослави Извора на Живота – Бога на всичко.
И ныне: Възпяваме те, благославяме те, покланяме ти се, Богомайко; защото ти роди Един от неразделната Троица, Христа Бога, и сама отвори за нас, живеещите на земята, небесните обители.
Песен 8
Ирмос: Бога, Когото войнствата небесни славят и от Когото треперят херувимите и серафимите, нека всяко дихание и твар да възпява, благославя и превъзнася във всички векове.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Правосъдни Спасителю, помилвай и ме избави от огъня и от страхотиите, които справедливо ще ми бъдат отсъдени; облекчи ме преди свършека чрез добродетел и покаяние.
Като разбойника Ти викам: помени ме; като Петър горко плача: прости ми, Спасе; викам ти като митаря, плача като блудницата; приеми риданието ми, както някога прие плача на хананейката.
Изцели гниенето на моята смирена душа, едничък Лекарю; наложи ме с пластир, елей и вино – дела на покаяние и сълзи на умиление.
Подражавам и аз на хананейката и викам: помилуй ме, Сине Давидов; докосвам се до края на дрехата Ти и като Мария и Марта плача над Лазар. (Йоан 11:33).
Слава: Безначални Отче, съ-безначални Сине, Утешителю благий – Душе правий; Родителю на Словото Божие, Слово на безначалния Отец, животврорящ и съзидателен Душе, Единна Троице, помилуй ме.
И ныне: Като от пурпурна коприна, Пречиста, в твоята утроба се изтъка духовната багреница – Емануиловата плът; затова и наистина те почитаме като Богородица.
Песен 9
Ирмос: Раждането от безсеменно зачатие е необяснимо и нетленен е Плодът на непозналата мъж Майка, защото Божието раждане обновява естеството; затова и всички родове теб като Богоневеста и Майка православно величаем.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Изцерявайки недъзите, Христос – Бог Слово благовести на бедните, лекуваше сакатите, ядеше с митари и беседваше с грешници, а отлетялата душа на Иаировата дъщеря възвърна с докосване на Своята ръка.
Митарят се спаси и блудницата стана целомъдрена, а самохвалният фарисей бе осъден, защото първият зовеше: "Бъди милостив към мене!", втората: "Смили Се над мене!", а последният се хвалеше, думайки: "Боже, благодаря Ти!" и нататък със своите безумни слова.
Закхей бе митар, но се спаси; фарисеят Симон се съблазни, а блудницата получи пълно опрощение от Този, който има власт да прощава греховете; побързай, душо, и ти да станеш като нея.
Окаяна душо, ти не се уподоби на блудницата, която взе алабастрен съд с миро, със сълзи помаза и изтри с коси нозете на Господа, отменящ присъдата за нейните предишни съгрешения.
Градовете, на които Христос възвести Евангелието, душо моя, знаеш как бяха прокълнати; стресни се от това, за да не се окажеш като тях, защото Владиката, като ги оприличи на Содом, ги осъди в ада.
Нека отчаянието не те направи негодна, о душо моя, но чуй за вярата на хананейката, заради която дъщеря й се изцели чрез Божието слово. "Сине Давидов, спаси и мене!" - от дълбините на сърцето извикай, както тя зовеше към Христа.
Слава: Отца да прославим, Сина да превъзнесем, на Божествения Дух с вяра да се поклоним, неразделна Троице, Единица по същество, Светлина и Светлини, Живот и Животи, оживотворяващ и просвещаващ краищата на вселената.
И ныне: Пази своя град, Богородителко пречиста, защото чрез твоята защита той владичества с вяра и от тебе получава сила, чрез тебе победоносно отблъсква всяко изкушение и враговете взима в плен, държейки ги в подчинение.
Преподобне отче Андрее, моли Бога за нас.
Андрее честний и трижди блажен отче, пастирю Критски! Не преставай да се молиш за тия, които те възпяват - да се избавим от гняв и скръб, от тлението и безмерните съгрешения всички ние, които с вяра почитаме твоята памет.
Велик покаен канон на св. Андрей Критски / Четвъртък на първата седмица на Великия пост - част 4
Четвъртък на първата седмица на Великия пост - част 4
15.02.10 19:41
Ирмосите по два пъти и на всеки тропар 3 поклона с припева:
Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
ЧАСТ ІV
Песен 1
Ирмос: Помощник и покровител Той ми бе за спасение — Той е мой Бог и ще Го прославя, Бог на отца ми и ще Го превъзнасям, задето славно се прослави.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Агънче Божий, Който взимаш греха на света, вземи от мене тежкото греховно бреме и като добросърдечен дай ми сълзи на умиление.
Падам пред Теб, Иисусе, съгреших Ти, очисти ме, вземи от мене тежкия греховен товар и като добросърдечен дай ми сълзи на умиление.
Не влизай в съд с мене, разкривайки делата ми, изследвайки словата ми и изобличавайки моите намерения и желания; но по Твоите щедрости, презри моите злодеяния и ме спаси, Всесилний.
Във време на покаяние идвам при Тебе, Създателю мой, вземи от мене тежкото греховно бреме и като добросърдечен дай ми сълзи на умиление.
Душевното богатство, пропилявайки в греха, аз нямам плодовете на благочестието и мъчен от духовен глад зова: Господи, Подателю на милостта, спаси ме!
Припев: Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас.
Покорявайки се на божествените Христови заповеди, ти пристъпи към Него, като изостави необузданите стремления към чувствените насладите и с всяко благоговение постигна като една всички добродетели.
Слава: Свръх-същностна Троице, на Която се покланяме като на Бог Един, вземи от мене тежкия греховен товар и като добросърдечна дай ми сълзи на умиление.
И ныне: Богородице, надежда и защита на тия, които те възпяват, вземи от мене тежкото греховно бреме и като пречиста Владичица ме приеми каещия се.
Песен 2
Ирмос: Вижте, вижте, че Аз Съм Бог, Който в древност излях от небето манната и източих вода от камъка в пустинята за Моите люде, чрез Моята десница и сила.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
“Мъж убих, причинявайки си язва, и момче погубих, наранявайки се сам”, викаше в ридание Ламех; а ти, душо моя, не трепериш, макар да омърси плътта и да оскверни ума си. (Бит. 4:23).
Ти замисли, о душо, да издигнеш кула и да построиш крепост с твоите похоти; но Творецът обузда замислите ти и срина на земята твоите кроежи.
О, как се уподобих на древния убиец Ламех, убивайки душата, както той уби мъжа, и погубвайки ума си – както той момчето; и както Каин уби своя брат, тъй и аз убих тялото си с любосластните стремежи.
Някога Господ изсипа огън, за да изпепели неистовото беззаконие на содомяни; а ти, душо, сама запали геенски огън, в който ще гориш.
Уязвих се, израних се, ето вражите стрели пронизаха душата и тялото ми; ето гнойните струпеи, които викат и разкриват ударите на моите необуздани страсти.
Припев: Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас.
Потъваща в бездната на злините, ти простря ръцете си към Милостивия Бог, Марийо, и Той, търсейки всячески твоето обръщане, както на Петър, човеколюбно ти протегна Своята ръка.
Слава: Безначална и несътворена Троице, неразделна Единице, приеми ме каещия се, съгреших - спаси ме; аз съм Твое творение, не ме отхвърляй, но пощади ме и ме избави от oгненото осъждане.
И ныне: Пречиста Владичице, Богородителнице, надежда на прибягващите към тебе и пристанище за попадналите в буря, чрез твоите молитви склони милостивия Творец и твой Син да се смили над мене.
Песен 3
Ирмос: Утвърди, Господи, върху камъка на Твоите заповеди моето недостойно сърце, защото единствен Ти Си свят и Господ.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Ти се уподоби на древната египтянка Агар, о душо; поробвайки се на своите пожелания ти роди новия Исмаил – надменността. (Бит. 16:16)
За стълбата, явила се пред Йаков, издигаща се от земята до небето, ти знаеш, душо; защо не избра непрестанния възход чрез благочестието?
Подражавай на Мелхиседек - този Свещеник на Бога Всевишни и единствен Цар, подобен на Христа по живот в света и сред човеците. (Бит. 14:18)
Обърни се и заплачи, окаяна душо, преди да настъпи края на тържеството на живота, преди Господ да затвори вратата на чертога.
Не ставай солен стълб, като се обръщаш назад, о душо, но нека примерът на Содом те ужасява, а ти спасявай се в Сигор. (Бит. 19:26)
Не отхвърляй, Владико, моленията на тия, които Те възпяват; но смили се, Човеколюбче, и дай на просещите с вяра опрощение.
Слава: Троице проста, несъздадена, безначално Естество, възпявана в три Ипостаси, спаси нас, които с вяра се покланяме на Твоята власт.
И ныне: Ти, Богомайко, роди безмъжно във времето Раждащия Се извън времето от Отца Бог Син, и о дивно чудо, кърмейки Го остана девица.
Песен 4
Ирмос: Чу пророкът за Твоето пришествие, Господи, и се уплаши, че искаш от Дева да Се родиш и да Се явиш на човеците и казваше: „Чух словата Ти и се смутих, слава на Твоята сила, Господи!”. (Авак. 3:2)
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Малко е времето на живота ми и е пълно със страдания и злини, но в покаяние ме приеми и в разум ме повикай, за да не бъда притежание, нито храна на чуждия, Спасителю, и сам Ти ми бъди милосърден. (Бит. 47:9).
Човек праведен, облечен в царско достойнство, венец и багреница, известен с богатство и много стада изведнъж загуби богатството, славата и царството и стана сиромах.
Ако този, който бе праведен и непорочен повече от всички, не избегна нападенията и мрежите на прелъстителя, какво ще правиш ти, окаяна грехолюбива душо, когато нещо неочаквано те връхлети?
Високомерен сега съм и жестокосърдечен, всичко е суета и е напразно; не ме осъждай заедно с фарисея, Едине Щедри, но дай ми смирението на митаря и към него ме причисли, праведни Съдия.
Съгреших, Милосърдни, осквернявайки съсъда на моята плът, но в покаяние ме приеми и в разум ме повикай, за да не бъда притежание, нито храна на чуждия, Спасителю, и сам Ти ми бъди милосърден.
Станах за себе си идол, като нараних душата си със страстите, но в покаяние ме приеми и в разум ме повикай, за да не бъда притежание, нито храна на чуждия, Спасителю, и сам Ти ми бъди милосърден.
Не послушах Твоя глас, престъпих Твоето Писание, Законодателю, но в покаяние ме приеми и в разум ме повикай, за да не бъда притежание, нито храна на чуждия, Спасителю, и сам Ти ми бъди милосърден.
Припев: Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас.
Макар потънала в бездната на страшните пороци, ти не остана в нея, но чрез по-добри помисли и деятелност въздигна се към съвършена добродетел, удивлявайки с това ангелския род.
Слава: Като неразделно по същност и неслитно по Лица богословствам за Тебе, Троично едно Божество, съ-царствено и съ-престолно; възпявам Те с небесната трисвета песен. (Ис. 6:3)
И ныне: Ти роди и остана девица, пребъдвайки Дева по естество; Роденият от тебе обновява законите на природата: девствената утроба ражда, понеже когато Бог пожелае, изменя се порядъкът на естеството, защото Той твори, каквото поиска.
Песен 5
Ирмос: Нощем бодърствам, Човеколюбче, и Те моля просвети ме и води ме чрез Твоите заповеди, и научи ме, Спасе, да върша Твоята воля.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Подражавай на прегърбената жена, окаяна душо, ела и падни в краката на Христа, за да те изправи и да ходиш право по стъпките Господни (Лук. 13:11-13).
Макар да Си кладенец бездънен, Владико, източи ми вода от Твоите пречисти рани, та и аз като самарянката да пия и никога повече да не ожаднея; защото ти източваш животворни струи. (Иоан. 4:1).
Като Силоам да бъдат за мен моите сълзи, Владико Господи, за да умия аз сърдечните зеници и умствено да видя Тебе – предвечната светлина. (Иоан. 9:7).
Припев: Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас.
С несравнима любов и желание ти, всеблажена, пожела да се поклониш на Дървото на Живота и се сподоби с желаното; удостой и мене да получа небесната слава.
Слава: Тебе, Единия Бог-Троица, славим: Свят, Свят, Свят си Отче, Сине и Душе, просто Същество, Единице вечно покланяема.
И ныне: От тебе, нетленна и безмъжна Майко – Дево, моя състав прие Оня, Който сътвори вековете и Се съедини с човешката природа.
Песен 6
Ирмос: От цялото си сърце призовах милосърдния Бог, и Той ме чу как викам от преизподния ад и изведе от тлението моя живот.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Аз съм загубената драхма с царския образ, Спасителю; но запалвайки светилника – Твоя Предтеча, потърси и намери Своя образ. (Лук. 15:8).
Стани и надвий плътските страсти, както Иисус Навин надви Амалик, и винаги побеждавай гаваонитците – измамните помисли. (Изх. 17:8, Иис. Нав. 8:21).
Припев: Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас.
За да угасиш пламъка на страстите ти непрестанно си проливала потоци сълзи, Марийо, и си разпалвала душата си с огъня на божествената любов; дай и на мен, твоя раб, благодатния дар на сълзите.
Придобила си, майко, небесното безстрастие чрез твоя възвишен живот на земята; затова моли се тия, които те възпяват да се избавят от страстите чрез твоите молитви.
Слава: Троица Съм проста и Единица неразделна, съединена по естество, разделна по Лица, казва Отец и Син и Божественият Дух.
И ныне: Твоята утроба ни роди Бога, приел нашия образ; Него, като Творец на всичко, моли, Богородице, да получим оправдание с твоите молитви.
Господи, помилуй (3). Слава... И ныне...
Кондак, глас 6:
Душо моя, душо моя, стани, защо спиш? Краят приближава и ти ще се смутиш, но събуди се, за да те пощади Христос Бог, Който е навсякъде и всичко изпълва.
Песен 7
Ирмос: Съгрешихме, постъпвахме беззаконно и неправедно пред Тебе, нито опазихме, нито вършихме това, което Си ни заповядал; но не ни оставяй до край, Боже на нашите отци. (Дан. 9:5)
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Изминаха моите дни като сън, затова и аз като Езекия плача на своето легло да се удължат годините на моя живот; но кой Исая ще застане пред тебе, душо, ако не Бог на всичко? (4 Цар. 20:3, Ис. 38:2).
Падам пред Тебе и Ти принасям вместо сълзи моите слова: съгреших, както и блудницата не съгреши и беззаконствах както никой друг на земята; но смили Се, Владико, над Твоето творение и ме призови.
Помрачих Твоя образ и наруших заповедта Ти; помръкна в мене цялата ми красота и от страстите светилникът угасна; но смили се над мене, Спасителю, и както пее Давид, върни ми радостта. (Пс. 50:14).
Обърни се, покай се, открий тайните си, кажи на всезнаещия Бог: Ти знаеш моите тайни, Едине Спасе, но Сам ме помилуй, както пее Давид, по голямата Ти милост. (Пс. 50:3).
Припев: Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас.
Викайки към пречистата Богомайка, ти първо отхвърли яростта на страстите, които някога жестоко те измъчваха и посрами изкусителния враг; дай сега и на мене, твоя раб, помощ в скръбта.
Този, Когото възлюби и избра и заради Когото изнури плътта си, Него сега моли по великата Си милост да даде мирен живот на тия, които Го почитат.
Слава: Бог Се възпява като Троица проста, неразделна и единосъщна, Една по естество, Светлини и Светлина, Трима Святи и Един Свят! Възпей и ти, душо, и прослави Извора на Живота – Бога на всичко.
И ныне: Възпяваме те, благославяме те, покланяме ти се, Богомайко; защото ти роди Един от неразделната Троица, Христа Бога, и сама отвори за нас, живеещите на земята, небесните обители.
Песен 8
Ирмос: Бога, Когото войнствата небесни славят и от Когото треперят херувимите и серафимите, нека всяко дихание и твар да възпява, благославя и превъзнася във всички векове.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Подобно на блудницата, която просеше милост, викам към Тебе, Спасителю, изливайки съд със сълзи, като миро над главата Ти, молитва принасям и прося опрощение.
Макар никой да не е съгрешил пред Тебе, както аз, но приеми ме, милостиви Спасителю, каещия се и викащия със страх и любов: съгреших пред Тебе, помилуй ме, Щедри.
Пощади, Спасителю, Твоето създание и като Пастир потърси погиналото, предпази заблудения, избави ме от духовния вълк и ме направи агне от Твоето паство.
Когато седнеш като Съдия, Спасителю милосърдни, и явиш Твоята страшна Слава, о какъв страх ще бъде тогава пред горящата пещ и всички ще треперят пред величието на Твоя съд! (Мат. 25:31).
Припев: Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас.
Майката на Незалязващата Светлина те просвети и освободи от мрака на страстите; затова влязла в духовната благодат просвети, Марийо, тия, които вярно те възпяват.
Като съзря в тебе ново чудо, божественият Зосима наистина се ужаси, защото видя ангел в плът и изпълнен със страх, той възпя Христа во веки.
Слава: Безначални Отче, съ-безначални Сине, Утешителю благий – Душе правий; Родителю на Словото Божие, Слово на безначалния Отец, животврорящ и съзидателен Душе, Единна Троице, помилуй ме.
И ныне: Като от пурпурна коприна, Пречиста, в твоята утроба се изтъка духовната багреница – Емануиловата плът; затова и наистина те почитаме като Богородица.
Песен 9
Ирмос: Раждането от безсеменно зачатие е необяснимо и нетленен е Плодът на не позналата мъж Майка, защото Божието раждане обновява естеството; затова и всички родове теб като Богоневеста и Майка православно величаем.
Припев: Помилуй мe, Боже, помилуй мe.
Смили сърцето Си, спаси ме, Сине Давидов! Помилуй ме Ти, Който изцери с една дума обхванатите от бесове и благосърдечно ми кажи като на разбойника: „Истина ти казвам, ще бъдеш с Мене в рая, когато дойда в славата Си!”
Единият разбойник Те хулеше, а другият Те изповяда като Бог, а и двамата заедно с Теб висяха на кръст, о Всемилостиви, но както за разбойника, който повярва в Теб и позна в Тебе Бога, и за мене отвори вратата на славното Ти Царство.
Творението страдаше, гледайки Те разпнат, камъни и планини от ужас се разпадаха, земята се потресе и адът загуби своята сила, и дневната светлина се помрачи, понеже Ти, Иисусе, по плът Се прикова на Кръста.
Не искай от мене достойни плодове на покаяние, защото оскъдня в мене силата ми, но дай ми винаги сърце съкрушено и нищета духовна, та поне тях да Ти принеса като благоприятна жертва, единствен Спасителю.
Съдия мой, Който знаеш всичко за мене! Ти пак ще дойдеш със Своите ангели, за да извършиш съд над целия свят; но тогава погледни към мене с милостивото Си око и ме пощади, Иисусе, смили се над мене, който съгреших повече от целия човешки род.
Припев: Преподобна майко Марийо, моли Бога за нас.
Ти смая всички с необикновеното си житие - и ангелските войнства и човешките множества, живеейки като безплътна и надхвърляйки човешката природа; затова сякаш с невеществени нозе, Марийо, ти прекоси Йордан.
Умилостиви Твореца към нас, които те възхваляме, преподобна майко, за да се избавим от скърби и беди, връхлитащи отвред върху ни, та като се избавим от изкушения, да величаем непрестанно Господа, Който те прослави.
Преподобне отче Андрее, моли Бога за нас.
Андрее честний и трижди блажен отче, пастирю Критски! Не преставай да се молиш за тия, които те възпяват - да се избавим от гняв и скръб, от тлението и безмерните съгрешения всички ние, които с вяра почитаме твоята памет.
Слава: Отца да прославим, Сина да превъзнесем, на Божествения Дух с вяра да се поклоним, неразделна Троице, Единица по същество, Светлина и Светлини, Живот и Животи, оживотворяващ и просвещаващ краищата на вселената.
И ныне: Пази своя град, Богородителко пречиста, защото чрез твоята защита той владичества с вяра и от тебе получава сила, чрез тебе победоносно отблъсква всяко изкушение и враговете взима в плен, държейки ги в подчинение.
вторник, 28 февруари 2012 г.
събота, 24 декември 2011 г.
Рождество Христово
автор: Галина Котова
Рождество Христово е християнски празник, свързан с раждането на Христос в човешка плът. Това е реално влизане на Бога в човешката история и победата на светлината над тъмнината. Защото в това се състой същността на празника, а именно, че тъмнината, в която живее човечеството след изгонването на Адам и Ева от рая, не може да задържи светлината. Светлината на света озарява човешкия род и за него настъпва нова ера – ера на победата на живота над смъртта. Христос като новия Адам ни дава надежда и сила да победим греха и въздигнем към Бога. Земята, над която властваше сатаната, вече се чува рождественската победна песен, която ангелите пеят: „Слава във висините Богу, и на земята мир, в човеците благоволение” /Лк. 2:14/. На нас ни се дава чуден и прекрасен дар – Христовият мир. Този мир Христос дава по-късно на апостолите и на всички нас: „Моя мир ви давам” /Йн. 14:27.
В тихата и обикновена нощ, нищо неподозиращото човечество се ражда Спасителят на света, Който ни дарява живот вечен. На човека се дава реална възможност да стане бог по благодат. Цялото небесно войнство ликува и цялата природа славят този радостен и съдбовен за човечеството празник – Христовото Рождество.
В първите три века от създаването на християнската Църква, празникът Рождество Христово не се чества самостоятелно, а съвместно с Богоявление. Това е в резултат на християнския възглед за човека, според който предимство пред физическото раждане и земния живот имат духовното раждане (т.е. кръщението) и телесната смърт, която е раждане за вечен живот. Телесното раждане не е повод за радост, защото още един грешник идва в греховния свят и трябва да води битка за очистване от греха и съблазните. Физическото раждане означава труден и трънлив, изпълнен със скърби и страдания път към Бога от света на смъртта. Рожденият ден не представлява повод за честване при християните, защото човекът може по своя воля да не възприеме светлината – Христос и да остане да живее в тъмнина и мрак. Такъв избор означава, че човекът не се освобождава от жилото на смъртта, което го побеждава. Това е най-тежкото за всички християни – смъртта на грешника и неговият личен избор в посока на отхвърлянето на Христос. Защото Христос дойде в света да ни освободи от греха и примири с Бог Отец. Това е основната причина рожденият ден да няма голямо значение за християните от първите векове и да не се чества и празнува.
За разлика от телесното раждане, което не е повод за радост в християнската общност през първите три века от създаването на Христовата Църква, на смъртта на мъчениците се гледа по съвсем различен начин. Тя е наричана рожден ден и е повод за радост. Мнозина се питат как така смъртта е повод за веселие. Това е за християните апотеоз на върховна радост, защото мъченикът влиза в царството небесно и е приет от Христа. Това е и смисълът на живота ни на този свят – да живеем така, че да наследим небесното царство. Поради това и тайнството кръщение е повод за изключителна радост, защото човекът се кръсти и облича в Христа и така вече не е сам, а Христос е с него. Това са причините първите християни да не честват Рождество Христово като самостоятелен празник, а заедно с Богоявление. Едва по-късно, когато християнството става официална религия в рамките на Римската империя, под влияние на императорския двор /честването на рождения ден на императора/, този празник започва постепенно да се празнува самостоятелно.
Рождество Христово е християнски празник, свързан с раждането на Христос в човешка плът. Това е реално влизане на Бога в човешката история и победата на светлината над тъмнината. Защото в това се състой същността на празника, а именно, че тъмнината, в която живее човечеството след изгонването на Адам и Ева от рая, не може да задържи светлината. Светлината на света озарява човешкия род и за него настъпва нова ера – ера на победата на живота над смъртта. Христос като новия Адам ни дава надежда и сила да победим греха и въздигнем към Бога. Земята, над която властваше сатаната, вече се чува рождественската победна песен, която ангелите пеят: „Слава във висините Богу, и на земята мир, в човеците благоволение” /Лк. 2:14/. На нас ни се дава чуден и прекрасен дар – Христовият мир. Този мир Христос дава по-късно на апостолите и на всички нас: „Моя мир ви давам” /Йн. 14:27.
В тихата и обикновена нощ, нищо неподозиращото човечество се ражда Спасителят на света, Който ни дарява живот вечен. На човека се дава реална възможност да стане бог по благодат. Цялото небесно войнство ликува и цялата природа славят този радостен и съдбовен за човечеството празник – Христовото Рождество.
В първите три века от създаването на християнската Църква, празникът Рождество Христово не се чества самостоятелно, а съвместно с Богоявление. Това е в резултат на християнския възглед за човека, според който предимство пред физическото раждане и земния живот имат духовното раждане (т.е. кръщението) и телесната смърт, която е раждане за вечен живот. Телесното раждане не е повод за радост, защото още един грешник идва в греховния свят и трябва да води битка за очистване от греха и съблазните. Физическото раждане означава труден и трънлив, изпълнен със скърби и страдания път към Бога от света на смъртта. Рожденият ден не представлява повод за честване при християните, защото човекът може по своя воля да не възприеме светлината – Христос и да остане да живее в тъмнина и мрак. Такъв избор означава, че човекът не се освобождава от жилото на смъртта, което го побеждава. Това е най-тежкото за всички християни – смъртта на грешника и неговият личен избор в посока на отхвърлянето на Христос. Защото Христос дойде в света да ни освободи от греха и примири с Бог Отец. Това е основната причина рожденият ден да няма голямо значение за християните от първите векове и да не се чества и празнува.
За разлика от телесното раждане, което не е повод за радост в християнската общност през първите три века от създаването на Христовата Църква, на смъртта на мъчениците се гледа по съвсем различен начин. Тя е наричана рожден ден и е повод за радост. Мнозина се питат как така смъртта е повод за веселие. Това е за християните апотеоз на върховна радост, защото мъченикът влиза в царството небесно и е приет от Христа. Това е и смисълът на живота ни на този свят – да живеем така, че да наследим небесното царство. Поради това и тайнството кръщение е повод за изключителна радост, защото човекът се кръсти и облича в Христа и така вече не е сам, а Христос е с него. Това са причините първите християни да не честват Рождество Христово като самостоятелен празник, а заедно с Богоявление. Едва по-късно, когато християнството става официална религия в рамките на Римската империя, под влияние на императорския двор /честването на рождения ден на императора/, този празник започва постепенно да се празнува самостоятелно.
вторник, 20 декември 2011 г.
Църквата и епископът в посланията на св. Игнатий Богоносец
автор: Галина Котова
Въпросът за Църквата заема централно място в творенията на св. Игнатий Богоносец /† ок. 107/. Не съществува такова определение за Църквата, което да претендира за някаква догматическа тежест. Самата природа на Църквата може по-скоро да се опише и обрисува, отколкото правилно да се формулира. Най-ясно и подробно учение за Църквата и църковната йерархия намираме в посланията на св. Игнатий Богоносец, който е втори антиохийски епископ /след Еводий/ и умира мъченически по време на управлението на император Траян /98-117/. Според Евсевий Кесарийски /† ок. 340/ той е изпратен в Рим и даден на дивите зверове в цирка. По пътя към столицата св. Игнатий пише различни послания, в които ободрява и утешава малоазийските християнски общини. До нас са достигнали седем послания, които са ценен източник на сведения за ранно-християнския период, за който ни е известно твърде малко.
Основна мисъл в посланията на св. Игнатий Антиохийски е, че Църквата е основана от Господ Иисус Христос. Тя е предвидена още преди вековете в Божието домостроителство и има божествен произход. Затова може да се каже, че Църквата е израз на самия живот на Бога. Тя се разкрива в онези духовни енергии, чрез които Той влиза в творението, т.е. вечността влиза вьв времето, а невидимото във видимото. Следователно Църквата е Божественият живот, който разкрива себе си в творенията.
Същевременно Църквата е неразривно свързана с Боговъплъщението. Една от главните цели, поради които Господ Иисус Христос идва на земята, помазан е като Месия, за да основе Своята Църква, да я освети и да й даде вечен живот. Св. Игнатий пише, че Църквата Христова е "здание на Бога Отца ", "Храм Божий"[1], в който се "пази учението на Иисус Христос"[2] и плодовете на Неговите изкупителни действия "очистват и освещават християните"[3]. Вън от Църквата няма спасение е категоричен св. Игнатий в посланието си към Ефесяните: "Нека никой не се заблуждава: ако някои не е вътре в жертвеника, лишава се от Божия хляб"[4] и е "нечист"[5].
В учението за Църквата св. Игнатий Богоносец се основа на учението на св. ап. Павел., св. Игнатий учи, че "Църквата изкупена и очистена от Христос е се изпълнена е с Божията благодат, не е лишена от никакъв дар и затова всички, които се намират в Нея и прибягват към нейната благодат и дарове стават хора свети, богоносци, христови светоносци''[6]. .
Иисус Христос е Глава на Църквата, а християните са "членове на това Тяло”[7]. За св. Игнатий идеалът е духовно и телесно единение с Бога. Това единение ние постигаме само чрез Иисус Христос[8] и главно чрез Неговото въплъщение. Според св. ап. Павел християните са присадени към Христос и така от Него в тях се влива живот /Кол. 1:19/. Тази мисъл изразява св. Игнатий в посланието към Смирненци в 12 гл., 2 ст., където след като ги приветства в името на Иисус Христос пожелава както "телесно", така и "духовно" единение с Бог. Израз на това единение, на процеса на присъединяване или присаждане на отделни мъже и жени към Тялото Христово, което е Църквата, получава завършеност в тайнството Евхаристия. Следователно Евхаристията като проявление на Тялото Христово е и проявление и основа на Църквата на земята. Именно посредством участието си в Евхарислията ние ставаме чеда Божии и сънаследници, ставаме боголодобни и обожени, ставаме членове на Църквата. Защото както казва св. ап. Павел "едни хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме с един хляб" /1Кор. 10:17/.
В апостолските времена няма изрично дефинирани служения, освен това на самото апостолство. Св. ап. Павел понякога споменава за определени служители и други длъжностни лица сред богомолците, но те нямат общопризнат статус. Тези длъжности несъмнено предшестват по-късно установените оформянето на по-определен тип организация, която да съхранява и предава първоначалното учение и Предание на Църквата непокътнати. Това изисква по-стриктна форма на организация и контрол от страна на Църквата. Според св. Игнатий църковната йерархия има особена важност и значение. Сам Господ избира и определя кой ще Му служи: "Иисус Христос, несъмненият наш живот, е волята на Отец, както и епископите - определени из пределите на вселената - са по волята на Иисус Христос"[9]. В посланието си до Ефесяни св. Игнатий пише "когото праща Господарят на вселената в Своята Си собственост, така трябва да го приемаме, както Онзи, Който го изпраща, И така ясно е, че трябва да гледаме на епископа като Самия Господ"[10]. Същата мисъл св. Игнатий изразява и когато говори за филаделфийския епископ, който приема своето служение за благото на другите: "Разбрах, че този епископ не от себе си, нито чрез хора, нито за суетна слава, е придобил служението, което засяга общото благо, а в любовта на Бога Отца и Господа Иисус Христос"[11]. Необходимо е да се отбележи, че всички йерархически и апостолски функции са по дефиниция специални функции на живото Тяло Христово. Те са абсолютно необходими за изразяване или проявяване на този живот, който оживотворява всичко в света на времето и пространството. В този смисъл те са проявление на Христовото присъствие. Христос е единственият истински Глава и Служител на Църквата, както на невидимата, така и на видимата й част. Той упражнява тези функиции директно и непосредствено чрез нея и в нея. На църковните йерархични служители се съобщава особена Божия благодат, която им дава възможност да управляват и ръководят Църквата Христова, да извършват тайствата и да бъдат посредници при изпращане на Божията благодат и даровете на Св. Дух върху вярващите. Затова и св. Игнатий пише на Поликарп: "призовавам те да продължиш по пътя си в благодат, в която си се облякъл да призоваваш всички, за да се спасят"[12].
Като приемници на светите апостоли, епископите са върховните учители, тайноизвършители и ръководители на вярващите в Църквата. Епископът на отделната Църква е всичко. Затова до ефесяни св. Игнатий пише, че на епископът трябва да се гледа като на Самия Господ[13]. В ръцете на епископа е съсредоточено цялото управление на отделната Църква. Той е длъжен да управлява поверената му Църква, така както и Иисус Христос управлява основаната от Него Църква. До Магнезийците Св. Игнатий пише: "Старайте се да вършите всичко съгласие с Бога, като епископът седи отпред - на мястото на Бога, презвитерите заемат в събранието мястото на апостолите, а на дяконите - най-скъпите на мене - е поверено служението на Иисус Христос”[14]. Всичко, което се отнася до Църквата, трябва "да се върши с епископа"[15]. Всеки един, който върши нещо без епископа, не е "божии"[16], той е с "нечиста съвест"[17], "служи на дявола”[18]. Показателно е, че във всички послания на св. Игнатий, главната мисъл е подчиняването на епископа, единението с него и зачитането на неговия авторитет. Само така може да се запази целостта и единството на Църквата при опасността, която я застрашава от страна на лъжеученията на евионити и докети. Св. Игнатий вижда колко е голяма опасността за църквата от страна на неговите врагове. Затова той моли, увещава и настоява вярващите в отделните помесни църкви да запазят единството, единомислието, сьгласнето и единението с църковната йерархия, начело с епископа. Колкото по-голяма е външната опасност, толкова по-големи трябва да бъдат вътрешната сплотеност, единомислието и съгласието на църковната община. До Филаделфийци св. Игнатий зове в посланието си: "Отбягвайте измамите и засадите на княза на този век, недейте притискани от неговото мнение, да губите силите си и любовта, а се съберете всички заедно в неразделено сърце"[19]. Само единствст между самите християни дава и съюза с Бога.
Св. Игнатий счита, че епископът не е някакъв самовлааен разпоредител във всички църковни дела на поверената му църква. Напротив, епископът трябва да се ползва от участието и съвета на презвитерите, дяконите и народа. Това ясно се вижда от посланието на св. Игнатий при случая, когато Смирненската църква трябва да изпрати пратеник в Сирия. Този пратеник трябва да поздрави Сирийската църква по случай прекратяване гонението против християните. Св. Игнатий пише на Поликарп: "Длъжен си, богоблажений Поликарпе, да събереш най-богоугоден съвет и да ръкоположиш някого, когото имате за много обичан
и решителен, който ще може да се нарече Божии вестител. Него трябва да удостоите да прослави в Божията слава непоколебивата Ваша любов, като се отправи за Сирия"[20].
Помощници и съветници на епископа са презвитерите. Тях св. Игнатий сравнява със събора на апостолите. За управлението и ръководството на живота на отделната Църква според св. Игнатий, епископът може да свиква събрания от презвитерите. На тези събрания епископът председателства на мястото на Бога Иисус Христос. Презвитерите заемат второ място след епископа. Те са негови помощници, както се вижда от посланнего да Филаделфийците в надписа: "Презвитерите не трябва нищо да вършат без епископа, трябва да му се подчиняват във всичко и да са съгласни с неговата воля", "Вие трябва да се съгласявате с волята на епископа, което действително и правите”[21].
Дяконите заемат трето място в църковната йерархия. Те не взимат участие в управлението на Църквата и нямат право да извършват тайнства. Те са единствено и само служители на Христа. На дяконите е поверено "служението на Иисус Христос"[22] и са прислужници при извършване на тайнствата. Те са подчинени, както на епископа, така и на презвитерите. В посланието си до Тралийци св. Игнатий пише: "По същият начин нека се почитат дяконите, като Иисус Христови, както и епископът е образ на Отца, а презвитерите, пък като Божие събрание, като връзка с апостолите. Без тях няма Църква”[23]. Това доказва, че за св. Игнатий, църковните и йерархически лица са поставени от Бога за управление и ръководство на Църквата по особен начин чрез тайнството свещенство. За него църковната йерархия е не само чисто юридически институт, а е главно догматически.
Епископите предимно са призвани да служат на олтаря и да извършват Божествените жертви - Евхаристията. В този смисъл те са тайноизвършителите в Църквата. Самата Евхаристия се разглежда, като Тайната Вечеря й затова някой трябва да заеме мястото на Христос. Св. Игнатий винаги нарича Глава на евхаристийното събрание епископа. При него за първи път виждаме евхаристийно богословие. При св. Игнатий Евхаристията е централна тема. Църквата се осъществява, когато нейните членове се събират заедно за извършване на общото действие. Християнството никога не е било езотерично учение и не поражда тайни общества. Да си и да бъдеш християнин означава на първо място физически да се събираш заедно с другите и по този начин да осъществяваш самата същност на Църквата като събрание. Затова и св. Игнатий пише: "Затова, който не ходи в общото сьбрание, той вече се е възгордял и сам се е осъдил"[24]. Контекстът на това изказване показва сакраменталния характер на общите събрания - Църквата. Евхаристията е проявление на Иисус Христос. Затова и служението на епископа също е неразривно свързано с Евхаристията и няма валидност извън нейната рамка. Без Евхаристия не може да има проявяване на Тялото Христово. Без епископа, като лице, на което са поверени тези светотайнствени правомощия, не може да се отслужи евхаристийното тайнство. Затова св. Игнатий казва, че където е Христос, там е и съборната Църква. В своето послание до Смирняни той казва: "Нито един да не върши без епископа нищо от нещата, които се отнасят до Църквата. Нека Ви води онази сигурна Евхаристия, която се отслужва от епископа или от онзи, на когото той я е поверил. Където и да се яви епископа, там да върви и множеството..."[25]. Епископът, по този начин носи отговорност за всичко, което става в неговата община и особено за извършването на Евхаристията. Едва по-късно, в резултат на първоначалното разбиране за природата на епископата, епископът се превръща в администратор, управляващ няколко евхаристийни общини. В днешно време функциите на епископа в днешната община фактически се осъществяват от свещениците.
За св. Игнатий е от изключителна важност потребяването на една Евхаристия, защото в нея се осъществяват цялото единство на Църквата: „Затова старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на Господ наш Иисус Христос и една е чашата за единение с кръвта Му, един е жертвеника, както един е епископа. Заедно с презвитерството и дяконите - моите съроби, за да вършите според Бога каквото и да вършите”[26]. Една плът, една чаша, един жертвеник, един епископ - всичко това е абсолютно и задължително необходимо условие за евхаристийното събрание. Защото това събрание съществува за всички и е събрание на всички, в него не може да има никакво разделение, то не може да бъде превърнато в частна инициатива, извършвана поради прищявка на отделни хора.
Сьборносгта и апостоличността на поместната църква се основава на факта, че тя въплъщава и проявява по динамичен начин пълнотата на истината, която е в Христа. Епископът не е външен знак на тази съборност, апостоличност и единност. Той е тяхно живо изражение, защото изпълнява функциите, които водят началото си от Христос. Затова и св. Игнатий в посланието си до Смирненци пише: "Където и да се яви епископа, там да върви множеството, също както където е Иисус Христос, там е вселенската църква"[27]. В този текст за първи път в историята на християнството срещаме израза "вселенска ( католическа) църква". В ранно-християнската книжнина този израз няма смисъл на георгафска универсалност. Той се отнася до "пълнотата" на Църквата. Католическата същност на Църквата да се реализира дори в община, която се състои само от двама души. Всичко зависи от това с каква цел са се събрали те. Единственото необходимо условие, за да бъде събранието Църква е присъствието на Христос, а за това е необходим епископ. Поради естеството на своето служение, всеки епископ е равен по същество на всеки друг епископ. Следоветелно един епископ е съборен (католически) и апостоличен в пълнота чрез проявяването на един и същи тайнства и вяра, така, както и всяка поместна църква е в пълнота съборна (католическа) и апостолска по същата причина. Именно поради това всеки епископ въплъщава в еднаква степен с всеки друг епископ принципа на единност на Църквата и е негово отражение на земята.
Следователно, индентичността на единството, апостоличността и съборността на всяка поместна църква и на нейният епископ изгражда критерият, който установява отношенията между различните поместни църкви и техните епископи. Тя изгражда критерия за тяхната единност помежду им в една съборна и апостолска Църква. Така се стига до институцията на църковните събори, събранията на епископи, призовани да призоват дали всички споделят едни и същи тайнства и вяра, да определят какви са те и как най-вярно да бъдат формулирани.
В заключение можем да кажем, че св.Игнатий споделя учението за висотата на епископското служение и ролята му в Църквата. Според св. Игнатий епископът главно е пазител на Христовото учение и здрава опора на истинската вяра. Същевременно подчертава, че без йерархия няма Църква и, че където е епископа, там трябва да бъде и паството. За да избегнат заблудите вярващите трябва да бъдат в единение с Христа, апостолите и епископите. Който е в единение с епископа, той е в единение и с Христос. Вън от Цьрквата спасение няма и не може да има. На епископа трябва да се указва пълно уважение. Затова и в църковните дела нищо не трябва да се върши и предприема без епископа.
1 Изборник. Св. Игнатий Богоносец. Посл. Еф. 9,1, София. 2001, с.18.
2 Пак. там. Посл. Магн. 7, с. 25.
3 Пак. Там. Посл. Еф. 9, 1-2, с. 17-18.
4 Посл.еф. 5,2, с. 16.
5 Посл. Трал. 1,2, с. 31.
6 Ефес. Надпис, с. 21; Смирн. Надпис, с. 44; Рим. Надпис, с. 34; Посл. Еф. 9,1, с. 17-18.
7 Посл. смир. 4,2, с. 15.
8 Посл. Полик. 8,3, с.15.
9 Посл. Еф. 3, 2, с. 15.
10 Пак. Там. 6,1. с. 16.
11 Посл. Филад. 1,1, с. 39.
12 Посл. Полик. 1,2, с. 50.
13 Посл. Еф. 6,1, с. 16.
14 Посл. Магн. 6,1, с. 25.
15 Посл. Смир. 8,1, с. 47.
16 Посл. Филад. 3,1, с. 40.
17 Посл. Трал. 3,2, с. 30.
18 Посл. Смир. 9,1, с. 47.
19 Посл. Филад. 6,2, с. 41.
20 Посл. Полик., 7,2 с. 53.
21 Посл. Еф., 4,1, с. 15.
22 Посл. Магн., 6,1, с. 25.
23 Посл. Трал., 3,1, с. 30.
24 Посл. Еф., 5,3, с. 16.
25 Посл. Смирн., 8, 1-2, с. 47.
26 Посл. Полик., 7,2, с. 53.
27 Посл. Смирн., 8, 2, с. 47.
Въпросът за Църквата заема централно място в творенията на св. Игнатий Богоносец /† ок. 107/. Не съществува такова определение за Църквата, което да претендира за някаква догматическа тежест. Самата природа на Църквата може по-скоро да се опише и обрисува, отколкото правилно да се формулира. Най-ясно и подробно учение за Църквата и църковната йерархия намираме в посланията на св. Игнатий Богоносец, който е втори антиохийски епископ /след Еводий/ и умира мъченически по време на управлението на император Траян /98-117/. Според Евсевий Кесарийски /† ок. 340/ той е изпратен в Рим и даден на дивите зверове в цирка. По пътя към столицата св. Игнатий пише различни послания, в които ободрява и утешава малоазийските християнски общини. До нас са достигнали седем послания, които са ценен източник на сведения за ранно-християнския период, за който ни е известно твърде малко.
Основна мисъл в посланията на св. Игнатий Антиохийски е, че Църквата е основана от Господ Иисус Христос. Тя е предвидена още преди вековете в Божието домостроителство и има божествен произход. Затова може да се каже, че Църквата е израз на самия живот на Бога. Тя се разкрива в онези духовни енергии, чрез които Той влиза в творението, т.е. вечността влиза вьв времето, а невидимото във видимото. Следователно Църквата е Божественият живот, който разкрива себе си в творенията.
Същевременно Църквата е неразривно свързана с Боговъплъщението. Една от главните цели, поради които Господ Иисус Христос идва на земята, помазан е като Месия, за да основе Своята Църква, да я освети и да й даде вечен живот. Св. Игнатий пише, че Църквата Христова е "здание на Бога Отца ", "Храм Божий"[1], в който се "пази учението на Иисус Христос"[2] и плодовете на Неговите изкупителни действия "очистват и освещават християните"[3]. Вън от Църквата няма спасение е категоричен св. Игнатий в посланието си към Ефесяните: "Нека никой не се заблуждава: ако някои не е вътре в жертвеника, лишава се от Божия хляб"[4] и е "нечист"[5].
В учението за Църквата св. Игнатий Богоносец се основа на учението на св. ап. Павел., св. Игнатий учи, че "Църквата изкупена и очистена от Христос е се изпълнена е с Божията благодат, не е лишена от никакъв дар и затова всички, които се намират в Нея и прибягват към нейната благодат и дарове стават хора свети, богоносци, христови светоносци''[6]. .
Иисус Христос е Глава на Църквата, а християните са "членове на това Тяло”[7]. За св. Игнатий идеалът е духовно и телесно единение с Бога. Това единение ние постигаме само чрез Иисус Христос[8] и главно чрез Неговото въплъщение. Според св. ап. Павел християните са присадени към Христос и така от Него в тях се влива живот /Кол. 1:19/. Тази мисъл изразява св. Игнатий в посланието към Смирненци в 12 гл., 2 ст., където след като ги приветства в името на Иисус Христос пожелава както "телесно", така и "духовно" единение с Бог. Израз на това единение, на процеса на присъединяване или присаждане на отделни мъже и жени към Тялото Христово, което е Църквата, получава завършеност в тайнството Евхаристия. Следователно Евхаристията като проявление на Тялото Христово е и проявление и основа на Църквата на земята. Именно посредством участието си в Евхарислията ние ставаме чеда Божии и сънаследници, ставаме боголодобни и обожени, ставаме членове на Църквата. Защото както казва св. ап. Павел "едни хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме с един хляб" /1Кор. 10:17/.
В апостолските времена няма изрично дефинирани служения, освен това на самото апостолство. Св. ап. Павел понякога споменава за определени служители и други длъжностни лица сред богомолците, но те нямат общопризнат статус. Тези длъжности несъмнено предшестват по-късно установените оформянето на по-определен тип организация, която да съхранява и предава първоначалното учение и Предание на Църквата непокътнати. Това изисква по-стриктна форма на организация и контрол от страна на Църквата. Според св. Игнатий църковната йерархия има особена важност и значение. Сам Господ избира и определя кой ще Му служи: "Иисус Христос, несъмненият наш живот, е волята на Отец, както и епископите - определени из пределите на вселената - са по волята на Иисус Христос"[9]. В посланието си до Ефесяни св. Игнатий пише "когото праща Господарят на вселената в Своята Си собственост, така трябва да го приемаме, както Онзи, Който го изпраща, И така ясно е, че трябва да гледаме на епископа като Самия Господ"[10]. Същата мисъл св. Игнатий изразява и когато говори за филаделфийския епископ, който приема своето служение за благото на другите: "Разбрах, че този епископ не от себе си, нито чрез хора, нито за суетна слава, е придобил служението, което засяга общото благо, а в любовта на Бога Отца и Господа Иисус Христос"[11]. Необходимо е да се отбележи, че всички йерархически и апостолски функции са по дефиниция специални функции на живото Тяло Христово. Те са абсолютно необходими за изразяване или проявяване на този живот, който оживотворява всичко в света на времето и пространството. В този смисъл те са проявление на Христовото присъствие. Христос е единственият истински Глава и Служител на Църквата, както на невидимата, така и на видимата й част. Той упражнява тези функиции директно и непосредствено чрез нея и в нея. На църковните йерархични служители се съобщава особена Божия благодат, която им дава възможност да управляват и ръководят Църквата Христова, да извършват тайствата и да бъдат посредници при изпращане на Божията благодат и даровете на Св. Дух върху вярващите. Затова и св. Игнатий пише на Поликарп: "призовавам те да продължиш по пътя си в благодат, в която си се облякъл да призоваваш всички, за да се спасят"[12].
Като приемници на светите апостоли, епископите са върховните учители, тайноизвършители и ръководители на вярващите в Църквата. Епископът на отделната Църква е всичко. Затова до ефесяни св. Игнатий пише, че на епископът трябва да се гледа като на Самия Господ[13]. В ръцете на епископа е съсредоточено цялото управление на отделната Църква. Той е длъжен да управлява поверената му Църква, така както и Иисус Христос управлява основаната от Него Църква. До Магнезийците Св. Игнатий пише: "Старайте се да вършите всичко съгласие с Бога, като епископът седи отпред - на мястото на Бога, презвитерите заемат в събранието мястото на апостолите, а на дяконите - най-скъпите на мене - е поверено служението на Иисус Христос”[14]. Всичко, което се отнася до Църквата, трябва "да се върши с епископа"[15]. Всеки един, който върши нещо без епископа, не е "божии"[16], той е с "нечиста съвест"[17], "служи на дявола”[18]. Показателно е, че във всички послания на св. Игнатий, главната мисъл е подчиняването на епископа, единението с него и зачитането на неговия авторитет. Само така може да се запази целостта и единството на Църквата при опасността, която я застрашава от страна на лъжеученията на евионити и докети. Св. Игнатий вижда колко е голяма опасността за църквата от страна на неговите врагове. Затова той моли, увещава и настоява вярващите в отделните помесни църкви да запазят единството, единомислието, сьгласнето и единението с църковната йерархия, начело с епископа. Колкото по-голяма е външната опасност, толкова по-големи трябва да бъдат вътрешната сплотеност, единомислието и съгласието на църковната община. До Филаделфийци св. Игнатий зове в посланието си: "Отбягвайте измамите и засадите на княза на този век, недейте притискани от неговото мнение, да губите силите си и любовта, а се съберете всички заедно в неразделено сърце"[19]. Само единствст между самите християни дава и съюза с Бога.
Св. Игнатий счита, че епископът не е някакъв самовлааен разпоредител във всички църковни дела на поверената му църква. Напротив, епископът трябва да се ползва от участието и съвета на презвитерите, дяконите и народа. Това ясно се вижда от посланието на св. Игнатий при случая, когато Смирненската църква трябва да изпрати пратеник в Сирия. Този пратеник трябва да поздрави Сирийската църква по случай прекратяване гонението против християните. Св. Игнатий пише на Поликарп: "Длъжен си, богоблажений Поликарпе, да събереш най-богоугоден съвет и да ръкоположиш някого, когото имате за много обичан
и решителен, който ще може да се нарече Божии вестител. Него трябва да удостоите да прослави в Божията слава непоколебивата Ваша любов, като се отправи за Сирия"[20].
Помощници и съветници на епископа са презвитерите. Тях св. Игнатий сравнява със събора на апостолите. За управлението и ръководството на живота на отделната Църква според св. Игнатий, епископът може да свиква събрания от презвитерите. На тези събрания епископът председателства на мястото на Бога Иисус Христос. Презвитерите заемат второ място след епископа. Те са негови помощници, както се вижда от посланнего да Филаделфийците в надписа: "Презвитерите не трябва нищо да вършат без епископа, трябва да му се подчиняват във всичко и да са съгласни с неговата воля", "Вие трябва да се съгласявате с волята на епископа, което действително и правите”[21].
Дяконите заемат трето място в църковната йерархия. Те не взимат участие в управлението на Църквата и нямат право да извършват тайнства. Те са единствено и само служители на Христа. На дяконите е поверено "служението на Иисус Христос"[22] и са прислужници при извършване на тайнствата. Те са подчинени, както на епископа, така и на презвитерите. В посланието си до Тралийци св. Игнатий пише: "По същият начин нека се почитат дяконите, като Иисус Христови, както и епископът е образ на Отца, а презвитерите, пък като Божие събрание, като връзка с апостолите. Без тях няма Църква”[23]. Това доказва, че за св. Игнатий, църковните и йерархически лица са поставени от Бога за управление и ръководство на Църквата по особен начин чрез тайнството свещенство. За него църковната йерархия е не само чисто юридически институт, а е главно догматически.
Епископите предимно са призвани да служат на олтаря и да извършват Божествените жертви - Евхаристията. В този смисъл те са тайноизвършителите в Църквата. Самата Евхаристия се разглежда, като Тайната Вечеря й затова някой трябва да заеме мястото на Христос. Св. Игнатий винаги нарича Глава на евхаристийното събрание епископа. При него за първи път виждаме евхаристийно богословие. При св. Игнатий Евхаристията е централна тема. Църквата се осъществява, когато нейните членове се събират заедно за извършване на общото действие. Християнството никога не е било езотерично учение и не поражда тайни общества. Да си и да бъдеш християнин означава на първо място физически да се събираш заедно с другите и по този начин да осъществяваш самата същност на Църквата като събрание. Затова и св. Игнатий пише: "Затова, който не ходи в общото сьбрание, той вече се е възгордял и сам се е осъдил"[24]. Контекстът на това изказване показва сакраменталния характер на общите събрания - Църквата. Евхаристията е проявление на Иисус Христос. Затова и служението на епископа също е неразривно свързано с Евхаристията и няма валидност извън нейната рамка. Без Евхаристия не може да има проявяване на Тялото Христово. Без епископа, като лице, на което са поверени тези светотайнствени правомощия, не може да се отслужи евхаристийното тайнство. Затова св. Игнатий казва, че където е Христос, там е и съборната Църква. В своето послание до Смирняни той казва: "Нито един да не върши без епископа нищо от нещата, които се отнасят до Църквата. Нека Ви води онази сигурна Евхаристия, която се отслужва от епископа или от онзи, на когото той я е поверил. Където и да се яви епископа, там да върви и множеството..."[25]. Епископът, по този начин носи отговорност за всичко, което става в неговата община и особено за извършването на Евхаристията. Едва по-късно, в резултат на първоначалното разбиране за природата на епископата, епископът се превръща в администратор, управляващ няколко евхаристийни общини. В днешно време функциите на епископа в днешната община фактически се осъществяват от свещениците.
За св. Игнатий е от изключителна важност потребяването на една Евхаристия, защото в нея се осъществяват цялото единство на Църквата: „Затова старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на Господ наш Иисус Христос и една е чашата за единение с кръвта Му, един е жертвеника, както един е епископа. Заедно с презвитерството и дяконите - моите съроби, за да вършите според Бога каквото и да вършите”[26]. Една плът, една чаша, един жертвеник, един епископ - всичко това е абсолютно и задължително необходимо условие за евхаристийното събрание. Защото това събрание съществува за всички и е събрание на всички, в него не може да има никакво разделение, то не може да бъде превърнато в частна инициатива, извършвана поради прищявка на отделни хора.
Сьборносгта и апостоличността на поместната църква се основава на факта, че тя въплъщава и проявява по динамичен начин пълнотата на истината, която е в Христа. Епископът не е външен знак на тази съборност, апостоличност и единност. Той е тяхно живо изражение, защото изпълнява функциите, които водят началото си от Христос. Затова и св. Игнатий в посланието си до Смирненци пише: "Където и да се яви епископа, там да върви множеството, също както където е Иисус Христос, там е вселенската църква"[27]. В този текст за първи път в историята на християнството срещаме израза "вселенска ( католическа) църква". В ранно-християнската книжнина този израз няма смисъл на георгафска универсалност. Той се отнася до "пълнотата" на Църквата. Католическата същност на Църквата да се реализира дори в община, която се състои само от двама души. Всичко зависи от това с каква цел са се събрали те. Единственото необходимо условие, за да бъде събранието Църква е присъствието на Христос, а за това е необходим епископ. Поради естеството на своето служение, всеки епископ е равен по същество на всеки друг епископ. Следоветелно един епископ е съборен (католически) и апостоличен в пълнота чрез проявяването на един и същи тайнства и вяра, така, както и всяка поместна църква е в пълнота съборна (католическа) и апостолска по същата причина. Именно поради това всеки епископ въплъщава в еднаква степен с всеки друг епископ принципа на единност на Църквата и е негово отражение на земята.
Следователно, индентичността на единството, апостоличността и съборността на всяка поместна църква и на нейният епископ изгражда критерият, който установява отношенията между различните поместни църкви и техните епископи. Тя изгражда критерия за тяхната единност помежду им в една съборна и апостолска Църква. Така се стига до институцията на църковните събори, събранията на епископи, призовани да призоват дали всички споделят едни и същи тайнства и вяра, да определят какви са те и как най-вярно да бъдат формулирани.
В заключение можем да кажем, че св.Игнатий споделя учението за висотата на епископското служение и ролята му в Църквата. Според св. Игнатий епископът главно е пазител на Христовото учение и здрава опора на истинската вяра. Същевременно подчертава, че без йерархия няма Църква и, че където е епископа, там трябва да бъде и паството. За да избегнат заблудите вярващите трябва да бъдат в единение с Христа, апостолите и епископите. Който е в единение с епископа, той е в единение и с Христос. Вън от Цьрквата спасение няма и не може да има. На епископа трябва да се указва пълно уважение. Затова и в църковните дела нищо не трябва да се върши и предприема без епископа.
1 Изборник. Св. Игнатий Богоносец. Посл. Еф. 9,1, София. 2001, с.18.
2 Пак. там. Посл. Магн. 7, с. 25.
3 Пак. Там. Посл. Еф. 9, 1-2, с. 17-18.
4 Посл.еф. 5,2, с. 16.
5 Посл. Трал. 1,2, с. 31.
6 Ефес. Надпис, с. 21; Смирн. Надпис, с. 44; Рим. Надпис, с. 34; Посл. Еф. 9,1, с. 17-18.
7 Посл. смир. 4,2, с. 15.
8 Посл. Полик. 8,3, с.15.
9 Посл. Еф. 3, 2, с. 15.
10 Пак. Там. 6,1. с. 16.
11 Посл. Филад. 1,1, с. 39.
12 Посл. Полик. 1,2, с. 50.
13 Посл. Еф. 6,1, с. 16.
14 Посл. Магн. 6,1, с. 25.
15 Посл. Смир. 8,1, с. 47.
16 Посл. Филад. 3,1, с. 40.
17 Посл. Трал. 3,2, с. 30.
18 Посл. Смир. 9,1, с. 47.
19 Посл. Филад. 6,2, с. 41.
20 Посл. Полик., 7,2 с. 53.
21 Посл. Еф., 4,1, с. 15.
22 Посл. Магн., 6,1, с. 25.
23 Посл. Трал., 3,1, с. 30.
24 Посл. Еф., 5,3, с. 16.
25 Посл. Смирн., 8, 1-2, с. 47.
26 Посл. Полик., 7,2, с. 53.
27 Посл. Смирн., 8, 2, с. 47.
петък, 28 октомври 2011 г.
Причини за възникване на исляма
автор: Галина Котова
Ислямът нанася много сериозни вреди на християнството. Няма как обаче да разберем исляма, ако преди това не изясним причините, които водят до неговата поява. Монотеистична религия, ислямът завладява Арабския полуостров, за което способства политически слабо развитото население. Много способства и географското положение и развитите търговски пътища. Силно влияние за възникването на исляма оказва и съперничеството на две империи: Византия и Персия. По този начин се наблюдава сериозен сблъсък между християнството и зороастризма. Ересите в християнството оказват влияние в тези земи, които проникват тук заради гонението от страна на Византийската империя.
Родината на исляма е древна Арабия, която е разположена в обширния и пустинен Арабски полуостров. Тази територия може да се подели условно на две части: крайбрежната Тихам и пустинята Недж. През VII в. Арабския полуостров наброява 5-6 милиона души върху площ от над 3 000 000 км2, 90% от които заема пустинята. Арабското население – уседнали номади, обединени племена и родове, обитават предимно крайбрежието на Червено море и високите плата на централната част[1].
Ислямът се заражда през VII в. в и около пустинния оазисен комплекс Мека и Медина. Първите привърженици на Мохамед са номадите, земеделците и търговците, преминаващи през тези земи. Като район, труден за живеене, Арабския полуостров може да се приеме като последно място, в което може да се развие цивилизация. Земеделието е възможно само в оазисите и в поречието на реките. Останалата част на полуострова е подходяща само за номадите-пастири. Доста късно там процъфтява цивилизация, привнесена от плодородните земи. На Запад полуострова е отделен от Африка чрез Червено море, на изток граничи с Персийския залив, на юг е Арабско море. На север достига до плодородния полумесец: Палестина, Сирия и Месопотамия. Тези райони се отличават с липсата на вода.
Плодородните земи на Сирия, Палестина, Египет и Месопотамия са обект на интерес на воини, на завладявания, т.к. от там се доставя храната за Римската империя. Египет е житницата за Римската империя. Този свят се превръща в люлка на древната арабска общност със своя самобитна култура.
Арабите имат семитски произход. Семити /на иврит שֵׁם, Шем/ е термин, въведен в 1781 г. от немския учен А. Л. Шлецер. Така той обозначава тези народи, които се числят в генеалогията на библейската книга Битие /глава 10/ в качеството на потомците на Сим и излезли на историческата сцена около 3000 г. пр. Хр. Класификацията на Шлецер се основава на близостта на езиците, на които говорят тези народи и в частност на тяхната културна близост[2]. Семитите поставят основите на развитие на цивилизации и на трите основни религии: юдаизъм, християнство и ислям. От друга страна ниското ниво на материална и книжовна култура и археологичен материал, води до една неяснота за ранната история на този регион на света. Като сведения се приемат разнообразни легенди, приказки и предания, но те трябва да се приемат много критично. През 22 г сл. Хр. Строман пише, че земята на юг населяват земеделци, следва пустош, населението е араби. Арабският език по много свои характеристики е най-старият от семитските езици според някои. Омонимът „араби”- жители на пустинята се извежда от семитския език. Първоначално само южната част на полуострова е населена. С преселението започва и разселването във всички посоки и то главно към Египет. Счита се, че семитите се смесват с хамитите и създават историческия Египет. Друга посока на миграционната вълна е по източния бряг на север, за да се достигне до междуречието, в което те се срещат с шумерите и се създава Месопотамия. Доста по-късно от тези племена поемат на север и се смесват с населението на Сирия и Палестина. От тях произхождат аморейци и финикийци. Вижда се как участието на арабите като семити се забелязва в античния свят.
Битът на древните араби се свързва с превъзходството на семейство с повече синове. Такава фамилия господства над другите, защото нейният старейшина се опира на силата на синовете си. Трудните условия на живот принуждават арабите често да нападат съседите си, като отвличат стадата, жените и децата им.
До VII в. арабите са политически слабо организирани. Известни са три по-големи царства: минейско, сабейско, химяритско. И трите се намират в Южна Арабия, където има далеч по-добри условия на живот, най-вече богати почви и пътища, които водят до Индия. Когато пътният трафик се измества по Индийския океан и Червено море, тези царства западат[3].
През V в. в химяритското царство прониква юдаизмът и християнството. Негови проводници стават аксумитите /етиопците/, които отдавна изповядват и двете религии. След настаняването на персите тези религии загубили почва сред местното население.
На север са познати други две арабски царства: на Лахмидите и на Хасанидите. Поради близостта им с Византия и Персия те са изцяло под техен контрол. И доколкото християнството прониква сред тези араби, то било в монофизитска форма.
Така в продължение на няколко века преди появата на исляма, политиката в района на Близкия изток е доминирана от съперничеството на две империи: Византия на северозапад и Персия на изток. По този начин се наблюдава сериозен сблъсък между християнството и зороастризма. Ересите в християнството оказват влияние в тези земи, които проникват тук заради гонението от страна на Византийската империя. Особено важни са двете ереси несторианство и монофизитство. Във Византия се преследват не само ересите на християнска основа. Император Теодосий I издава указ, според който християните са равноправни поданици в империята, но само тези, които изповядват Никейския символ на вярата. Така малко преди исляма да завладее духовното пространство на Арабия, в най-култивираната и богата част на полуострова – Хиджас, се настаняват юдаизмът и християнството във вид на някои еретически превъплъщения. Търговската дейност способства за навлизането на нови религиозни учения.
Думата ислям произхожда от четвъртата глаголна форма на корена slm: аслама, „подчинявам се” и означава „подчинение /на бога/”; муслим, „мюсюлманин” е деятелно причастие: „подчиняващ се /на бога/.
В навечерието на исляма арабите изповядват старите си езически вярвания, към които се добавят влиянието на юдаизма и християнството. В частност това е Стария Завет на евреите и християнското учение за спасението. На тази основа възниква ислямският монотеизъм, който в много по-голяма степен се доближава до еврейския яхвизъм.
След казаното по-горе можем да кажем, че ислямът възниква на Арабския полуостров, който се намира под доминиращото съперничество на Византия и Персия. Християнството се свързва с Византийските интереси. То се възприема трудно от високоразвити общества и не може да се възприеме добре от неразвити. Много по-лесно за възприемане е християнството в неговите еретически разклонения. Арабите са слабо развито в политическо отношение общество. Същевременно в навечерието на VII век те изповядват езичество, към което са добавени юдаизма и християнството. Самият ислям отговаря на политическо и религиозно развитие на тамошното население, защото се възприема много по-лесно, понеже се свързва със спазването на няколко лесни правила.
1 Виж Григориев, Владимир. Религиите по света. София: Хемус. 1998, с. 178
2 Еврейска енциклопедия. Семити.
3 Виж Бакалов, Георги, Тотьо Коев. История на религиите. София. 2001, с. 208-210.
Ислямът нанася много сериозни вреди на християнството. Няма как обаче да разберем исляма, ако преди това не изясним причините, които водят до неговата поява. Монотеистична религия, ислямът завладява Арабския полуостров, за което способства политически слабо развитото население. Много способства и географското положение и развитите търговски пътища. Силно влияние за възникването на исляма оказва и съперничеството на две империи: Византия и Персия. По този начин се наблюдава сериозен сблъсък между християнството и зороастризма. Ересите в християнството оказват влияние в тези земи, които проникват тук заради гонението от страна на Византийската империя.
Родината на исляма е древна Арабия, която е разположена в обширния и пустинен Арабски полуостров. Тази територия може да се подели условно на две части: крайбрежната Тихам и пустинята Недж. През VII в. Арабския полуостров наброява 5-6 милиона души върху площ от над 3 000 000 км2, 90% от които заема пустинята. Арабското население – уседнали номади, обединени племена и родове, обитават предимно крайбрежието на Червено море и високите плата на централната част[1].
Ислямът се заражда през VII в. в и около пустинния оазисен комплекс Мека и Медина. Първите привърженици на Мохамед са номадите, земеделците и търговците, преминаващи през тези земи. Като район, труден за живеене, Арабския полуостров може да се приеме като последно място, в което може да се развие цивилизация. Земеделието е възможно само в оазисите и в поречието на реките. Останалата част на полуострова е подходяща само за номадите-пастири. Доста късно там процъфтява цивилизация, привнесена от плодородните земи. На Запад полуострова е отделен от Африка чрез Червено море, на изток граничи с Персийския залив, на юг е Арабско море. На север достига до плодородния полумесец: Палестина, Сирия и Месопотамия. Тези райони се отличават с липсата на вода.
Плодородните земи на Сирия, Палестина, Египет и Месопотамия са обект на интерес на воини, на завладявания, т.к. от там се доставя храната за Римската империя. Египет е житницата за Римската империя. Този свят се превръща в люлка на древната арабска общност със своя самобитна култура.
Арабите имат семитски произход. Семити /на иврит שֵׁם, Шем/ е термин, въведен в 1781 г. от немския учен А. Л. Шлецер. Така той обозначава тези народи, които се числят в генеалогията на библейската книга Битие /глава 10/ в качеството на потомците на Сим и излезли на историческата сцена около 3000 г. пр. Хр. Класификацията на Шлецер се основава на близостта на езиците, на които говорят тези народи и в частност на тяхната културна близост[2]. Семитите поставят основите на развитие на цивилизации и на трите основни религии: юдаизъм, християнство и ислям. От друга страна ниското ниво на материална и книжовна култура и археологичен материал, води до една неяснота за ранната история на този регион на света. Като сведения се приемат разнообразни легенди, приказки и предания, но те трябва да се приемат много критично. През 22 г сл. Хр. Строман пише, че земята на юг населяват земеделци, следва пустош, населението е араби. Арабският език по много свои характеристики е най-старият от семитските езици според някои. Омонимът „араби”- жители на пустинята се извежда от семитския език. Първоначално само южната част на полуострова е населена. С преселението започва и разселването във всички посоки и то главно към Египет. Счита се, че семитите се смесват с хамитите и създават историческия Египет. Друга посока на миграционната вълна е по източния бряг на север, за да се достигне до междуречието, в което те се срещат с шумерите и се създава Месопотамия. Доста по-късно от тези племена поемат на север и се смесват с населението на Сирия и Палестина. От тях произхождат аморейци и финикийци. Вижда се как участието на арабите като семити се забелязва в античния свят.
Битът на древните араби се свързва с превъзходството на семейство с повече синове. Такава фамилия господства над другите, защото нейният старейшина се опира на силата на синовете си. Трудните условия на живот принуждават арабите често да нападат съседите си, като отвличат стадата, жените и децата им.
До VII в. арабите са политически слабо организирани. Известни са три по-големи царства: минейско, сабейско, химяритско. И трите се намират в Южна Арабия, където има далеч по-добри условия на живот, най-вече богати почви и пътища, които водят до Индия. Когато пътният трафик се измества по Индийския океан и Червено море, тези царства западат[3].
През V в. в химяритското царство прониква юдаизмът и християнството. Негови проводници стават аксумитите /етиопците/, които отдавна изповядват и двете религии. След настаняването на персите тези религии загубили почва сред местното население.
На север са познати други две арабски царства: на Лахмидите и на Хасанидите. Поради близостта им с Византия и Персия те са изцяло под техен контрол. И доколкото християнството прониква сред тези араби, то било в монофизитска форма.
Така в продължение на няколко века преди появата на исляма, политиката в района на Близкия изток е доминирана от съперничеството на две империи: Византия на северозапад и Персия на изток. По този начин се наблюдава сериозен сблъсък между християнството и зороастризма. Ересите в християнството оказват влияние в тези земи, които проникват тук заради гонението от страна на Византийската империя. Особено важни са двете ереси несторианство и монофизитство. Във Византия се преследват не само ересите на християнска основа. Император Теодосий I издава указ, според който християните са равноправни поданици в империята, но само тези, които изповядват Никейския символ на вярата. Така малко преди исляма да завладее духовното пространство на Арабия, в най-култивираната и богата част на полуострова – Хиджас, се настаняват юдаизмът и християнството във вид на някои еретически превъплъщения. Търговската дейност способства за навлизането на нови религиозни учения.
Думата ислям произхожда от четвъртата глаголна форма на корена slm: аслама, „подчинявам се” и означава „подчинение /на бога/”; муслим, „мюсюлманин” е деятелно причастие: „подчиняващ се /на бога/.
В навечерието на исляма арабите изповядват старите си езически вярвания, към които се добавят влиянието на юдаизма и християнството. В частност това е Стария Завет на евреите и християнското учение за спасението. На тази основа възниква ислямският монотеизъм, който в много по-голяма степен се доближава до еврейския яхвизъм.
След казаното по-горе можем да кажем, че ислямът възниква на Арабския полуостров, който се намира под доминиращото съперничество на Византия и Персия. Християнството се свързва с Византийските интереси. То се възприема трудно от високоразвити общества и не може да се възприеме добре от неразвити. Много по-лесно за възприемане е християнството в неговите еретически разклонения. Арабите са слабо развито в политическо отношение общество. Същевременно в навечерието на VII век те изповядват езичество, към което са добавени юдаизма и християнството. Самият ислям отговаря на политическо и религиозно развитие на тамошното население, защото се възприема много по-лесно, понеже се свързва със спазването на няколко лесни правила.
1 Виж Григориев, Владимир. Религиите по света. София: Хемус. 1998, с. 178
2 Еврейска енциклопедия. Семити.
3 Виж Бакалов, Георги, Тотьо Коев. История на религиите. София. 2001, с. 208-210.
вторник, 30 август 2011 г.
Послушанието според устава на св. Василий Велики
автор: Галина Котова
Със зараждането на монашеството през IV в. започва и даването на обети. Един от тези обети, които дават само монасите, но не и миряните е обетът за послушание. Днес има литература по този въпрос, като в много случаи се вменява послушание и на миряните. Показателен за неразбирането на послушанието е, че всеки, който облече расо започва да се счита за старец и ръководител на човешки души. Това е проблемът на младостарчеството, характерен не само за нашата страна. Всичко това води до огромно изкривяване на тази проблематика и необходимостта за същата да се направи сериозно изследване. Необходимо е да се постави въпросът към кого трябва да има послушание – към Бога или към човек? Важен извор в това отношение са древните монашески устави. Титан на богословската мисъл, признат от Църквата, св. Василий Велики /† 379/ в своят устав засяга послушанието. Много точно и ясно, без да има нужда от допълнително тълкуване св. Василий Велики пише, че „послушанието към Бога е за предпочитане пред всичко” /обширно правило 12/. Този текст е показателен за всички. Не трябва да се заменя Богоугодието с човекоугодие. Всеки човек е длъжен преди всичко да угоди на Своя Творец и Създател и да изпълнява всичко според Евангелието. Всяка заповед, която човек изпълнява, но същата противоречи на Словото Божие, излиза от рамките на послушанието и се превръща в човекоугодие. Подобно послушание не води до спасение, а към погибел, защото служи на егоистични и користни интереси.
Всички хора сме монаси, защото „сме странници и пришълци” в чужда земя /Пс. 38:13/. Без Бог човек е много самотен, независимо от хората около него, защото му липсва най-важното - общението и причастността с Твореца. Като носител на Божия образ и подобие, човек е онтологично свързан с Бога. Човекът е образ на Иисус Христос1, поради което битието и състоянията на Първообраза се проявяват и у образа. Намиращ се между двата свята – духовният свят на ангелите и материалният свят на природата, човекът „побира в себе си и двата свята”2. Богоподобието се състои в изпълнение на Божията воля, в постоянно общение със Света Троица, с хората и с цялото творение. Целта на човешкия живот е постигане на богоподобие, т.е. да стане „бог по благодат”3. Затова човекът трябва да води живот в служба на Бога и себе си. Това означава човекът да принася на Бога себе си, цялото свое битие и живот, както и цялото творение около себе си: “Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци” /Пс. 49:14/ и “Който принася жертва хвала, той Ме почита, и който следи своя път, нему ще явя Божие спасение” /Пс. 49:23/. Тези стихове свидетелстват, че за Бог истинската жертва е хвалата, благодатността на хората за всичко, което Той ни е дал, за Неговите благодеяния към нас, като изпълнение на назначението на човека в света.
Според днешното разбиране монахът е човек, посветил себе си на Бога, чрез даване на обети. Тези обети се съпровождат с пострижение на косите в знак на служение на Бога. Монашеството се дели на три последователни степени в съответствие с приетите обети: расофорен монах4, монах с малка схима5 и монах с велика схима6. Монашество възниква в края на III в. - началото на IV век в Египет и Палестина. В IV в. свети Василий Велики основава манастир.
Свети Василий Велики в своя устав ясно посочва какво е послушание и как се изпълнява. Всеки, който решава да тръгне по този път трябва да „живее по Божиите заповеди и да пази послушание към своите наставници”7. Това означава, че става въпрос за манастирски начин на живот, както и за взаимоотношения между старец и послушник. Това в никакъв случай не може да се вменява на хора, които живеят в света. Необходимо е непосредствено съжителство, така че старецът да може да наблюдава своя ученик, да следи за неговото духовно състояние и да пресича всички козни на лукавия, стремящ се да отклони послушника от поетия път. Сам Христос ни даде пример за това как се следва волята на Отца. Този, Който притежава Божествена и човешка воля ни показа, че човешката воля трябва да следва Божествената. Затова и св. Василий Велики пише: „Както Бог, Който е Отец на всички и Който благоволява да се именува така, изисква от своите служители благопокорност и в най-малкото; така и духовният старец сред човеците, съобразяващ своите разпореждания с Божиите заповеди изисква безпрекословно послушание”8. Тук светият отец ни дава много важно указание, което в днешно време се пропуска и не се споменава - „съобразяването с Божиите заповеди” е изключително важно правило за послушанието. Това означава, че послушникът изпълнява волята на Бог Отец. Единствено за заповедите на стареца, съобразени с Евангелието, може да се изиска пълно послушание. Само в този случай послушника трябва да има пълно доверие и покорство пред своя ръководител.
Свети Василий Велики описва детайлно послушанието на старозаветните патриарси и пророци, за да покаже как те следват и изпълняват на дело послушание към Бога. Те не знаят накъде ги води Той, но с пълно доверие Го следват, съзнавайки, че всичко е за тяхно добро. Христос също изпълни до смърт послушание към Отца, с което ни даде личен пример за следване на волята на Бог Отец. Всеки човек притежава самолюбие и не може сам да преценява за себе си. Поради това „по-лесно може да ни опознае и лекува някой друг, защото страстта на самолюбието не затруднява истинската преценка, на този, който съди за другите”9. Следователно ролята на духовния наставник е лечение на послушника. Изпълнявайки Божията воля и следвайки Неговите заповеди, духовният старец има за цел да излекува всички язви и духовна тлака от послушника за спасение.
От казаното до тук, се определя и пространството на послушанието: „истинското и съвършено послушание на подчинените към техния наставник се изразява не само в това, по съвета на настоятеля те да се въздържат от неподобаващото, но също така без негова воля да не вършат нещо, заслужаващо голяма похвала”10. Въздържанието от неподобаващото е въздържание и отклонение от греха. Защото греха отдалечава човека от Бога, лишава го от общение и причастност с Твореца. Това е най-страшното за всеки, защото остава сам в своята изолираност и самота. Човек е силен само, когато е с Бога, от Когото черпи сили - в тази връзка се получават даровете на Светия Дух – мир, любов, радост. Извършването на някакво дело само за похвала от страна на хората, отнема тези дарове, защото се прави от самолюбие и гордост.
Свети Василий дава указание и какво трябва да е отношението към този, който „с неохота изпълнява Божиите заповеди, на първо място всички трябва да се отнасят със състрадание, като към болен член, а настоятелят е длъжен да се опита да излекува недъга му със своите увещания”11. Много ясно тук се посочва, че трябва лечение. Главното в християнството е любовта. Именно с любов може човек да се увещава, за да се отвърне от грешния си път. Всеки може да изпадне в заблуда, важно е да има кой да му помогне и измъкне от блатото на заблудата. Състраданието и милостта за основни за лечението на болния от грях. Само с добро и любов такъв човек може да се засрами и покае. При тези, които упорстват и не се покоряват на лечението, свети Василий Велики препоръчва „да бъде отсечен от общото тяло, като някои повреден и напълно безполезен член”12. Всичко се съобразява с Господните заповеди: „ако дясното ти око те съблазнява, извади го и изхвърли от себе си” /Мат. 5:29/. Колкото и жестоко да звучи, това наставление е за доброто на останалите, които жадуват за пълноценна причастност с Бога.
„Който никак на приема лечението, предлагано му от настоятеля, той не е в съгласие и със самия себе си. Понеже, ако не се съгласява да се подчини , а следва своята собствена воля, то защо изобщо и живее заедно с него?”13. Подобно съжителство не носи духовна полза за никого. Целта на послушанието е да се съблюдават безпрекословно всички заповеди, съобразени с волята Божия. Послушникът трябва да се научи човешката му воля да следва Божествената, както това ни показа на дело Богочовека. Това е и задачата на духовния старец – да научи послушника безропотно да следва Евангелските заповеди за спасение и общение с Бога. В това послушание е изразена и любовта на човека, спазващ словото на Отца.
Свети Василий Велики дава и важно указание, относно въпроса „трябва ли да проявяваме послушание към всекиго, който ни нарежда каквото и да било?”14. Този въпрос е особено актуален в днешно време, когато голяма част от духовенството ни изразява претенции за послушание дори и към миряни. При поглед към наставленията на светия отец ще видим, че той счита, че трябва да се спазва послушание, когато съвета е добър и не противоречи на Божиите заповеди. Като пример той дава пророк Моисей, който изпълнява съвета на Йотор, защото е добър. Това означава, че всяка заповед, която е добра и е в унисон с Евангелските, трябва и е необходимо да се спазва, защото служи за духовното израстване на човека. Напротив, всяка заповед, независимо от сана на този, който я дава, ако е лоша и противоречи на Божиите заповеди, трябва да се отхвърля, защото е човекоугодие и е за погибел на този, който я изпълнява.
От всичко казано по-горе можем да заключим, че св. Василий Велики ни е оставил важни указания за послушанието. То е характерно само за манастирския живот и се отнася за взаимоотношенията духовен старец-ученик. Заповедите на послушание са за лечение на ученика и привеждането му към Бога. Послушанието се изразява в спазване на всички заповеди, които са в съответствие с евангелските, защото това е послушание към Бог Отец. Важно е да не се смесва Богоугодието с човекоугодие, защото последното не води към спасение. Поради това нека по-често се обръщаме към светоотеческото наследство, за да имаме правилен поглед към православието, такова каквото ни го завещаха светите отци и учители на Църквата.
1 човекът е образ на Света Троица
2 Евдокимов, Пол. Православието. София. 2006, с. 110.
3 Светоотеческа формула, приписвана на св. Ириней Лионски.
4 Подготвителна степен за приемането на малка схима.
5 Монахът дава обетите за целомъдрие, нестежателство и послушание.
6 Приема обет за отричане от света и всичко светско.
7 Велики, Василий. Древни монашески устави. Света гора, Атон. 2002, с. 415.
8 Пак там. с. 415.
9 Пак там с. 421.
10 Пак там. с. 421.
11 Пак там. с. 422.
12 Пак там. с. 422.
13 Пак там. с. 423.
14 Пак там. с. 429.
Със зараждането на монашеството през IV в. започва и даването на обети. Един от тези обети, които дават само монасите, но не и миряните е обетът за послушание. Днес има литература по този въпрос, като в много случаи се вменява послушание и на миряните. Показателен за неразбирането на послушанието е, че всеки, който облече расо започва да се счита за старец и ръководител на човешки души. Това е проблемът на младостарчеството, характерен не само за нашата страна. Всичко това води до огромно изкривяване на тази проблематика и необходимостта за същата да се направи сериозно изследване. Необходимо е да се постави въпросът към кого трябва да има послушание – към Бога или към човек? Важен извор в това отношение са древните монашески устави. Титан на богословската мисъл, признат от Църквата, св. Василий Велики /† 379/ в своят устав засяга послушанието. Много точно и ясно, без да има нужда от допълнително тълкуване св. Василий Велики пише, че „послушанието към Бога е за предпочитане пред всичко” /обширно правило 12/. Този текст е показателен за всички. Не трябва да се заменя Богоугодието с човекоугодие. Всеки човек е длъжен преди всичко да угоди на Своя Творец и Създател и да изпълнява всичко според Евангелието. Всяка заповед, която човек изпълнява, но същата противоречи на Словото Божие, излиза от рамките на послушанието и се превръща в човекоугодие. Подобно послушание не води до спасение, а към погибел, защото служи на егоистични и користни интереси.
Всички хора сме монаси, защото „сме странници и пришълци” в чужда земя /Пс. 38:13/. Без Бог човек е много самотен, независимо от хората около него, защото му липсва най-важното - общението и причастността с Твореца. Като носител на Божия образ и подобие, човек е онтологично свързан с Бога. Човекът е образ на Иисус Христос1, поради което битието и състоянията на Първообраза се проявяват и у образа. Намиращ се между двата свята – духовният свят на ангелите и материалният свят на природата, човекът „побира в себе си и двата свята”2. Богоподобието се състои в изпълнение на Божията воля, в постоянно общение със Света Троица, с хората и с цялото творение. Целта на човешкия живот е постигане на богоподобие, т.е. да стане „бог по благодат”3. Затова човекът трябва да води живот в служба на Бога и себе си. Това означава човекът да принася на Бога себе си, цялото свое битие и живот, както и цялото творение около себе си: “Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци” /Пс. 49:14/ и “Който принася жертва хвала, той Ме почита, и който следи своя път, нему ще явя Божие спасение” /Пс. 49:23/. Тези стихове свидетелстват, че за Бог истинската жертва е хвалата, благодатността на хората за всичко, което Той ни е дал, за Неговите благодеяния към нас, като изпълнение на назначението на човека в света.
Според днешното разбиране монахът е човек, посветил себе си на Бога, чрез даване на обети. Тези обети се съпровождат с пострижение на косите в знак на служение на Бога. Монашеството се дели на три последователни степени в съответствие с приетите обети: расофорен монах4, монах с малка схима5 и монах с велика схима6. Монашество възниква в края на III в. - началото на IV век в Египет и Палестина. В IV в. свети Василий Велики основава манастир.
Свети Василий Велики в своя устав ясно посочва какво е послушание и как се изпълнява. Всеки, който решава да тръгне по този път трябва да „живее по Божиите заповеди и да пази послушание към своите наставници”7. Това означава, че става въпрос за манастирски начин на живот, както и за взаимоотношения между старец и послушник. Това в никакъв случай не може да се вменява на хора, които живеят в света. Необходимо е непосредствено съжителство, така че старецът да може да наблюдава своя ученик, да следи за неговото духовно състояние и да пресича всички козни на лукавия, стремящ се да отклони послушника от поетия път. Сам Христос ни даде пример за това как се следва волята на Отца. Този, Който притежава Божествена и човешка воля ни показа, че човешката воля трябва да следва Божествената. Затова и св. Василий Велики пише: „Както Бог, Който е Отец на всички и Който благоволява да се именува така, изисква от своите служители благопокорност и в най-малкото; така и духовният старец сред човеците, съобразяващ своите разпореждания с Божиите заповеди изисква безпрекословно послушание”8. Тук светият отец ни дава много важно указание, което в днешно време се пропуска и не се споменава - „съобразяването с Божиите заповеди” е изключително важно правило за послушанието. Това означава, че послушникът изпълнява волята на Бог Отец. Единствено за заповедите на стареца, съобразени с Евангелието, може да се изиска пълно послушание. Само в този случай послушника трябва да има пълно доверие и покорство пред своя ръководител.
Свети Василий Велики описва детайлно послушанието на старозаветните патриарси и пророци, за да покаже как те следват и изпълняват на дело послушание към Бога. Те не знаят накъде ги води Той, но с пълно доверие Го следват, съзнавайки, че всичко е за тяхно добро. Христос също изпълни до смърт послушание към Отца, с което ни даде личен пример за следване на волята на Бог Отец. Всеки човек притежава самолюбие и не може сам да преценява за себе си. Поради това „по-лесно може да ни опознае и лекува някой друг, защото страстта на самолюбието не затруднява истинската преценка, на този, който съди за другите”9. Следователно ролята на духовния наставник е лечение на послушника. Изпълнявайки Божията воля и следвайки Неговите заповеди, духовният старец има за цел да излекува всички язви и духовна тлака от послушника за спасение.
От казаното до тук, се определя и пространството на послушанието: „истинското и съвършено послушание на подчинените към техния наставник се изразява не само в това, по съвета на настоятеля те да се въздържат от неподобаващото, но също така без негова воля да не вършат нещо, заслужаващо голяма похвала”10. Въздържанието от неподобаващото е въздържание и отклонение от греха. Защото греха отдалечава човека от Бога, лишава го от общение и причастност с Твореца. Това е най-страшното за всеки, защото остава сам в своята изолираност и самота. Човек е силен само, когато е с Бога, от Когото черпи сили - в тази връзка се получават даровете на Светия Дух – мир, любов, радост. Извършването на някакво дело само за похвала от страна на хората, отнема тези дарове, защото се прави от самолюбие и гордост.
Свети Василий дава указание и какво трябва да е отношението към този, който „с неохота изпълнява Божиите заповеди, на първо място всички трябва да се отнасят със състрадание, като към болен член, а настоятелят е длъжен да се опита да излекува недъга му със своите увещания”11. Много ясно тук се посочва, че трябва лечение. Главното в християнството е любовта. Именно с любов може човек да се увещава, за да се отвърне от грешния си път. Всеки може да изпадне в заблуда, важно е да има кой да му помогне и измъкне от блатото на заблудата. Състраданието и милостта за основни за лечението на болния от грях. Само с добро и любов такъв човек може да се засрами и покае. При тези, които упорстват и не се покоряват на лечението, свети Василий Велики препоръчва „да бъде отсечен от общото тяло, като някои повреден и напълно безполезен член”12. Всичко се съобразява с Господните заповеди: „ако дясното ти око те съблазнява, извади го и изхвърли от себе си” /Мат. 5:29/. Колкото и жестоко да звучи, това наставление е за доброто на останалите, които жадуват за пълноценна причастност с Бога.
„Който никак на приема лечението, предлагано му от настоятеля, той не е в съгласие и със самия себе си. Понеже, ако не се съгласява да се подчини , а следва своята собствена воля, то защо изобщо и живее заедно с него?”13. Подобно съжителство не носи духовна полза за никого. Целта на послушанието е да се съблюдават безпрекословно всички заповеди, съобразени с волята Божия. Послушникът трябва да се научи човешката му воля да следва Божествената, както това ни показа на дело Богочовека. Това е и задачата на духовния старец – да научи послушника безропотно да следва Евангелските заповеди за спасение и общение с Бога. В това послушание е изразена и любовта на човека, спазващ словото на Отца.
Свети Василий Велики дава и важно указание, относно въпроса „трябва ли да проявяваме послушание към всекиго, който ни нарежда каквото и да било?”14. Този въпрос е особено актуален в днешно време, когато голяма част от духовенството ни изразява претенции за послушание дори и към миряни. При поглед към наставленията на светия отец ще видим, че той счита, че трябва да се спазва послушание, когато съвета е добър и не противоречи на Божиите заповеди. Като пример той дава пророк Моисей, който изпълнява съвета на Йотор, защото е добър. Това означава, че всяка заповед, която е добра и е в унисон с Евангелските, трябва и е необходимо да се спазва, защото служи за духовното израстване на човека. Напротив, всяка заповед, независимо от сана на този, който я дава, ако е лоша и противоречи на Божиите заповеди, трябва да се отхвърля, защото е човекоугодие и е за погибел на този, който я изпълнява.
От всичко казано по-горе можем да заключим, че св. Василий Велики ни е оставил важни указания за послушанието. То е характерно само за манастирския живот и се отнася за взаимоотношенията духовен старец-ученик. Заповедите на послушание са за лечение на ученика и привеждането му към Бога. Послушанието се изразява в спазване на всички заповеди, които са в съответствие с евангелските, защото това е послушание към Бог Отец. Важно е да не се смесва Богоугодието с човекоугодие, защото последното не води към спасение. Поради това нека по-често се обръщаме към светоотеческото наследство, за да имаме правилен поглед към православието, такова каквото ни го завещаха светите отци и учители на Църквата.
1 човекът е образ на Света Троица
2 Евдокимов, Пол. Православието. София. 2006, с. 110.
3 Светоотеческа формула, приписвана на св. Ириней Лионски.
4 Подготвителна степен за приемането на малка схима.
5 Монахът дава обетите за целомъдрие, нестежателство и послушание.
6 Приема обет за отричане от света и всичко светско.
7 Велики, Василий. Древни монашески устави. Света гора, Атон. 2002, с. 415.
8 Пак там. с. 415.
9 Пак там с. 421.
10 Пак там. с. 421.
11 Пак там. с. 422.
12 Пак там. с. 422.
13 Пак там. с. 423.
14 Пак там. с. 429.
Абонамент за:
Публикации (Atom)