автор: Галина Котова
Рождество Христово е християнски празник, свързан с раждането на Христос в човешка плът. Това е реално влизане на Бога в човешката история и победата на светлината над тъмнината. Защото в това се състой същността на празника, а именно, че тъмнината, в която живее човечеството след изгонването на Адам и Ева от рая, не може да задържи светлината. Светлината на света озарява човешкия род и за него настъпва нова ера – ера на победата на живота над смъртта. Христос като новия Адам ни дава надежда и сила да победим греха и въздигнем към Бога. Земята, над която властваше сатаната, вече се чува рождественската победна песен, която ангелите пеят: „Слава във висините Богу, и на земята мир, в човеците благоволение” /Лк. 2:14/. На нас ни се дава чуден и прекрасен дар – Христовият мир. Този мир Христос дава по-късно на апостолите и на всички нас: „Моя мир ви давам” /Йн. 14:27.
В тихата и обикновена нощ, нищо неподозиращото човечество се ражда Спасителят на света, Който ни дарява живот вечен. На човека се дава реална възможност да стане бог по благодат. Цялото небесно войнство ликува и цялата природа славят този радостен и съдбовен за човечеството празник – Христовото Рождество.
В първите три века от създаването на християнската Църква, празникът Рождество Христово не се чества самостоятелно, а съвместно с Богоявление. Това е в резултат на християнския възглед за човека, според който предимство пред физическото раждане и земния живот имат духовното раждане (т.е. кръщението) и телесната смърт, която е раждане за вечен живот. Телесното раждане не е повод за радост, защото още един грешник идва в греховния свят и трябва да води битка за очистване от греха и съблазните. Физическото раждане означава труден и трънлив, изпълнен със скърби и страдания път към Бога от света на смъртта. Рожденият ден не представлява повод за честване при християните, защото човекът може по своя воля да не възприеме светлината – Христос и да остане да живее в тъмнина и мрак. Такъв избор означава, че човекът не се освобождава от жилото на смъртта, което го побеждава. Това е най-тежкото за всички християни – смъртта на грешника и неговият личен избор в посока на отхвърлянето на Христос. Защото Христос дойде в света да ни освободи от греха и примири с Бог Отец. Това е основната причина рожденият ден да няма голямо значение за християните от първите векове и да не се чества и празнува.
За разлика от телесното раждане, което не е повод за радост в християнската общност през първите три века от създаването на Христовата Църква, на смъртта на мъчениците се гледа по съвсем различен начин. Тя е наричана рожден ден и е повод за радост. Мнозина се питат как така смъртта е повод за веселие. Това е за християните апотеоз на върховна радост, защото мъченикът влиза в царството небесно и е приет от Христа. Това е и смисълът на живота ни на този свят – да живеем така, че да наследим небесното царство. Поради това и тайнството кръщение е повод за изключителна радост, защото човекът се кръсти и облича в Христа и така вече не е сам, а Христос е с него. Това са причините първите християни да не честват Рождество Христово като самостоятелен празник, а заедно с Богоявление. Едва по-късно, когато християнството става официална религия в рамките на Римската империя, под влияние на императорския двор /честването на рождения ден на императора/, този празник започва постепенно да се празнува самостоятелно.
събота, 24 декември 2011 г.
вторник, 20 декември 2011 г.
Църквата и епископът в посланията на св. Игнатий Богоносец
автор: Галина Котова
Въпросът за Църквата заема централно място в творенията на св. Игнатий Богоносец /† ок. 107/. Не съществува такова определение за Църквата, което да претендира за някаква догматическа тежест. Самата природа на Църквата може по-скоро да се опише и обрисува, отколкото правилно да се формулира. Най-ясно и подробно учение за Църквата и църковната йерархия намираме в посланията на св. Игнатий Богоносец, който е втори антиохийски епископ /след Еводий/ и умира мъченически по време на управлението на император Траян /98-117/. Според Евсевий Кесарийски /† ок. 340/ той е изпратен в Рим и даден на дивите зверове в цирка. По пътя към столицата св. Игнатий пише различни послания, в които ободрява и утешава малоазийските християнски общини. До нас са достигнали седем послания, които са ценен източник на сведения за ранно-християнския период, за който ни е известно твърде малко.
Основна мисъл в посланията на св. Игнатий Антиохийски е, че Църквата е основана от Господ Иисус Христос. Тя е предвидена още преди вековете в Божието домостроителство и има божествен произход. Затова може да се каже, че Църквата е израз на самия живот на Бога. Тя се разкрива в онези духовни енергии, чрез които Той влиза в творението, т.е. вечността влиза вьв времето, а невидимото във видимото. Следователно Църквата е Божественият живот, който разкрива себе си в творенията.
Същевременно Църквата е неразривно свързана с Боговъплъщението. Една от главните цели, поради които Господ Иисус Христос идва на земята, помазан е като Месия, за да основе Своята Църква, да я освети и да й даде вечен живот. Св. Игнатий пише, че Църквата Христова е "здание на Бога Отца ", "Храм Божий"[1], в който се "пази учението на Иисус Христос"[2] и плодовете на Неговите изкупителни действия "очистват и освещават християните"[3]. Вън от Църквата няма спасение е категоричен св. Игнатий в посланието си към Ефесяните: "Нека никой не се заблуждава: ако някои не е вътре в жертвеника, лишава се от Божия хляб"[4] и е "нечист"[5].
В учението за Църквата св. Игнатий Богоносец се основа на учението на св. ап. Павел., св. Игнатий учи, че "Църквата изкупена и очистена от Христос е се изпълнена е с Божията благодат, не е лишена от никакъв дар и затова всички, които се намират в Нея и прибягват към нейната благодат и дарове стават хора свети, богоносци, христови светоносци''[6]. .
Иисус Христос е Глава на Църквата, а християните са "членове на това Тяло”[7]. За св. Игнатий идеалът е духовно и телесно единение с Бога. Това единение ние постигаме само чрез Иисус Христос[8] и главно чрез Неговото въплъщение. Според св. ап. Павел християните са присадени към Христос и така от Него в тях се влива живот /Кол. 1:19/. Тази мисъл изразява св. Игнатий в посланието към Смирненци в 12 гл., 2 ст., където след като ги приветства в името на Иисус Христос пожелава както "телесно", така и "духовно" единение с Бог. Израз на това единение, на процеса на присъединяване или присаждане на отделни мъже и жени към Тялото Христово, което е Църквата, получава завършеност в тайнството Евхаристия. Следователно Евхаристията като проявление на Тялото Христово е и проявление и основа на Църквата на земята. Именно посредством участието си в Евхарислията ние ставаме чеда Божии и сънаследници, ставаме боголодобни и обожени, ставаме членове на Църквата. Защото както казва св. ап. Павел "едни хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме с един хляб" /1Кор. 10:17/.
В апостолските времена няма изрично дефинирани служения, освен това на самото апостолство. Св. ап. Павел понякога споменава за определени служители и други длъжностни лица сред богомолците, но те нямат общопризнат статус. Тези длъжности несъмнено предшестват по-късно установените оформянето на по-определен тип организация, която да съхранява и предава първоначалното учение и Предание на Църквата непокътнати. Това изисква по-стриктна форма на организация и контрол от страна на Църквата. Според св. Игнатий църковната йерархия има особена важност и значение. Сам Господ избира и определя кой ще Му служи: "Иисус Христос, несъмненият наш живот, е волята на Отец, както и епископите - определени из пределите на вселената - са по волята на Иисус Христос"[9]. В посланието си до Ефесяни св. Игнатий пише "когото праща Господарят на вселената в Своята Си собственост, така трябва да го приемаме, както Онзи, Който го изпраща, И така ясно е, че трябва да гледаме на епископа като Самия Господ"[10]. Същата мисъл св. Игнатий изразява и когато говори за филаделфийския епископ, който приема своето служение за благото на другите: "Разбрах, че този епископ не от себе си, нито чрез хора, нито за суетна слава, е придобил служението, което засяга общото благо, а в любовта на Бога Отца и Господа Иисус Христос"[11]. Необходимо е да се отбележи, че всички йерархически и апостолски функции са по дефиниция специални функции на живото Тяло Христово. Те са абсолютно необходими за изразяване или проявяване на този живот, който оживотворява всичко в света на времето и пространството. В този смисъл те са проявление на Христовото присъствие. Христос е единственият истински Глава и Служител на Църквата, както на невидимата, така и на видимата й част. Той упражнява тези функиции директно и непосредствено чрез нея и в нея. На църковните йерархични служители се съобщава особена Божия благодат, която им дава възможност да управляват и ръководят Църквата Христова, да извършват тайствата и да бъдат посредници при изпращане на Божията благодат и даровете на Св. Дух върху вярващите. Затова и св. Игнатий пише на Поликарп: "призовавам те да продължиш по пътя си в благодат, в която си се облякъл да призоваваш всички, за да се спасят"[12].
Като приемници на светите апостоли, епископите са върховните учители, тайноизвършители и ръководители на вярващите в Църквата. Епископът на отделната Църква е всичко. Затова до ефесяни св. Игнатий пише, че на епископът трябва да се гледа като на Самия Господ[13]. В ръцете на епископа е съсредоточено цялото управление на отделната Църква. Той е длъжен да управлява поверената му Църква, така както и Иисус Христос управлява основаната от Него Църква. До Магнезийците Св. Игнатий пише: "Старайте се да вършите всичко съгласие с Бога, като епископът седи отпред - на мястото на Бога, презвитерите заемат в събранието мястото на апостолите, а на дяконите - най-скъпите на мене - е поверено служението на Иисус Христос”[14]. Всичко, което се отнася до Църквата, трябва "да се върши с епископа"[15]. Всеки един, който върши нещо без епископа, не е "божии"[16], той е с "нечиста съвест"[17], "служи на дявола”[18]. Показателно е, че във всички послания на св. Игнатий, главната мисъл е подчиняването на епископа, единението с него и зачитането на неговия авторитет. Само така може да се запази целостта и единството на Църквата при опасността, която я застрашава от страна на лъжеученията на евионити и докети. Св. Игнатий вижда колко е голяма опасността за църквата от страна на неговите врагове. Затова той моли, увещава и настоява вярващите в отделните помесни църкви да запазят единството, единомислието, сьгласнето и единението с църковната йерархия, начело с епископа. Колкото по-голяма е външната опасност, толкова по-големи трябва да бъдат вътрешната сплотеност, единомислието и съгласието на църковната община. До Филаделфийци св. Игнатий зове в посланието си: "Отбягвайте измамите и засадите на княза на този век, недейте притискани от неговото мнение, да губите силите си и любовта, а се съберете всички заедно в неразделено сърце"[19]. Само единствст между самите християни дава и съюза с Бога.
Св. Игнатий счита, че епископът не е някакъв самовлааен разпоредител във всички църковни дела на поверената му църква. Напротив, епископът трябва да се ползва от участието и съвета на презвитерите, дяконите и народа. Това ясно се вижда от посланието на св. Игнатий при случая, когато Смирненската църква трябва да изпрати пратеник в Сирия. Този пратеник трябва да поздрави Сирийската църква по случай прекратяване гонението против християните. Св. Игнатий пише на Поликарп: "Длъжен си, богоблажений Поликарпе, да събереш най-богоугоден съвет и да ръкоположиш някого, когото имате за много обичан
и решителен, който ще може да се нарече Божии вестител. Него трябва да удостоите да прослави в Божията слава непоколебивата Ваша любов, като се отправи за Сирия"[20].
Помощници и съветници на епископа са презвитерите. Тях св. Игнатий сравнява със събора на апостолите. За управлението и ръководството на живота на отделната Църква според св. Игнатий, епископът може да свиква събрания от презвитерите. На тези събрания епископът председателства на мястото на Бога Иисус Христос. Презвитерите заемат второ място след епископа. Те са негови помощници, както се вижда от посланнего да Филаделфийците в надписа: "Презвитерите не трябва нищо да вършат без епископа, трябва да му се подчиняват във всичко и да са съгласни с неговата воля", "Вие трябва да се съгласявате с волята на епископа, което действително и правите”[21].
Дяконите заемат трето място в църковната йерархия. Те не взимат участие в управлението на Църквата и нямат право да извършват тайнства. Те са единствено и само служители на Христа. На дяконите е поверено "служението на Иисус Христос"[22] и са прислужници при извършване на тайнствата. Те са подчинени, както на епископа, така и на презвитерите. В посланието си до Тралийци св. Игнатий пише: "По същият начин нека се почитат дяконите, като Иисус Христови, както и епископът е образ на Отца, а презвитерите, пък като Божие събрание, като връзка с апостолите. Без тях няма Църква”[23]. Това доказва, че за св. Игнатий, църковните и йерархически лица са поставени от Бога за управление и ръководство на Църквата по особен начин чрез тайнството свещенство. За него църковната йерархия е не само чисто юридически институт, а е главно догматически.
Епископите предимно са призвани да служат на олтаря и да извършват Божествените жертви - Евхаристията. В този смисъл те са тайноизвършителите в Църквата. Самата Евхаристия се разглежда, като Тайната Вечеря й затова някой трябва да заеме мястото на Христос. Св. Игнатий винаги нарича Глава на евхаристийното събрание епископа. При него за първи път виждаме евхаристийно богословие. При св. Игнатий Евхаристията е централна тема. Църквата се осъществява, когато нейните членове се събират заедно за извършване на общото действие. Християнството никога не е било езотерично учение и не поражда тайни общества. Да си и да бъдеш християнин означава на първо място физически да се събираш заедно с другите и по този начин да осъществяваш самата същност на Църквата като събрание. Затова и св. Игнатий пише: "Затова, който не ходи в общото сьбрание, той вече се е възгордял и сам се е осъдил"[24]. Контекстът на това изказване показва сакраменталния характер на общите събрания - Църквата. Евхаристията е проявление на Иисус Христос. Затова и служението на епископа също е неразривно свързано с Евхаристията и няма валидност извън нейната рамка. Без Евхаристия не може да има проявяване на Тялото Христово. Без епископа, като лице, на което са поверени тези светотайнствени правомощия, не може да се отслужи евхаристийното тайнство. Затова св. Игнатий казва, че където е Христос, там е и съборната Църква. В своето послание до Смирняни той казва: "Нито един да не върши без епископа нищо от нещата, които се отнасят до Църквата. Нека Ви води онази сигурна Евхаристия, която се отслужва от епископа или от онзи, на когото той я е поверил. Където и да се яви епископа, там да върви и множеството..."[25]. Епископът, по този начин носи отговорност за всичко, което става в неговата община и особено за извършването на Евхаристията. Едва по-късно, в резултат на първоначалното разбиране за природата на епископата, епископът се превръща в администратор, управляващ няколко евхаристийни общини. В днешно време функциите на епископа в днешната община фактически се осъществяват от свещениците.
За св. Игнатий е от изключителна важност потребяването на една Евхаристия, защото в нея се осъществяват цялото единство на Църквата: „Затова старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на Господ наш Иисус Христос и една е чашата за единение с кръвта Му, един е жертвеника, както един е епископа. Заедно с презвитерството и дяконите - моите съроби, за да вършите според Бога каквото и да вършите”[26]. Една плът, една чаша, един жертвеник, един епископ - всичко това е абсолютно и задължително необходимо условие за евхаристийното събрание. Защото това събрание съществува за всички и е събрание на всички, в него не може да има никакво разделение, то не може да бъде превърнато в частна инициатива, извършвана поради прищявка на отделни хора.
Сьборносгта и апостоличността на поместната църква се основава на факта, че тя въплъщава и проявява по динамичен начин пълнотата на истината, която е в Христа. Епископът не е външен знак на тази съборност, апостоличност и единност. Той е тяхно живо изражение, защото изпълнява функциите, които водят началото си от Христос. Затова и св. Игнатий в посланието си до Смирненци пише: "Където и да се яви епископа, там да върви множеството, също както където е Иисус Христос, там е вселенската църква"[27]. В този текст за първи път в историята на християнството срещаме израза "вселенска ( католическа) църква". В ранно-християнската книжнина този израз няма смисъл на георгафска универсалност. Той се отнася до "пълнотата" на Църквата. Католическата същност на Църквата да се реализира дори в община, която се състои само от двама души. Всичко зависи от това с каква цел са се събрали те. Единственото необходимо условие, за да бъде събранието Църква е присъствието на Христос, а за това е необходим епископ. Поради естеството на своето служение, всеки епископ е равен по същество на всеки друг епископ. Следоветелно един епископ е съборен (католически) и апостоличен в пълнота чрез проявяването на един и същи тайнства и вяра, така, както и всяка поместна църква е в пълнота съборна (католическа) и апостолска по същата причина. Именно поради това всеки епископ въплъщава в еднаква степен с всеки друг епископ принципа на единност на Църквата и е негово отражение на земята.
Следователно, индентичността на единството, апостоличността и съборността на всяка поместна църква и на нейният епископ изгражда критерият, който установява отношенията между различните поместни църкви и техните епископи. Тя изгражда критерия за тяхната единност помежду им в една съборна и апостолска Църква. Така се стига до институцията на църковните събори, събранията на епископи, призовани да призоват дали всички споделят едни и същи тайнства и вяра, да определят какви са те и как най-вярно да бъдат формулирани.
В заключение можем да кажем, че св.Игнатий споделя учението за висотата на епископското служение и ролята му в Църквата. Според св. Игнатий епископът главно е пазител на Христовото учение и здрава опора на истинската вяра. Същевременно подчертава, че без йерархия няма Църква и, че където е епископа, там трябва да бъде и паството. За да избегнат заблудите вярващите трябва да бъдат в единение с Христа, апостолите и епископите. Който е в единение с епископа, той е в единение и с Христос. Вън от Цьрквата спасение няма и не може да има. На епископа трябва да се указва пълно уважение. Затова и в църковните дела нищо не трябва да се върши и предприема без епископа.
1 Изборник. Св. Игнатий Богоносец. Посл. Еф. 9,1, София. 2001, с.18.
2 Пак. там. Посл. Магн. 7, с. 25.
3 Пак. Там. Посл. Еф. 9, 1-2, с. 17-18.
4 Посл.еф. 5,2, с. 16.
5 Посл. Трал. 1,2, с. 31.
6 Ефес. Надпис, с. 21; Смирн. Надпис, с. 44; Рим. Надпис, с. 34; Посл. Еф. 9,1, с. 17-18.
7 Посл. смир. 4,2, с. 15.
8 Посл. Полик. 8,3, с.15.
9 Посл. Еф. 3, 2, с. 15.
10 Пак. Там. 6,1. с. 16.
11 Посл. Филад. 1,1, с. 39.
12 Посл. Полик. 1,2, с. 50.
13 Посл. Еф. 6,1, с. 16.
14 Посл. Магн. 6,1, с. 25.
15 Посл. Смир. 8,1, с. 47.
16 Посл. Филад. 3,1, с. 40.
17 Посл. Трал. 3,2, с. 30.
18 Посл. Смир. 9,1, с. 47.
19 Посл. Филад. 6,2, с. 41.
20 Посл. Полик., 7,2 с. 53.
21 Посл. Еф., 4,1, с. 15.
22 Посл. Магн., 6,1, с. 25.
23 Посл. Трал., 3,1, с. 30.
24 Посл. Еф., 5,3, с. 16.
25 Посл. Смирн., 8, 1-2, с. 47.
26 Посл. Полик., 7,2, с. 53.
27 Посл. Смирн., 8, 2, с. 47.
Въпросът за Църквата заема централно място в творенията на св. Игнатий Богоносец /† ок. 107/. Не съществува такова определение за Църквата, което да претендира за някаква догматическа тежест. Самата природа на Църквата може по-скоро да се опише и обрисува, отколкото правилно да се формулира. Най-ясно и подробно учение за Църквата и църковната йерархия намираме в посланията на св. Игнатий Богоносец, който е втори антиохийски епископ /след Еводий/ и умира мъченически по време на управлението на император Траян /98-117/. Според Евсевий Кесарийски /† ок. 340/ той е изпратен в Рим и даден на дивите зверове в цирка. По пътя към столицата св. Игнатий пише различни послания, в които ободрява и утешава малоазийските християнски общини. До нас са достигнали седем послания, които са ценен източник на сведения за ранно-християнския период, за който ни е известно твърде малко.
Основна мисъл в посланията на св. Игнатий Антиохийски е, че Църквата е основана от Господ Иисус Христос. Тя е предвидена още преди вековете в Божието домостроителство и има божествен произход. Затова може да се каже, че Църквата е израз на самия живот на Бога. Тя се разкрива в онези духовни енергии, чрез които Той влиза в творението, т.е. вечността влиза вьв времето, а невидимото във видимото. Следователно Църквата е Божественият живот, който разкрива себе си в творенията.
Същевременно Църквата е неразривно свързана с Боговъплъщението. Една от главните цели, поради които Господ Иисус Христос идва на земята, помазан е като Месия, за да основе Своята Църква, да я освети и да й даде вечен живот. Св. Игнатий пише, че Църквата Христова е "здание на Бога Отца ", "Храм Божий"[1], в който се "пази учението на Иисус Христос"[2] и плодовете на Неговите изкупителни действия "очистват и освещават християните"[3]. Вън от Църквата няма спасение е категоричен св. Игнатий в посланието си към Ефесяните: "Нека никой не се заблуждава: ако някои не е вътре в жертвеника, лишава се от Божия хляб"[4] и е "нечист"[5].
В учението за Църквата св. Игнатий Богоносец се основа на учението на св. ап. Павел., св. Игнатий учи, че "Църквата изкупена и очистена от Христос е се изпълнена е с Божията благодат, не е лишена от никакъв дар и затова всички, които се намират в Нея и прибягват към нейната благодат и дарове стават хора свети, богоносци, христови светоносци''[6]. .
Иисус Христос е Глава на Църквата, а християните са "членове на това Тяло”[7]. За св. Игнатий идеалът е духовно и телесно единение с Бога. Това единение ние постигаме само чрез Иисус Христос[8] и главно чрез Неговото въплъщение. Според св. ап. Павел християните са присадени към Христос и така от Него в тях се влива живот /Кол. 1:19/. Тази мисъл изразява св. Игнатий в посланието към Смирненци в 12 гл., 2 ст., където след като ги приветства в името на Иисус Христос пожелава както "телесно", така и "духовно" единение с Бог. Израз на това единение, на процеса на присъединяване или присаждане на отделни мъже и жени към Тялото Христово, което е Църквата, получава завършеност в тайнството Евхаристия. Следователно Евхаристията като проявление на Тялото Христово е и проявление и основа на Църквата на земята. Именно посредством участието си в Евхарислията ние ставаме чеда Божии и сънаследници, ставаме боголодобни и обожени, ставаме членове на Църквата. Защото както казва св. ап. Павел "едни хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме с един хляб" /1Кор. 10:17/.
В апостолските времена няма изрично дефинирани служения, освен това на самото апостолство. Св. ап. Павел понякога споменава за определени служители и други длъжностни лица сред богомолците, но те нямат общопризнат статус. Тези длъжности несъмнено предшестват по-късно установените оформянето на по-определен тип организация, която да съхранява и предава първоначалното учение и Предание на Църквата непокътнати. Това изисква по-стриктна форма на организация и контрол от страна на Църквата. Според св. Игнатий църковната йерархия има особена важност и значение. Сам Господ избира и определя кой ще Му служи: "Иисус Христос, несъмненият наш живот, е волята на Отец, както и епископите - определени из пределите на вселената - са по волята на Иисус Христос"[9]. В посланието си до Ефесяни св. Игнатий пише "когото праща Господарят на вселената в Своята Си собственост, така трябва да го приемаме, както Онзи, Който го изпраща, И така ясно е, че трябва да гледаме на епископа като Самия Господ"[10]. Същата мисъл св. Игнатий изразява и когато говори за филаделфийския епископ, който приема своето служение за благото на другите: "Разбрах, че този епископ не от себе си, нито чрез хора, нито за суетна слава, е придобил служението, което засяга общото благо, а в любовта на Бога Отца и Господа Иисус Христос"[11]. Необходимо е да се отбележи, че всички йерархически и апостолски функции са по дефиниция специални функции на живото Тяло Христово. Те са абсолютно необходими за изразяване или проявяване на този живот, който оживотворява всичко в света на времето и пространството. В този смисъл те са проявление на Христовото присъствие. Христос е единственият истински Глава и Служител на Църквата, както на невидимата, така и на видимата й част. Той упражнява тези функиции директно и непосредствено чрез нея и в нея. На църковните йерархични служители се съобщава особена Божия благодат, която им дава възможност да управляват и ръководят Църквата Христова, да извършват тайствата и да бъдат посредници при изпращане на Божията благодат и даровете на Св. Дух върху вярващите. Затова и св. Игнатий пише на Поликарп: "призовавам те да продължиш по пътя си в благодат, в която си се облякъл да призоваваш всички, за да се спасят"[12].
Като приемници на светите апостоли, епископите са върховните учители, тайноизвършители и ръководители на вярващите в Църквата. Епископът на отделната Църква е всичко. Затова до ефесяни св. Игнатий пише, че на епископът трябва да се гледа като на Самия Господ[13]. В ръцете на епископа е съсредоточено цялото управление на отделната Църква. Той е длъжен да управлява поверената му Църква, така както и Иисус Христос управлява основаната от Него Църква. До Магнезийците Св. Игнатий пише: "Старайте се да вършите всичко съгласие с Бога, като епископът седи отпред - на мястото на Бога, презвитерите заемат в събранието мястото на апостолите, а на дяконите - най-скъпите на мене - е поверено служението на Иисус Христос”[14]. Всичко, което се отнася до Църквата, трябва "да се върши с епископа"[15]. Всеки един, който върши нещо без епископа, не е "божии"[16], той е с "нечиста съвест"[17], "служи на дявола”[18]. Показателно е, че във всички послания на св. Игнатий, главната мисъл е подчиняването на епископа, единението с него и зачитането на неговия авторитет. Само така може да се запази целостта и единството на Църквата при опасността, която я застрашава от страна на лъжеученията на евионити и докети. Св. Игнатий вижда колко е голяма опасността за църквата от страна на неговите врагове. Затова той моли, увещава и настоява вярващите в отделните помесни църкви да запазят единството, единомислието, сьгласнето и единението с църковната йерархия, начело с епископа. Колкото по-голяма е външната опасност, толкова по-големи трябва да бъдат вътрешната сплотеност, единомислието и съгласието на църковната община. До Филаделфийци св. Игнатий зове в посланието си: "Отбягвайте измамите и засадите на княза на този век, недейте притискани от неговото мнение, да губите силите си и любовта, а се съберете всички заедно в неразделено сърце"[19]. Само единствст между самите християни дава и съюза с Бога.
Св. Игнатий счита, че епископът не е някакъв самовлааен разпоредител във всички църковни дела на поверената му църква. Напротив, епископът трябва да се ползва от участието и съвета на презвитерите, дяконите и народа. Това ясно се вижда от посланието на св. Игнатий при случая, когато Смирненската църква трябва да изпрати пратеник в Сирия. Този пратеник трябва да поздрави Сирийската църква по случай прекратяване гонението против християните. Св. Игнатий пише на Поликарп: "Длъжен си, богоблажений Поликарпе, да събереш най-богоугоден съвет и да ръкоположиш някого, когото имате за много обичан
и решителен, който ще може да се нарече Божии вестител. Него трябва да удостоите да прослави в Божията слава непоколебивата Ваша любов, като се отправи за Сирия"[20].
Помощници и съветници на епископа са презвитерите. Тях св. Игнатий сравнява със събора на апостолите. За управлението и ръководството на живота на отделната Църква според св. Игнатий, епископът може да свиква събрания от презвитерите. На тези събрания епископът председателства на мястото на Бога Иисус Христос. Презвитерите заемат второ място след епископа. Те са негови помощници, както се вижда от посланнего да Филаделфийците в надписа: "Презвитерите не трябва нищо да вършат без епископа, трябва да му се подчиняват във всичко и да са съгласни с неговата воля", "Вие трябва да се съгласявате с волята на епископа, което действително и правите”[21].
Дяконите заемат трето място в църковната йерархия. Те не взимат участие в управлението на Църквата и нямат право да извършват тайнства. Те са единствено и само служители на Христа. На дяконите е поверено "служението на Иисус Христос"[22] и са прислужници при извършване на тайнствата. Те са подчинени, както на епископа, така и на презвитерите. В посланието си до Тралийци св. Игнатий пише: "По същият начин нека се почитат дяконите, като Иисус Христови, както и епископът е образ на Отца, а презвитерите, пък като Божие събрание, като връзка с апостолите. Без тях няма Църква”[23]. Това доказва, че за св. Игнатий, църковните и йерархически лица са поставени от Бога за управление и ръководство на Църквата по особен начин чрез тайнството свещенство. За него църковната йерархия е не само чисто юридически институт, а е главно догматически.
Епископите предимно са призвани да служат на олтаря и да извършват Божествените жертви - Евхаристията. В този смисъл те са тайноизвършителите в Църквата. Самата Евхаристия се разглежда, като Тайната Вечеря й затова някой трябва да заеме мястото на Христос. Св. Игнатий винаги нарича Глава на евхаристийното събрание епископа. При него за първи път виждаме евхаристийно богословие. При св. Игнатий Евхаристията е централна тема. Църквата се осъществява, когато нейните членове се събират заедно за извършване на общото действие. Християнството никога не е било езотерично учение и не поражда тайни общества. Да си и да бъдеш християнин означава на първо място физически да се събираш заедно с другите и по този начин да осъществяваш самата същност на Църквата като събрание. Затова и св. Игнатий пише: "Затова, който не ходи в общото сьбрание, той вече се е възгордял и сам се е осъдил"[24]. Контекстът на това изказване показва сакраменталния характер на общите събрания - Църквата. Евхаристията е проявление на Иисус Христос. Затова и служението на епископа също е неразривно свързано с Евхаристията и няма валидност извън нейната рамка. Без Евхаристия не може да има проявяване на Тялото Христово. Без епископа, като лице, на което са поверени тези светотайнствени правомощия, не може да се отслужи евхаристийното тайнство. Затова св. Игнатий казва, че където е Христос, там е и съборната Църква. В своето послание до Смирняни той казва: "Нито един да не върши без епископа нищо от нещата, които се отнасят до Църквата. Нека Ви води онази сигурна Евхаристия, която се отслужва от епископа или от онзи, на когото той я е поверил. Където и да се яви епископа, там да върви и множеството..."[25]. Епископът, по този начин носи отговорност за всичко, което става в неговата община и особено за извършването на Евхаристията. Едва по-късно, в резултат на първоначалното разбиране за природата на епископата, епископът се превръща в администратор, управляващ няколко евхаристийни общини. В днешно време функциите на епископа в днешната община фактически се осъществяват от свещениците.
За св. Игнатий е от изключителна важност потребяването на една Евхаристия, защото в нея се осъществяват цялото единство на Църквата: „Затова старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на Господ наш Иисус Христос и една е чашата за единение с кръвта Му, един е жертвеника, както един е епископа. Заедно с презвитерството и дяконите - моите съроби, за да вършите според Бога каквото и да вършите”[26]. Една плът, една чаша, един жертвеник, един епископ - всичко това е абсолютно и задължително необходимо условие за евхаристийното събрание. Защото това събрание съществува за всички и е събрание на всички, в него не може да има никакво разделение, то не може да бъде превърнато в частна инициатива, извършвана поради прищявка на отделни хора.
Сьборносгта и апостоличността на поместната църква се основава на факта, че тя въплъщава и проявява по динамичен начин пълнотата на истината, която е в Христа. Епископът не е външен знак на тази съборност, апостоличност и единност. Той е тяхно живо изражение, защото изпълнява функциите, които водят началото си от Христос. Затова и св. Игнатий в посланието си до Смирненци пише: "Където и да се яви епископа, там да върви множеството, също както където е Иисус Христос, там е вселенската църква"[27]. В този текст за първи път в историята на християнството срещаме израза "вселенска ( католическа) църква". В ранно-християнската книжнина този израз няма смисъл на георгафска универсалност. Той се отнася до "пълнотата" на Църквата. Католическата същност на Църквата да се реализира дори в община, която се състои само от двама души. Всичко зависи от това с каква цел са се събрали те. Единственото необходимо условие, за да бъде събранието Църква е присъствието на Христос, а за това е необходим епископ. Поради естеството на своето служение, всеки епископ е равен по същество на всеки друг епископ. Следоветелно един епископ е съборен (католически) и апостоличен в пълнота чрез проявяването на един и същи тайнства и вяра, така, както и всяка поместна църква е в пълнота съборна (католическа) и апостолска по същата причина. Именно поради това всеки епископ въплъщава в еднаква степен с всеки друг епископ принципа на единност на Църквата и е негово отражение на земята.
Следователно, индентичността на единството, апостоличността и съборността на всяка поместна църква и на нейният епископ изгражда критерият, който установява отношенията между различните поместни църкви и техните епископи. Тя изгражда критерия за тяхната единност помежду им в една съборна и апостолска Църква. Така се стига до институцията на църковните събори, събранията на епископи, призовани да призоват дали всички споделят едни и същи тайнства и вяра, да определят какви са те и как най-вярно да бъдат формулирани.
В заключение можем да кажем, че св.Игнатий споделя учението за висотата на епископското служение и ролята му в Църквата. Според св. Игнатий епископът главно е пазител на Христовото учение и здрава опора на истинската вяра. Същевременно подчертава, че без йерархия няма Църква и, че където е епископа, там трябва да бъде и паството. За да избегнат заблудите вярващите трябва да бъдат в единение с Христа, апостолите и епископите. Който е в единение с епископа, той е в единение и с Христос. Вън от Цьрквата спасение няма и не може да има. На епископа трябва да се указва пълно уважение. Затова и в църковните дела нищо не трябва да се върши и предприема без епископа.
1 Изборник. Св. Игнатий Богоносец. Посл. Еф. 9,1, София. 2001, с.18.
2 Пак. там. Посл. Магн. 7, с. 25.
3 Пак. Там. Посл. Еф. 9, 1-2, с. 17-18.
4 Посл.еф. 5,2, с. 16.
5 Посл. Трал. 1,2, с. 31.
6 Ефес. Надпис, с. 21; Смирн. Надпис, с. 44; Рим. Надпис, с. 34; Посл. Еф. 9,1, с. 17-18.
7 Посл. смир. 4,2, с. 15.
8 Посл. Полик. 8,3, с.15.
9 Посл. Еф. 3, 2, с. 15.
10 Пак. Там. 6,1. с. 16.
11 Посл. Филад. 1,1, с. 39.
12 Посл. Полик. 1,2, с. 50.
13 Посл. Еф. 6,1, с. 16.
14 Посл. Магн. 6,1, с. 25.
15 Посл. Смир. 8,1, с. 47.
16 Посл. Филад. 3,1, с. 40.
17 Посл. Трал. 3,2, с. 30.
18 Посл. Смир. 9,1, с. 47.
19 Посл. Филад. 6,2, с. 41.
20 Посл. Полик., 7,2 с. 53.
21 Посл. Еф., 4,1, с. 15.
22 Посл. Магн., 6,1, с. 25.
23 Посл. Трал., 3,1, с. 30.
24 Посл. Еф., 5,3, с. 16.
25 Посл. Смирн., 8, 1-2, с. 47.
26 Посл. Полик., 7,2, с. 53.
27 Посл. Смирн., 8, 2, с. 47.
петък, 28 октомври 2011 г.
Причини за възникване на исляма
автор: Галина Котова
Ислямът нанася много сериозни вреди на християнството. Няма как обаче да разберем исляма, ако преди това не изясним причините, които водят до неговата поява. Монотеистична религия, ислямът завладява Арабския полуостров, за което способства политически слабо развитото население. Много способства и географското положение и развитите търговски пътища. Силно влияние за възникването на исляма оказва и съперничеството на две империи: Византия и Персия. По този начин се наблюдава сериозен сблъсък между християнството и зороастризма. Ересите в християнството оказват влияние в тези земи, които проникват тук заради гонението от страна на Византийската империя.
Родината на исляма е древна Арабия, която е разположена в обширния и пустинен Арабски полуостров. Тази територия може да се подели условно на две части: крайбрежната Тихам и пустинята Недж. През VII в. Арабския полуостров наброява 5-6 милиона души върху площ от над 3 000 000 км2, 90% от които заема пустинята. Арабското население – уседнали номади, обединени племена и родове, обитават предимно крайбрежието на Червено море и високите плата на централната част[1].
Ислямът се заражда през VII в. в и около пустинния оазисен комплекс Мека и Медина. Първите привърженици на Мохамед са номадите, земеделците и търговците, преминаващи през тези земи. Като район, труден за живеене, Арабския полуостров може да се приеме като последно място, в което може да се развие цивилизация. Земеделието е възможно само в оазисите и в поречието на реките. Останалата част на полуострова е подходяща само за номадите-пастири. Доста късно там процъфтява цивилизация, привнесена от плодородните земи. На Запад полуострова е отделен от Африка чрез Червено море, на изток граничи с Персийския залив, на юг е Арабско море. На север достига до плодородния полумесец: Палестина, Сирия и Месопотамия. Тези райони се отличават с липсата на вода.
Плодородните земи на Сирия, Палестина, Египет и Месопотамия са обект на интерес на воини, на завладявания, т.к. от там се доставя храната за Римската империя. Египет е житницата за Римската империя. Този свят се превръща в люлка на древната арабска общност със своя самобитна култура.
Арабите имат семитски произход. Семити /на иврит שֵׁם, Шем/ е термин, въведен в 1781 г. от немския учен А. Л. Шлецер. Така той обозначава тези народи, които се числят в генеалогията на библейската книга Битие /глава 10/ в качеството на потомците на Сим и излезли на историческата сцена около 3000 г. пр. Хр. Класификацията на Шлецер се основава на близостта на езиците, на които говорят тези народи и в частност на тяхната културна близост[2]. Семитите поставят основите на развитие на цивилизации и на трите основни религии: юдаизъм, християнство и ислям. От друга страна ниското ниво на материална и книжовна култура и археологичен материал, води до една неяснота за ранната история на този регион на света. Като сведения се приемат разнообразни легенди, приказки и предания, но те трябва да се приемат много критично. През 22 г сл. Хр. Строман пише, че земята на юг населяват земеделци, следва пустош, населението е араби. Арабският език по много свои характеристики е най-старият от семитските езици според някои. Омонимът „араби”- жители на пустинята се извежда от семитския език. Първоначално само южната част на полуострова е населена. С преселението започва и разселването във всички посоки и то главно към Египет. Счита се, че семитите се смесват с хамитите и създават историческия Египет. Друга посока на миграционната вълна е по източния бряг на север, за да се достигне до междуречието, в което те се срещат с шумерите и се създава Месопотамия. Доста по-късно от тези племена поемат на север и се смесват с населението на Сирия и Палестина. От тях произхождат аморейци и финикийци. Вижда се как участието на арабите като семити се забелязва в античния свят.
Битът на древните араби се свързва с превъзходството на семейство с повече синове. Такава фамилия господства над другите, защото нейният старейшина се опира на силата на синовете си. Трудните условия на живот принуждават арабите често да нападат съседите си, като отвличат стадата, жените и децата им.
До VII в. арабите са политически слабо организирани. Известни са три по-големи царства: минейско, сабейско, химяритско. И трите се намират в Южна Арабия, където има далеч по-добри условия на живот, най-вече богати почви и пътища, които водят до Индия. Когато пътният трафик се измества по Индийския океан и Червено море, тези царства западат[3].
През V в. в химяритското царство прониква юдаизмът и християнството. Негови проводници стават аксумитите /етиопците/, които отдавна изповядват и двете религии. След настаняването на персите тези религии загубили почва сред местното население.
На север са познати други две арабски царства: на Лахмидите и на Хасанидите. Поради близостта им с Византия и Персия те са изцяло под техен контрол. И доколкото християнството прониква сред тези араби, то било в монофизитска форма.
Така в продължение на няколко века преди появата на исляма, политиката в района на Близкия изток е доминирана от съперничеството на две империи: Византия на северозапад и Персия на изток. По този начин се наблюдава сериозен сблъсък между християнството и зороастризма. Ересите в християнството оказват влияние в тези земи, които проникват тук заради гонението от страна на Византийската империя. Особено важни са двете ереси несторианство и монофизитство. Във Византия се преследват не само ересите на християнска основа. Император Теодосий I издава указ, според който християните са равноправни поданици в империята, но само тези, които изповядват Никейския символ на вярата. Така малко преди исляма да завладее духовното пространство на Арабия, в най-култивираната и богата част на полуострова – Хиджас, се настаняват юдаизмът и християнството във вид на някои еретически превъплъщения. Търговската дейност способства за навлизането на нови религиозни учения.
Думата ислям произхожда от четвъртата глаголна форма на корена slm: аслама, „подчинявам се” и означава „подчинение /на бога/”; муслим, „мюсюлманин” е деятелно причастие: „подчиняващ се /на бога/.
В навечерието на исляма арабите изповядват старите си езически вярвания, към които се добавят влиянието на юдаизма и християнството. В частност това е Стария Завет на евреите и християнското учение за спасението. На тази основа възниква ислямският монотеизъм, който в много по-голяма степен се доближава до еврейския яхвизъм.
След казаното по-горе можем да кажем, че ислямът възниква на Арабския полуостров, който се намира под доминиращото съперничество на Византия и Персия. Християнството се свързва с Византийските интереси. То се възприема трудно от високоразвити общества и не може да се възприеме добре от неразвити. Много по-лесно за възприемане е християнството в неговите еретически разклонения. Арабите са слабо развито в политическо отношение общество. Същевременно в навечерието на VII век те изповядват езичество, към което са добавени юдаизма и християнството. Самият ислям отговаря на политическо и религиозно развитие на тамошното население, защото се възприема много по-лесно, понеже се свързва със спазването на няколко лесни правила.
1 Виж Григориев, Владимир. Религиите по света. София: Хемус. 1998, с. 178
2 Еврейска енциклопедия. Семити.
3 Виж Бакалов, Георги, Тотьо Коев. История на религиите. София. 2001, с. 208-210.
Ислямът нанася много сериозни вреди на християнството. Няма как обаче да разберем исляма, ако преди това не изясним причините, които водят до неговата поява. Монотеистична религия, ислямът завладява Арабския полуостров, за което способства политически слабо развитото население. Много способства и географското положение и развитите търговски пътища. Силно влияние за възникването на исляма оказва и съперничеството на две империи: Византия и Персия. По този начин се наблюдава сериозен сблъсък между християнството и зороастризма. Ересите в християнството оказват влияние в тези земи, които проникват тук заради гонението от страна на Византийската империя.
Родината на исляма е древна Арабия, която е разположена в обширния и пустинен Арабски полуостров. Тази територия може да се подели условно на две части: крайбрежната Тихам и пустинята Недж. През VII в. Арабския полуостров наброява 5-6 милиона души върху площ от над 3 000 000 км2, 90% от които заема пустинята. Арабското население – уседнали номади, обединени племена и родове, обитават предимно крайбрежието на Червено море и високите плата на централната част[1].
Ислямът се заражда през VII в. в и около пустинния оазисен комплекс Мека и Медина. Първите привърженици на Мохамед са номадите, земеделците и търговците, преминаващи през тези земи. Като район, труден за живеене, Арабския полуостров може да се приеме като последно място, в което може да се развие цивилизация. Земеделието е възможно само в оазисите и в поречието на реките. Останалата част на полуострова е подходяща само за номадите-пастири. Доста късно там процъфтява цивилизация, привнесена от плодородните земи. На Запад полуострова е отделен от Африка чрез Червено море, на изток граничи с Персийския залив, на юг е Арабско море. На север достига до плодородния полумесец: Палестина, Сирия и Месопотамия. Тези райони се отличават с липсата на вода.
Плодородните земи на Сирия, Палестина, Египет и Месопотамия са обект на интерес на воини, на завладявания, т.к. от там се доставя храната за Римската империя. Египет е житницата за Римската империя. Този свят се превръща в люлка на древната арабска общност със своя самобитна култура.
Арабите имат семитски произход. Семити /на иврит שֵׁם, Шем/ е термин, въведен в 1781 г. от немския учен А. Л. Шлецер. Така той обозначава тези народи, които се числят в генеалогията на библейската книга Битие /глава 10/ в качеството на потомците на Сим и излезли на историческата сцена около 3000 г. пр. Хр. Класификацията на Шлецер се основава на близостта на езиците, на които говорят тези народи и в частност на тяхната културна близост[2]. Семитите поставят основите на развитие на цивилизации и на трите основни религии: юдаизъм, християнство и ислям. От друга страна ниското ниво на материална и книжовна култура и археологичен материал, води до една неяснота за ранната история на този регион на света. Като сведения се приемат разнообразни легенди, приказки и предания, но те трябва да се приемат много критично. През 22 г сл. Хр. Строман пише, че земята на юг населяват земеделци, следва пустош, населението е араби. Арабският език по много свои характеристики е най-старият от семитските езици според някои. Омонимът „араби”- жители на пустинята се извежда от семитския език. Първоначално само южната част на полуострова е населена. С преселението започва и разселването във всички посоки и то главно към Египет. Счита се, че семитите се смесват с хамитите и създават историческия Египет. Друга посока на миграционната вълна е по източния бряг на север, за да се достигне до междуречието, в което те се срещат с шумерите и се създава Месопотамия. Доста по-късно от тези племена поемат на север и се смесват с населението на Сирия и Палестина. От тях произхождат аморейци и финикийци. Вижда се как участието на арабите като семити се забелязва в античния свят.
Битът на древните араби се свързва с превъзходството на семейство с повече синове. Такава фамилия господства над другите, защото нейният старейшина се опира на силата на синовете си. Трудните условия на живот принуждават арабите често да нападат съседите си, като отвличат стадата, жените и децата им.
До VII в. арабите са политически слабо организирани. Известни са три по-големи царства: минейско, сабейско, химяритско. И трите се намират в Южна Арабия, където има далеч по-добри условия на живот, най-вече богати почви и пътища, които водят до Индия. Когато пътният трафик се измества по Индийския океан и Червено море, тези царства западат[3].
През V в. в химяритското царство прониква юдаизмът и християнството. Негови проводници стават аксумитите /етиопците/, които отдавна изповядват и двете религии. След настаняването на персите тези религии загубили почва сред местното население.
На север са познати други две арабски царства: на Лахмидите и на Хасанидите. Поради близостта им с Византия и Персия те са изцяло под техен контрол. И доколкото християнството прониква сред тези араби, то било в монофизитска форма.
Така в продължение на няколко века преди появата на исляма, политиката в района на Близкия изток е доминирана от съперничеството на две империи: Византия на северозапад и Персия на изток. По този начин се наблюдава сериозен сблъсък между християнството и зороастризма. Ересите в християнството оказват влияние в тези земи, които проникват тук заради гонението от страна на Византийската империя. Особено важни са двете ереси несторианство и монофизитство. Във Византия се преследват не само ересите на християнска основа. Император Теодосий I издава указ, според който християните са равноправни поданици в империята, но само тези, които изповядват Никейския символ на вярата. Така малко преди исляма да завладее духовното пространство на Арабия, в най-култивираната и богата част на полуострова – Хиджас, се настаняват юдаизмът и християнството във вид на някои еретически превъплъщения. Търговската дейност способства за навлизането на нови религиозни учения.
Думата ислям произхожда от четвъртата глаголна форма на корена slm: аслама, „подчинявам се” и означава „подчинение /на бога/”; муслим, „мюсюлманин” е деятелно причастие: „подчиняващ се /на бога/.
В навечерието на исляма арабите изповядват старите си езически вярвания, към които се добавят влиянието на юдаизма и християнството. В частност това е Стария Завет на евреите и християнското учение за спасението. На тази основа възниква ислямският монотеизъм, който в много по-голяма степен се доближава до еврейския яхвизъм.
След казаното по-горе можем да кажем, че ислямът възниква на Арабския полуостров, който се намира под доминиращото съперничество на Византия и Персия. Християнството се свързва с Византийските интереси. То се възприема трудно от високоразвити общества и не може да се възприеме добре от неразвити. Много по-лесно за възприемане е християнството в неговите еретически разклонения. Арабите са слабо развито в политическо отношение общество. Същевременно в навечерието на VII век те изповядват езичество, към което са добавени юдаизма и християнството. Самият ислям отговаря на политическо и религиозно развитие на тамошното население, защото се възприема много по-лесно, понеже се свързва със спазването на няколко лесни правила.
1 Виж Григориев, Владимир. Религиите по света. София: Хемус. 1998, с. 178
2 Еврейска енциклопедия. Семити.
3 Виж Бакалов, Георги, Тотьо Коев. История на религиите. София. 2001, с. 208-210.
вторник, 30 август 2011 г.
Послушанието според устава на св. Василий Велики
автор: Галина Котова
Със зараждането на монашеството през IV в. започва и даването на обети. Един от тези обети, които дават само монасите, но не и миряните е обетът за послушание. Днес има литература по този въпрос, като в много случаи се вменява послушание и на миряните. Показателен за неразбирането на послушанието е, че всеки, който облече расо започва да се счита за старец и ръководител на човешки души. Това е проблемът на младостарчеството, характерен не само за нашата страна. Всичко това води до огромно изкривяване на тази проблематика и необходимостта за същата да се направи сериозно изследване. Необходимо е да се постави въпросът към кого трябва да има послушание – към Бога или към човек? Важен извор в това отношение са древните монашески устави. Титан на богословската мисъл, признат от Църквата, св. Василий Велики /† 379/ в своят устав засяга послушанието. Много точно и ясно, без да има нужда от допълнително тълкуване св. Василий Велики пише, че „послушанието към Бога е за предпочитане пред всичко” /обширно правило 12/. Този текст е показателен за всички. Не трябва да се заменя Богоугодието с човекоугодие. Всеки човек е длъжен преди всичко да угоди на Своя Творец и Създател и да изпълнява всичко според Евангелието. Всяка заповед, която човек изпълнява, но същата противоречи на Словото Божие, излиза от рамките на послушанието и се превръща в човекоугодие. Подобно послушание не води до спасение, а към погибел, защото служи на егоистични и користни интереси.
Всички хора сме монаси, защото „сме странници и пришълци” в чужда земя /Пс. 38:13/. Без Бог човек е много самотен, независимо от хората около него, защото му липсва най-важното - общението и причастността с Твореца. Като носител на Божия образ и подобие, човек е онтологично свързан с Бога. Човекът е образ на Иисус Христос1, поради което битието и състоянията на Първообраза се проявяват и у образа. Намиращ се между двата свята – духовният свят на ангелите и материалният свят на природата, човекът „побира в себе си и двата свята”2. Богоподобието се състои в изпълнение на Божията воля, в постоянно общение със Света Троица, с хората и с цялото творение. Целта на човешкия живот е постигане на богоподобие, т.е. да стане „бог по благодат”3. Затова човекът трябва да води живот в служба на Бога и себе си. Това означава човекът да принася на Бога себе си, цялото свое битие и живот, както и цялото творение около себе си: “Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци” /Пс. 49:14/ и “Който принася жертва хвала, той Ме почита, и който следи своя път, нему ще явя Божие спасение” /Пс. 49:23/. Тези стихове свидетелстват, че за Бог истинската жертва е хвалата, благодатността на хората за всичко, което Той ни е дал, за Неговите благодеяния към нас, като изпълнение на назначението на човека в света.
Според днешното разбиране монахът е човек, посветил себе си на Бога, чрез даване на обети. Тези обети се съпровождат с пострижение на косите в знак на служение на Бога. Монашеството се дели на три последователни степени в съответствие с приетите обети: расофорен монах4, монах с малка схима5 и монах с велика схима6. Монашество възниква в края на III в. - началото на IV век в Египет и Палестина. В IV в. свети Василий Велики основава манастир.
Свети Василий Велики в своя устав ясно посочва какво е послушание и как се изпълнява. Всеки, който решава да тръгне по този път трябва да „живее по Божиите заповеди и да пази послушание към своите наставници”7. Това означава, че става въпрос за манастирски начин на живот, както и за взаимоотношения между старец и послушник. Това в никакъв случай не може да се вменява на хора, които живеят в света. Необходимо е непосредствено съжителство, така че старецът да може да наблюдава своя ученик, да следи за неговото духовно състояние и да пресича всички козни на лукавия, стремящ се да отклони послушника от поетия път. Сам Христос ни даде пример за това как се следва волята на Отца. Този, Който притежава Божествена и човешка воля ни показа, че човешката воля трябва да следва Божествената. Затова и св. Василий Велики пише: „Както Бог, Който е Отец на всички и Който благоволява да се именува така, изисква от своите служители благопокорност и в най-малкото; така и духовният старец сред човеците, съобразяващ своите разпореждания с Божиите заповеди изисква безпрекословно послушание”8. Тук светият отец ни дава много важно указание, което в днешно време се пропуска и не се споменава - „съобразяването с Божиите заповеди” е изключително важно правило за послушанието. Това означава, че послушникът изпълнява волята на Бог Отец. Единствено за заповедите на стареца, съобразени с Евангелието, може да се изиска пълно послушание. Само в този случай послушника трябва да има пълно доверие и покорство пред своя ръководител.
Свети Василий Велики описва детайлно послушанието на старозаветните патриарси и пророци, за да покаже как те следват и изпълняват на дело послушание към Бога. Те не знаят накъде ги води Той, но с пълно доверие Го следват, съзнавайки, че всичко е за тяхно добро. Христос също изпълни до смърт послушание към Отца, с което ни даде личен пример за следване на волята на Бог Отец. Всеки човек притежава самолюбие и не може сам да преценява за себе си. Поради това „по-лесно може да ни опознае и лекува някой друг, защото страстта на самолюбието не затруднява истинската преценка, на този, който съди за другите”9. Следователно ролята на духовния наставник е лечение на послушника. Изпълнявайки Божията воля и следвайки Неговите заповеди, духовният старец има за цел да излекува всички язви и духовна тлака от послушника за спасение.
От казаното до тук, се определя и пространството на послушанието: „истинското и съвършено послушание на подчинените към техния наставник се изразява не само в това, по съвета на настоятеля те да се въздържат от неподобаващото, но също така без негова воля да не вършат нещо, заслужаващо голяма похвала”10. Въздържанието от неподобаващото е въздържание и отклонение от греха. Защото греха отдалечава човека от Бога, лишава го от общение и причастност с Твореца. Това е най-страшното за всеки, защото остава сам в своята изолираност и самота. Човек е силен само, когато е с Бога, от Когото черпи сили - в тази връзка се получават даровете на Светия Дух – мир, любов, радост. Извършването на някакво дело само за похвала от страна на хората, отнема тези дарове, защото се прави от самолюбие и гордост.
Свети Василий дава указание и какво трябва да е отношението към този, който „с неохота изпълнява Божиите заповеди, на първо място всички трябва да се отнасят със състрадание, като към болен член, а настоятелят е длъжен да се опита да излекува недъга му със своите увещания”11. Много ясно тук се посочва, че трябва лечение. Главното в християнството е любовта. Именно с любов може човек да се увещава, за да се отвърне от грешния си път. Всеки може да изпадне в заблуда, важно е да има кой да му помогне и измъкне от блатото на заблудата. Състраданието и милостта за основни за лечението на болния от грях. Само с добро и любов такъв човек може да се засрами и покае. При тези, които упорстват и не се покоряват на лечението, свети Василий Велики препоръчва „да бъде отсечен от общото тяло, като някои повреден и напълно безполезен член”12. Всичко се съобразява с Господните заповеди: „ако дясното ти око те съблазнява, извади го и изхвърли от себе си” /Мат. 5:29/. Колкото и жестоко да звучи, това наставление е за доброто на останалите, които жадуват за пълноценна причастност с Бога.
„Който никак на приема лечението, предлагано му от настоятеля, той не е в съгласие и със самия себе си. Понеже, ако не се съгласява да се подчини , а следва своята собствена воля, то защо изобщо и живее заедно с него?”13. Подобно съжителство не носи духовна полза за никого. Целта на послушанието е да се съблюдават безпрекословно всички заповеди, съобразени с волята Божия. Послушникът трябва да се научи човешката му воля да следва Божествената, както това ни показа на дело Богочовека. Това е и задачата на духовния старец – да научи послушника безропотно да следва Евангелските заповеди за спасение и общение с Бога. В това послушание е изразена и любовта на човека, спазващ словото на Отца.
Свети Василий Велики дава и важно указание, относно въпроса „трябва ли да проявяваме послушание към всекиго, който ни нарежда каквото и да било?”14. Този въпрос е особено актуален в днешно време, когато голяма част от духовенството ни изразява претенции за послушание дори и към миряни. При поглед към наставленията на светия отец ще видим, че той счита, че трябва да се спазва послушание, когато съвета е добър и не противоречи на Божиите заповеди. Като пример той дава пророк Моисей, който изпълнява съвета на Йотор, защото е добър. Това означава, че всяка заповед, която е добра и е в унисон с Евангелските, трябва и е необходимо да се спазва, защото служи за духовното израстване на човека. Напротив, всяка заповед, независимо от сана на този, който я дава, ако е лоша и противоречи на Божиите заповеди, трябва да се отхвърля, защото е човекоугодие и е за погибел на този, който я изпълнява.
От всичко казано по-горе можем да заключим, че св. Василий Велики ни е оставил важни указания за послушанието. То е характерно само за манастирския живот и се отнася за взаимоотношенията духовен старец-ученик. Заповедите на послушание са за лечение на ученика и привеждането му към Бога. Послушанието се изразява в спазване на всички заповеди, които са в съответствие с евангелските, защото това е послушание към Бог Отец. Важно е да не се смесва Богоугодието с човекоугодие, защото последното не води към спасение. Поради това нека по-често се обръщаме към светоотеческото наследство, за да имаме правилен поглед към православието, такова каквото ни го завещаха светите отци и учители на Църквата.
1 човекът е образ на Света Троица
2 Евдокимов, Пол. Православието. София. 2006, с. 110.
3 Светоотеческа формула, приписвана на св. Ириней Лионски.
4 Подготвителна степен за приемането на малка схима.
5 Монахът дава обетите за целомъдрие, нестежателство и послушание.
6 Приема обет за отричане от света и всичко светско.
7 Велики, Василий. Древни монашески устави. Света гора, Атон. 2002, с. 415.
8 Пак там. с. 415.
9 Пак там с. 421.
10 Пак там. с. 421.
11 Пак там. с. 422.
12 Пак там. с. 422.
13 Пак там. с. 423.
14 Пак там. с. 429.
Със зараждането на монашеството през IV в. започва и даването на обети. Един от тези обети, които дават само монасите, но не и миряните е обетът за послушание. Днес има литература по този въпрос, като в много случаи се вменява послушание и на миряните. Показателен за неразбирането на послушанието е, че всеки, който облече расо започва да се счита за старец и ръководител на човешки души. Това е проблемът на младостарчеството, характерен не само за нашата страна. Всичко това води до огромно изкривяване на тази проблематика и необходимостта за същата да се направи сериозно изследване. Необходимо е да се постави въпросът към кого трябва да има послушание – към Бога или към човек? Важен извор в това отношение са древните монашески устави. Титан на богословската мисъл, признат от Църквата, св. Василий Велики /† 379/ в своят устав засяга послушанието. Много точно и ясно, без да има нужда от допълнително тълкуване св. Василий Велики пише, че „послушанието към Бога е за предпочитане пред всичко” /обширно правило 12/. Този текст е показателен за всички. Не трябва да се заменя Богоугодието с човекоугодие. Всеки човек е длъжен преди всичко да угоди на Своя Творец и Създател и да изпълнява всичко според Евангелието. Всяка заповед, която човек изпълнява, но същата противоречи на Словото Божие, излиза от рамките на послушанието и се превръща в човекоугодие. Подобно послушание не води до спасение, а към погибел, защото служи на егоистични и користни интереси.
Всички хора сме монаси, защото „сме странници и пришълци” в чужда земя /Пс. 38:13/. Без Бог човек е много самотен, независимо от хората около него, защото му липсва най-важното - общението и причастността с Твореца. Като носител на Божия образ и подобие, човек е онтологично свързан с Бога. Човекът е образ на Иисус Христос1, поради което битието и състоянията на Първообраза се проявяват и у образа. Намиращ се между двата свята – духовният свят на ангелите и материалният свят на природата, човекът „побира в себе си и двата свята”2. Богоподобието се състои в изпълнение на Божията воля, в постоянно общение със Света Троица, с хората и с цялото творение. Целта на човешкия живот е постигане на богоподобие, т.е. да стане „бог по благодат”3. Затова човекът трябва да води живот в служба на Бога и себе си. Това означава човекът да принася на Бога себе си, цялото свое битие и живот, както и цялото творение около себе си: “Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци” /Пс. 49:14/ и “Който принася жертва хвала, той Ме почита, и който следи своя път, нему ще явя Божие спасение” /Пс. 49:23/. Тези стихове свидетелстват, че за Бог истинската жертва е хвалата, благодатността на хората за всичко, което Той ни е дал, за Неговите благодеяния към нас, като изпълнение на назначението на човека в света.
Според днешното разбиране монахът е човек, посветил себе си на Бога, чрез даване на обети. Тези обети се съпровождат с пострижение на косите в знак на служение на Бога. Монашеството се дели на три последователни степени в съответствие с приетите обети: расофорен монах4, монах с малка схима5 и монах с велика схима6. Монашество възниква в края на III в. - началото на IV век в Египет и Палестина. В IV в. свети Василий Велики основава манастир.
Свети Василий Велики в своя устав ясно посочва какво е послушание и как се изпълнява. Всеки, който решава да тръгне по този път трябва да „живее по Божиите заповеди и да пази послушание към своите наставници”7. Това означава, че става въпрос за манастирски начин на живот, както и за взаимоотношения между старец и послушник. Това в никакъв случай не може да се вменява на хора, които живеят в света. Необходимо е непосредствено съжителство, така че старецът да може да наблюдава своя ученик, да следи за неговото духовно състояние и да пресича всички козни на лукавия, стремящ се да отклони послушника от поетия път. Сам Христос ни даде пример за това как се следва волята на Отца. Този, Който притежава Божествена и човешка воля ни показа, че човешката воля трябва да следва Божествената. Затова и св. Василий Велики пише: „Както Бог, Който е Отец на всички и Който благоволява да се именува така, изисква от своите служители благопокорност и в най-малкото; така и духовният старец сред човеците, съобразяващ своите разпореждания с Божиите заповеди изисква безпрекословно послушание”8. Тук светият отец ни дава много важно указание, което в днешно време се пропуска и не се споменава - „съобразяването с Божиите заповеди” е изключително важно правило за послушанието. Това означава, че послушникът изпълнява волята на Бог Отец. Единствено за заповедите на стареца, съобразени с Евангелието, може да се изиска пълно послушание. Само в този случай послушника трябва да има пълно доверие и покорство пред своя ръководител.
Свети Василий Велики описва детайлно послушанието на старозаветните патриарси и пророци, за да покаже как те следват и изпълняват на дело послушание към Бога. Те не знаят накъде ги води Той, но с пълно доверие Го следват, съзнавайки, че всичко е за тяхно добро. Христос също изпълни до смърт послушание към Отца, с което ни даде личен пример за следване на волята на Бог Отец. Всеки човек притежава самолюбие и не може сам да преценява за себе си. Поради това „по-лесно може да ни опознае и лекува някой друг, защото страстта на самолюбието не затруднява истинската преценка, на този, който съди за другите”9. Следователно ролята на духовния наставник е лечение на послушника. Изпълнявайки Божията воля и следвайки Неговите заповеди, духовният старец има за цел да излекува всички язви и духовна тлака от послушника за спасение.
От казаното до тук, се определя и пространството на послушанието: „истинското и съвършено послушание на подчинените към техния наставник се изразява не само в това, по съвета на настоятеля те да се въздържат от неподобаващото, но също така без негова воля да не вършат нещо, заслужаващо голяма похвала”10. Въздържанието от неподобаващото е въздържание и отклонение от греха. Защото греха отдалечава човека от Бога, лишава го от общение и причастност с Твореца. Това е най-страшното за всеки, защото остава сам в своята изолираност и самота. Човек е силен само, когато е с Бога, от Когото черпи сили - в тази връзка се получават даровете на Светия Дух – мир, любов, радост. Извършването на някакво дело само за похвала от страна на хората, отнема тези дарове, защото се прави от самолюбие и гордост.
Свети Василий дава указание и какво трябва да е отношението към този, който „с неохота изпълнява Божиите заповеди, на първо място всички трябва да се отнасят със състрадание, като към болен член, а настоятелят е длъжен да се опита да излекува недъга му със своите увещания”11. Много ясно тук се посочва, че трябва лечение. Главното в християнството е любовта. Именно с любов може човек да се увещава, за да се отвърне от грешния си път. Всеки може да изпадне в заблуда, важно е да има кой да му помогне и измъкне от блатото на заблудата. Състраданието и милостта за основни за лечението на болния от грях. Само с добро и любов такъв човек може да се засрами и покае. При тези, които упорстват и не се покоряват на лечението, свети Василий Велики препоръчва „да бъде отсечен от общото тяло, като някои повреден и напълно безполезен член”12. Всичко се съобразява с Господните заповеди: „ако дясното ти око те съблазнява, извади го и изхвърли от себе си” /Мат. 5:29/. Колкото и жестоко да звучи, това наставление е за доброто на останалите, които жадуват за пълноценна причастност с Бога.
„Който никак на приема лечението, предлагано му от настоятеля, той не е в съгласие и със самия себе си. Понеже, ако не се съгласява да се подчини , а следва своята собствена воля, то защо изобщо и живее заедно с него?”13. Подобно съжителство не носи духовна полза за никого. Целта на послушанието е да се съблюдават безпрекословно всички заповеди, съобразени с волята Божия. Послушникът трябва да се научи човешката му воля да следва Божествената, както това ни показа на дело Богочовека. Това е и задачата на духовния старец – да научи послушника безропотно да следва Евангелските заповеди за спасение и общение с Бога. В това послушание е изразена и любовта на човека, спазващ словото на Отца.
Свети Василий Велики дава и важно указание, относно въпроса „трябва ли да проявяваме послушание към всекиго, който ни нарежда каквото и да било?”14. Този въпрос е особено актуален в днешно време, когато голяма част от духовенството ни изразява претенции за послушание дори и към миряни. При поглед към наставленията на светия отец ще видим, че той счита, че трябва да се спазва послушание, когато съвета е добър и не противоречи на Божиите заповеди. Като пример той дава пророк Моисей, който изпълнява съвета на Йотор, защото е добър. Това означава, че всяка заповед, която е добра и е в унисон с Евангелските, трябва и е необходимо да се спазва, защото служи за духовното израстване на човека. Напротив, всяка заповед, независимо от сана на този, който я дава, ако е лоша и противоречи на Божиите заповеди, трябва да се отхвърля, защото е човекоугодие и е за погибел на този, който я изпълнява.
От всичко казано по-горе можем да заключим, че св. Василий Велики ни е оставил важни указания за послушанието. То е характерно само за манастирския живот и се отнася за взаимоотношенията духовен старец-ученик. Заповедите на послушание са за лечение на ученика и привеждането му към Бога. Послушанието се изразява в спазване на всички заповеди, които са в съответствие с евангелските, защото това е послушание към Бог Отец. Важно е да не се смесва Богоугодието с човекоугодие, защото последното не води към спасение. Поради това нека по-често се обръщаме към светоотеческото наследство, за да имаме правилен поглед към православието, такова каквото ни го завещаха светите отци и учители на Църквата.
1 човекът е образ на Света Троица
2 Евдокимов, Пол. Православието. София. 2006, с. 110.
3 Светоотеческа формула, приписвана на св. Ириней Лионски.
4 Подготвителна степен за приемането на малка схима.
5 Монахът дава обетите за целомъдрие, нестежателство и послушание.
6 Приема обет за отричане от света и всичко светско.
7 Велики, Василий. Древни монашески устави. Света гора, Атон. 2002, с. 415.
8 Пак там. с. 415.
9 Пак там с. 421.
10 Пак там. с. 421.
11 Пак там. с. 422.
12 Пак там. с. 422.
13 Пак там. с. 423.
14 Пак там. с. 429.
петък, 29 юли 2011 г.
Малък водосвет в православната традиция
автор: Галина Котова
Водата е вещество изключително важно за човека. С нея е свързан живота на всеки от нас. От друга страна водата има богата употреба. Тя дарява живот, но може и да го погуби. Водата се използва и за очистване и заема своето достойно място във всички ритуали и обреди, свързани с очистването и освещаването на хора, животни и предмети. Освещаването на водата като видим елемент, изразява признаването на значимостта на материята и преобразяването на света в ново творение. Това е задача, поставена на човека от Бога като част от Божието домостроителство за спасението на падналото човечество. В текстовете на Свещеното Писание на Новия Завет водата присъства като извор на живота, като материя на кръщението, като средство за лечение. Това показва огромната роля на водата за живота на човека изцяло. В този аспект малкият водосвет заема своето достойно място в живота на християнина.
Освещаването на водата в православната богослужебна традиция води до оформянето на няколко последования – велики /богоявленски водосвет, малък водосвет, освещаване на вода при кръщение, благославяне на теплотата и др. Използват се различни молитви, някои от които излезли от употреба. Освещаването на водата, която се ползва при осветителните и очистителните обреди, наричаме водосвет. Водосвет е обред, при който чрез молитви, призоваване на Светия Дух и кръстообразно благославяне на водата посредством ръката на свещеника, тя се освещава и става "лечителна за душите и телата и прогонваща всяка съпротива сила".
Малкият водосвет е последование, при което се призовава Божието благословение над водата, която придобива особени благодатни свойства и сили да прогонва видимите и невидими врагове, да освещава храмове, икони, одежди и предмети, да изцелява душевни и телесни недъзи и др. Осветената вода е наречена "светена вода", "света вода" и др. За основание на малкия водосвет служат събитията в къпалнята Витезда в Йерусалим. Там веднъж годишно ангел небесен „раздвижва” водата и който пръв влезел, се очиствал от каквото и заболяване да страдал. Но в деня, описан в Евангелието, при Витездата идва Сам Господ Иисус Христос.
Най-древното свидетелство за извършване на малък водосвет е дошло до нас от Цариградския патриарх Никифор (806-815), който казва, че е прието да се извършва водосвет в началото на всеки месец. Тъй като това не се споменава в Барбериновия евхологий, най-вероятно означава, че тази практика през IX в. все още не е повсеместна.
Документ от XI в. разкрива, че водоосвещението се извършва по време на св. Литургия след началните антифони и преди малкия вход, през неделни или празнични дни в началото на всеки месец. По-късно по практични съображения водосветът е отделен от св. Литургия.
Богослужебният типик на Православната църква в съвременния си обем съдържа пет обреда за освещаване на вода:
- освещаване на водата при св. Кръщение,
- освещаване на водата при обновление на храм
- велик водосвет
- малък водосвет и
- освещаване на т.нар. "Бабина вода" (има се предвид благословение на водата с изричане на молитви над жена в деня, когато е родила).
Днес всеки човек може да поиска в храма да се направи водосвет или да си вземе от освещаваната в началото на месеца вода. Човекът може да пие от нея всеки ден. С нея може да поръси дома си и хората, които живеят в него. Освещаването на домовете и работните места чрез поръсването с осветената вода няма магично действие.
Положителното действие на светената вода се проявява, когато към нея се пристъпва с вяра. Когато вярата се замества от суеверие, маловерие, инерция, кривоверие или зловерие, се случва Бог да отнеме действието на светост. Светената вода не действа „магично", така че който се сдобие с нея, да се възползва от силата й. Тя се освещава от Бог.
В заключение можем да кажем, че малкият водосвет заема своето достойно място в богослужението на православната традиция. Присъствието на осветената вода в живота на хората е за укрепване на вярата. Вярващият знае, че болестите и скърбите са поради греховете ни, но не трябва да разчитаме само на светената вода, а да се каем и променим живота си в унисон с Евангелието.
Водата е вещество изключително важно за човека. С нея е свързан живота на всеки от нас. От друга страна водата има богата употреба. Тя дарява живот, но може и да го погуби. Водата се използва и за очистване и заема своето достойно място във всички ритуали и обреди, свързани с очистването и освещаването на хора, животни и предмети. Освещаването на водата като видим елемент, изразява признаването на значимостта на материята и преобразяването на света в ново творение. Това е задача, поставена на човека от Бога като част от Божието домостроителство за спасението на падналото човечество. В текстовете на Свещеното Писание на Новия Завет водата присъства като извор на живота, като материя на кръщението, като средство за лечение. Това показва огромната роля на водата за живота на човека изцяло. В този аспект малкият водосвет заема своето достойно място в живота на християнина.
Освещаването на водата в православната богослужебна традиция води до оформянето на няколко последования – велики /богоявленски водосвет, малък водосвет, освещаване на вода при кръщение, благославяне на теплотата и др. Използват се различни молитви, някои от които излезли от употреба. Освещаването на водата, която се ползва при осветителните и очистителните обреди, наричаме водосвет. Водосвет е обред, при който чрез молитви, призоваване на Светия Дух и кръстообразно благославяне на водата посредством ръката на свещеника, тя се освещава и става "лечителна за душите и телата и прогонваща всяка съпротива сила".
Малкият водосвет е последование, при което се призовава Божието благословение над водата, която придобива особени благодатни свойства и сили да прогонва видимите и невидими врагове, да освещава храмове, икони, одежди и предмети, да изцелява душевни и телесни недъзи и др. Осветената вода е наречена "светена вода", "света вода" и др. За основание на малкия водосвет служат събитията в къпалнята Витезда в Йерусалим. Там веднъж годишно ангел небесен „раздвижва” водата и който пръв влезел, се очиствал от каквото и заболяване да страдал. Но в деня, описан в Евангелието, при Витездата идва Сам Господ Иисус Христос.
Най-древното свидетелство за извършване на малък водосвет е дошло до нас от Цариградския патриарх Никифор (806-815), който казва, че е прието да се извършва водосвет в началото на всеки месец. Тъй като това не се споменава в Барбериновия евхологий, най-вероятно означава, че тази практика през IX в. все още не е повсеместна.
Документ от XI в. разкрива, че водоосвещението се извършва по време на св. Литургия след началните антифони и преди малкия вход, през неделни или празнични дни в началото на всеки месец. По-късно по практични съображения водосветът е отделен от св. Литургия.
Богослужебният типик на Православната църква в съвременния си обем съдържа пет обреда за освещаване на вода:
- освещаване на водата при св. Кръщение,
- освещаване на водата при обновление на храм
- велик водосвет
- малък водосвет и
- освещаване на т.нар. "Бабина вода" (има се предвид благословение на водата с изричане на молитви над жена в деня, когато е родила).
Днес всеки човек може да поиска в храма да се направи водосвет или да си вземе от освещаваната в началото на месеца вода. Човекът може да пие от нея всеки ден. С нея може да поръси дома си и хората, които живеят в него. Освещаването на домовете и работните места чрез поръсването с осветената вода няма магично действие.
Положителното действие на светената вода се проявява, когато към нея се пристъпва с вяра. Когато вярата се замества от суеверие, маловерие, инерция, кривоверие или зловерие, се случва Бог да отнеме действието на светост. Светената вода не действа „магично", така че който се сдобие с нея, да се възползва от силата й. Тя се освещава от Бог.
В заключение можем да кажем, че малкият водосвет заема своето достойно място в богослужението на православната традиция. Присъствието на осветената вода в живота на хората е за укрепване на вярата. Вярващият знае, че болестите и скърбите са поради греховете ни, но не трябва да разчитаме само на светената вода, а да се каем и променим живота си в унисон с Евангелието.
Абонамент за:
Публикации (Atom)