автор: Галина Котова
Богословието на иконографската програма в православния храм е изключително благодатна тема. Тя е свързана с цялостния живот в Църквата, тъй като иконата е богословие в образи, главен свидетел на Боговъплъщението. Новозаветният образ е органически свързан с учението на Боговъплъщението на Бог Слово, поради не само не противоречи на старозаветната забрана, но е естествен неин завършек и развитие. Иконографската програма е особено важен елемент от цялостния интериор на храма. Тя се свързва преди всичко с възможността на човека да се съсредоточи в молитвено настроение, да се докосне до образи, които действително съществуват и ни помагат с Божията благодат.
Преди да обясним богословието на иконографската програма в православния храм особено важно е да изясним понятието „икона”. Думата „икона” в превод от гръцки език има няколко значения:
1.в собствен смисъл – образ, портрет, фигуративно изображение на нещо, статуя, образ върху монета, отражение в огледало.
2.в преносен смисъл – мечта, подобие.
3.изображение, жив образ в смисъл на прилика, на олицетворение.
Именно с тези значения думата икона се употребява от езическите философи и писатели в древността.
В Библията думата икона се употребява с по-конкретно значение. В Свещеното Писание на Стария Завет думата „икона” се употребява със значение на образ, изображение на нещо, което съществува в действителност, има собствено битие и не му се отдават почести. Същевременно в Новия Завет думата „икона” се употребява със значение на Божи образ, образ на монета, образ на славата Господня, образ на Сина Божи. Иисус Христос е наречен „образ на Бога” /2Кор. 4:4/ Това именно е образ на невидимото чрез въплъщението, пълно изявяване на Божията същност. Наистина „Бога никой никога не е видял, но Единородния Син, Който е в недрата на Отца Той Го обясни” /Йн. 1:18/. Отношението между Отца и Сина се определя като отношение между Първообраз и Образ и по-точно Образ на невидимия Бог. Сам Христос свидетелства: „Който е видял Мене, видял е Отца. Аз Съм в Отца и Отец е в Мене” /Йн. 14:8-10/ Това е свидетелство, че чрез и в делата на Сина се вижда и познава Отец. Онтологически Сина е единосъщен с Отца, т.е. Той не се отличава от Първообраза. Същевременно по отношение на света Син Божи е Първообраз.
Иконата се явява от живия опит на Литургията и това е причината иконописанието да се разглежда като църковно служение, като Литургия. Иконата е онова живо и категорично свидетелство, че Бог влиза в историята на човечеството чрез боговъплъщението и се съединява с човека така, че всеки да може да се въздигне към Бога. Много важно е да се подчертае, че иконата по думите на архим. Зинон нищо не изобразява, а явява. Тя е явление на Христовото царство, на обожената твар. И знаменития руски богослов Вл. Лоски нарича иконата „съзерцание лице в лице”. И именно това представлява иконата – съзерцание. Чрез иконата Църквата проповядва евангелските образи и истини. Иконата се създава, за да се доближи и възвиси човек към Бога чрез молитвата. Не напразно руският княз Трубецки нарича иконата „умозрение в цветове”.
Корените на иконата трябва да се търсят в Евхаристията, защото те са органически и неразривно свързани. Иконата е живото и постоянно свидетелство на Църквата за Боговъплъщението. Така, като една от видовете проповед на Евангелието, иконата е важна и неотменна съставна част на богослужението. Раждайки се в Литургията, иконата се явява нейно продължение и това е причината тя да живее само и единствено в богослужението. Самата икона се създава в молитвата и заради молитвата, чиято движещата сила се явява любовта и стремежа към Бога. Иконата е постижение на Духа. Затова казваме, че иконописанието е съборно творчество, защото е творчество на Църквата, което отразява в образна форма веровите истини и принципно новите разбирания за ценността на този свят. Предава се не само видимото, но и невидимото, духовно съдържание на изобразяваното. В този смисъл иконографията онагледява догматическите истини на християнството. Православната икона служи за самоизразяване и саморазкриване на Църквата, създава се въз основа на молитвено-мистичния опит на Църквата.
След като изяснихме термина „икона” можем да пристъпим към изясняване на богословието на иконографската програма на Православния храм. В него всяка икона е поставена на точно определено място. Самият православен храм архитектурно се разделя на няколко части – олтар, наос и нартекс. Във всяка от тези части иконографската програма е съобразена със символиката на съответната част, както по този начин се проповядва в образи и се усилва молитвеното настроение на вярващите.
Олтарната иконография включва теми, които съответстват на символиката в тази част на храма. Композицията „Слизането на Светия Дух над апостолите" най-често се помества в надолтарния купол, а изображението на св. Богородица с предвечния Младенец от иконографския тип „Св.Богородица Платитера” /Ширшая небес или Знамение/ се помества в олтарната апсида. Според тълкуванието на някои св. отци това изображение символизира София - Премъдрост Божия. В олтарната апсида се изобразява и композицията „Причастяване на св.апостоли”, която е литургичен вариант на тайнството св. Евхиристия.
В православните храмове олтарната част се отделя от наоса посредством преграда - иконостас, който в богословско-семантичен план символизира границата между духовния и материалния свят. Трябва да се подчертае, че това е само една условна граница. Именно посредством богослужението членовете на Земната църква, чрез молитва към Бога и Неговите угодници получават благодатни сили за отбягване на греха и за духовното нравственото си усъвършенстване.
Православният иконостас се развива постепенно. Първоначално няма преграда между св.олтар и средната част на храма. По-късно се поставяла ниска каменна преграда, каквато може да се види и сега в римокатолическите катедрали. По-късно поставят по-високи колони, върху които лежи архитрав /хоризонтална съединителна греда/. Между колоните се поставят иконите. Така се оформя иконостаса в православния храм.
Разположението на иконите върху иконостаса става на няколко реда в зависимост от големината на храма. Върху най-долния ред се включват изображения, които представят историята на сътворението и грехопадението - събития от Стария Завет. Това е така наречения „Шестоднев” - иконографска тема в християнското изкуство.
На втория ред са големите или царски икони. Те се подреждат по следния начин: от дясно на царските двери си иконите Спасителя, св. Йоан Кръстител, а на южната врата на иконостаса се поставя иконата на св.архидякон Стефан. Отляво на царските двери се поставят иконите на св. Богородица, следва иконата на храмовия празник (изображение на светеца или на събитието, на което е посветен храмът) и на св. Архангел Михаил - на северната врата.
На третият ред икони са изобразени големите Господски и Богородични празници.
На четвъртия ред се поставят иконите на св.апостоли, разделени на две групи по шест, като по средата е иконата на Спасителя.
На петия ред са иконите на св. мъченици, светители и преподобни.
На шестия ред, ако има такъв, се поставят иконите на св. пророци и старозаветни патриарси,
В малките църкви, където иконостасът е малък, се поставят само царски икони.
Върху олтарните двери се изобразява Благовещението. Над олтарните двери се поставя иконографският тип „Неръкотворен образ на Спасителя”. Изображението съдържа главата на Господ Иисус Христос с трънен венец, изобразен върху кърпа. Според преданието това е образът на Спасителя, отпечатал се върху кърпата, поднесена Му да избърше лицето Си, когато носи кръста Си към Голгота. Нарича се „неръкотворен" защото не е рисуван, от човешка ръка, а се появява по чудотворен начин. Това изображение носи и наименованието „Убрус" - славянска дума, която означава кърпа, платно.
Над олтарните двери може да се постави и т.нар. „Деисис",което на български означава моление, застъпничество, ходатайство. Тази композиция включва Спасителя Иисус Христос, св. Богородица и св. Йоан Кръстител, отдясно и отляво на Спасителя, в молитвени пози като силни застъпници пред Него за опрощаване на нашите грехове.
Над олтарните двери, освен посочените изображения „Неръкотворен образ на Спасителя” и „Деисис", се поставя и „Тайната вечеря". Композицията представя Спасителя и 12-те апостоли на обща трапеза в Иерусалимската горница, където Господ Иисус Христос установява тайнството св. Евхаристия.
Иконостасът завършва с кръст /венчилка/, върху който е изобразен разпънатия Господ Иисус Христос. Отдясно и отляво на Разпятието са представени св. Богородица и св. Йоан Богослов.
Иконографската програма в наоса съответства на архитектурната символика в средната част на храма като Войнствата църква. В купола се помества изображението на Бог Вседържител (Пантократор). Той пребъдва на небето, а пред престола Му предстоят сонм от ангели - представители на деветте ангелски чина. В барабана на купола се поместват изображения на пророци, праотци и апостоли.
В пандативите /полусферични триъгълни полета между арките, поддържащи купола/ се зографисват четиримата евангелисти; по степите на храма се изобразяват също събития от големите църковни празници и други моменти от Евангелската история; на западната стена в наоса се помества многофигурната композиция „Страшният съд".
Иконографската тематика на нартекса е твърде разнообразна по съдържание и отразява символиката на тази част от храма, където стоят тези, които още не са членове на Църквата и символизират неоправданото човечество.
От всичко казано по-горе можем смело да заявим, че богословието на иконографската програма в православния храм се свързва с цялостния живот в Църквата, тъй като иконата е богословие в образи, главен свидетел на Боговъплъщението. Иконата се явява от живия опит на Литургията и това е причината иконописанието да се разглежда като църковно служение. Иконата се явява онова живо и категорично свидетелство, че Бог влиза в историята на човечеството чрез боговъплъщението и се съединява с човека така, че всеки да може да се въздигне към Бога. Иконографската програма е особено важен елемент от цялостния интериор на храма и е неотменна част от богослужението. Тя се свързва преди всичко с възможността на човека да се съсредоточи в молитвено настроение, да се докосне до образи, които действително съществуват и ни помагат с Божията благодат.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
Богословие образа. Икона и иконописцы. Антология. Составитель А.Н.Стрижев. Москва, 2002
Гергова, Иванка. Ранният български иконостас 16-18 век. С., 1993.
Гошев, проф. прот. Иван. Бележки за строежа и зографисването на православните храмове у нас. ГДА. т.ІІ /ХХVІІІ/, 1951-1952. С., 1952.
Настольная книга священнослужителя. Т. 4. Москва, 1983.
История иконописи. Истоки-традици-современность. VI-XX века. Москва, 2002.
Рашков, Иван. Православният храм - архитектура, символика и иконографска програма.- Архитектура. 1995, кн. 2.
