автор: Галина Котова
За да разберем Реформацията трябва да разберем на първо място причините, довели до нейното възникване. При какви условия и обстоятелства се заражда и развива това ново за времето си учение ще бъде предмет на тази тема. Новите географски открития значително оказват влияние в целия начин на живот. Самата политическа обстановка в различните монархии също съдействат за промяна на статуквото в римокатолицизма. Развитието на образованието и науката води до желанието да се реформира застоя в Римската курия. Намесата на папите в живота на кралствата и желанието да се властва не само в духовната сфера, а и в политиката води до сериозен отпор от страна на средновековните владетели в Западна Европа. Силното разложение на нравите от страна на духовенството, симонията и несправянето с обгрижването на миряните, водят до необходимост от промяна. Самите реформатори искат реформи, а не унищожавана на Римската църква.
В началото на XVI в. започва епохата на протестантизма. Преди да изясним причините довели до Реформацията ще изясним какво означава самата дума реформация. В етимологичен смисъл понятието „реформация” има латински произход. Латинската дума „refermatie” на български се превежда като „преображение”, „преобразуване”, „възвръщане”, „възстановяване”. В този смисъл „реформаторът” е „преобразовател”[1].
В най- западните части на Европа в края на XV в. се оформят три големи кралства – Англия, Испания и Франция.
В делото на реформирането на Римската църква много активна роля играе Испания и църквата в Испания. Това е така, защото национализмът и религията се опитват да се обединят и консолидират испанската държава след изгонването на маврите и евреите. Испания се опитва да осъществи на практика платформата на Свещената римска империя в средновековния католически модел под патронажа на Хабсбургската династия /1493-1791/ в нейното испанско разклонение. От самото начало на XVI в. кралство Испания владее не само почти целия Пиринейски полуостров, а и голяма част от Италия. Изабела Кастилска и Фердинанд Арагонски са изключително религиозни и убедени в учението на Римската църква. Те са верни на Рим. За справяне с еретиците през 1480 г. в Испания се въвежда инквизицията. Нейната цел е изтребване на еретиците. В случая дори няма опит за обръщането или вразумяването им. Карл I Хабсбург /1519-1556/, внукът на Фернандо и Изабела, управлява като император на Свещената римска империя на германската нация. Той наследява Кастилия и Арагон след смъртта на крал Фернандо /1479-1516/ и покорява Нидерландия, херцогство Люксембург, някои територии на Италия, Тунис. Кралство Испания не само става едно от най-мощните кралства в Европа, но слага ръка и върху Мексико, Перу, Чили и Колумбия и върху земите на инките в Южна Америка. Може да се каже, че през XVI в. Испания е най-агресивната държава в Европа. До началото на XVII в. тя управлява Средиземноморския басейн и Атлантическия океан „като велика морска сила и е най-голямата колониална империя”[2].
Англия е друга водеща държава в света, която се налага на историческата сцена. Управлява се от династията на Тюдорите /1485-1603/, чието начало поставя крал Хенри VII /1485-1509/, който дава тласък на търговията и корабоплаването. През XVI в. Англия се стреми да извоюва самостоятелността си спрямо папството и постепенно да се утвърди като суверенно кралство в центъра на Новия свят и на Атлантическия океан. Хенри VIII /1509-1547/ поставя началото на Реформацията в Англия. Развива се манифактурата, процъфтява външната търговия. Създават се различни търговски компании, които оживяват икономическите взаимоотношения и връзки.
Франция при управлението на крал Шарл VIII /1483-1498/ завършва процеса на обединяването си и се превръща в една от най-мощните централизирани държави. Крал Шарл VIII притежава единствената в Европа редовна армия. През 1491 г. той се възползва от вътрешната нестабилност на Италия и навлиза в нейните земи. Съпротивата в Неапол го принуждава да се оттегли. Франция води четири войни с Карл V, но безуспешни. Така след 1498 г. Френското кралство постепенно се налага като противник на Свещената империя и на Испания. Френските земи са най-богатите в Европа.
През този период особено важно е, че западноевропейските царе и императори, виждат в папството свой исторически враг. Те започват много силно да чувстват опекунството на папите, които „безцеремонно се месят в техния политически, семеен и личен живот”[3].
Жаждата за бързо забогатяване кара много моряци и търговци от западна Европа да предприемат рисковани пътешествия по крайбрежието на Африка. Първенци в надпреварата са португалците, които през 1460 г. се добират с корабите си до Гвинейския залив. Между 1471 и 1473 г. те изграждат търговска фактория на Златния бряг в Гвинея. През 1487-1488 г. друг португалски мореплавател – Бартоломеу Диаш /1450-1500/ изучава западния край на Африка и на връщане в родината си открива нос Добра Надежда.
Колумб /1451-1506/ открива Бахамския архипелаг, Куба, Хаити, бреговете на Централна и Южна Америка. Проникването в новите земи осигурява мисията на Римската църква, чиито поддръжници са Франция и Португалия.
Сериозна роля за революцията в Европа през XV-XVI в. изиграва книгопечатането, което се свързва с италианските хуманисти. Въвеждането на „евтина хартиена продукция и на наборните букви довежда до революция в предаването, запазването и събирането на информация”[4]. Производството на книги става до 40 пъти по-бързо, а цената на книгите пада главоломно. Повечето от първите отпечатани книги са Библии, църковни требници, псалтири, коментари на църковни отци и учители на църквата, класически автори от античността. Към 1500 г. вече книгата се превръща в основен източник на информация. Това от своя страна благоприятства създаването на големи лични библиотеки. Например библиотеката на Еразъм Ротердамски в Базел съдържа около 5000 тома. Сериозно навлизат в употреба книгите „октаво” или т.нар. джобен формат. Книгите внасят сериозни промени в образованието, администрацията и воденето на архиви.
Папската институция в края на средновековието е изключително ярък пример за максимата, че „абсолютната власт покварява абсолютното”[5]. През XV-XVI в. папският произвол става единствения критерий на всяко право и справедливост в църковните и гражданските дела. Проблемите обаче нарастват лавинообразно. Гласовете за гибелната насока на папството обаче са единични. Обаче в XIV и XV в. тези гласове стават много мощни. Причина за това е, че към XIV в. западноевропейското общество отива твърде много напред в развитието на своето политическо и църковно съзнание. На това в голяма степен съдействат училищата и университетите, чрез които се създават условия за по-добре образовано духовенство. В XIV-XV в. се забелязва едно общо недоволство от Римската църква. Хората на науката виждат в папството главна пречка за всяко свободно изследване и затова се опълчват против него. Главните епископи на местните църкви също чувстват всичката тежест на папския гнет. Папският абсолютизъм убива у тях всяка самостойност и ги превръща в прости изпълнители на папската воля. Симонията /продажба на санове/ се засилва неимоверно много, което отблъсква вярващите. Църковните бенефиции се продават дори на светски лица, които злоупотребяват с тях. Самите духовници много често отсъстват от енорията и епархията си, като занемаряват грижата за душите на вярващите. У миряните все по-силно се развива недоволството от Рим. Религиозното чувство на светското общество не е удовлетворено. Богослужението, извършвано на непонятен латински език, не може да задоволи религиозното чувство. Четенето на Библията не само на роден, но и на латински език е забранено на миряните. Проповедничеството е слабо развито. Низшето духовенство, което е безбрачно дава със своето поведение пример за най-голяма съблазън. А мнозинството от висшето духовенство се интересува повече от светски работи и на своето духовно служение гледа като на тежест. Папите щедро раздават кардиналски постове на своите близки, за да стабилизират положението си. Това обаче са неквалифицирани за тези постове лица. Това кара много християни да негодуват. Същевременно простолюдието очаква много повече от Църквата, отколкото тя може да му предложи. Възражда се интересът към класическото минало, наричано „хуманизъм”. Погледът е „назад към изворите”[6]: Библията на гръцки и староеврейски и трудовете на отците на раннохристиянската Църква. Хуманистите подлагат на ожесточена критика много от страните на църковния живот. Те осъждат посещенията при реликви и по свети места. Същевременно пазарът на реликви толкова се разширява, че започва масовото им производство, а духовниците се оплакват, че нямат средства за живеене.
Започнатият в Рим градеж на катедралата „Св. Петър” през 1502 г. води до серийно раздаване на индулгенции. Продажбата им е изключително доходоносна. Стига се до там, че папите продават индулгенции на живите роднини на покойници, желаещи да им опростят греховете.
В XIV в. самите папи са принудени да свикват събори, които да се занимават с църковните преобразувания. Такива са Пизанския събор /1409 г./, Констанцкият /1414 г./ и Базелският /1431 г./. Папите не могат да насочат реформите в правилната посока. Църквата е в уязвимо положение: притежава огромно богатство, но й липсват нравствените качества, които да оправдаят привилегиите й в очите на вярващите.
В опит да си възвърне позициите на Римската църква, папа Павел III се опира на инквизицията. Идеята за нея той взема от Испания. Испания осигурява методиката, която се използва за затягане на позицията на Римската църква, за възвръщане на загубените територии.
Най-силното оръжие в пропагандата на Римската църква е йезуитският орден. В основата му стой много сериозна подготовка, която им дава възможност да проповядват, дебатират и демонстрират своето превъзходство над останалите.
От всичко казано по-горе може да се обобщи, че Реформацията не е само учение за преустройството и усъвършенстването на Римокатолическата църква, колкото комплексно социално-религиозно движение, засягащо цялостния обществено-политически, икономически и духовен живот на обществото. Причините за нейното възникване се коренят в изменената политическа обстановка през XV-XVI в. Книгопечатането, развитието на образованието и университетите, новите географски открития съдействат за коренна промяна на мисленето. Самото състояние на папството и неговите язви допринасят за искане на реформи и промени. Реформацията извършва дълбок прелом в мисленето на хората от Европа и останалите континенти, поставя началото на нов светоглед, на нови религиозни идеи и идеали. Неприемането на учението за реформи от страна на Римската курия води до това, че недоволните се отделят от нея и образуват нови църковни организации. Така искането за преустройство придобива антицърковен и антикатолически характер. Така се поставя началото на създаването на протестантските деномицации, които в днешно време достигат до над 2600.
1 Виж Николов, Йордан. История на средновековния свят. Късно средновековие. София: проф. Марин Дринов. 1999, с. 138.
2 Тодоров, Калин. Хронологична енциклопедия на света. Т. 4. Велико Търново:Елпис. с. 27.
3 Малицки, Петър. История на християнската църква. Т. 3. София: ГАЛ-ИКО, 1994, с. 264.
4 Виж. Тодоров, Калин. Цит съч., с. 28.
5 Лейн, Тони. Християнската мисъл през вековете. София: Нов човек. 1999, с. 154.
6 Виж Малицки, Петър. Цит съч., с. 265.
