петък, 3 юни 2011 г.

Тридентският събор /1545-1563/ на Римокатолическата Църква

автор: Галина Котова

Тридентският събор играе изключително важна роля в целия християнски свят. Неговото свикване има много определящо значение в историята на римокатолицизма. Силно разтърсена от Реформацията, Римокатолическата църква трябва да даде отпор и да направи някои промени. Силно се чувства необходимостта да се отстранят недостатъците и да се даде на народа да чете Словото Божие на роден език, както и да се извършва богослужение на разбираем език, да се възстанови причастието на миряните с Тялото и Кръвта Христови заедно. Назряла е и необходимостта да се отмени безбрачието на духовниците и да се възстанови апостолската форма на извършване на тайнството Кръщение, както и свещениците да имат право да миропомазват. Очаква се от този събор да възстанови правилото, че съборът стои по-високо от папата. Именно тези промени са очаквани и необходими за Римокатолическата църква.
Тридентският събор на Римокатолическата църква има предистория, която се свързва с разположението на враждуващите политически сили в Европа. Идеята за свикването му възниква още с избухването на Реформацията, но папите Лъв X /1513-1521/ и Климент VII /1523-1534/ се страхуват от това каква посока ще вземе, което води до решение да не го свикат. Самият папа Павел III получава короната, след като предварително дава обещание да го свика.
Самият папа Павел III е изключително интересна личност. Неговото светско име е Александър Фарнезе. Роден е в 1468 г. и получава своето образование в Рим и в двора на Лоренцо Великолепни във Флоренция. През 1493 г. папа Александър VI го интронизира за кардинал-дякон. Получава в разпореждане 20 бенефиции в Италия и 10 в Европа, включително епископствата на Парма и Остия. Той става едър магнат, което му разкрива перспективи за участие в устройството и управлението на църквата. Единодушното му избиране за папа на 13 октомври 1534 г. отбелязва коренно нов етап не само в историята на римокатолицизма, но и на Контрареформацията.
Папа Павел III е един от творците на Ренесанса. Той се проявява и като хуманист. Същевременно полага огромни усилия да смаже Реформацията с „най-жестоките и безмилостни средства на Инквизицията”[1]. От една страна раздава служби на роднини и бенефиции на хора на културата и изкуството, а от друга враждува срещу новата протестантска култура. Именно той назначава през 1546 г. Микеланджело за главен архитект на катедралата „Св. Петър” в Рим. Папа Павел III привлича в църквата цяла плеяда интелектуалци, чрез които иска да обнови средновековната институция. Между подкрепяните от него личности се откроява Реджинал Поул, Джанпиетро Карафа, станал по-късно папа /Павел IV/, Джовани Мороне и др. С тяхна помощ създава нова комисия, която да „систематизира идеите за реформиране на Римокатолическата църква и да изготви програма за действие”[2].
Активността, с която се заема да смаже Реформацията, взема различни антихуманни форми. През 1536 г. той оповестява була, в която заплашва с отлъчване от църквата управниците, които си позволяват да подведат под съд духовно лице. Малко по-късно, през 1540 г., с булата Regiminis militantis ecclesiae утвърждава създадения през 1534 г. от Игнаций Лойола Йезуитски орден. След две години, през 1542 г. , издава була Licet ab initio, с която учредява Централен трибунал на инквизицията. С това той поставя началото на масова психоза за лов на вещици и еретици. Неговата голяма заслуга към римокатолицизма е свикването на Тридентския събор.
Трябва да се отбележи, че в периода от 1539 до 1541 г. В Германия се провеждат множество срещи, на които водещи протестантски и римокатолически богослови се опитват да намерят допирни точки. Римокатолиците са представени от ученици на Еразъм Ротердамски. Те приемат учението на протестантите за оправданието чрез вяра и не желаят разкол в Западната църква. Кардинал Контарини, който има водеща роля на срещата в Регенсбург е със сходни на Лутер идеи. Като цяло в Регенсбург се постига съгласие за оправданието чрез вяра, но по въпросите за претворяването на хляба и виното и за властта на папата, отстъпките са невъзможни. Този провал за помирение с протестантите развързва ръцете на твърдолинейните католици.
Тридентският събор е най-ярката проява на Контрареформацията. Той се приема за XIX вселенски или общ събор в Римокатолическата църква и заседава в продължение на 18 години. Фактът, че над две трети от присъстващите епископи са италианци води до това, че съборът „не е представителен дори за католическия свят и е манипулиран от папата”[3]. Църковният събор е открит в Тридентиум на 13 декември 1545 г. и продължава с известни прекъсвания до 1547 г., след това през 1551-1552, 1562-1563 г. Мястото на провеждането му не е избрано случайно: то е във владение на германския император, но е достатъчно близо до Рим, за да може папата да влияе на събитията. По това време Римокатолическата църква се възглавява от петима папи: Павел III, Юлий III /1550-1555/, Марчело II / 1555/, Павел IV /1555-1559/ и Пий IV /1559-1565/. Определението на доктрината на Контрареформацията става на събора, а поддръжниците на папството налагат волята си на католическите владетели, като Фердинанд I и Шарл IX, които желаят помирение с протестантите, както и на френски и испански епископи, противопоставили се на папските претенции. Павел III е първият контрареформационен папа, който използва политическото и военно господство на Испания в Европа и в света през XVI в., за да наложи волята си в Италия и да подобри дисциплината сред духовенството. Йезуитите са ударната сила на Контрареформацията.
На Триденсткия събор се открояват три основни групи. Император Карл V, подкрепян от делегациите на Испания и Франция, отправя искане да се решат преди всичко въпросите за реформата и църквата. Кралете Фердинанд I и Шарл IX са за помирение с протестантите. Третата линия за запазване единството на църквата и за непримирима борба срещу Реформацията се провежда от папата и неговите привърженици, опрени на политическата мощ на Испания и на италианската общност.
За манипулирането на събора от страна на папата са взети всички необходими мерки. Епископатът застава безрезервно зад своя понтифекс и действа в съгласие с инструкциите, получавани за всеки конкретен случай. Ръководството на заседанията е поверено на папските легати. Върховният ръководител на църквата следи внимателно насоките на изказванията и общия дух на делегатите. В зависимост от обстановката понтифексът лавира умело – преустановява заседанията, закрива сесията и премества събора от едно място на друго. При всички случаи римският папа запазва решаващото влияние на своите привърженици[4].
Заседанията от 1545-1547 г. са осем на брои. Взетите решения са тенденциозни. Първото решение на събора е гласуването да е индивидуално, а не по нации. Така се осигурява мнозинство за папските предложения, намерили главна, но не единствена подкрепа от епископата на Апенинския полуостров. Понеже основната цел е да се „обсъди реформата в католическата доктрина и йерархията, след дълги спорове се взема решение всички въпроси да се обсъждат заедно”[5]. На първото заседание Съборът забранява „четенето на преводи на Библията, неодобрени от католическите църковни власти”[6]. Четенето на миряните се разрешава единствено с писменото позволение на местния свещеник или духовник.
На третото заседание /4 февруари 1546/ се потвърждава решението Никейско-Константинополският символ да служи за основа на католическата вяра. На четвъртото заседание /8 април 1546/ Римокатолическата църква придобива правото да коментира текстовете на Библията. Утвърден е преводът на Библията от блаж. Йероним, наречен Вулгата. Решава се Светото Писание и Светото предание да са равнопоставени и да се използват в еднаква степен за делото на вярата. В заседанията на църковния събор в Тридент през 1546 г. е издаден Декрет, който забранява разпространението на Светото писание и коментарите за него, одобрени от Католическата църква. Петата сесия /17 юни 1546/ издава декрет за мястото и значението на първородния грях. На шестото заседание /13 януари 1547/ протестантската концепция за вярата и избраниците става предмет на обсъждане и коментари, но до официално изработено становище не се стига. Оставя се на всеки католик сам да решава въпроса. Така, според Тридентският събор „реалността на християнския живот се свежда до спасение по заслуги, макар и тези заслуги да са постигани единствено с благодатната Божия помощ”[7]. На заседанието на 3 март 1547 г., което е седмо, са утвърдени тайнствата. Установени са седем Тайнства, като е признато, че те са въведени лично от Христос и са задължителни за постигане на спасението. Седемте тайнства са Кръщение, Потвърждение, Причастие, Изповед, Последно причастие, Ръкополагане в духовен сан и Брак. По-голямо внимание на това заседание се отделя на тайнствата Кръщение и Потвърждение, като ги различава едно от друго. Така в противовес на протестантите, съборът признава, че тайнствата съдържат голяма благодат. Според определението на събора, тайнството е „opus operatum, т.е. такова действие, което съобщава благодат единствено по силата на своето механично извършване, независимо от вярата на извършващия или на пристъпващия към него”[8] Приемат се и известен брой административни решения и канони.
През времето на проведените заседания изключително много нараства политическото напрежение между император Карл 5 и папата. Тъй като влиянието на император Карл V нараства след победата във войната в Шмалкалден, папата решава в началото на 1547 г. да премести заседанията на събора от Тридент в гр. Болоня, разположен в папската област. Формално основание за взетото решение той вижда в започналата чумна епидемия. Германските епископи не се съгласяват. Папата обаче не се съобразява и мести събора в Болоня, но делегатите бездействат и заради това той е разпуснат през септември 1549 г.
След четиригодишно прекъсване, по настоятелното искане на император Карл V, новият император Юлий III /1550-1555/ възобновява заседанията на събора. На 1 май 1551 г. в Тридент църковният събор възстановява работата си и обхваща от девето до четиринадесето заседание. На тринадесетото и четиринадесетото заседание се вземат решения относно доктрината за отделните тайнства. На 13-та сесия от 11 октомври 1551 г. се издават канони за Причастието. На 14-та сесия от 25 ноември 1551 г. се издават канони за Покаянието и Последното причастие. Протестантите разбират, че няма да постигнат съгласие с опонентите си и напускат събора. Те напразно предлагат да се дискутира въпроса за причастието, да се признае примата на църковните събори над папските разпоредби, епископите да не полагат клетва за вярност пред папата. Напускат и някои прелати. Отхвърлени са схващанията на протестантите, по-специално на лутерани и калвинисти, за причастието. Подновяването на конфликта между император Карл V и лутеранските князе в Германия предопределило прекратяване на заседанията[9]. Делегатите на различните църкви заседават до 28 април 1552 г.
Тридентският събор продължава работата си след десетгодишно прекъсване. Третият период на работа на събора е от 18 януари 1562 г. и приключва на 4 декември 1563 г., когато е закрит. Провеждат се от петнадесето до двадесет и пето заседание. Йезуитите са управляваща сила на всички заседания. Папа Пий IV, който ръководи събора, среща противодействието на епископите от Германия, Испания и Франция. Вътрешната католическа опозиция апелирала за реформи в йерархията, богослужението, дисциплината, в установените порядки и в сферата на нравствените отношения. Сблъскването на различни мнения не води до промени в учението и дейността на църквата, а до запазване на старата система. Папската партия успява да се наложи благодарение на представителя на папата кардинал Джузепе Мороне. На двадесет и първото заседание /16 юли 1562/ Причастието се определя като присъствие на невидимия Христос във всеки вид от двата вида /с неквасен хляб или вино/ като Причастието с вино се отказва на миряните. С това решение да не се причастяват миряните с вино римокатолиците се различават от православните. На двадесет и втората сесия /17 септември 1662/ се приема декрет за месата /литургията/. На 23-то заседание от 15 юли 1563 г. се взема решение за тайнството Брак, като се забранява се развода. Заседанието се занимава и със Списъка на забранените книги и със задължителното присъствие на епископа в диоцеза му. Отново се потвърждава е безбрачието на духовниците /целибата/. Издига се и глас за укрепване авторитета на епископата, епископският сан да се обяви за установен от Бога. Това искане се схваща от понтифекса като опит за подкопаване авторитета на папата и папския престол. Затова се гласува специален канон, обявяващ йерархическата система за необходима, а епископската власт за законна, когато е утвърдена от папата. Така се предотвратява опасността от нарушаване на дисциплината в църквата[10].
На 25-то заседание /3-4 декември 1563/ се гласуват и канони за свикване на църковни събори, за устройството на духовните семинарии, за подготовката на служителите в църквата. Взема се решение за доктрината на Чистилището. Специално решение декретира учението за Чистилището, за почитането на светците, за реликвите, иконите, за индулгенциите. Приети са правилници за задълженията на кардиналите и епископите. Гласуват се предписания за редовно провеждане на църковни събори. Предвижда се засилването на епископския надзор над висшето духовенство. Вземат се мерки против злоупотребите от различно естество.
На 26 януари 1564 г. Пий IV потвърждава цялостно каноните на събора. През месец юли той издава кратко изложение на доктрината, наречено „Изповядване на тридентското вероизповедание”. Така Тридентският събор осъжда отклоненията и продължава войната за окончателно смазване на реформационното движение.
Тридентският събор се критикува от много протестантски богослови. Калвин веднага след първия етап на събора през 1547 г. издава съчинението „Деянията на Тридентския синод с противоотрова”. Той публикува всички решения на събора преди да ги предложи на критика. Лутеранинът Мартин Хемниц от 1565 до 1573 г. издава „Изследване върху Тридентския събор”, където излага защо се обявява срещу решенията му[11].
Тридентският събор има голяма роля за победа на платформата на Контрареформацията. Той не прави никакви отстъпки на протестантите и не оправдава очакванията на много римокатолици относно някои важни и съществени реформи в църквата. Решенията на дотогавашните събори се четат и тълкуват в светлината на Трентския. Разклатеният авторитет на Римокатолическата църква след откъсването на Германия, Англия и Скандинавските страни от диоцеза на папата се възстановява до известна степен. Осъждането на протестантството улеснява неговото обособяване и показва, че същото е отрицание на римокатолицизма. С подобряването на църковния строй, отблъсква нападките на протестантите против неговите недостатъци. Тридентският църковен събор се използва от папата, за да подкопае силата а Хабсбургската монархия, но неуспешно. Папският престол реорганизира дейността си и укрепва Римокатолическата църква.


1.Николов, Йордан. История на средновековния свят. Късно средновековие. София: проф. Марин Дринов. 1999, с. 163.
2 Тодоров, Калин. Хронологична енциклопедия на света. Т. 4. Велико Търново: Елпис. С. 87.
3 Лейн, Тони. Християнската мисъл през вековете. София: Нов човек. 1999, с. 219.
4 Виж. Николов, Йордан. Цит.съч., с. 168.
5 Тодоров, Калин. Цит съч., с. 91.
6 Мень, Александр. Библиологический словарь. Т. 3. Москва. 2002, с. 261.
7 Виж. Лейн, Тони. Цит съч., с. 221.
8 Малицки, Петър. История на християнската църква. София: ГАЛ-ИКО. 1994, с. 304.
9 Виж Николов, Йордан. Цит.съч., с. 169.
10 Тодоров, Калин. Цит съч., с. 92.
11 Виж. Лейн, Тони. Цит съч., с. 221.