автор: Галина Котова
„Имало е лъжепророци между народа, както и между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и, като се отричат от Господа, Който ги е изкупил, ще навлекат върху си скорошна погибел. И мнозина ще последват тяхното разпътство, и поради тях пътят на истината ще бъде похулен” /2 Петр. 2:1-2/. В този Новозаветен текст ап. Петър предупреждава всички християни за множеството лъжепророци, които ще се явят и ще се опитат да привлекат и избраните. Тези лъжеучители се отричат от Христовото име и „подбуждани от користолюбие мамят с лъстиви думи” /2 Петр. 2:3/. Възвишеността на християнското учение не се разбира от множество хора, които в сърцата си са езичници. Това е причината да се появят различни еретически учения, част, от които са на християнска основа. Неразбирането на догмата за единството на Бога в Троица, който е основен за християнството, и желанието да се обясни същността на Бога с ограничения човешки разум, води до поява на монархианството. От друга страна, по-големите ригорични изисквания, външната строга аскетика, без очистване на сърцето и покаяние са причините за възникването разколи, примесени с еретическо учение. Такива през II в. се явяват монтанистите. Показателно е, че много ереси се базират на по-ранни ереси и особено на дуалистичния гностицизъм. Такива са манихейте, които привличат големи групи от хора с обещание за висша мъдрост и примамливост на тайния култ. Всички тези ереси ще разгледаме по отделно.
Неразбирането на основният догмат в православната вяра, че Бог е един с три Лица, води до появата в средата на II век на монархианите /антитринитари/. В стремежа си да защитят единството на Бога, те отричат Неговата троичност. Това се дължи на факта, че те се стремят със силата на разума да обяснят това, което е непостижимо за човешкия ум и се приема единствено чрез вяра. Така се стига до ново тълкуване на троичния догмат, което води към отричане на второто и третото лице на Св. Троица, като единосъщни на Бог Отец. Тези християни получават името еретици антитринитари /против троичността/ или монархиани /признаващи единовластието на Бога в света/.
В зависимост от това как тълкуват църковното учение, монархианите се разделят на две направления: монархиани динамисти и монархиани модалисти. Динамистите виждат в лицата на Св. Троица божествени сили, а модалистите смятат тези лица за форми и образи, чрез които се открива Божеството.
Главни представители на динамистите са Теодор кожар, Теодор сарафин и Артемон. Те учат, че Бог е самозарворена монада, която обладава в пълнота всички идеални качества. Антиохийският епископ Павел Самосатски прави системна разработка и учи „едно лице”, „една личност”. Това „едно лице” според тях не може да се развие в множество. Следователно Логосът е само свойство божие. То няма битие. Отнеме ли се от Бога Неговият Логос, Той става безлично същество. Като свойство божие Логосът не е възможно да се въплъти, т.е. да приеме плът. По този начин се налага изводът, че Иисус Христос е човек. Той е роден от Мария в определено време и е със земен, а не с небесен произход. Иисус Христос има заслуга за това, че бидейки човек се е борил и е останал без грях. Те учат също, че Той чрез борба и труд е преодолял греха на прародителите и така е постигнал изкупителното дело.
Монархистите модалисти учат, че „Бог е един не само по природа, но и по лице”.1 Отец се ражда чрез Мария и става сам на Себе Си Син. Той страда и умира на кръста.
Птолемаидският презвитер Савелий /+ ок. 260 г./ обогатява модалистическото монархианство. Според него Бог е самозатворена монада, която е в състояние на покой и мълчание. Самозатвореността не може да се развие в множество. При самозаключеността обаче има едно разделяне. При сътворяването на света и промислянето за него, чрез творчество проявява себе си в развитие – изявява се по три начина - като Отец, Син и Дух. Това развитие в три модуса не става в хронологично време. По време на Стария Завет Бог се изявява като Отец, а като Син Спасител и Дух Осветител в Новия Завет /само като време/. Когато Отец се открива на света Син и Дух не съществуват. След това се появява Син и Отец престава да съществува, а когато започва откровението на Духа престава да съществува и Син. След като завърши откровението на Духа ще престане и неговото съществуване. Тогава Божествената монада ще се върне в състояние на покой и мълчание.
Всичко казано по-горе доказва, че последователите и на двете течения на монархианската ерес не могат да разберат Троичния догмат и водени от човешкия си разум силно изопачават учението на Църквата. Това е така, защото този догмат е непостижим за ограничения човешки ум и се приема единствено и само чрез вяра. А без вяра човек единствено се самозаблуждава и отклонява от Бога и Неговото Откровение.
В Христовата Църква възникват и заблуждения относно външния ред на църковния живот – богослужението, църковното управление и дисциплина. Последователите на тези заблуждения се наричат разколници, когато се отделят от Църквата. В случая, разколът на монтанистите е примесен с еретическо учение. Тяхната заблуда се основава главно на учението им за църковната дисциплина.
Разколът на монтанистите се появява на историческата сцена в началото на втората половина на II век. Негов основател е Монтан, жрец на богинята Кибеа преди да приеме християнството. Той е „неук и прост човек, схванал само външната страна на християнството.”2 За него най-важното в християнството е дисциплината и различните предписания за външното поведение на християнина. Така той възприема фарисейщината, без да разбира, че Бог иска сърцето на човека, покаяние, съкрушение, пълно преобразяване на човешката личност. За Монтан животът на съвременното християнско общество не е достатъчно строг и взискателен.
Наистина, в средата на II век нивото на християнския живот е силно занижен в сравнение с първите времена, когато се очаква второто пришествие. Същевременно в Църквата започват да влизат хора с невисока нравственост и дори с користни цели. Именно към фанатиците за външно благочестие на християните принадлежи Монтан. С цялото си сърце той копнее за засилване на църковната дисциплина и желае да подготви християните за достойно влизане в Царството Божие. Силно завладян от тази идея, той започва да се счита за върховен пророк, за Духа Утешител, който Христос обещал да изпрати.
Неговите пророчества, получени в състояние на екстаз са характерна особеност на монтанизма. Те се ценят много високо, защото се считат за Божие откровение. По негов пример се увличат мнозина и също започват да се наричат пророци. Монтанистите твърдят, че идването на Св. Дух вече е факт и те са апостолите на открилия се Параклит. „Както Христос се издигнал над Моисей и пророците, така и Параклитът чрез Максимила и Прискила- жени-пророчици, съпровождащи Монтан – е над Христос и апостолите.”3 Те забравят, че последният пророк е св. Йоан Предтеча и Кръстител Господен и никой не може да се именува пророк.
Важен факт е, че новите пророчества на Монтан се отнасят единствено и само до „нови наредби и правила за външното поведение на християните”.4 Те въвеждат нови пости, забраняват учението, забраняват военната служба, обявяват се против разкоша в женското облекло и всички увеселения. Монтан въвежда и строги правила за покаянието. Той и последователите му възприемат Бог като строг съдия, Който само чака човек да сгреши и го наказва жестоко. Поради този неправилен възглед за Бога, монтанистите, които извършват тежки грехове след кръщението се отлъчват от Църквата завинаги. „Цялата новост на монтанизма се заключава в морално-аскетични, ригорични изисквания и в призива за последно покаяние”.5
От всичко казано дотук за монтанизма, можем да заключим, че от една страна той се явява ерес като учение за нови откровения, а от друга – като разкол, в качеството на нови ригорични изисквания, непознати на Църквата Христова. Това е така, защото те не разбират Христовото учение за любовта и, че Христос дойде не, за да призове праведни, а „грешници към покаяние” /Мат. 9:13/. И това е така понеже „здравите нямат нужда от лекар, а болните” /Мат. 9:12/. Не външната показност ползва човека, а искреното покаяние води до обръщането на човека към Бога.
През средата на III век се появява на историческата сцена нова ерес, наречена манихейство. Неин основоположник е Манес, за когото няма много сведения. Според източно-персийските разкази, Манес е „израстък от най-виден род на магите и се славил като учен и художник”6 Отново според същите източници през 240 г. Манес се обявява за посланик на истинския Бог за проповядване на Неговото учение. Преди това има посочки, че Манес е бил дори презвитер, но е низвергнат. Той има сериозни познания по астрономия, точните науки и по древната религия на Персия – зороастризма. Поради враждебността на цар Шапур I, той напуска Персия и предприема дълга обиколка в Китай и Индия. Навсякъде по своя път Манес основава общини. През 272 г. той се завръща в Персия.
В основата на манихейството е гностическият дуализъм. Според него от вечност съществуват две начала: добро и зло. Доброто начало, което е Бог с 12 чисти еони стои начело на царството на светлината. Злото е сатаната, което с 12 зли духове е владетел на царството на тъмнината. Първоначално двете царства съществуват едно до друго, без да знаят за другите. В царството на доброто цари мир, любов и хармония, а в това на злото са налице непрекъснати междуособни войни. Именно при тези битки злите духове достигат до границите на царството на светлината. То толкова им харесва, че те се обединяват и нападат благия Бог. Той, за да защити царството си произвежда от себе си еона – майка на живота. Този еон от своя страна произвежда нов еон и това е първочовека Христос. Христос започва борба с демоните. В тази борба Той е обхванат от демоните и по Негова молба Отец произвежда друг еон, който е Животворящ Дух. Същият освобождава половината от обхванатия Христос и пренася тази половина на слънцето. Другата половина остава в тъмнината. От половината, останала в тъмнината при смесването й с тъмнината се образува царство – видимия свят. Съперничеството за този свят е причината за борба на тези противоположни сили. Според манихейте човек е създаден от сатаната по образа на Христос. Христос слиза от слънцето на земята, за да освободи светлината и Духа от оковите на материята и мрака. При това той приема призрачно тяло, от което следва извода, че страданията Му са привидни. Следователно тези страдания нямат изкупително значение. Заслугите на Христос за спасението от оковите на мрака са в Неговото учение. Но според Манес то не е правилно разбрано и записано от апостолите. И понеже Христос е знаел, че те няма да Го разберат, Той обещал да изпрати Утешител /Манес/.
Манихейте отхвърлят Стария Завет, а Новия Завет считат отчасти за неподправен, а отчасти подправен. Те признават Светата Троица, но това е само външно сходство с християнството, защото „у тях Син и Дух са еманация на Отца, или според по-късните схващания – разни наименувания”.7
Нравственото учение на манихейте е в съответствие с дуалистичните им възгледи. Целта на човека, според тях е освобождаване от веригите на материята, за да може светлата душа да взема превес над злата душа. Правилата за въздържание са задължителни само за съвършените /perfecti, electi/, а катехумените или слушателите са свободни от тях.
Външният култ на манихеите е без олтари и обреди, постят в неделя, както и в деня на Манесовата смърт. Вътрешното богослужение се държи в тайна, защото се характеризира с дива разпуснатост. Те използват кръщение с масло, причастие без вино, имат и собствена йерархия. Начело стои великият майстор Манес Параклит, който има приемници. Заобикалят го 12 магистри и апостоли, по-ниско, от които стоят епископи – 72, след това презвитери, дякони, евангелисти, изобщо избрани.
Манихейте привличат хора към себе си чрез мнимия си аскетизъм, чрез обещание на висша мъдрост и примамливостта на тайния култ. И въпреки цялата фантастичност на манихейската система, тя има последователи, защото обяснява лесно проблемът за злото в света. Тази система само ползва християнството, но всъщност е източна религиозна система. Опирайки се на основата на зороастризма, който няма нищо общо с християнството, няма как да разберат възвишеността на Христовото учение.
Всички изброени по-горе ереси възникват върху основата на неправилното разбиране на възвишеността на християнското учение. Желанието на определени хора да им се оказва почит, каквато не заслужават, както и да обожествяват сами себе си, непризнаването на Господ Иисус Христос като Син Божи, са характерни за всички ереси. Всички еретически учения се стремят да откъснат хората от живия Бог и отслабят самата Църква. И, въпреки че през вековете Църквата понася и сериозни сътресения, то тя е непобедима, защото неин Глава е Христос, Който обеща, че „на този камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” /Мат. 16:18/. А Христос се грижи за Своето.
1 Коев, Т., Бакалов, Г. Въведение в християнството. С. 2000. стр. 83
2 Малицки, П. История на християнската църква. Том I. С. 1994, с.117
3 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис. 1993, с.191
4 Малицки, П. История на християнската църква. Том I, С. 1994, с.118
5 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 192
6 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 199
7 Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993. с. 202
Използвана литература:
1. Малицки, П. История на християнската църква. Том I, С. 1994.
2. Поснов, М. История на християнската църква. Том I, изд. Анубис, 1993.
3. Коев, Т., Бакалов, Г. Въведение в християнството. С. 2000.
