Росен МИЛАНОВ
Какво представлява религиозната мистика? Може би най-краткото определение на това понятие се съдържа в думата търсене. Неоспорим факт е, че сред всички народи и племена има някаква, макар и понякога примитивна, форма на религия. Не трябва да се забравя обаче, че стремежът към свръхестественото е вече и един вид мистика. И тази мистика, разбира се, има своите различни степени на развитие и най-важното, своята правилна или неправилна насока.
Руският изследовател П. Минин пише: Всяка религия, доколкото разглежда общението с Бога като цел на човешкия живот и разбира това общение като дълбоко, интимно преживяване, съдържа в себе си мистически момент. Християнството не прави изключение. (...) Основната идея на източното богословие — идеята за „обожението“ (θέωσις), която е „централен пункт за религиозния живот на Изток и средоточие на всички въпроси от догматиката, етиката и мистиката“ (Проф. И. В. Попов. Идея обожении в древне-восточной церкви. — Вопросы философии и психологии, кн. 97, с. 213), — в своята същност е от опитно-мистичен произход[1]. Веднага след това той обаче прави и едно много важно уточнение: За отците на Църквата обожението не е идея, теория или догмат, а преди всичко и над всичко факт от техния вътрешен живот[2].
Всеки човек има свой светоглед. И от този личен светоглед се определя цялото негово поведение. Мястото, където се извършва изборът за това, какво да бъде следвано и какво отхвърляно, е дълбочината на човешката душа. Великият психолог на православното християнство св. Игнатий (Брянчанинов) нарича това сърдечен залог. И много правилно. В крайна сметка именно от този сърдечен залог се определя вярата или неверието на отделния човек. И после — от същия сърдечен залог се определя насочването към истинната православна вяра или към тъмните пропасти на някоя секта или езотерично учение.
Най-голямото доказателство за истинността на православната вяра е именно нейната мистика. Именно затова е била силна проповедта на православните светци, именно затова е силна проповедта и на техните съвременни последователи. Защо? — ще попита някой. Тази религиозна мистика има своите неизменни плодове. Този сърдечен залог се проявява непременно в цялата дейност на светия човек. Искреното търсене на истината и намирането на тази истина във всеки случай оставят своя неизгладим отпечатък върху личността на извисения християнин.
Всъщност, заслужава си да помислим по-дълбоко по последния въпрос. Религиозната мистика не е самоцелна. Тя има своята причина, своя двигател и своята крайна точка именно в търсенето на истината. Разбира се, и днес, и през всички времена от съществуването на човечеството има слепци, които нито желаят, нито търсят тази истина. Някога нашият Спасител казал: Аз съм пътят, истината и животът (Йоан 14:6), а след това заявил: Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината; всеки, който е от истината слуша гласа ми (Йоан 18:37). Един от тези слепци пък Го запитал: Какво е истина? (Йоан 18:38)
Съществува огромна разлика между православната, от една страна, и римокатолическата и другата еретическа мистика, от друга. Особено видно е това у считаните за светци от безблагодатните римски първенци мистици като Франциск Асизски и Игнатий Лойола. За тях великият св. Игнатий (Брянчанинов) казва, че това са хората, достигнали най-висока степен на прелест в уединение. Каква е разликата между светостта и прелестта? Какъв е пътят на едната и пътят на другата? Истинската святост се достига само чрез самоотречение. Това самоотречение се извършва дълбоко в сърцето и е незабележимо за човека, който не е тръгнал по пътя на истинското християнство. Основополагащ текст за разсъждения в тази насока е мястото във втората глава на Първото послание до коринтяни, където се казва: Душевният човек не възприема онова, което е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва (ст. 14–15). И всъщност разликата в мистичния живот е най-голямата разлика между истинната православна вяра и фалшивите инославни изповедания и нехристиянски религиозни учения.
Руският професор от Московската духовна академия Алексей Осипов казва: Има две външно подобни, но принципно различни по същество състояния на любов, за които говорят аскетическите традиции на Запада и Изтока. Първото — това е душевната любов (Юда 19; 1 Кор. 2:14). Тя възниква, когато като цел на подвига се поставя развитието у себе си на чувството на любов. Достига се главно по пътя на постоянната концентрация на вниманието върху страданията на Христос и Божията Майка, с представяне на различни епизоди от живота Им, с мислено участие в тях, с мечтаене и въобразяване на любовта Им към себе си и на своята любов към Тях и т.п. Тази практика отчетливо се проследява в жизнеописанията на фактически всички най-известни и авторитетни католически светии: Анжела, Франциск Асизски, Катарина Сиенска, Тереза Авилска и др.
На тази почва у тях често възникват нервни екзалтации, достигащи понякога до истерия, продължителни халюцинации, любовни преживявания нерядко с откровено сексуални усещания, кръвоточиви рани (стигми). Тези техни състояния Католическата църква оценява като явления благодатни, като свидетелства за достигането от тях на истинската любов.
В православната аскетика обаче те се оценяват „като една измамна, принудена игра на чувствата, безотчетно създаване на мечтателност и самомнение“ (Еп. Игнатий (Брянчанинов). Сочинения. СПб, 1905. Т. 2. С. 57), като прелест, тоест най-дълбока самоизмама. Основната причина за такава отрицателна оценка на католическата мистика се заключава в това, че главното внимание в нея е обърнато на възбуждането на душевните чувства, на нервите и психиката, на развитието на въображението, на аскезата на тялото, а не на духовния подвиг, който, както е известно, се състои преди всичко в борба със своя стар човек, с неговите чувства, желания, мечти, в принуждаване към изпълнение на заповедите на Евангелието и към покаяние[3].
Разбира се, тази т.нар. „любов“, която постигат римокатолическите прелъстени мистици, няма нищо общо с истинската християнска любов. Всъщност, защо говорим за любовта? Ами, много просто. Питаме се каква е целта на правилната религиозна мистика. Тази цел е тъждествена с целта на християнската вяра. Каква пък е целта на християнската вяра? Отговаря ни св. ап. Павел в Първото послание до Тимотей. Той казва: А целта на поръчването е да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра (гл. 1, ст. 5).
Не можем тук да не обърнем внимание и върху състоянието на съвременната религиозна мистика. За съжаление днес съществува повсеместно разпространен мистичен синкретизъм, който е особено опасен за истинната православна вяра. В какво се изразява този мистичен синкретизъм? В основата му лежи човешкото самолюбие, нежеланието за духовен труд и гордостта. Плодовете му са навсякъде около нас — в нехристиянските религиозни учения, сред така наречените „християнски“ деноминации и може би най-ужасното, сред самите православни християни. Именно за последното най-вече става дума сега. Великият православен отец на най-последните времена йеромонах Серафим (Роуз) нарича нашето време постхристиянско. В това постхристиянско време, разбира се, съществува всеобщото охладняване към православната вяра. Но се срещат и хора, които се опитват да имат някакви мистични преживявания. Резултатът е трагичен. Широки са рамките, в които се движи прелестта сред съвременните т.нар. „православни християни“. В храмовете веднага могат да се срещнат хора, избрали пътя на неправилната религиозна мистика. Традиционните старчески болни и горделиви „видения“ и „сънища“ вече имат своята не малка конкуренция и сред младото поколение. Времето на всеобщ информационен поток оказва своето неизменно въздействие. В резултат на това се смесват всевъзможни мистически практики от цял свят. Някои обаче избират и друга насока на своята неправилна мистика. В основата лежат трудовете на известни т.нар. „църковни“ писатели от ново време (йеромонах Серафим (Роуз) ги нарича обобщено парижките „богослови“). Нездравата и гнусна мистика в тези съчинения, в която става дума най-вече за литургията, Евхаристията и другите тайнства, е плод на богоненавистен светски живот. За съжаление тя дава своите закономерни плодове у съвременните „православни християни“, които не желаят да тръгнат по пътя на християнското самоотречение.
Любовта, която е цел на християнската вяра и на истинската религиозна мистика, не може да се достигне без искрен стремеж към истината. За каква истина говорим тук? Става дума за непрестанното търсене (разбира се, на християнска, и то православна основа) на смисъла на съществуващите неща, на правилното отношение към тях, на правилното постъпване във всяка една житейска ситуация. Това в особена степен е развил в съчинението си Духовна азбука руският светец митрополит Димитрий Ростовски. Той пише: Обаче никой не може да познае Бога, докато не познае първо себе си; не ще познае пък в пълнота себе си, докато не дойде по-напред в познание на творението и в съзерцание на всички видими и мисловни неща в света. А когато дойде в познание на тях, тогава ще може да дойде и в познание на себе си, след това и на Бога и така идва в съвършено съединение — с любов — с Бога.
Затова, ако някой истински иска да познае Бога, да познае себе си и да се съедини с любов към Него, нека първо да познае цялото творение — видимо и мисловно, нека да узнае всички неща и съзерцанието на цялото творение — от Кого и за какво е това, — за да не бъде нито едно нещо от него утаено и за него незнайно; нека да познае след това себе си и цялото тайнство за себе си; после нека да познае Бога и всичките Му неизречени благодеяния — и така идва в съвършено познание на всичко. Понеже подобава да се разбира всичко долно и после горното — не от горното към долното трябва да възхождаме, а от долното към горното. Защото заради това Бог положи пред нашите очи цялото творение и целия световен градеж като някакво училище или огледало — за да можем, като се учим, да възхождаме от долното към горното. Ако пък долното не познаваме, то как ще разберем горното?!
(...)
Доколкото процъфтява разумът, дотолкова възраства и вярата; и доколкото възраства вярата, дотолкова се умножават добродетелите, дотолкова се ражда и упование на Бога; и доколкото някой се уповава, дотолкова и обича Бога; и доколкото обича, дотолкова и се съединява с Бога, наслаждавайки се на Неговата Божествена слава[4].
Търсенето на истината обаче е неизменно свързано с пълно самоотречение. И това е лесно обяснимо — ако не се отречеш от пристрастията си, не можеш да имаш правилни понятия, защото твоите пристрастия винаги ще те тласкат към това, което ти се иска да бъде истинно. А то не винаги е такова. Съвсем не винаги. И това е най-важното условие за постигането на правилната религиозна мистика — самоотречението.
[1] Минин, П. Древноцърковната мистика (превод от руски). Велико Търново, 1999. С. 5.
[2] Пак там, с. 5–6.
[3] Осипов, Алексей. Святость человека в православной аскетической традиции (Доклад на богословской конференции Учение Церкви о человеке (Москва, 5–8 ноября 2001 г.). Любовь и заблуждение.
[4] Святитель Димитрий Ростовский. Алфавит духовний. Москва, 1997. Лист 11 (обратна страна), 12.
